„Митологията не е лъжа“, пише Джоузеф Кембъл, големият изследовател на мита и архетипа. „Тя е метафорична.“ Митовете и метафорите осигуряват разказите, които вдъхновяват патриотичната преданост, мотивират войниците да се бият и помагат да се обясни външният свят. А митовете, които народите хранят за себе си, често подсилват онези, които те хранят за другите.
Русия и Съединените щати поддържат особено силни митове един за друг. Митът, който Русия вярва за Съединените щати, е, че те имат по-скоро васали, отколкото съюзници – че са хегемонна сила, която крие безмилостна амбиция и личен интерес зад призиви за либерални принципи и правен ред. В същото време американците виждат Русия като страна без вътрешна политика – крайната автократична сила, чийто злонамерен и безотговорен лидер се разпорежда грубо с желанията на гражданите. Още през 1855 г. президентът на САЩ Ейбрахам Линкълн описва Русия като място, „където деспотизмът може да бъде възприет в чист вид и без долната сплав на лицемерието“.
След повече от век на напрежение и конфликти отношенията между САЩ и Русия сега са изцяло изградени около тези митове. Митовете обременяват взаимоотношенията им, затъмнявайки нюансите и ясното възприятие. Те оформят и ще продължат да оформят ролята на всяка от страните във войната в Украйна. Митът, който много руснаци имат за Съединените щати, непрекъснато подтиква Кремъл към вредна войнственост.
Митът, който американците поддържат за Русия, също е капан, който кара политиците да тълкуват погрешно Кремъл и да пропускат възможности за отслабване на режима или за намиране на компромиси. За да сведат до минимум опасните погрешни тълкувания, американските лидери трябва да работят по-усилено, за да се издигнат над тези митове и архетипи. По-доброто разбиране на взаимната митологизация би дало на американските политици по-голяма гъвкавост, би спомогнало за засилване на стратегическата съпричастност и би предвидило бъдещите промени в руската политика.
Скритата фигура
В Русия е прието да се смята, че Съединените щати са обсебени от властта. Много руснаци смятат, че американската общественост е подвластна на мегаломански американски елит. Ентусиазмът за либерален международен ред е слабо застъпен в Русия не защото всички руснаци са реалисти, а защото митичната им представа за Съединените щати ги кара да виждат в либералния международен ред единствено средство за осъществяване на американските амбиции. Много руснаци са убедени, че позоваванията на американските лидери на наднационална мрежа от норми, закони и партньорства са само димна завеса за доминацията, която е в основата на американската външна политика.
Властващият руски мит е от съветско време. Според този мит по време на Студената война американските капиталистически елити са искали да управляват света и са намирали безброй военни претексти, за да осъществят желанията си. Кошмарът е започнал след Втората световна война, когато Съединените щати са пренаредили политическите кодове в Япония и Германия, тласнали са тези страни към съюзи, доминирани от САЩ, използвали са ги като плацдарм за американски военни операции и са ги принудили да служат като марионетки на американските национални интереси. За да не изостава, Съветският съюз е трябвало да изгради крепостна стена от „приятелски държави“ в Източна Европа и да установи свой собствен глобален ред, за да не позволи на коварните Съединени щати да напредват безпрепятствено.
Глобалното влияние на Съединените щати през тази епоха е реално. Но съветската характеристика е карикатура – и тя се оказва трайна. Дори и след края на Студената война, според руския мит, Съединените щати продължават да съблазняват другите с фалшива реторика, включително и съседите на Русия – страни като Полша, Румъния и балтийските държави. В този разказ съюзниците на САЩ действат повече като инструменти на американската власт, отколкото като независими държави. Там, където правителствата се съпротивляват – в Афганистан, Ирак, Либия, Сърбия и Сирия, както и в Украйна преди въстанието на Майдана през 2014 г. – американското предпочитание е смяната на режима. Хегемония по покана или хегемония пред дулата на оръжията: средствата може да са различни, но целта никога не се намира под въпрос.
Москва плаща висока цена за това, че се придържа към този мит. Тя се е задължила да се бори с американското чудовище дори с цената на това да стане по-зависима от Китай. Програмата на ЕС за Източно партньорство, която доведе до въстанието на Майдана в Украйна, беше автентичен израз на идеализъм за европейското бъдеще на страната, а не скрито упражняване на американска хегемония. Но твърдението, че ЦРУ е организирало преврат в Украйна, е лъжа, в която руснаците отдавна са убедени. Дори и висшите ръководители на Русия да са знаели, че това твърдение е невярно, публичното им настояване за него е затворило пътя към умерени реакции (като например приемане на новото правителство в Киев) и е накарало по-крайните варианти (като анексирането на Крим) да изглеждат необходими.
