Изобразяването на „Отечествената война“ в българската белетристика през 1945/1946
През 1945 и 1946 г. сред основните задачи на отечественофронтовската литература е художественото осмисляне на героичните събитията, довели до 9 септември 1944 г., и отразяване на патоса на „Отечествената война“[1]. Георги Димитров в писмо до Съюза на българските писатели през май 1945 г. настойчиво изисква от истинските народни писатели да изпълнят дълга си към народния героизъм[2]. От младите попълнения на писателския съюз, особено от тези, които са били на фронта в редакцията на вестник „Фронтовак“, рамо до рамо със съветската армия (съставена там предимно от военни инструктори и кореспонденти), както и от журналистите, които са изпратени на „обиколка“ из позициите на Първа българска армия в Унгария, се очаква срочно да изпълнят партийната поръчка, публикувайки книги, които да служат за идеологическа опаковка на близкия спомен от събитията. Отразяването „чрез правилна идейна оптика“ на заключителната фаза на Втората световна война е първата масова литературна акция, която успява да спои писателските редици в здраво партийно ядро в месеците след 9 септември 1944 г.Литературното претворяване на „Отечествената война“, заради вихъра на събитията, изпреварва епическото отразяване на абсолютната начална дата в българското комунистическо летоброене – 9 септември 1944 година. Но това разминаване е забелязано от бдителната литературна и партийна критика, която в крачка вписва едно в друго, отъждествява и политически изравнява двете исторически събития – Девети септември и „Отечествената война“. От героическо затруднение историческата инверсия се превръща във „вълшебно“ попадение за соцреалистическия епически вектор, защото войната е идеалната среда за разгръщане на милитаристичния дискурс, и позволява открито за метажанр да се обяви заповедта. Освен това внедряването на помощник-командирския институт, попълнен предимно от редиците на бившите партизани, като опекун на армията, предлага фигурата на помощник-командира като идеален конструкт на положителния класов герой. По този начин войната ще се окаже най-благодатният социален контекст, а военният разказ – най-подходящата дискурсивна среда за ускорено овладяване на социалистическия реализъм от българската литература.
Мощният класов конфликт в глухото ехо на боя
Налагането на наратива за победа на класата в българската литература се случва първо на терена на фронтовашките и на армейските вестници, изцяло по болшевишки, защото според Ленин Червеният Толстой е именно вестника[3]. Под пряката диктовка на съветски инструктори, като военния журналист подполковник Захар Никитич Грек, и под засилен надзор от генерал-майор Щерю Атанасов[4], политически командир на Първа българска армия, военните редакции започват да кипят от соцреализъм и героизъм. Писателите се учат в крачка да оформят класови подвизи от това, което литературната традиция осмисля като тежко войнишко всекидневие, армейска дисциплина, войнишки дълг, проява на патриотизъм.
След края на комунистическия режим идеологическата литературна критика със задна дата ще признае, че произведенията, които през 1945–1946 г. на залпове изстрелват младите писатели във военната проза, с по няколко книги наведнъж, наводняват литературата и профанират романовия жанр. Но във времето на излизането си те са приети възторжено, защото бързо и услужливо възприемат официалните указания за идейно-тематична актуалност[5], като за няколко месеца постигат това, което Георги Димитров ще поиска от българския народ да направи за десетилетие[6].
В периода 1944–1945 г. новите млади леви писатели в лицето на военните си кореспонденти воюват рамо да рамо със съветското писателско войнство. Те попадат под властта на изработения в големи сражения военно-пропаганден тоталитарен модел, увенчан с лаврите на Свещена победа. Стотици съветски писатели, като Иля Еренбург и Вадим Кожевников, са наложили за четири години статута на военния кореспондент като авангард на бойните сили. Пропагандата тръби, че окопните, блокадните и щурмовите художествени образци, заедно с армията, обръщат хода на войната, успявайки да интегрират под знаменателя на класата огромното многонационално население с разнороден социален състав и етнически произход. В крайна сметка именно пропагандата оформя победата като триумф срещу силите на мрака.
За дислокацията на тези неподозирани писателски сили през март 1945 г. сведения дава Славчо Васев, в своята статия „Изкуството на предните линии в боя“. От нея разбираме, че през втората фаза на войната писателите вече се самоосъществили сред прекрасните си герои и с жадни очи носят впечатления от свободните столици: Военните дописници са навлезли в живота на фронта на нашия боец. Поетът Младен Исаев е с разтворени жадни очи: той иска всичко да види и да преживее. Всяка вечер грижливо отбелязва в своята тетрадка преживяното. Пише стихове, живее със пулса на фронтовия живот. Исаев можа, заедно с художника Георги Попов да отиде до Будапеща, непосредствено след нейното освобождаване и се върнаха натоварени с много впечатления. Белетристът Стоян. Ц. Даскалов се самоосъществява всред прекрасните бойци от неговата дивизия. Той гори от радост, че се намира всред такава богата с материал за писателя обстановка. И сигурно ще направи много ценни работи. Заедно с писателя Челкаш редактират хумористичния вестник „Часовой“. Някъде из полковете работи в непосредствен досег с бойците Атанас Душков, а на другия край на фронта – Александър Гиргинов. В една от частите на фронта работи писателят Иван Бурин. Тук е и младият поет Радой Ралин. Групата писатели, която е заета в редакцията на армейския в-к „Фронтовак“ е в по-изгодно положение. Тяхната работа е предимно журналистическа. Редакторите Иван Мартинов, Павел Вежинов, Ангел Тодоров – са постоянно заети около вестника. […]. Петър Славински завежда историографската част на армията. Той също е освежен от многото впечатления, които има. Писателят Емил Манов – инструктор при армията, също работи всред писателската среда[7]. От своя страна войниците, въпреки несгодите и лишенията на войната, използват всяка своя почивка за литературно четене и пеене на съвременни бойни маршове[8].
Виждаме, че битността на военен кореспондент, когато не е процедура за творческо освежаване или жажда за освободени столици, се мисли като писателско самоосъществяване. Само месец след първата годишнина от Девети (на 16 октомври 1945 г.) повече от 40 военни книги, болшинството от тях на фронтовашки писатели, са в готовност и чакат издаване. Точно двадесет поети и белетристи рапортуват във в-к „Работническо дело“, че пишат (по няколко книги), подреждат и събират възторзи и спомени. Скоро в книгите им ще видим не военни победи, а битки на класата, не боен армейски дух, а прояви на партийно съзнание.
Ентусиазмът на 16 октомври 1945 г. расте все по-нетърпеливо в приготвени книги: Поетът Ламар е приготвил и скоро ще сложи под печат своята хубава поема Горан Горинов; Младен Исаев работи над две книги, пътеписи и стихове; Петър Славински е завършил своят голям роман „Обсадата на Будапеща“; Павел Вежинов работи над книга разкази и е започнал романа „Комендантът на Шиофокс“; Иван Мартинов почти е завършил големия си роман „Драва тече през славянски земи“ и събира материали за сборник с разкази „Дни на героите“; Хрисим Коеджиков[9] като офицер, който най-дейно участва във войната, се готви да издаде две книги – разкази и пътеписи; Димитър Чавдаров – Челкаш работи над две книги – пътеписи и разкази; Александър Гиргинов[10] усилено работи над две пиеси и подрежда материали за написването на един роман; Радой Ралин събира разпръснатите си стихове; Ст. Ц. Даскалов работи над един голям роман и с характерна сериозност ще отрази участието на българския селянин във Войната; Васил Дунавски е издал поема, под печат е втора, и усилено работи върху трета. Готвят за печат: Ат. Душков, Иван Мусаков, Иван Рудников, Христо Ганев, Фрюлинка Новачкова, Максим Наимович, Михаил Лакатник, Стефан Цонев, Иван Раданов.[11]
Въпреки еднообразието им, неоформената в бързината художествена реч и други недостатъци, критиката обгрижва и пропагандира тези произведения, а издателствата ги тиражират. Така овладяването на социалистическия реализъм и внедряването му в българската литература става най-бързо и ефективно точно през 1946 г. на терена на военния наратив, „съшит“ от страници, публикувани в армейската преса. Военният разказ се превръща в благодатен модел, чрез който соцреалистическата норма да бъде скоростно приложена в поредица от текстови практики в условията на „Отечествената война“.
Конструирането на новия човек с неговата класова природа и проектиране на историческия вектор за победата на комунизма, подпомагат социобалистиката на властта[12] да форматира обществото и да преустрои природата във и извън човека[13]. В съчетание с материалистическия мироглед, който разглежда човека като сложна биологична машина[14], колективната личност, разглеждана като част от държавния и обществения механизъм ще стане централен фокус на романовите наративи[15]. За бързината, с която този проект се усвоява от българската литература, способстват преките инструктажи от съветските военни кореспонденти и редактори, сплотеността на писателите от пропагандната рота около партията, строгият надзор на политическото и военно ръководство на армията и несложните сюжетни ходове, които са били задължавани да следват младите автори. Именно войната осигурява среда и контекст, в които властта открито да заяви за свой фундамент военната комуникация и за свое същностно слово – заповедта. Тя, според Евгени Добренко, създава строга рамка за среща на езика на властта с битийната слабост на човека, защото застрашеният човек по-лесно попада в клопката на простите команди на милитарния дискурс. За метажанр на тази действена литература се смята историческото обръщение на Сталин към съветския народ от 3 юли 1941 г., когато съветската армия е пред разгром и което според пропагандата вдига народа и армията на крак и обръща хода на войната[16]. Това е идеално отражение на практически ориентиран строг детерминизъм, съответстващ на механистичния комунистически светоглед[17].
Повечето от писателите, които партийната критика обгрижва по това време, са списвали заедно военната преса. Мнозинството са били в редакционния и кореспондентския екип на вестник „Фронтовак“, седмичната му хумористична притурка „Часовой“, вестниците „Щурмовак“ и „Народна войска“ или в по-малки ротни вестници – около 60 на брой. „Фронтовак“ като официален орган на Първа българска армия е на разпореждане на ген. Щерю Атанасов. Там своеобразна ускорена школа по соцреализъм завършват Иван Мартинов – главен редактор, Павел Вежинов – негов заместник, Ангел Тодоров – завеждащ отдел поезия, Димитър Чавдаров – Челкаш – завеждаш отдел художествена проза, Стоян Даскалов – редактор на хумористичната притурка. И още – Марий Ягодов, Ламар, Младен Исаев, Петър Славински, Валери Петров, Иван Бурин, Стоян Даскалов, Радой Ралин, Христо Ганев, както и журналистите Теню Стоянов, Милко Григоров, Милко Божилов, Иван Мусаков, Рашо Шлосеров:
„Сред облаци от тютюнев дим работеха с наведени глави редакторите, когато нашата армия се бореше с два пъти по-силния противник, връщайки се късно през нощта от позициите, виждаха как там, на втория етаж, в края на дългата сива постройка, гдето се помещаваше редакцията, още блещукаха в бледа светлина познатите два прозореца. Значи редакцията още работи!“[18]
Повечето от фигурите в този здрав и сплотен соцреалистически „авангард“ са свързани в ядро още в края на 30-те години, когато се включват в редиците на трудовоборческите писатели, участват в литературния кръжок „Христо Смирненски“ и в неговите печатни прояви. В кръжока са и Павел Вежинов, и Богомил Райнов, и Борис Делчев, и Иван Руж, заедно с Лозан Стрелков, Веселин Андреев, Камен Калчев, Андрей Гуляшки, Арманд Барух, Иван Мартинов, Иван Бурин, Крум Григоров, Челкаш и др. По време на боевете много от тях са в пропагандната рота, а след това тръгват смело към високите етажите на литературата.
Много важно е и това, че бдящата над творчеството им критика израства от техните редици, в лицето на Пантелей Зарев, Борис Делчев, Иван Руж и др. Отцепва се ударна критическа група от бъдещи влиятелни соцреалистически критици, които преди това са писали разкази и публицистика във войнишкия вестник.
След края на войната витрините на книжарниците (описани във фейлетона на Вежинов, представен в предишната глава), бързо добиват по-представителен вид. От там се хлъзгат към халите[19] книгите на новото поколение. Още през 1945 г. във „Войнишка библиотека“ излизат „Военни разкази“ от Арманд Барух, „Герой“ – разкази от Ив. Мартинов, а също „Сборник с войнишки забави“, „Героични дни“ – сборник със стихотворения и разкази. В други издателства излизат още „Как минахме Драва“ на Иван Бурин, „Майчини ръце“ – отново на Иван Мартинов, „Враг“ на Георги Караславов, „Млади герои на Отечествената война“ на Емил Манов, „Огън по Драва“ – разкази и репортажи от Славчо Васев. Следват вълна след вълна, все по-плътно зацепващи отделните сцени в епически романови полоси.
„Това бяха все млади писатели и журналисти, предани до смърт на партията и народа минали през огъня на антифашистката борба и закалили духа си в не една битка с враговете на свободата и прогреса.“[20]
Ще бъдат написани много повече от обещаните книги. Болшинството от авторите ще станат писатели, неколцина – професори, други – водещи критици и отговорни редактори. От останалите – едни с повече чувство, други с повече талант, трети както са можали, според думите на ген. Кинов[21], ще растат в кариерата на соцреалистическите писатели с повишено самочувствие на ново поколение. След няколко години болшинството от тях ще се преориентират към партизанска, производствена и кооперативна тематика, създавайки усещане за щурм на романа и за соцреалистическа епическа зрелост, а конструирането на новия човек с неговата класова природа ще погълне изцяло творческата им енергия, акумулирана край окопите. Те ще завземат все по-високи постове, ще постигат тиражи и завидни контрактации[22].
Три години след като Вежинов хвърля предизвикателна ръкавица на писателите ветерани пред софийската книжарница, той оглавява комисията по „конкретното подработване на всички мероприятия“, свързани с контрактациите, в която са включени още Андрей Гуляшки, Петър Незнакомов, Х. Цанков и Здравко Сребров[23]. И докато в ход е цензурата на дефицита[24], споменатите писатели буквално не могат да насмогнат на поръчките[25].
Вестник „Фронтовак“ в настъпление: „Писаха за работи, които не съм вършил“
В спомените на Иван Мартинов „Късове от моя живот“ (1977) откриваме важни моменти, чрез които се описва идеологическата подготовка на фронтовите писатели. В първите броеве на вестник „Фронтовак“ Щерю Атанасов забелязва много „слабости и грешки“. Превесът на общите въпроси не помагали особено срещу разложението в бойния дух, провокирано от пропагандата на враждебните на народа сили, оглавявани от родоотстъпника и предателя Г. М. Димитров – Гемето[26].
От първи до брой 15 вестникът се издава на циклостил, но когато армията се разполага в Сигетвар в средата на януари, се урежда печатница. Темите са: кратки външни новини, вътрешни новини и въпроси, които най-живо интересуват войниците[27]. Като имаме предвид съдебните дела срещу офицерите, които текат в родината, можем да предположим какъв е бил ефектът на новините, които те получават по този начин. Следва вторият период на вестника, в които се преодоляват много трудности и грешки[28]. Менторството върху журналистите поема Щерю Атанасов, помощник-командир на армията. Висшият офицер често започва да привиква за инструктаж Мартинов при себе си. Бащинските съвети и напътствия по време на обед около масата, където сред гръмки фрази Щерю Атанасов намигва хитро и засуква разкошните си мустаци на богатир, предизвикват завой в редакторската политика. „Фронтовак“ започва да помага на помощник-командирския институт за бързото и резултатно преустройство на армията, за възпитанието на войнишкия състав в духа на новите изисквания на висок патриотизъм към отечеството и народната власт.“[29]
Преди намесата на Щерю Атанасов фронтовашки писатели са по-скоро дописници и вдъхновяващи поети. Още не са станали преобразена литературна смяна, със славата на победители и със стремеж на завоеватели, майстори на подвига и борци за комунистическа правда. Те описват, изобразяват или дописват тътена на сражението и ехото на битката. Героите им или си почиват след ожесточени сражения късно вечер и в ранна утрин, или си разказват мечти и спомени. Край окопите вали сняг, призрачно се стелят демаркационните линии, сливайки хоризонтите в мрака, както е в един текст за пример на съветския писател Борис Горбатов:
„Има такива минути на особена тишина, които никога няма да забравиш. Някога ще си спомням тая нощ… Как е плувала над равнината луната… Как са трептели, като че ли измръзнали звездите… Как се обръщаше насън съседът. А над хълмовете, окопите, огнените позиции – тишина, грозна, барутна тишина. Тишина пред боя.“[30]
Други писатели смело се впускат в натурализъм – представят мрачни картини, описват безгрижни трупове, поглеждат отблизо взривения свят:
„Преден пост. Двамина живи бойци, здраво стиснали пушките си, и други трима със смазани гърди, спокойно и безгрижно заровили главите си в калта. Вали. Дъжд, който се стича от хиляди, сякаш зинали от висините на нощното небе водосточни тръби. Подвижна, тежка маса от камъни и разкъсващи земята снаряди, една секунда кървав, после – шум и плясък на падащите в калта отломки изкъртена земя. В пламъка на изригващия снаряд – късче неравно, издълбано, кипнало поле. Начупена линия на окоп, подвижна, тежка маса от камъни и разкаляна пръст. И отново тъмнина. Плющят камшиците на дъжда, вълчите зъби на немската картечница трапосват нощта с нажежени, съскащи игли. Този от живите, който е в крайния десен ъгъл на окопа мисли. […] Всеки петнайсет минути убиват по един боец. След някакъв си четвърт час и аз ще забия глава.“[31]
Полковник Нойков също описва вяло бойния дух на фронта:
„А войникът се интересува дали нивата е изорана, дали малкото бебче, което той е оставил, е произнесло думата „тати“ и направило първите стъпки, дали неговата любима му е още вярна. Той пък ще им съобщи, че е здрав и горд, че участва в борбата против врага на човечеството – хитлеризма, ще ги упъти и даде съвет за всичко, което ги интересува.“
В този критичен момент, на помощ се притичва Братската червена армия, защото вестникът не отразява напълно армейският живот[32]. Съветският инструктор и военен журналист подполковник Захар Никитич Грек събира всички пишещи и свиква конференция, която тласка напред развитието на вестника.[33] Така се разгръща третата фаза от развитието на вестника. По повод стотния му брой Ст. Ц. Даскалов си спомня:
„Бяхме приятно изненадани от това внимание и хубаво чувство на съветските колеги. После при тях ходи нашият отговорен редактор няколко дни да проучи как те работят, а впоследствие беше командирован от тяхната редакция при нас подполковник Грек. […] А всичко се заключваше в това: да стане „Фронтовак“ фронтовашки, а не щабен, административно-канцеларски вестник.“[34]
Вероятно Щерю Атанасов е бил допълнително провокиран от разкази като „Космополит“ на Петър Славински, в който въображението на младия писател прекрачва границите на соцреалистическия разум. Описано е как двама червеноармейци, мечтаят да смажат немците, за да могат съветските хора да пътуват по света – Атина, Партенона, Везувий, Капри, където е живял Максим Горки, Гибралтар, Ню Йорк, Рио де Женейро, по Суецския канал, край Арабийските брегове, Индийския океан, Цейлон, Сингапур, Великия океан, Хаваи. Екзотиката обичам аз! – изповядва синът на безграничната Съветска мечта[35]. Очевидно Славински все още не знае, че въпреки стремежа към световна доминация, разгръщането на космополитизъм в литературата има предел, а границите, в които може да се разгръща писателското въображение са очертани.
Показателно, от щаба на Трети украински фронт моментално зачисляват към „Фронтовак“ съветският инструктор, който по думите на Иван Мартинов, обръща всичко на опаки. На първо време промяната се отразява в щурм към по-предни позиции на фронта. Писателите вече не радват войниците само с неуморните светлинки на прозорците на редакцията, а четат творбите си край окопите – военните писатели Ангел Тодоров, Младен Исаев, Иван Мартинов, Павел Вежинов, Стоян Ц. Даскалов, Петър Славински, Иван Бурин, Атанас Душков и Радой Ралин за един ден посещават пет войскови части, близо до Драва, всред опожарените от артилерията селища, станали гробници за германските фашисти[36].
Не след дълго кратките форми на разказване се променят. В разказа „На предмостието“ на Павел Вежинов например вече не е тихо и класово безконфликтно. Сюжетът предлага нова соцреалистическа версия на Йовковите „Земляци“, като сдобрява двама съселяни, които са разделени от стара кръвна вражда. Те се побратимяват в окопа, защото мисълта за войната и за общия враг прави хората по-близки от братя, а пейзажът, рамкиращ разказа, вече е нащрек – дърветата бдят и подслушват противника, снегът вали на обратно, рижобради врагове се крият в тишината, а писателят вече не може да бъде излъган от измамната природа:
„Несъмнено, този беше един от най тихите дни на предмостието. Бе сиво и глухо, валеше сняг, но валеше някак от земята към небето, сякаш някаква огромна ръка беше обърнала пейзажа обратно. […] Немците оттатък се спотайваха, но двете дървета отстрани на техния бункер приличаха на щръкнали, заслушани уши, които бдяха вместо тях за врага. Но и нашите не задрямваха, не се лъжеха от измамната тишина. Бе тихо, но всичко можеше да се случи и би се случило, защото немците бяха само на няколко десетки метра. Това бе странно и страшно и в същото време придаваше на войника вид на нещо от частен характер. Разбира се, съвсем до личната кожа се отнася, ако задремеш за миг и оставиш онзи да ти забие щика в гърлото. А „онзи“ тука съвсем не е незнаен немец хитлерист. Онзи има червеникава брада, автоматична пушка и те го чуват отлично, когато кашля или когато ругае другаря си. Да би могъл да млъкне завинаги тоя проклет глас! Това би станало, несъмнено, ако забавеше над окопа само две секунди повече своята ръждива мутра.“[37]
Това става и с другите разкази – писателите се учат да фабулират ритуално малките вестникарски разкази и вече започват да се стремят към големите форми. Както и във съветските вестници, съпругите в тила започват живо да се вълнуват от събитията на фронта, съветват да се настъпва без жал, вдъхновяват за подвиг, а другарката на редник Павел Ив. Долев от поделение 62.428 почти заговаря в рими:
„Бих желала да бъдеш между нас, но днешната война е Отечествена, жертвите зоват, те искат възмездие, ний трябва да го дадем. Вий там, на фронта, ний – в тила, да застанем с бистър поглед, корава вяра да вродим в нашите сърца и с вихрен устрем да литнем там, на запад, в Берлин – за всяко кърваво тяло на фашизма да отмъстим. Тук за нас недей да мислиш, ний сме много добре, а също за малката Мари. Сега устремявай погледа си на запад, убивай швабската гад, а когато се завърнеш жив и здрав, прегърнал скъпата си рожба…“[38]
Насърчени от семейството да се жертват без жал, понякога редниците все пак се колебаят. Тогава, през нощта, палейки свещ, разгръщат „Фронтовак“, който им показва величието на подвига и незначителността на малкия им страх. В отговор на оживелите в съзнанието прости думи героят тръгва, защото даже да умре, ще знае, че има кой да види подвига и да го опише[39].
На страниците на вестника освен фабулата на героизма, се осъществява и принципа на народността, залегнал в основата на соцреализма. По думите на Ст. Ц. Даскалов писателите са инструктирани да не пишат само за началства, а да засегнат живота и бита на фронта: на всички родове войски – пехота, артилерия, щурмоваци, броневаци, свързочници, санитари, интенданти, обоз, кашавари, обущари, културна дейност, физкултура и пр.[40]
През март и април „Фронтовак“ усвоява и принципа на партийността, осведомявайки ежедневно за проявите на съзнателното политическо ръководство на войската: „Помощник командири – храбреци“ (Ст. Лилянов), „Помощник-командирите навлязоха и растат във военното дело“ (Рашо Шлосеров), „Помощник-командир щурмува“ (Ст. Лилянов), „Делото на помощник-командирите от Първа българска армия“ (полк. Йонко Панов), „Помощник-командири! Изучавайте и усвоявайте военното изкуство!“, „Образцов помощник-командир“, „За пълно единство между командири и помощник-командири“. Щерю Атанасов най-сетне е доволен, защото „Фронтовак“ успява да издигне политическото съзнание на армията:
„Фронтовак“ внесе яснота по ония въпроси, които още тук и там смущаваха мислите на някои командири и бойци. Чрез своите статии и др. материали той подпомогна помощник-командирския институт да преодолее редица пречки в усилията му да издигне политическото съзнание на Първа българска народна армия на един по-висок уровен. Отзивчив към парливите проблеми на деня, които вълнуват нашата Родина, „Фронтовак“ не отмина, без да вземе участие, и борбата против рушителите на единството на Отечествения фронт, против враговете на народа. Нашите бойци навреме узнаха за коварните опити на Гемето и цялата продажна шайка около него да минират единството на Отечествения фронт и с това да разединят българския народ в усилията му да излезе от тежкото стопанско положение, до което го бяха докарали бившите фашистки правителства.“[41]
В спомените си и Ив. Мартинов, и другите писатели пазят конспиративна тайна относно конкретиката на инструктажите на съветския военен кореспондент, но щедро пресъздават ефекта им върху своята работа: „И наистина Захар Никитич не само ни помогна, като обърна нашата работа наопаки, тоест с главата нагоре и с краката надолу. И ние не само стъпихме здраво на земята, но и се сприятелихме със Захар Никитич [подч. мое – М. А.]“.[42]
Разбираме също, че рефлексът да вървят след ритъма на битките и на сраженията и да улавят в крачка самотечния материал, е заменен с изпреварваща битките плановост. Именно от Захар Никитич военните кореспонденти се научават да не разчитат на самотечен материал, а всеки брой да изработват по предварително съставен и добре обмислен план“[43]. Така писателите започват да крачат пред хода на събитията, защото самите събития, според соцреализма, не са нищо друго, освен гарантирано от партията бъдеще. Войниците само трябва да настигат образите на героизъм и съзнателност, които ги очакват.