Като цяло, митът за САЩ – страна, пияна от власт и не желаеща да спазва споразумения, затруднява силно Москва в преговорите по регионални въпроси. Руснаците не могат да си представят, че лидерите на страни като Украйна имат собствен разум. За Москва украинската враждебност е просто завоалирано продължение на американската, а американската враждебност към Русия изисква равностойна руска враждебност към Съединените щати. Ако единственият език, който Съединените щати разбират, е властта, то преговорите, обсъждането и предоставянето на отстъпки са свързани с прекомерен риск.
Морална опасност
Американските митове за Русия имат също толкова дълбоки исторически корени. Представата на САЩ за Русия като за абсолютна автокрация датира от XIX век. Той процъфтя по време на съветската епоха и за кратко се оттегли по време на деветгодишното президентство на Борис Елцин. (Американците виждаха Елцин като по-демократичен, отколкото беше в действителност.) Путин възстанови познатия образ на Русия. В американския подход към Студената война често се наблюдаваше пламенността на месианска борба, а Путин отново вдъхнови моралното възмущение на американците.
Митът на Съединените щати за Русия – че тя е зла и амбициозна тирания – има някои вътрешнополитически приложения. За да заинтересува към външния свят американците, които обикновено са обърнати навътре, Вашингтон трябва да измисли някакъв всемогъщ злодей. Американците предпоитат да вярват, че се борят с отделна личност, която може да бъде отстранена, а не с цяла държава, която трябва да бъде покорена. Сравненията с Хитлер се използват непрестанно, за да шокират демократично настроените, но самодоволни американци и да ги накарат да действат. Путин е просто последният от дългата поредица автократични лидери – Саддам Хюсеин, Слободан Милошевич, Муамар Кадафи и Башар Асад, за да назовем само някои от тях – които са представяни като единствените, които пречат на демокрацията и прогреса.
Личността на Путин, представяна като по-голяма от живота, засили мнението, че автократична Русия няма вътрешна политика и че там се случва всичко, което владетелят поиска. Брайън Дженкинс, старши съветник на президента в корпорацията RAND, обобщи това мнение, като написа: „У дома Путин не е изправен пред избори, няма партии или държавни институции, които да застрашават управлението му, няма вътрешна политическа опозиция. Той е Русия. И Русия е негова.“ Ако Путин е Русия, то единственото нещо, което трябва да се разбере за нея, е психиката на този човек. Украйна и нейните съюзници водят войната на Путин срещу Русия на Путин. Затова не е изненадващо, че според съобщенията разузнавателната общност на САЩ е превърнала оценката на психическото състояние на Путин в свой основен аналитичен приоритет.
Изучаването на лидерите е важно за разбирането на противниците и особено за разбирането на Русия; руският президент очевидно доминира в страната си. Но Путин все още е изправен пред дилеми у дома. Той седи неудобно на върха на сложна система от конкуриращи се фракции и интереси. Той трябва да гарантира, че враждуващите под него приближени няма да се избият взаимно или да въстанат срещу него. В същото време трябва да поддържа достатъчен ентусиазъм в обществото. Най-големият производител и потребител на социологически изследвания в Русия всъщност е руското правителство, което нервно следи за дребните промени в общественото мнение.
Различните войни на Вашингтон срещу зли диктатори би трябвало вече да са дали някои трудно извоювани уроци. Нито един от тези лидери не се оказа всемогъщ. Нито пък те бяха отговорни за всички проблеми в своето управление, както Съединените щати многократно откриваха, след като полагаха огромни усилия, за да ги отстранят от сцената. За всеки такъв лидер, включително и за Путин, вътрешната политика определя параметрите на външната. Те рядко са водили войни, без народът им да стои зад тях. Подобно на демократичните лидери, автократите знаят как да привличат населението си, когато тръгват на война.
Както общественото мнение, така и бюрокрацията са донякъде непрозрачни в диктатурата, в която се е превърнала Русия. Но общественото мнение ограничава начина, по който Путин води войната, а също и споразуменията, които Кремъл може да приеме. Като всеки воюващ, руското правителство иска да може да претендира за победа: ако Русия видимо загуби войната в Украйна, общественото разочарование и възмущение може да свали правителството.
Привързани към мита за Русия без вътрешна политика, Съединените изпитват сериозни трудности когато интерпретират Русия. Американските политици не забелязват, че много от действията на Кремъл са насочени към вътрешни избиратели. Да вземем например внезапното решение на Путин през септември 2022 г. да анексира територии в Украйна, много от които Русия дори не контролираше. Само няколко месеца по-рано Путин публично се подигра на шефа на разузнаването си, че е предложил анексиране. Този рязък обрат озадачи американските анализатори, които го изтълкуваха като част от грандиозен, макар и фантасмагоричен план за подчиняване на Украйна. Дали Путин е загубил разсъдъка си? В действителност тези амбициозни анексии може да са били риторичен похват за вътрешна употреба, опортюнистичен опит за мобилизиране на народната подкрепа в подкрепа на излизаща от контрол война.