Освен всичко друго подполковник Грек налага и строга йерархия в писателските редици, фаворизирайки главния редактор на вестника не само в професионален, но и в битов план[44]. Той задължава Мартинов да спи до късно, да се храни повече, подчертавайки елитарността на редакторската позиция – редактору нада больше спать, редактору надо больше кушать[45]. Мартинов, който до тогава е делял с цялата редакция една стая и е свикнал с по-аскетичен живот, изповядва, че трудно понася наложената му почти семейна близост от руския инструктор. Ще предадем неговите думи, които имат стойността на жив щрих: „Преместих се в неговата стая. Тя бе широка и светла, в къщата на някакъв буржоа, забягнал с немците при тяхното отстъпление. Спяхме в широкото съпружеско легло и се завивахме с пухени юргани, под които се задъхвахме от горещина. Ужасно нещо беше да се спи под тия пухени юргани“[46]. Каквито и да са били неудобствата на главния редактор на „Фронтовак“, явно методите за въздействие на съветския журналист са дали ефект, защото за съвсем кратко време вестник „Фронтовак“ изменя не само оформлението си, но изменя преди всичко съдържанието си:
„По съвета на подполковник Грек ние започнахме да избягваме общите въпроси и статии, които нямаха връзка със задачите на армията, и се насочихме към конкретните, към специфичните за един армейски вестник проблеми. […] Тематичният кръг се разшири – от морално-политическата работа на помощник-командирите за поддържане на бойния дух на бойците, от бойната подготовка и овладяването на военното майсторство по почистването и пазенето на оръжието, до почивката и развлечението на войниците, дори до нуждата от вкусна и питателна храна.“[47]
От казаното можем да направим недвусмислен извод, че след намесата на Захар Никитич вестникът задълбочава режима на информационно затъмнение. Той претендира да е законник на бойците. А от стихотворението на Марий Ягодов, посветено на стотния брой на „Фронтовак“ ще разберем, че заедно с увереността на вестника расте и неговата безропотност: Где не бе той – уверен и безропотен/ като пламък и горд и грамаден[48].
В мемоарната книга на Мартинов календарът на събитията не е много ясен, но от спомените на П. Вежинов, публикувани също през 1977 г.[49] разбираме, че докато тече преустройството в списването и редактирането на „Фронтовак“ победата приближава. Това обяснява „отпускарския“ дух и „разширяването“ на тематичния кръг на материалите в последния етап от развитието на вестника. Сякаш победата е дошла незабелязано, докато фронтовите писатели преследват нейните правилни литературни отражения.
„Естествено виждам шестте месеца в Унгария. Виждам, например, Младен Исаев да дъвче кълка от фазан. Виждам Валерияна Петровича да отдава чест с лявата ръка, понеже дясната му е заета от унгарски специалитет. Виждам Ангел Тодоров да раздава графски сервизи на сиромахкините. Разбира се, не мога да не видя как свирепото Сомбателско куче оставя другаря Мартинов всред града по бели гащи, или как Ламар върши с едри шамари ревизия в стола. […] Край всичко това не мога да не видя и хубавото – денонощния труд на заетите в редакцията на „Фронтовак“ другари, засипания от експлозиите Иван Бурин, Иван Мусаков със златния орден на гърдите, Радой Ралин на предните линии, Ст. Ц. Даскалов и Челкаш, разсмиващи целия фронт със своя „Часовой“, Иван Руж, стрелящ свирепо с топа и всички други, които не мръднаха от поста си. Виждам олимпийската фигура на Ламар да се възнася като архангел по витата стълба на амвона и от височината на това свое място да хвърля анатеми срещу фашизма.“[50]
В деня на мира, 9 май 1945 г., редакторите, които не могат без битки и сражения, публикуват на половин страница обемния материал „Как да се пазим от слънчев удар“. На този славен за целия свят ден Историята ги изненадва.
Записки на журналиста
Споделеното в спомените на Иван Мартинов дава най-обща представа защо първата антология, посветена на „Отечествената война“, както и по-късните сборници с разкази, повести и романи, които издават членовете на фронтовия вестник, са издържани в съветски образец и защо бледнее характерният за военния разказ баталистичен план. Към спомените на фронтовите писатели се прибавят и записките на група журналисти, които през януари 1945 г. тръгват с автобус на обиколка из фронта на Първа българска армия. От това тяхно гостуване и от пребиваването им в пропагандната рота, се ражда друга вълна от вестникарски разкази, цивилната преса също замирисва на война, казано с думите на Славчо Васев.
През 1945–1946 г. бъдещият главен редактор на „Литературен фронт“ Славчо Васев, редактира гилдийния вестник на Съюза на журналистите „Ден“. В това си качество той е включен в обиколката, където се запознава с литературното ехо на битките. Навлиза в интимния свят на човека, като се зачита в писмата на войниците, събрани за проверка от военната цензура. Информира се от поемата на Ламар „Горан Горинов“ за актуалната обстановката на фронта и за последните събития в съветската армия. Впечатленията му от това ехо на ехото отекват в цели две книги – сборника „Огън по Драва“ (1945) и мемоарната книга „Походът. Записки на журналиста“ (1957). Повечето му „живи“ впечатления са преразкази на разкази и това дава нови репрезентативни посоки на военния наратив да описва бой, отекнал в разказ, чрез думи-ехо и драми-стих.
На първа страница на „Походът“ има кратко обръщение на автора, под което стоят две дати – 14 юли 1946 г. и 25 ноември 1956 г. Първата дата вероятно сочи деня на завършването на ръкописа, а втората – предаването му в редакцията за отпечатване. Васев не коментира директно причините за 10-годишното забавяне на публикуването, а си служи с неясни намеци: „обстоятелства вън от моите възможности попречиха“, „пак не можа да се появи“. Авторът твърди, че два пъти е нанасял редакции, подготвяйки двукратно книгата за издаване, „запазвайки впечатленията си“ от ръкописа[51]. Така или иначе, след като отбелязването на двете дати редом, не удостоверява автентичността на текста от 1946 г., то може да се тълкува като презастраховка на главния редактор на „Литературен фронт“ – годините, в които ръкописът престоява в чекмеджето, съвпадат с управлението на Вълко Червенков, което само по себе си драматизира разказаното чрез фабулата на укритата книга. Ще припомня, че между 1948 и 1953 г. Васев е аташе по печата в българското посолство в Москва, а от 1954 г. до 1964 г. е главен редактор на литературния официоз.
Ако четем между редовете на книгата наистина можем да открием нещо, което би притеснило строгия партиен надзор, прилаган до 1956 г., но не дотам, че да я забрани. Журналистите минават през Белград, Нови Сад, Печ и пристигат в Сигетвар, където се поставят на разположение на Щерю Атанасов. В Сигетвар, според Васев, цари идилия – играят деца, познанствата между войници и местни жители разнообразяват скучния живот. Журналистите са леко разочаровани, че няма война, но тя скоро им замирисва за пръв път в трескавата работа в редакцията на в. „Фронтовак[52]. Поручик Лалю Маринов (Ламар), командир на културната рота, цяла нощ им разказва своята поема „Горан Горинов“. Оставаме с впечатление, че именно това са сведенията за военните действия, които командированите на фронта журналисти донасят по-късно в родината. Свидетелството на Сл. Васев за ежедневното представяне на поемата под формата на поредица от епизоди, писани вечерта и рецитирани на сутринта, я превръщат и в първия български военен сериал. Сюжетът, предаден накратко в записките, е следният: Горан Горинов е син на изменник от Първата световна война. Разстреляният като дезертьор баща-мъченик Горин от Куманово, не искал да воюва на страната на империалистите, войната за него била „противонародна“, но сега условията са коренно различни и гордият син Горан Горинов гони фашистите, рамо до рамо с Ванката – червеноармеец[53]. Виждаме, че основният проблем при изобразяването на заключителния етап на Втората световна война е овладян от Ламар в соцреалистически формат и представен в линията на семейното предание.
Следващото, което представлява интерес в спомените на Сл. Васев, е подчертаването на жаждата, която изпитват войниците, за новини от родината. В отговор Васев, под формата на „устен вестник“, говори пред войниците за отчета на ОФ, за Кримската конференция и за положението в Гърция; Ангел Тодоров – за международното положение; Методи Танев – за подобрението на стопанския живот. Войниците обаче явно имат друга информация, защото молят някой да се погрижи за децата им, които гладуват, и за жените им, които били задиряни от кметове, помощник кметове и чиновници[54].
Ясно е, че нецензурирана информация войниците получават от личната поща. В тази връзка Васев описва как попада в стаята на помощник-командира пред маса, отрупана с писма за преглед – „всички се подчиняват на този закон на войната“, коментира журналистът, докато сам се зачита без притеснение в личните писма на войниците и дори си преписва някои пасажи. „Ровя в купчината писма. Чета пликовете и картичките и ми се иска да надникна в душите на войниците, в прекрасните им души“ – изповядва Васев[55]. В повестта „Втора рота“ П. Вежинов също извежда една от сюжетните си линии от перипетиите на личната войнишка поща, което показва идеологическото значение на информацията от частен характер, до която са имали достъп и военната цензура, и военните кореспонденти.
Но както казва и Васев, това е неотменен закон на войната. Ако има нещо, което да откроим като необичайно, то е описанието на срещата с прославилия се като герой и награден с орден Никола Стоянов Николов (Кольо Осиецки) – разузнавач, минал два пъти Драва. Той споделя пред Васев, че това, което пишат във вестника за него „не е истина“ („писаха за работи, които не съм вършил“[56]) и разказва за прославилите го събития без патос и драматично преувеличение – изпратен на разузнаване от командира си, войникът изпълнил задачата, проучил локацията на противника в Осиек и без да поема излишни рискове, се завърнал със сведения. Васев допълва, че в самия край на войната Осиецки загива в сражение.
Виждаме, че изповяданият от Осиецки героизъм се различава от пропагандния образ на класов герой, в него няма място за убеждение от помощник-командири и войнишки комитети, нито е демонстрирана готовността да се принесеш в жертва пред олтара на партията. Но пък Васев цитира други негови думи, които са в синхрон с поемата за Горан Горинов на Ламар. Чрез насочващи въпроси журналистът се добира до информация, че Осиецки е служил като войник преди Девети, но два пъти бягал и един път го съдили. Сега обаче бил доброволец – „Друго е сега. Народно. На драго сърце съм войник и с готовност отивам на най-опасното.“[57]
Иван Бурин обаче дава съвсем различни сведения за героизма на Осиецки в романа-подлистник „Ние минахме Драва“, чиито епизоди са публикувани през 1945 г. във вестник „Народна войска“. В дванадесетата част, озаглавена „Редник Колю Осиецки“ е разказано как командирът решава да се чакат по-благоприятни условия за разузнаване и да не се предприемат рискове и безсмислени геройства. Но угнетената душа на Колю не могла да търпи спокойно забавянето на щурма. Той решава сам да отиде на противниковия бряг и два пъти се борил с водите на придошлата река. Освен чрез славата на нарушител и победител, Бурин го описва и като легендарен стрелец. Той сам е оправил една бракувана руска картечница, която му станала неразделен другар и му помагала да коси противника[58]. Така косвено е предадена и помощта на братската армия, а изведен като герой е човек на риска, който скоро ще се превърне в любим романов конструкт.
„Дисциплина на свободата“
През 1946 г. комунистите се опасяват от контрапреврат и скрито се домогват до еднопартиен режим, затова храбростта на българската армия и престижът на българското офицерство са опасен актив в ръцете на техните съперници. Като прибавим и това, че голяма част от офицерите получават задочни присъди от Народния съд още докато се бият за страната си на фронта, а след завръщането си много от тях са въдворени в лагер, можем да си обясним каква е била необходимостта от художествени произведения, които да набавят аргументи в полза на обвинението (към царските офицери) и в полза на оправданието (на репресивната политика на правителството).
Художествената литература трябва да покаже как офицерите деморализират войската, а внедрените в армията бивши партизани, назначени на специално създадени помощник-командирски длъжности, осуетяват техните кроежи, повдигат бойния дух на войниците и ги хвърлят в опасни акции. Грижата за съхранение на собствената войска трябва да се отхвърли с пренебрежение, което отговаря на партизанските порядки, липсата на стратегически умения и задълбочени познания върху военното изкуство и дисциплина. Свръхчовешката храброст на помощник-командирите, изобразени в литературата, се изразява най-вече в това да вървят изправени пред куршумите и снарядите, да осуетяват дефанзивата и да хвърлят ротите в атака, проповядвайки неподчинение и нарушаване на преките заповеди на „царския“ команден състав.
Във връзка с ролята на помощник-командирите в армията е показателен и цитатът от редакционната статия на опозиционния „Народно земеделско знаме“ от 11 октомври 1945 г. „Да живее българската армия“:
„Революционните дни на 9 септември създадоха във войската един нов институт – помощник командирите. Чрез него се избягнаха крайностите и уталожиха страстите. Но този институт, поради това, че беше попълнен изключително от привърженици, и то фанатични, само на една политическа организация РП(к), вкара във войската най-опасния елемент за дисциплината в боевата подготовка на войската – политиката и политическите борби. Той се превърна в опекунство върху едни от най-достойните български граждани – офицерите; опекунство, което засегна достойнството им и пречеше за изпълнение на служебния им дълг.“[59]
Голяма част от назначените на тези нови длъжности не са отбили редовната си военна служба, а някои партизани стават опекуни на части, които преди това са ги преследвали[60]. Освен това процентно числото на помощник-командирите не отразява съотношението на силите в ОФ-коалицията. Но според командира на Първа българска армия генерал-лейтенант Владимир Стойчев помощник-командирите не дублират армейското командване, не рушат армейския ред, а въплъщават нов модел на съзнание, наречен оксиморонно дисциплина на свободата. [61]В него партията е „капарирала“ дух, кръв, огън и меч още през бурните, революционни, септемврийски дни:
„След дълбоката промяна, станала във войската на 9 септември, дисциплината на мракобесието бе съборена. Но войска без дисциплина няма. Трябваше да се създаде дисциплината на свободата! За изграждането ѝ наложително беше да се назначат в частите хора, които да се занимават предимно с политическо превъзпитаване на нашата войска. […] Кадъра им се попълни предимно от редовете на българката Комунистическа партия. Това не значи, че тая партия е капарирала този институт изключително за себе си: той е отворен за всички. Но наложително беше в бурните революционни септемврийски дни да се действа бързо […] Касаеше се да се определят помощници за командирите – офицери, които боравят с дух, с кръв, с огън и с меч. А хора подготвени и изпитани в това отношение имаше в момента само в Комунистическата партия.“.[62]
Като стратег Стойчев си дава сметка, че с дисциплина на свободата трудно ще разгроми армията на Хитлер и моделира образите на офицерите в класово приемлива форма. Сред тях безчестните главорези са изключения, които сега стоят пред Народния съд, а болшинството от офицерската маса не са класови антагонисти на народа:
„Има ли различия, които разделят офицера от помощник-командира? У нас не съществува офицерска каста. […] в болшинството си те бяха синове на земеделци – селяни, синове на работници – железничари, ковачи, машинисти; синове на подофицери; с една дума – те бяха синове на нашия народ, каквито са и нашите помощник-командири. […] У нас не е имало и няма офицери богаташи […], офицери индустриалци, офицери фабриканти, каквито изобилстват в други армии. […] А различие все пак има. То се крие в обстоятелството, че офицерите са възпитани в една среда, която доброто считаше за зло, а злото за добро.“[63]
В разказите на военна тематика обаче сблъсъкът между помощник-командири и царски офицери изгражда патоса на класовия конфликт, а войната и битките с врага минават на заден план. Може би защото Народният съд не се ограничава до неколцина „главорези“. От „Фронтовак“ на 21 февруари 1945 г. воюващите разбират, че българската присъда служи за пример[64]:
„Днес един нарочен състав на Народния съд ще съди военнопрестъпниците от фашисткия режим. Привлечени са като обвиняеми 145 военни чинове, между които 15 генерала, 3 полковника, 1 подполковник, много подофицери и войници. Българската присъда служи за пример.“[65]
Вестник „Фронтовак“ ни запознава и с една нова практика на церемониални колективни обещания, които конкурират военния устав. На 21 февруари 1945 г. войниците от поделение 29203 например поемат инициативата и организират митинг в подкрепа на присъдите над народните врагове. Излизат и с резолюция, че одобряват присъдите на Народния съд на министрите и народните представители и настояват строга и безпощадна разправа с другите народни престъпници. В тоз дух обещават да изкоренят в армията всички остатъци от фашизма и да подпомогнат любимите народни командири и помощник-командири.[66]
Интерес представлява написаното през 1946 г. от полковник Иван Кирчев в раздела „По-важни грешки и слабости, проявени от българската народна войска през Отечествената война“ в илюстрованата му хроника на „Отечествената война“. В нея той отдава много от грешките именно на неподготвените, станали помощник-командири, и на запасните офицери, които НС „Звено“ издига на високи командни позиции[67]. По разбираеми причини Кирчев се изразява непряко, отдавайки грешките на чинове, заемащи длъжности на специалисти без да са такива. Той не скрива и това, че не новите хора, а командният офицерски състав се намесва в критични моменти и жертва живота си:
„Често явление беше по време на атаките да не се съчетава правилно огъня с движението. Особено лошо се използваше огъня на артилерията за подпомагане изнасянето на пехотата до предударното разстояние. […].Това се дължеше на чинове, заемащи длъжности на специалисти без да са такива. Масово явление в боевете беше, войниците да проявяват боязън, а понякога и нежелание да вървят напред. Командирите им, за да ги увличат, излизаха да ги водят в най-критичните моменти и ставаха жертва. Затова в тази война процентът на излезлите от строя командири е много голям.“[68]
В соцреалистическите наративи за войната офицерите са пасивно отрицателни герои. Тъй като абсолютните врагове в лицето на Хитлеровата армия не могат да бъдат подменени или игнорирани, офицерите са представени като техни негласни съюзници. Докато тевтонците гърмят и връхлитат, офицерите саботират атаките на собствените си поделения, деморализират войската, тиражират объркваща и фалшива информация, укриват сведения, писма от близките и т.н. Образец е поручик Личев от „Втора рота“ на Павел Вежинов. На този фон, пълен с потенциални опасности, може да се ориентира само съзнателен комунист със солиден конспиративен стаж в партизанските чети.[69] П. Зарев оформя този постулат пред литературната аудитория в програмна стария с почти манифестен характер:
„Отечествената война не може да има „пораженческо съдържание, защото се различава коренно от всички минали войни, както по отношение на своите цели […] така и по отношение на новите хора, които участваха в нея: партизаните, които слязоха от планините и се вляха в народната армия, помощник-командирите, които бяха излъчени от най-борческите прогресивни среди на народа ни, както и цялата останала войскова и офицерска маса, която не само изразяваше основните интереси на народа, но и представляваше самия народ […] нови хора и нов исторически тип герои.“[70]
Ето защо, изцяло заети да повдигат класовото съзнание в армията и да пазят дисциплината на свободата, фронтовашките писатели нямат време да вникнат в подробностите на военното дело, армейските правила и дребните тънкости на изкуството на войната. Показателен е случаят с книгите на Павел Вежинов. През 1950 г., след две признати за едва ли не соцреалистически шедьоври военни книги, при подготвяне на вторите им издания издателство „Български писател“ почти зачислява майор Борис Чолпанов да редактира вежиновата граматика на боя. Експертизата на майора е истински стегнат трактат по военно изкуство и морал. Според Чолпанов много детайли надхвърлят границите на здравия разум, като например това, пред лицето на смъртта да се подмятат шеговити закачки: „След мъжествените и сериозни думи на командира, че трябва да посрещнат немската контраатака като истински мъже и патриоти, неговата шега „Давай! И нещо по-специално“ е съвсем неуместна.“[71] Ето малка част от коментара за „Блатото“, разказ от сборника „Втора рота“, в който е показано как, за да прикрие изтеглянето на бойната група, подофицер загива геройски:
„Необходимо е разказът да бъде преработен основно. Разказът е изграден върху действията на една бойна група. Употребата на това понятие без да бъде конкретизирано внася голяма неопределеност. Бойната група се формира за изпълнение на отделни специални задачи и могат да имат най-различна сила и състав. По добре е още от самото начало да се уточни, че се касае за рота (най-добре усилена), изнесена напред, за да установи прекъснатия контакт с противника. Такова действие в дълбочина на противниковата отбрана е правдоподобно. При това очевидно и авторът има предвид, че се касае за рота („Взводовете се пръснаха ветрилообразно“… „пристигна връзката от дружинния командир с заповед групата да отстъпи“…). Значи групата е подчинена на дружинния командир, т. е. тя е нейно поделение. Усилването на групата от поделения на конния дивизион е неправдоподобно. Конният дивизион се използва за разузнаване, а не за усилване на поделения в боя. При това по принцип той не се разкъсва. Най-подир по-нататък авторът съвсем го забравя и не говори за него. Последен мотив – той най-успешно би прикривал оттеглянето и в такъв случай подвигът на подофицера би станал безпредметен.“[72]
Майор Чолпанов е прав и точно затова греши. Взрян в идеята за достоверността, пропуска подвига. Това, което Павел Вежинов знае е, че подвигът не може и не трябва да се описва, той трябва да се внушава, да се възвисява и дестилира от досадни подробности. В битката са хвърлени коне, мотоциклети, пехотинци, тежка артилерия и целият команден състав. А мотоциклетната рота, която изкача зад завоя, според майора е дори по-опасна от вражеската атака, защото пречи на подофицера да защити войниците, заради които се жертва:
„Изведнъж из завоя изникват мотоциклетисти – съвсем невероятно! Каква задача биха могли да изпълнят тези мотоциклетисти? Как така ще изскочат пред веригите като че ли контактът с противника вече е прекъснат? И изведнъж излиза, че те се стремят да прекъснат пътя на оттеглящата се тежка картечница и че подвигът на подофицера цели именно нея да запази. Това е неправилно. Трябва от самото начало, че и до край на разказа да бъде съвършено ясно, че подвигът на подофицера допринася за успешното оттегляне, за запазване на цялата оттегляща се група (рота). Тогава само саможертвата му има смисъл и оправдание. Ако се касае за отделни оръжия (тежки картечници и други), по-добре тях да пожертваме, отколкото изпитания и кален в боевете подофицер. Хората са най-ценният капитал във войската. Оръжията се произвеждат от фабриките, а добрите бойци и командири се създават в течение на дълги години.“[73]
Майорът отново само формално изглежда прав, защото писателите нямат пред себе си дълги години – партията бърза, а народът ги чака.[74]
„Най-човеколюбивата война“
Втори ключов момент в моделирането на образа на „Отечествената война“ е конструирането на опозиция, противопоставяща Втората световна война, като най-хуманна и човеколюбива, на Първата, която е най-човеконенавистническият акт в историята. По този начин участието на България в „Отечествената война“ се представя за коренно различен исторически избор, приобщаващ ни в похода срещу империализма, което се противопоставя на всички войни, които България е водила в миналото:
„Участието на България във великата освободителна война на народите против хитлеристките поробители беше първото крупно дело под знамето на Отечествения фронт непосредствено след въоръженото въстание на 9 септември 1944 г и първата голяма негова победа. […] Военните действия от 10.IX.1944 г. се явиха като естествено продължение на борбата на българската работническа класа, ръководена от славната Комунистическа партия. Отечествената война имаше подчертано освободителен и всенароден характер. Тя бе всенародна и освободителна война не само защото немските пълчища заплашваха току-що освободената от фашизма родина, но и защото делото на 9 септември можеше да се затвърди само след пълното поражение на Германия. Във войната с небивал в нашата история по-рано характер при преодоляване на съпротивата на класовия враг се заангажираха широките войнишки маси от народа, като имаха подкрепата на трудещите се в страната. […] Отечествената война закали дружбата ни с великия Съветски съюз и с бойно другарство.“[75]
Друга версия на войната представя Йордан Вълчев, който, освен писател, е участник в сраженията в Унгария като запасен офицер и награден с орден за храброст II степен. Публикуваната от него през 1946 г. дебютна книга „Боеве“ е разгромена и изобличена като атентат срещу комунистическата правда. Това утежнява нелеката му съдба на царски офицер с монархически убеждения, скоро въдворен в концлагера „Куциян“, след това интерниран и до края на режима подлаган на инцидентни репресии. Като участник в боевете и пряк очевидец на хода на битките, Вълчев пише своите разкази извън обсега на инструкциите, давани от Щерю Атанасов и от Захар Никитич. Затова за писателя войната не е битка за класово съзнание, а проверка на човешкия морал и изпитание на традиционните ценности. Подобна на неговата истина разкриват и анкетираните ветерани от Втората световна война, чиито мемоарни разкази са публикувани в двутомника „Ехо от войната“ (2019). Според свидетелството на офицера Владимир Матев например това е непопулярна война за българската армия, за разлика от останалите войни, свързани с осъществяване на национално-обединителния идеал, в които войникът участва с повече желание[76].
Тази теза е развита и от Кристофър Кларк в знаменитата му книга „Лунатици. Как Европа прекрачи прага на Първата световна война“, която четат повечето европейски политици днес. Според него без аналог на Балканите е готовността на българина да воюва за своето национално обединение. Становището е подкрепено чрез процента на доброволци, които попълват армията по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Така, без да получава солидните кредити, които Русия отпуска на Сърбия, или категорични гаранции от Великите сили, като останалите балкански държави, България показва, че е способна да стане (в тази барутна част на Европа) независим фактор и да налага своя политика[77].
Според друго трезво становище именно „най-справедливата“ Втора световна война заставя страната ни да приеме общия избор на съюзническите сили, принудени да подкрепят един престъпник, за да победят друг, което на моралния фронт причинява връщане назад на европейската цивилизация. Не само в България, по думите на Норман Дейвис, пленените архиви на победените са напълно достъпни с всичките си отвратителни детайли, а ключовите архиви на победителите остават здраво затворени[78]. Според него в Европа като цяло всеки публичен опит да се осъдят действия и непопулярни мерки, нарушаващи демократичните принципи, е политически невъзможен, след разпределянето на капиталите от последната голяма война. В България това се отразява в заглушаване на автентичния разказ в наративите за войната и съпротивата, в ограничаване на индивидуалната памет в мемоаристиката и в разпространяването на легенди и ритуални предания в историческия дискурс.