Изкривяване на егото
Тежестите, които тези митове налагат, надхвърлят изкривяването на реалността. В международните отношения митовете са опасни, защото затвърждават архетипите. Архетипът на Русия е злонамерена автокрация, а архетипът на Съединените щати – хищен хегемон. Архетипите са изтънчени братовчеди на стереотипите и заедно с тях те отричат сложността. Страната, която вярва, че нейният противник може да бъде разбран в прости категории, вероятно ще спре да търси фини корекции, които би могла да направи в политиките си, и ще престане да се опитва да реагира творчески на корекциите на своя противник.
Ако американските лидери бяха разбрали по-добре, че Русия не е монолит, а е способна да се раздвоява, може би щяха да успеят да се възползват по-добре от бунта на Евгений Пригожин, ръководител на паравоенната компания „Вагнер“, като се възползват от разцеплението в руския елит и армията. Просветеното разбиране на причините за тези разцепления би позволило на САЩ и техните съюзници да ги подчертаят, може би като изтъкнат атаките на Пригожин срещу руските военновъздушни сили или подчертаят начините, по които Путин губи контрол над службите си за сигурност. Вместо това, загрижени единствено от властта на Путин, хората във Вашингтон пропуснаха признаците на разделение и бяха объркани от бунта. Възможно е Вашингтон да не забележи подобни уязвими места, които се появяват преди президентските избори в Русия през март, за които се предполага, че ще бъдат само ритуал на автократично самохвалство. Путин със сигурност ще спечели, но въпреки това изборите ще бъдат важен политически момент, тъй като конкуриращите се руски политически групи ще се борят за повече власт и влияние.
Най-големият проблем, който създават митовете, които Русия и САЩ имат една за друга, е, че те взаимно се подсилват. Колкото по-фанатично Москва подчертава предполагаемите актове на американска хегемония, толкова повече тя прилича на маниакалната автокрация от американския мит. И колкото повече Вашингтон си представя Русия като постоянния и зъл „друг“ във външната политика на САЩ, толкова по-милитаризирани стават отношенията му с Европа – и толкова по-вероятно е Москва да тълкува целите на Съединените щати като хегемонистични. Досега войната в Украйна олицетворяваше този цикъл на постоянно втвърдяване на предразсъдъците. В хода на времето всяка от страните вижда само това, че митовете ѝ се доближават все повече до обективната истина.
Нито Съединените щати, нито Русия могат лесно да разсеят митовете, които другата страна поддържа. И двете страни подхранват своите митове по някаква причина. Руският режим иска Съединените щати – и всички останали – да мислят, че той няма вътрешна политика и че путинизмът и Русия са едно цяло. Ако Съединените щати оформят войната в Украйна основно като борба за териториална цялост, а не като битка на доброто срещу злото срещу един самотен тиранин, американците може да загубят интерес.
А дори и лидерите да искат, ще бъде трудно да развенчаят митовете. Колкото по-активно Вашингтон използва публичната дипломация, за да се опита да промени руското възприятие за Съединените щати, толкова повече руснаците ще възприемат Съединените щати като манипулиращи страната им. А за да промени имиджа си в Съединените щати, руското правителство ще трябва да се откаже от автокрацията и да се оттегли военно от Европа – което никога не е било печеливша рецепта за управление на Русия.
Тези митове ще бъдат с нас още дълго време. Но Вашингтон трябва да ги признае като такива. Ако Съединените щати успеят да оспорят мита за руската автокрация в своите вътрешни политически дебати и да разкрият начините, по които вътрешната политика и общественото мнение ограничават и изграждат руската външна политика, те биха могли да открият инструменти, които да прекъснат военните усилия на Русия. Освен това Америка ще бъде по-подготвена за политическия преход след Путин. В политическо отношение Русия е склонна да се променя внезапно; нейната политика не остава завинаги замразена.
Опитвайки се да предвидят руското поведение, лидерите на САЩ биха имали полза и от по-доброто осъзнаване на митичния статут на Съединените щати в Кремъл, който е в диво противоречие със самочувствието на Вашингтон. Руснаците вярват, че вечната същност на Съединените щати е волята за власт: това изяснява решението на Кремъл да нахлуе в Украйна, а също така обяснява отказа на Русия да прекрати опустошителната си война в Украйна. Колкото и да са завладяващи, митовете заблуждават, като прикриват удивителната сложност и безкрайност на реалността. Във всичко, което разкриват за човешката природа, митовете допускат безкрайно тълкуване. Но в същността си те са и статични – и пречат на разумната стратегия и гъвкавата дипломация.