„Хуманната“ война срещу човечността в книгата „Боеве“
В късната есен на 1946 г. излиза сборникът с военни разкази „Боеве“ на Йордан Вълчев. Пак по това време Павел Вежинов и Иван Мартинов съставят „Дни на героите“ –
първата официална антология, посветена на „Отечествената война“, съставена в голямата си част от стихове, разкази и очерци на членове на редакцията на вестник „Фронтовак“ и на новоприобщени автори. Това изправя един срещу друг два противоположни модела за изобразяване на войната. Сблъсъкът е неминуем, битката – неравна, изходът – предизвестен.
Антологията има официално-каноничен характер и изразява претенцията да отрази пълно и цялостно събитията в истинският им ръст. Мартинов и Вежинов са съставители, а самото изреждане на авторите може да ни даде достатъчно яснота за почерка на разказите и посланията на творбите. Подобно „преброяване“ на верните писатели ще се утвърди като ритуал през следващите литературни десетилетия. Освен приобщените Елисавета Багряна и Никола Фурнаджиев, ветеранът Д. Полянов и изпитани леви автори като Ламар, Крум Велков, Крум Пенев, Ангел Тодоров, Младен Исаев, тук са преобразените имена от новоизгрели генерации: Божидар Божилов, Богомил Райнов, Радой Ралин, Иван Бурин, Петър Славински, Здравко Сребров, Веселин Ханчев, Челкаш, Мария Грубешлиева, Ст. Ц. Даскалов, Атанас Душков, Камен Зидаров, Димитър Методиев, Максим Наимович и други. Това, с малки изключения, е пропагандната рота на литературата.
Антологията описва типична за соцреализма картина на боеве, изпълнени с класов героизъм, стремеж към саможертва и самоотверженост. Този феномен на социалистическия реализъм е определен от И. Смирнов като чудото на колективната самозабрава и саможертва[79]. Това поражда всеобхватна омонимия, според която нормата се превръща в изключение, а изображението на колебливия, малък, негероичен човек, каквито са героите на Й. Вълчев, подчертава парадоксалността на идеологическата антропологична мяра. Не случайно именно сборникът „Боеве“, в който воюващите преливат от човечност и не блестят с героизъм, интуитивно е усетен именно като фалшифициране на истината (Ал. Каменов). Затова партийната критика организирано разгромява младия белетрист, обвинен още в клеветничество и изпълняване на нелегална задача (Б. Райнов), злоумишлие (П. Вежинов), реакционерство (Е. Петров), гнилост (И. Вандов), грубо реакционерство (С. Каролев), мракобесие и извратеност (Сим. Султанов)[80]. Към хрониката на едно публично литературно убийство интерпретацията може малко да прибави.
През 1946 г. като главен редактор на сп. „Изкуство“ К. Константинов публикува два разказа на Й. Вълчев – „Между Кемиш и Харкан“ и „Бьожика“, както и тези на П. Вежинов – „В здрача“ и „Манола“. Докато в последните все още личи ранният повествователен маниер на Вежинов, а партийната критика го напътства без криволичене да овладее съветската матрица, разказите на Вълчев на първо време са добре приети. Толерират го и Трифон Кунев, и Константин Константинов, и Атанас Далчев. Освен в сп. „Изкуство“, военните разкази на Вълчев се появяват в „Народно земеделско знаме“, в сп. „Балкански преглед“ и дори в официоза „Отечествен фронт“. Първата книга на младия автор е очаквана от читателите с интерес.
В това време от печатницата излиза грижливо подготвената антология „Дни на героите“. Премиерата предстои, а книгата очаква възторжен критически прием. Но на 26 октомври 1946 г., малко преди излизането на сборника „Боеве“ и преди официална премиера на антологията „Дни на героите“ Павел Вежинов изпреварва събитията и публикува остро критична статия срещу своя колега Вълчев, озаглавена „За военните разкази на един млад писател“[81]. По-рано през годината Вежинов и Вълчев, както споменахме, публикуват по два военни разказа в списание „Изкуство“, като в книжка 3 едновременно се появяват (направо се засрещат) „В здрача“ на Вежинов и „Между Кемиш и Харкан“ на Вълчев. Вероятно лансирането на нездрави в идейно отношение творби, които имат таланта да конкурират партийната линия в литературата, допълнително провокира критическите нападки.
Първата половина на Вежиновата статия повтаря постановките от еталона, набелязан от Пантелей Зарев. Вежинов отчетливо извежда характерните особености на „правилния“ литературен образ на войната: тежестта е изнесена от „най-пламенните и последователни отечественофронтовци, политически най-грамотните – организирани в така наречените войнишки активи, а също така и политическото управление на армията, в лицето на помощник-командирския институт и културните дейци“. Поставен е акцент и върху неоценимата помощ на Червената армия – всичко, което извършихме и всичко, с което сега сме горди, стана под могъщото крило на Червената армия, това е истината, която никой не може да оспори. След тези уговорки Вежинов се заема с разказите на Йордан Вълчев:
„У Вълчев целта на войната не се чувства ни най-малко – нито пряко, нито косвено. Точно обратното – тая цел е съвсем премълчана. С кого воюваме, за какво воюваме – това в разказите не личи. […] Дали става дума за последната война или за миналата. Сякаш умишлено авторът се старае да изравни двете – да каже, че няма съществена разлика между тях, че войната си е война.“[82]
Именно в това е и големият „грях“ на Вълчев – докато партийната литература се опитва да изравни Девети септември и „Отечествената война“ чрез принципа на тъждеството партизани – помощник-командири, Вълчев изравнява „най-човеколюбивата война“ с „най-човеконенавистничката война“.
Храбростта не е класово маркирана, не е мотивирана с комунистическо съзнание и желание за саможертва в името на бъдещите поколения, а е показана като прилив на биологична дързост – понякога неговите войници бягат, тогава се появява храбрият офицер който ги спира и ги връща назад, защото според автора, това е неговата длъжност – да се бие като коч, без да помисля какъв е смисълът на тази работа[83].
В края на статията е отразено и огромното затруднение на соцреалистическия дискурс по отношение на една от най-влиятелните фигури в българската литература – Йордан Йовков, и особено на неговите военни разкази, в руслото на които традиционно се извайват силните пера на младите белетристи. Но Вежинов смята, че авторът на „Боеве“ търси „грешно“ идеологическо алиби, защото за разлика от разкриване на истинския смисъл на войната, е насочил стремежите си към една привидна обективност, към едно уж благонамерено връщане към „Йовковата класичност“[84].
Виждаме, че разказите на Вълчев не позволяват да бъдат вписани в задължителната тенденциозност, и то във време, когато овладяването на матрицата на съветския соцреализъм се превръща в проверка на готовността на младите да поставят действителността в предварително зададени идеологически рамки. Но може би най-важното, което не остава заглушено от кръстосания батареен огън на критиците, е дискурсът на автентичния разказ, чрез който Вълчев конкурира легендите и преданията на соцреализма. Както по-късно обобщава елементаризиращите критически нападки Владимир Янев, достоверните разкази на Вълчев са удивителни прегрешения пред природата на художественото[85]. Неслучайно в рецензията си Павел Вежинов въвежда образа на бъдещия историк, който чете събитията през разказите от сборника „Боеве“. Той би могъл да види човеколюбие, вместо яростни антипатии към нечовешкия лик на врага, саможертви без убеждаване от помощник-командири и сражения без помощта на Червената армия. Ето защо „Боеве“ е посочен като клевета срещу свещената и справедлива война на народа[86]. Не само през 1946, а и по-сетне. През 1952 г. Б. Райнов ще нарече „Боеве“ донос и заговор срещу историята, защото се е заела с нелегалната задача да докаже, че Отечествената война е безсмислена и жестока[87]. Така – до самия край на Народната република. В иначе реабилитиращите страници, посветени на Вълчев, през 1980 г., Е. Константинова и К. Куюмджиев ще напишат, че писателят е отминал историческия смисъл на Отечествената война, която, като всяка война е жестоко изпитание за човека, но в същото време нейният смисъл е хуманен[88]. Според авторите Вълчев не е достатъчно правдив, защото тази историческа истина липсва и като настроение, и като реална фактология, което намалява реалистичната истина на книгата[89].
По отношение на реализма в „Боеве“ съвременните изследователи са на друго мнение. Сава Василев подчертава, че Вълчев изостря до краен предел документалната готовност на сюжета, стъпващ в горещите стъпки на събитията, да вербува читателя с пределната си откритост, на места с предизвикателната си суровост и оголеност[90]. В подобна посока са и разсъжденията на Людмила Стоянова, която откроява, че разказите на Вълчев отварят прозата към живия, неизмислен живот. Според нея наративът на Вълчев демитологизира войната, чрез внушение за относителността на художествените оценки и за невъзможността да се формулира някаква крайна истина по едно историческо събитие[91].
В тази връзка показателно е това, което се случва през декември 1946 г. с книгата „Брегалница“ на М. Кремен, посветена на Междусъюзническата война. Още повече, че „Брегалница“, за разлика от „Боеве“, има силно идеологическо алиби – подготвеното второ издание през 1942 г. е било цензурирано. Но идеологическите неудобства на романа скоро са посочени в статия на Ст. Каролев[92], която задава матрицата за организираната критическа акция малко по-късно и срещу „Боеве“. Обявена е непримирима война на абстрактния или на християнския хуманизъм, на интелигентския алтруизъм, на всеки „биологически порив“, като в основата си мотивите не се различават от тези, с които романът е отхвърлен през 1942 г. от тогавашната цензура:
„За сегашния исторически момент, за сегашната социално-политическа действителност, тя [„Брегалница“ – бел. моя – М. А.] е доста стара и непоследователно докрай прогресивна тъкмо с абстрактната си християнска хуманност, от една страна, с интелигентския си националистически патриотизъм, от друга, с неправдиво и карикатурно до голяма степен осветление, в което са дадени тогавашните социалисти, с неотрицателното си отношение към великобългарските шовинисти, с изоставянето народните маси на заден план и предпочитането на интелигентите-офицери. […] Великобългарският шовинист, ротният командир, не е обрисуван в отрицателно осветление, както се опитва да твърди Кремен. […] И така, „Брегалница“ има не народностно-революционен, а интелигентско алтруистичен характер.“[93]
В предговора към изданието от 1946 г. Михаил Кремен описва мотивите на Отдела за контрол по печата от 1942 г., с които се спира издаването на книгата. Според него тя е отхвърлена, защото е миролюбива, премного човечна, даже и към враговете. Неблагонадеждна е, защото описва бунтове, отстъпление, разрушена дисциплина, любов към човека, пък бил той и сърбин. Разкрива ужаса да се убива и защитава решението да не се убива. Не скрива храбростта на безстрашния, редом с трепета на страхливия, подчертава безсмислието да се мре, когато войната е загубила оправданието си[94].
На същата страница в „Литературен фронт“, на която е публикувана изобличителната статия срещу „Брегалица“, А. Каралийчев съобщава за заседание на СБП, на което е бил изслушан докладът на П. Данчев за разказите на П. Вежинов „В здрача“ и „Манол“, печатани в сп. „Изкуство“. Наред с отбелязаните слабости (заплетени и сензационни фабули, които „не са типични“ за Отечествената война), са изтъкнати и положителни страни – героите са взети от действителния живот, авторът е пряк участник в събитията[95]. И отново на същата страница на литературния официоз е поместена хвалебствена рецензия от Яко Молхов за антологията на Ив. Мартинов и П. Вежинов „Дни на героите“[96].
„Правдивото огледало“ на Вежиновите разкази и изкривената физиономия на войната[97] в разказите на Йордан Вълчев
Чрез военните си разкази и чрез повестите „Златан“ (1949) и „Втора рота“ (1949) Павел Вежинов скоро ще се утвърди като най-влиятелния баталист от онова време[98]. Но в началото на 1946 г., когато К. Константинов все още е председател на СБП и главен редактор на сп. „Изкуство“, нормата в отразяването на „Отечествената война“ все още не е изцяло установена и институционално узаконена. В доклада на Константин Константинов за състоянието на белетристиката пред Първата национална писателска конференция (23-26 септ. 1945) писателят препоръчва в бъдеще в тематичната зона на белетристиката да се включи малкият човек – безимен, незабелязван, който всъщност движи живота; стихийните масови събития, с техния общ и индивидуален драматизъм; хиляди лични съдби, с многостранна сложност на всеки човешки живот; войните, лишени от патоса им, в тяхната битова светлина[99]. Константинов препоръчва охлаждане на военния патос, но най-голямото разминаване с изкуството от сталински тип е образът на незабелязания човек, който движи живота. Този именно герой е наричан от Горки изпортен – ненужен на живота и чужд на социалистическото изкуство. В този смисъл разказите, събрани в сборника „Боеве“ (1946) на Й. Вълчев, са близки до препоръките в доклада от 1945 г. на тогавашния председател на Съюза на българските писатели.
Насоките при Павел Вежинов са други. Съдържанието на разказа му „В здрача“ например е следното: Българската армия, летяща по петите на бягащите немски войски, разполага щаба си в унгарско село. Висш офицер от войската се настанява в дома на католическия свещеник Ищван. Офицерът започва веднага флирт с красивата сестра на хазаина си и скоро я прелъстява. Докато Ищван страда по унищожения от българската батарея храм, офицерът вдъхва нови, прогресивни идеи в душата на момичето. Селото заживява обичайния си живот и единствено свещеникът не може да се съвземе след опустошението. Ищван отчаяно се опитва са възстанови храма, но мотивите му, според повествователя, са сатанински, защото така ще отдели хората от слънцето, небето, облаците, птичките и ще ги потопи в мрак. Антагонизмът между двамата герои се засилва след отказа на офицера да отпусне време за възстановяване на храма на мобилизираните в ремонт на пътища селяни. С назидателен тон комунистът изповядва вярата си, че ще дойде време, когато хората ще си спомнят с отвращение за религиозното малоумие на своите предшественици. В деня, в който Берлин пада, офицерът в безпаметно пиянство се нахвърля върху иконата в дома на хазаина си, на която свещеникът саморъчно е изрисувал страданията на Исус на кръста. Уязвен до потрес, през нощта Ищван влиза в спалнята на спящия офицер и го пронизва с нож. Следва сензационна развръзка, сякаш преписана от драмата „Кралят се забавлява“ на Виктор Юго – оказва се, че свещеникът е пронизал сестра си, която издъхва в обятията на офицера. Повече в стила на „Риголето“ (оперната версия на драмата на Юго), на фона на неговото равномерно дишане (версия на жизнерадостната ария „La donna e mobile“ на палавия дук от Мантуа) Ищван се обесва.
За съпоставка ще предложим разказа на Вълчев „Бьожика“, в който сюжетът се съсредоточава около красива кръчмарка и внезапно избухналата дива страст в душата на загрубял от боевете войник. Освен че красивата хърватка напомня Йовковата Сарандовица, самите послания не са сензационно заострени и светят с мекотата на разкаянието и опрощението. Действието се развива в една вечер на затишие преди десанта на Драва. Още преди да се появи героинята слухът за нея омайва въображението на войниците. Във вечерта на случката тя омайва войниците, но писък на кърмаче, спящо в съседна стаичка, я превръща в очите на войниците в майка, а историята ѝ на страдащ човек ги трогва. Само един от мъжете запазва придобития на фронта цинизъм и с пиянска страст се нахвърля върху Бьожика. След като вижда отблизо страдащата майка, се опомня, в него се събужда мирният човек, избликва потиснатата човешка емоционалност, като това е показано без патос и идеализация. Подобни послания носят и няколко разказа от сборника „Боеве“ – образите на дете, старец, страдаща жена разнежват закоравелите войници и им връщат човешката емоционалност и топлота. Именно в тези разкази откриваме „войните, лишени от патоса им, в тяхната битова светлина“, както и преживяванията на „малкия човек“ (Константинов). В тази връзка е важна статията от К. Петканов, цитирана в текста на А. Велкова–Гайдарджиева, посветен на Й. Вълчев. Използвайки псевдонима Константин Проданов, един от най-религиозните писатели в нашата литература пише на страниците на сп. „Балкански преглед“ (кн. 1/ 1947):
„В разказите на Вълчева не са описани героични случки, и все пак в страхливците има нещо героично… Да са убийци – не са; да търсят слава, безсмъртие – не; да носят в гърдите си кръвожадна мъст – не носят, дори не се движат от инстинкт за самосъхранение. Те просто убиват, защото светът иска убийствата, те сякаш не са убийци, а самоубийци. И тъкмо затова страхът не е страх, и смелостта не е смелост. При все това войникът върви напред и побеждава? Кой побеждава? Колкото и странно да ни се вижда – победителят е отвратеният от войната човек.“[100]
Именно този отвратен от войната герой саботира догмата за най-хуманната война, постулирана чрез идеята за праведна жажда за мъст и справедлива омраза. Симптоматично, един от образцовите съветски разкази за войната е „Науката на омразата“ (1942) на Шолохов. Затова не може да ни учудва, че след окончателното фаворизиране на соцреализма като единствено правилен метод за отразяване на действителността, образцови ще станат творби като „Златан“ и „Втора рота“.
В книжа 7-8 на сп. „Изкуство“ от 1946 г. е публикуван и разказът на Вежинов „Манола“. Той показва по-голяма амбиция в овладяването на съветската матрица – конфликтът е породен от преплитането на съдбите на един титовски партизанин и на осъзнаващ се „фашистки палач“ от редиците на царските офицери, а ролята на морален арбитър е поверена на помощник-командира на армейската част. Отново е използван сензационен сюжет за заблуда и разпознаване, в който влюбеният български офицер на прага на годежа си със сръбско момиче ще разбере, че е убиец на брата на девойката. Подробностите от съдържанието на разказа свидетелстват за мелодраматичната сърцевина на соцреалистическия разказ, предпочитащ да се презентира като модерен, съвременен наратив, прикривайки истинската си природа.
Българската дивизия напредва към Марибор. Войниците са демобилизирани. Заради немската капитулация, расте страхът им да загинат в последните тържествени дни на войната. Отстъпващите немски войски изпращат парламентьор за да уговорят капитулацията си, но никой не иска да посрещне лично немския войник, освен поручик Стефан Марков, който тръгва самоотвержено и геройски. Срещата се оказва клопка и офицерът е ранен при стрелба в гръб. Постъпката му се обсъжда на четири очи от помощник-командира и от политическия инструктор на дружината. Двамата гледат с недоверие на прекалената му усърдност, защото Марков е служил със старание и на царския режим. Отново, както и в предишния разказ на Вежинов, започва делничен живот в превзетото градче. Стефан Марков се влюбва в комунистката Милица, чийто разказ за славния титовски партизанин Манол, приятел на загиналия ѝ брат, провокира дълбоки терзания и страдания в душата на Стефан, който късно проглежда за добрите неща. За превъзпитанието на царския офицер помага и описанието във фронтовия вестник на героичните му дела, а радостта от редакционния очерк превъзхожда току-що изпитания любовен възторг – тя е по-чиста от всичко и по-замайваща от утринните часове с девойката. В следващия момент се появява титовският партизанин Манол. При срещата им Стефан проумява, че изпълнявайки заповед, преди време е разстрелял брата на годеницата си, а пред него стои избягалият другар партизанин. Достигналият твърде лесно своето щастие царски офицер ще трябва да изпие глътка по глътка горчивата чаша на отчаянието. Сантиментален образец на това мелодраматично моралите вероятно отново е Вердиев шедьовър – „Силата на съдбата“, оперна адаптация на драма със сходно заглавие на Анхел Перес де Сааведра, в която любимият на Дона Леонора, метисът Дон Алваро, е принуден при самозащита да убие баща ѝ, а по-късно във вендета от ръката му умира и братът отмъстител. В драмата (според духа на времето) е подчертана педагогическата специализация на фатума, който открива безпогрешно и наказва безмилостно престъпленията от морален характер. Както е писано многократно, в соцреалистическия дискурс партията иззема функциите на съдбата, без да променя съществено мелодраматичното клише. Затова и без особено съпротивление соцреалистическата догма се настанява най-бързо в писанията на младите, чийто неукрепнал почерк е близо до масовото сензационно четиво. След разпознаването Стефан се изповядва пред Манол – двамата решават да прикрият истината, за да не разбият сърцето на Милица. Манол произнася знакова за съветските романи реплика, че ако Йозе е бил не жертва, а „потисник“, Милица дори би насърчила годеника си към братоубийство.
Покрусен от своите действия, офицерът напуска годеницата си, а катарзисът е запазен за срещата му с помощник-командира на взвода, при която отчаяният годеник изповядва своя тъмен живот: легионер от гимназията, постъпил на служба в армията, Стефан не разбирал истинския смисъл на войната, но постепенно прогледнал за „доброто“, за което решаващо значение е отдадено на слушането на радио Москва и настъпването на Девети септември:
„От този ден в мен се зароди страшна злоба към всички, който ме бяха разделяли от моя народ – нечовешка злоба. Исках да убивам, да потъна в море от кръв. Вие не знаете с каква страшна стръв съм се бил тук на фронта. Убивах просто с наслада – като ненормален. […] Но сякаш някакъв глас ми шептеше: „Късно е! Много късно си се досетил! Сега всеки може да ритне поваления звяр… И тогава за втори път срещнах Манола. „Не! – каза Манола, – Можеш да се избавиш, ако заработиш мъжествено за новия свят!“
Помощник-командирът успокоява разкаялия се грешник с аргумента, че на война са нужни корави сърца, но пробудената съвест на Стефан го тласка към самоубийство. В този момент по правилата на сензационния сюжет се намесва съдбата, отново в лицето на титовския партизанин: Манол води Милица, която е узнала страшната тайна. Финалното изречение изразява колебливата милост на новата власт: „Няма да сте щастливи, но ще живеете!“.
Много скоро не само Вежинов, но и всички военни писатели с лекота ще възпроизвеждат матрицата, която не допуска колебание в разпределението на ролите – бивш човек (царски офицер), нов човек (помощник-командир), подрастващ герой (неосъзнат и неук младеж или селянин, който по правило е рисуван като инфантилен), израстващ под влиянието на помощник-командира за подвиг и саможертва. Ролята на Бог, съдба, случайност ще бъде разпределена върху партийните функционери, а от участие в ритуалната фабула ще бъдат изключени професионалистите, квалифицираните или възмъжалите личности, т.е. всеки, който е завършил „без другарска помощ“ човешката си персонификация. По този повод И. Смирнов подчертава като ярък белег на съветския романов герой неговата задължителна инфантилност, вечно отлаганата му зрялост и реализация[101]. Българският соцреалистически герой гледа и се учи.
Героична гибел и сантиментално спасение
В това русло са изобразени повечето конфликти и типични характери в разказите и очерците на останалите млади участници в антологията от 1946 г. „Дни на героите“, както и в самостоятелните им книги. Сборникът на Арманд Барух „Сърце“ също ни предлага галерия от подобни матрични образи. „При Славчо“ е репортажен разказ за среща със Славчо Трънски – този нов Левски, който бе събрал в себе си любовта на народа и омразата на тираните. Фигурата на водача е показана като свръхестествена концентрация на сила и мощ, която трябва да изрази грандиозната колективна енергия. Под крилото на Славчо Трънски израства малкият Гошко от радомирския отряд, на когото Девети септември отнема партизанските мечти за слава. Но присъединяването на отряда към армията разгръща отново хоризонта на въображението пред подрастващия, приключенски настроен герой. Гошко става най-младият гвардеец в дивизията на Славчо Трънски и закопнява за генералски чин. Друг симптоматичен разказ е озаглавен отново „Помощник-командирът“. Главният герой притежава излязла от агитационен плакат, устремена напред фигура. В напрегнат момент, за да спаси редник, помощник-командирът с ловкост на пантера привлича огъня върху себе си, изправя се с целия си ръст и умира геройски.
Видно е, че в този ранен етап на овладяване на съветската матрица различните автори дават различни приоритети на основните принципи на соцреализма – партийност, народност, типичност. Барух акцентира предимно върху партийността, изобразявайки с патос ръководната роля на идейно-просветената върхушка, като така героическият пантеон се оформя пирамидално, а върхът е зает от героично малцинство.
Други автори, сред които Ив. Мартинов, акцентират върху принципа народност. В сборника си с разкази „Герой“ Мартинов предпочита да изобрази простия и неукия селянин или младеж, представителя на широките народни маси, като стилово се доближава до „Черти на съветския човек. Ленинградски разкази“ (1942), сборник на председателя на Съюза на писателите на СССР Николай Тихонов. Книгата е издадена в български превод през 1945 г. и описва събития и случки на фронта и в тила.
В края на 1946 г. Мартинов публикува първия мащабен роман, посветен на заключителния етап на Втората световна война, който още на следващата година претърпява второ издание. В романа „Драва тече през славянски земи“ Мартинов дава превес на обикновения, а не на изключителния тип главен герой. Предпочетена е традиционна фабула със завръзка, кулминация и развръзка, сюжетът е максимално опростен, като има една основна линия, която се реализира в достигане до подвига и саможертвата пред олтара на отечеството и народа, и една второстепенна – любовно-сантиментална, реализирана като занимателна интрига. Финалът е решен като оптимистична трагедия – от двамата влюбени в красива дописничка комунисти единият чрез геройска смърт постига нейната любов във вечността, а другият става спътник в земния ѝ път. Основната сюжетна линия е съсредоточена около изграждането на ново самосъзнание сред войниците чрез организирането на политическа просвета. Главните герои са с идеализирани благородни характери на нови хора, като не са излъчени ярки антагонисти, които да обобщят зверския лик на империалистическия враг.
Тази неизбистреност на конфликта е критикувана във вътрешната рецензия на издателство „Български писател“ при подготовката на второто издание на романа. От една страна, двама комунисти са съперници в любовното състезание, от друга, класовият конфликт е туширан, но най-сериозното затруднение произтича от класово-любовната плетеница, която не може да бъде развързана без да се разплете целия разказ:
„Образът на помощник-командира, който е даден наивен и неуяснен, не може напълно да бъде поправен, защото това ще означава авторът да напише романа с нова композиция. Все пак той би могъл в новата обработка да засили някои негови черти и да заеме критично отношение към някои от неговите недостатъци. Голямата цена на книгата е в силното и драматично описание на боевете при Драва, което обхваща по-голямата част на книгата. Особено важна тема е изтъкването на голямата помощ, която нашата армия получи от съветските войски, и дружбата между българските войници и червеноармейците. Авторът е успял да види нещо много характерно и го е предал сърдечно.“[102]
Протагонистът ефрейтор Граджев е член на работническата партия, част от прославената и от П. Вежинов втора рота. Момчетата от ротата са неуки, а просветната работа в началото „съвсем не върви“ – няма беседи, не стигат броевете на централния фронтови вестник, няма окопен вестник и т.н. Едно от войничетата чете авантюристичен роман с цветни корици, върху които е нарисувана огромна ракета, излетяла в стратосферата. Палатките са украсени със снимки и картини, изрязани от вестниците или взети от замъците на унгарските графове. Сред евтините репродукции има и редки произведения на изкуството, както и вещи, придобити след разграбване на изби, складове и гардероби. По този повод ефрейтор Граджев произнася реч против богаташите и осъзнава, че класовото съзнание на войниците не е на необходимата висота. По приказния модел на Проп на помощ се притичва „вълшебен помощник“ – дописничката Вяра, която веднага започва флирт с ефрейтора. Вяра обаче е тайно и безнадеждно влюбена в помощник-командира, младеж с беден произход, бивш конспиратор и политзатворник. Животът му по време на акциите преди Девети вече е добил дълбок и завършен смисъл – изцяло посветен на делото, той няма време за интимни пориви. Между Граджев и Вяра постепенно се появяват истински чувства, скрепени от общите идеи, мечти и надежди. Помощник-командирът в пристъп на внезапно пробудена ревност осъзнава, че не е безразличен към дописничката, и това превръща двамата комунисти в съперници. Конфликтът между тях не е антагонистичен, а е осмислен като честен двубой между идеалистични и благородни сърца, като изходът от любовния триъгълник зависи от готовността им за подвиг и саможертва. Тъй като и двамата са представители на комунистическия елит (Граджев е ръководител на войнишкия актив, а помощник-командирът на най-прогресивните и борчески среди) Мартинов явно е затруднен с какви аргументи да отстрани един от двамата съперници. Оставаме с впечатление, че единствено случаят (или съдбата) помага на Граджев да загине геройски и да заслужи безсмъртие. Можем да кажем, че ефрейторът умира по правилата на соцреалистическия разказ, а помощник командирът оцелява според употребите на сантименталното клише, което работи при изграждане на втората повествователна линия. Чрез този ход оцеляването на помощник-командира не накърнява неговия идеалистичен образ, а щастливият финал отговаря на очакванията на жанровия читател за развръзка, която да спази законите на сърцето. Както виждаме, романът на Мартинов ни дава и една ранна симптоматика на явлението безконфликтност, което обира критическите енергии през първата половина на 50-те години.
Много скоро соцреализмът ще достигне и до своите образци, които отразяват драматичните социални сблъсъци. Основна роля в идеологическата обработка на произведенията ще бъде поверена на образа на антагониста – представител на буржоазията или на офицерския елит, а литературното поле ще разпредели тематично творбите на такива, които трябва да отразяват предимно антагонистични сблъсъци или на такива, за които са подходящи неантагонистичните противоречия. Първите ще изобразяват конфликтите, които възникват между различни социални класи, представящи непримирими интереси, които по необходимост клонят към силово разрешаване – с тяхното изображение се нагърбват военната проза и партизанските произведения. Вторите ще изобразяват конфликти между социални групи, които имат общи интереси и които са разрешими по ненасилствен начин на основата на споразумения, разяснения, състезания – такива са произведенията с производствена тематика от 50-те години на ХХ век.
Ще припомним, че през 1955 г. именно Павел Вежинов публикува антидогматичната си статия „За творческата свобода на писателя“[103]. В нея той говори за пагубното влияние на идеологическите догми върху своето творчество. Можем да приемем за историческа ирония това, че истинската жертва на тази догма, Йордан Вълчев, прави единствения си творчески компромис – производствената повест „Надбягване с пътища“ (1955) в същото време, в което неговият идеологически опонент Павел Вежинов бележи точка като критик на статуквото.
* * *
В началото на 1946 г. коалиционното управление осигурява формална рамка за вече съществуващата диктатура, но литературата официално не е окупирана. Тя е по-скоро анклав със спорен статус, обкръжен от въоръжени с комунистически мироглед военни писатели, критици и идеолози. Гласовете в подкрепа на нейната независимост са полу-заглушени, лицата от нейното златно време са полу-приобщени, различните предвоенни общности са атомизирани до инцидентни единични прояви. Младите леви писатели все още виждат себе си в изключително идеалистична светлина – те са преборили мрака и са готови да воюват срещу всяка досадна неправда.
Втората част на фейлетона на Вежинов „Между авторите и книгите“, публикуван през декември 1945 г., може да се чете като предизвикателен манифест, насочен срещу изкористяването на писателската мисия. В текста се прокрадва саморефлексия, но липсва каквото и да е предчувствие какво ще се случи след по-малко от година, когато писателят, такъв какъвто го виждаме във фейлетона, ще се доближи до това, което осмива:
„Почвам да се взирам в хартиения проблем и очите ми бавно се изпълват със сълзи. То е защото виждам себе си. То е защото се виждам как цяла година чакам хартия за някакъв си келяв роман, с тенденция да чакам докато най-после някому хрумне да ме назначи разпределител на хартията. […] Веднъж наметнат с тая тога ще ми бъде позволено да кажа много неща, в които самият аз ще се вслушам с дълбоко внимание. Драги колеги, ще кажа, не мислете, че човек пише книги за да им получи хонорара. […] Не мислете, че най-добрият писател след вас е вашият приятел и не отдавайте само на него своите грижи и своята закрила. […] Не мислете, че ако напишете нещо добро и ви премълчат, мълчанието ще трае дълго. Но! Може би съгласно идеологията ще трябва да се каже за какво да мислим. Е, добре!“[104]
За Павел Вежинов ще последва едно продуктивно творческо десетилетие, утвърдило го като водещ автор в три от представителните жанрове на соцреализма. Сякаш времето след фейлетона и преди горчивата равносметка от 1955 г., когато е позволено да се кажат много неща, в които дори писателят да се вслуша, е сложено в скоби. Все едно там е бил някой друг, който се е преструвал на Вежинов.
[1] Заключителната фаза на Втората световна война, в която България участва на страната на СССР, по съветски образец е наречена Отечествена война. Понятието отечествена война е извлечено от радиоизявлението от 22 юни 1941 г. на Вячеслав Молотов. Текстът на изявлението е бил съгласуван със Сталин, който го вгражда в своята реч от 3 юли 1941 година.
[2] Вж. Георги Димитров до българските писатели – Литературен фронт, бр. 29, 20.05.1945.
[3] В съгласие с директивната статия на Ленин „Партийна организация и партийна литература“ Сергей Третяков провъзгласява вестника за новия епос: „На нас не ни трябва да чакаме червения Толстой, защото ние си имаме наш епос. Нашият епос – това е вестникът. Толстой се занимава с писателство от широки мащаби. Но никоя единична гледна точка не може да обхване такива мащаби, каквито обхваща вестникът. Цялата безименна маса – ето го колективният Толстой.“ – Вж. Третьяков С. Новый Лев Толстой – Новый Леф, № 1/ 1927, с. 34–38.
[4] Щерю Атанасов е помощник-командир на Първа българска армия. Сред най-важните му политически активи са участието му в Юнското въстание (1923), организирането на четническото движение в хасковския край (1924–1925), участието му в Испанската гражданска война и в Съпротивителното движение по време на Втората световна война, организирането на партизанско движение на територията на Молдовска СССР, работата му в щаба на Югославската народноосвободителна армия (ЮНОА) и създаването на партизански единици от български части. Именно той оглавява помощник-командирския институт в Българската армия.
[5] В публикуваната осем години след началото на новия век книга на Здравко Чолаков ще прочетем, че писатели с несъмнен талант като Андрей Гуляшки, Ст. Ц. Даскалов и Павел Вежинов, и заедно с по-слабите автори профанират романовия жанр. – Вж. Чолаков, З. Идеи и литература. С., 2008.
[6] Вж. канонизираната от комунистическата пропаганда реч: Реч на м-р председателя др. Георги Димитров пред ударниците: За едно-две десетилетия България трябва да достигне това, което други народи са постигнали за столетия – Работническо дело, бр. 24, 31.01.1947.
[7] Васев, С. Изкуството на предните линии в боя – Литературен фронт, бр. 23, 1945.
[8] Енчев. Фронтова забава – Фронтовак, бр. 31, 23.02.1945.
[9] Хрисим Коеджиков – по-късно известен под псевдонима Иван Руж.
[10] Това е български писател и драматург, който няма нищо общо с демократа и юрист д-р Александър Гиргинов.
[11] Писателите за Отечествената война – Работническо дело, бр. 337, 16.10.1945.
[12] Добренко, Е. Метафора власти: Литература сталинской эпохи о историческом освещении. Мюнхен, 1993. Онлайн: https://bg1lib.org/book/3094920/ead6d6.
[13] В утопичния комунистически проект заляга идеята, че пространството и времето са окончателно покорени от човека: „Новата култура израсна не от човешката кръв, а от маслената пот на машината. Човекът изобрети редица нови, вълнуващи машини. Той управлява времето, климата, той преобрази пустините и тундрите в плодородни области. Освободеният човешки разум победи с помощта на машината пространството и времето; никакви земетресения и тайфуни не го застрашават вече: ветровете и подземният газ са му покорни“. Вж. Слонимский, М. Повести и рассказы. Л., 1976, с. 110–111, цит. по: Ангелова, М. Българският производствен роман. Кралица Маб. С., 2014, с. 90–91.
[14] Според партийните документи новият тип хора трябва да се възприемат по същия начин, по който се възприемат машините: „Светът на машината, светът на оборудването, създава особена свързаност на колектива, ражда особен тип хора, които ние сме длъжни да приемаме по същия начин, както приемаме машината, а не да си бием главата в нейния механизъм. Ние трябва да внесем някакви коригиращи коефициенти в нейния железен дисциплинарен гнет, но историята настоятелно трябва да устоява не тези незначителни проблеми на социалната охрана на личността, а по-скоро смело да предприеме проектиране на човешка психология.“ Вж. Гастев, А. К. Как надо работать: Практическое введение в науку организации труда. М., 1966. с. 24. (Преиздадени статии от началото на 20-те години). Цит. по: Ангелова, М. Българският производствен роман. Кралица Маб. С., 2014, с. 93–94.
[15] Революционно-машинистките утопии са изготвени в условията на войнствен комунизъм и превърнати в марш на епохата към велики дела. Одушевяване на машината и машинизиране на човека са двете лица на поетичните видения от това време, по думите на П. Стайтс. Вж.: Stites, P. Revolutionary Dreams: Utopian Vision and Experimental Life in the Russian Revolution. New York, Oxford. 1989. Онлайн: http://seell. rutgers. edu/Fall_2007/Landscapes/ Readings/Stites_dreams. Pdf. Цит. по: Ангелова, М. Българският производствен роман. Кралица Маб. С., 2014, с. 93.
[16] Добренко, Е. Цит. съч.
[17] Разцветът на евгениката в Съветския съюз се превръща в експериментален проект за подобряване на човешката раса. Теорията на Павлов, разглеждаща човека като сложна биологична машина, се свързва с представата за човека като част от държавния и обществения механизъм. Това се проявява в стремежа да се преобразува науката за човека по образ и подобие на техническите дисциплини, отстранявайки по този начин ценностните съждения и моралния избор. От сферата на хуманитарните науки се пропъжда човешкият живот като тайна, а човекът се управлява като одушевен механизъм. Вж. повече: Ангелова, М. Българският производствен роман. Кралица Маб, С., 2014, с. 91–92. Бойко Пенчев обръща внимание на обратната страна на този модел, в която се оглежда проектът да се превъзпитат организмите. Според теорията на Мичурин е възможно да се направляват, възпитат растителните организми чрез създаване на най-добри агротехнически условия, правилно възпитание на семенния материал и прилагане на непрекъснат подбор. Цит. по: Пенчев, Б. История и класово съзнание – Литературен вестник, бр. 2, 19 – 25.01.2022, с. 10. За съветските биомеханични утопии на 20-те години вж. още: Stites, P. Revolutionary Dreams: Utopian Vision and Experimental Life in the Russian Revolution. New York, Oxford. 1989; Панчев, И. За творчески съветски дарвинизъм – Литературен фронт, бр. 34, 23.04.1949; Братанов, К. Биологическата наука в служба на социалистическото строителство – Литературен фронт, бр. 28, 16.03.1950, с. 3.
[18] Мартинов, И. Вестник за фронта – Фронтовак, бр. 123, 7.06.1945.
[19] Вежинов, П. Между авторите и книгите – Литературен фронт, бр. 17, 27.12.1945.
[20] Мартинов, И. Късове от моя живот. Партиздат. С., 1977, с. 151.
[21]Първа национална конференция на писателите в България. 23–25 септември 1945. Доклади и разисквания. С., 1946, с. 41–42.
[22] Съобщение на секретариата на СБП – Литературен фронт, бр. 39, 18.09.1952, с. 1.
[23] Да създадем художествени творби за нашите физкултурници – Литературен фронт, бр. 6, 13.11.1949, с. 2.
[24] Вж. Дойнов, П. Цензурата в подстъпите на Народната република – В: Цензурата върху българската литература и книга. Кралица Маб. Департамент „Нова българистика“ на НБУ. С., 2018, с. 13–29.
[25] В доклад на А. Тодоров, секретар на СБП, през 1950 г. се отчита незадоволително отразяване на живота на работника и се посочват имена на писатели, които са усвоили средствата по командировки и контрактации, но не са спазили своята част от договора. Вж.: Тодоров, А. Дейността на СБП – доклад на секретаря на съюза Ангел Тодоров – Литературен фронт, бр. 4, 15.06.1950.
[26] Мартинов, И. Цит съч., с. 158.
[27] Енев, Г. Как се издава в-к „Фронтовак“ – Фронтовак, бр. 100, 22.05.1945.
[28] Пак там.
[29] Мартинов, И. Цит съч., с. 158.
[30] Горбатов, Б. Пред атаката – Фронтовак, бр. 21, 12.02.1945.
[31] Гуляшки, А. В окопа – Народна войска, бр. 39, 28.11.1944.
[32] Енев, Г. Как се издава в-к „Фронтовак“ – Фронтовак, бр. 100, 22.05.1945.
[33] Пак там.
[34] Даскалов, Ст. Ц. Опитът на в. „Съветски воин“ и в. „Фронтовак“ – Фронтовак, бр. 100, 22.05.1945.
[35] Славински, П. Космополит – Фронтовак, бр. 30, 22.02.1945.
[36] Иванов, Груд. Културната дейност на фронта – Фронтовак, бр. 50, 21.03.1945.
[37] Вежинов, П. На предмостието – Народна войска, бр. 305, 8.09.1945.
[38] Напред към крайната победа – Фронтовак, бр. 34, 27.02.1945.
[39] Славински, П. По-лесно се решаваш да умреш, когато… – Фронтовак, бр. 100, 22.05.1945.
[40] Даскалов, Ст. Ц. Цит. съч.
[41] Атанасов, Щ. „Фронтовак“ ще бъде ценен документ за бъдещето – Фронтовак, бр. 100, 22. 05. 1945.
[42] Мартинов, И. Цит. съч., с. 159.
[43] Енев, Г. Цит. съч.
[44] Мартинов, И. Цит. съч., с. 160.
[45] В превод: Редакторът трябва да спи повече и да се храни повече.
[46] Мартинов, И. Цит. съч., с.161.
[47] Пак там.
[48] Ягодов, М. Сто броя – Фронтовак, бр. 100, 22.05.1945,
[49] Вж. Вежинов, П. Синият камък. Български писател,С., 1977.
[50] Вежинов, П. Между авторите и книгите – Литературен фронт, бр. 17, 27.12.1945.
[51] Васев, С. Походът. Записки на журналиста. Държавно военно издателство. С., 1957, с. 3.
[52] Пак там, с. 53.
[53] Пак там, с. 48–50.
[54] Пак там, с. 75.
[55] Пак там, с. 94.
[56] Пак там, с. 105.
[57] Пак там, с. 107.
[58] Бурин, И. Ние минахме Драва. XII. Редник Колю Осиецки – Народна войска, бр. 222, 4.06.1945.
[59] Да живее българската армия – Народно земеделско знаме, 11.10.1945.
[60] Вж. Везенков, А. 9 септември 1944 г. ИИБМ. Сиела. С., 2014, с. 305, 306.
[61] Интересен пример за разминаването между дисциплината на свободата и военния ред ни дава спомена на ветерана Атанас Илиев – командир на миночистачен кораб: „Докарват политическия офицер на Дунавския флот, със самолет ли с какво го докараха и след ден и половина – два идва. Попилиев се казваше политическият офицер, извиква ни двамата, наруга ме, как може ние да не се чувстваме достойни да се бием под съветски флаг. И аз казах: „Господин капитан трети ранг, дайте ми заповед! Щом ми дадете заповед, аз ще я изпълня!” Той носи заповед, но предварително каза, че не е трябвало да чакаме заповед. Но ние сме възпитани да изпълняваме, защото, ако няма дисциплина, няма войска“. Цит по: Илиев, Ат. Всички моряци вкупом – В: Ехо от войната. Съст. К. Голев, М. Гяурски. Фоли Арт. С., 2011, с. 37–48.
[62] Стойчев, В. За предназначението на помощник-командирите във войската – Фронтовак, бр. 23, 15.02.1945.
[63] Пак там.
[64] Българската присъда служи за пример – Фронтовак, бр. 23, 15.02.1945.
[65] Вести от родината – Фронтовак, бр. 28, 21.02.1945.
[66] Родината се грижи – бойците благодарят – Фронтовак, бр. 28. 21.02.1945.
[67] За неподготвен състав, прибързани, неправилни и погрешни заповеди, които не са съобразени с обстоятелствата, както и за абсолютно неподготвени войници, свидетелстват много от ветераните, чиито мемоарни спомени са събрани в сборника „Ехо от войната“ (2011). Ето какво поделя Димитър Медникаров – ротен командир в 15-ти пехотен Ломски полк: „И между другото, голяма част от тези убити и ранени бяха доброволци, кой знае дали бяха доброволци или принудително пратени доброволци, които са били от състава на въздушните войски, земен персонал. Всички тея хора абсолютно неподготвени! Разбирате ли? Голяма част от тях, нямайки никаква елементарна подготовка, да си предпазят живота, да се окопаят и така нататък – бяха убити“. Цит. по: Медникаров, Д. Той тръгна много потиснат – В: Ехо от войната. Съст. К. Голев, М. Гяурски. Фоли Арт. С., 2011, с. 85–97. Дянко Марков (летец бомбардировач) е още по-категоричен: Тези войнишки комитети изиграха много нечиста роля. Те доведоха до съвършено ненужна смърт на редица командири, които стават жертва. Тази роля, която беше изиграна от войнишките комитети беше усетена даже от ръководството на комунистическата партия, когато трябваше да се поведат хората да мрат не срещу кого да е, но срещу германската армия. И те усетиха тази грешка и заповедаха разтурването на тези комитети, като за сметка на това назначиха във всички части до рота политически командир. И по тоя начин упражняваха този контрол малко по-компетентно, защото те получаваха добре преценен инструктаж от компартията, която имаше интерес участието на българската армия във войната да бъде оценено по достойнство от великия брат. Цит. по: Метев, В. Мерача и помощник-мерача… – В: Ехо от войната. Съст. К. Голев, М. Гяурски. Фоли Арт. С., 2011, с. 64–78.
[68] Кирчев, Иван. Отечествената война 1944–1945. Илюстрована хроника. Стопанско развитие. С., 1946, с. 8.
[69] Ето какъв спомен е оставил ветеранът Д. Медникаров за проявите на партизанина Чочоолу: Конфликти между различни части на армията? Не! Не е имало никакви… За мене всичко онова, което се създаваше, беше резултат на тези политически офицери. Даже там, в този, мисля че 4-ти полк, на който заместник-командир на полка е бил така известният Чочоолу. Той убива български войник, влиза и застрелва български войник, защото не изпълнил заповед. Това е факт. Има една книга, на моя съвипускник Митко Косев, той е непосредствен очевидец. Да, застрелва войник пред очите на моя съвипускник Райко Алтабанов, командир на войника. Чочоолу, който остава след това за помощник-командир на дивизия във Враца“ – Медникаров, Д. Цит. съч.
[70] Зарев, П. Да отразим Отечествената война – Изкуство, кн. 10/ 1945.
[71] Чолпанов, Б. Бележки за книгата „Втора рота“ от военна гледна точка – В: Рецензии от 1950 на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а. е. 5, л. 73.
[72] Пак там, л. 75.
[73] Пак там, л. 75.
[74] В разказа на ветерана Д. Марков е предадено как комунистите настояват да име се докладват надути лъжи, за да има с какво да се отчетат пред политическото си ръководство: За щастие германците немаха изтребители в тая зона. И докладваме добросъвестно, че нема колона, има единични коли, които се движат с голема скорост и е безсмислено да се бомбардират. Некой, който така по-самохвално подхожда докладва: „Струва ми се, че ударих една от колите.” И помощник-командирът беше един от изтъкнатите партизански ръководители от Южна България. Тези хора беха назначени чисто по партийна линия. Той каза тогава: „Как не ви е срам! Народната власт ви е гласувала доверие и ви е дала да водите войната с тази скъпа техника, а вие докладвате смехотворни работи. Нищо не сте свършили, ще видим тази работа.” И ние се събираме и си говорим: „Те какво искат, да ги лъжем? Това е най-лесната работа”. И така започна предизвиканото самохвалство и започнаха доклади, които не отговаряха на истината, но които устройваха нашите командири, които да могат да се перчат, че се върши работа“. Цит. по: Марков, Д. Цит. съч.
[75] Русев, П. Отечествената война в българската литература – Септември, бр. 6, февруари, 1950, с. 114–132.
[76] Владимир Матев участва и в двете фази на войната срещу Германия. Той е трето поколение офицер от Българската армия. Вж. Метев, В. Мерача и помощник-мерача… – В: Ехо от войната. Съст. К. Голев, М. Гяурски. Фоли Арт. С., 2011, с. 64–78.
[77] Кларк, Кристофър. Лунатици. Как Европа прекрачи прага на Първата световна война. Ера. С., 2015.
[78] Дейвис, Н. Европа. Абагар. Велико Търново, 2005, с. 904–905.
[79] Смирнов, И. П. Соцреализм: Антропологическое измерение – В: Соцреалистический канон: Сборник статей. Под общей ред. Х. Гюнтера и Е. Добренко. Академический проект. СПб, 2000, с. 16–30.
[80]Цит. по: Велкова-Гайдаржиева, А. Цит. съч.
[81] Вежинов, П. За военните разкази на един млад писател – Литературен фронт, бр. 6, 26.10.1946.
[82] Пак там.
[83] Пак там.
[84] Пак там.
[85] Вж. Янев, Вл. Сборникът „Боеве” на Йордан Вълчев (Особености на рецепцията; Рецепция на особеностите). – В: Змей със змейовете и човек с човеците. УИ „Св. Св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2005, с. 11–19.
[86] Вежинов, П. За военните разкази…
[87] Райнов, Б. Против изкуството на империализма. Наука и изкуство. С., 1953, с. 400.
[88] Константинова, Е., Куюмджиев, К. Очерци по история на българската литература след Девети септември 1944. Кн. 2. БАН. С., 1979, с. 205.
[89] Пак там.
[90] Василев, С. Персоналистът законодател. Стилът Йордан Вълчев – портрет от натура или литература в литературата – В: Змей със змейовете и човек с човеците. УИ „Св. Св. Кирил и Методий”. В. Търново, 2005, с. 47–61.
[91] Стоянова, Л. Неканоничният Йордан Вълчев – В: Змей със змейовете и човек с човеците, УИ „Св. Св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2005, с. 47–61.
[92] Каролев, Ст. Брегалница (за една авторска защита) – Литературен фронт, бр. 13, 14.12.1946.
[93] Пак там.
[94] Кремен, М. Брегалница. Христо Г. Данов. Пловдив. О. Д-ВО – София, 1946, с. 12, 13.
[95] Каралийчев, А. Новите разкази на Павел Вежинов – Литературен фронт, бр. 13, 14.12.1946.
[96] Дни на героите. Антология. Съст. И. Мартинов, П. Вежинов. Наркоопиздат, С., 1946.
[97] Според Иван Станков Вежинов „поправя изкривената физиономия на войната, като й придава мажорен саунд с руска интонационна орнаментика, пристига в другата крайна точка. Неговата повест „Златан” е първият, или поне един от първите модулни проекти на поточната линия на нормативната естетика”. Вж.: Станков, Ив. Златан четеше внимателно и строго – В: Змей със змейовете и човек с човеците..., с. 24–27.
[98] Той, изказано с думите на Иван Станков, „като поправя изкривената физиономия на войната, като й придава мажорен саунд с руска интонационна орнаментика, пристига в другата крайна точка. Неговата повест „Златан” е първият, или поне един от първите модулни проекти на поточната линия на нормативната естетика.” – Вж. Пак там, с. 24–27.
[99] Първа национална конференция на писателите в България. 23–25 септември 1945. Доклади и разисквания. С., 1946, с. 75–76.
[100] Вж. Велкова-Гайдаржиева, А. Боевете на фронта и боевете в критиката („Боеве” от Йордан Вълчев) – В: Змей със змейовете и човек с човеците…, с. 27–34.
[101] Вж. Смирнов, И. Соцреализм: Антропологическое измерение..., с. 16–30.
[102] Вежинов, П. Драва тече. Роман от Иван Мартинов – В: Рецензии от 1950 на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 5, л. 54.
[103] Вежинов, П. За творческата свобода на писателя – Литературен фронт, бр. 14, 7.04.1955.
[104] Вежинов, П. Между авторите и книгите – Литературен фронт, бр. 17, 27.12.1945.