Като американец знам какво е усещането да пристигнеш в увеселителен парк. Тотализиращата консуматорска прегръдка. Оглушителната сила, изкривяваща света, удоволствието от бягството. Познавам увеселителни паркове с входни врати като международни граници, цени на билетите като ипотечни вноски и паркинги с размерите на Кливланд. Бил съм в „Дисниленд“, алтернативна реалност, която на практика заема собствена данъчна зона, със собствена пожарна и собствено селско стопанство – място, където още преди да сте влезли, покрай магистралата виждате 100-метров електрически стълб с ушите на Мики Маус. Това е задачата на тематичния парк: да погълне вселената. Да замени нашия скучен, безцелен, разочароващ свят с нов, създаден само за нас.
Представете си тогава какво объркване изпитах, когато пристигнах в парка „Гибли“ – дългоочакваният японски парк, посветен на легендарната анимация на студио „Гибли“.
Подобно на киноманите по цял свят, мечтаех да посетя парка „Гибли“, откакто проектът беше обявен преди повече от пет години. Следях слуховете в интернет, вдишвах концептуалните рисунки, разглеждах внимателно картите. Анимацията на Гибли винаги е била предназначена да се превърне в тематичен парк. Съоснователят на студиото Хаяо Миядзаки е един от най-големите създатели на въображаеми светове за всички времена – редом с Луис Карол, Джим Хенсън, Урсула К. Ле Гуин, Чарлз Шулц, Морис Сендак и композиторите на исландските саги. Дори най-фантастичните творения на Миядзаки – замък с гигантски метални пилешки крака, жълт автобус с тяло на котка – се усещат някак плътно, правдоподобно и реално.
Миядзаки основава Студио Гибли през 1985 г. от отчаяние, когато той и съоснователите му Исао Такахата и Тошио Сузуки не могат да намерят студио, което да иска да пусне творбите им. Филмите са брилянтни, но са известни с това, че са артистични, скъпи и трудоемки. Миядзаки е маниакално обсебен от детайлите. Той се мъчи над детските си анимационни филми, сякаш е Микеланджело, който рисува Сикстинската капела. Той влага цели океани от усилия, време и пари в най-дребните ефекти: начина, по който скачащата риба се извива, отделните лица в тълпата, които реагират на земетресение, физиката на плочките по време на преследване на покрива. Миядзаки настоява, че въпреки че малко зрители ще осъзнаят цялата тази работа, всеки зрител ще я усети. И ние го чувстваме. Тези малки щрихи, които се натрупват в целия филм, закрепват фантазиите му в реалния свят.
„Ghibli“ е италианска дума, произлизаща от арабски, за горещ вятър, който духа през Либия. Планът е компанията да задуха като горещ вятър през застоялия свят на анимацията. И тя успява. В продължение на повече от 35 години Студио „Гибли“ е великият ексцентричен жонгльор на анимето, който създава класика след странна класика: „Лапута: Замъкът в небето“ (1986), „Моят съсед Тоторо“ (1988), „Доставките на Кики“ (1989), „Само вчера“ (1991), „Принцеса Мононоке“ (1997), „Отнесена от духовете“ (2001). В Япония излизането на нов филм на Гибли е национално събитие, а най-популярните герои на студиото са навсякъде: пухкавият Тоторо, мистериозният Ноуфейс, усмихнатият Автобус-Котарак, опушените духчета с изпъкнали очи. Миядзаки често е наричан японския Уолт Дисни.
Умирах от нетърпение да видя лично как би могъл да функционира тематичен парк на Гибли. Как тези сюрреалистични светове биха могли да бъдат претворени в реалността? Какво би било усещането да се изгубим в тях?
През ноември, когато паркът „Гибли“ най-накрая отвори врати, направих всичко възможно да отида там. И така, след много години и много пътувания – най-накрая – се озовах в чудесата на парка „Гибли“.
Но дали наистина? Дали се озовах в чудесата на парка „Гибли“?
Първото ми впечатление не беше страхопочитание или величие, или отдаденост, или консуматорско блаженство. Беше объркване. Изненадващо дълго време след като пристигнах, не можех да разбера дали съм пристигнал или не. Нямаше пункт за проверка, нямаше каси за билети, нямаше саундтрак от Гибли, нямаше гигантска статуя на котешки автобус. Вместо това се оказа, че излизам от съвсем обикновена гара в нещо, което изглеждаше като голям общински парк. Навсякъде паваж. Спортни игрища. Автомати за продажба на стоки. Приличаше на място, където можеш да отидеш през мързелив уикенд, за да видиш доста добър турнир по софтбол.
Наоколо имаше някакви сгради, но беше трудно да се определи кои от тях могат да бъдат свързани с Гибли или не. В далечината дъгата на виенско колело пречупваше хоризонта – но това, както щях да разбера, нямаше нищо общо с парка „Гибли“. Влязох и излязох от един магазин за хранителни стоки. Видях няколко деца с шапки на Тоторо и започнах да ги следвам. Чувствах се като в някакъв странен лов на съкровища – тематичен парк, в който темата търси тематичния парк. Което в известен смисъл беше идеално за Студио Гибли: няма удоволствие без малко предизвикателство. И така, тръгнах надолу по хълма, опитвайки се да намеря пътя навътре.
Подобно на много зрители, които не са японци, за пръв път се сблъсках със Студио Гибли чрез филма от 2001 г. „Отнесена от духове“. Това е шедьовърът на Миядзаки, популярен и критически супертриумф, който спечели „Оскар“ за най-добър анимационен филм и в продължение на две десетилетия беше най-касовия филм в историята на Япония. Критиците по цял свят паднаха едновременно от креслата си, за да го възхвалят с възможно най-възторжени думи. Найджъл Андрюс от „Файненшъл Таймс“ му даде шест от пет звезди, като оправда тази математическа невъзможност („Изключение трябва да се прави за изключителните“) с поток от възторжена бийт-поезия: „За какво е филмът? Става дума за 122 минути и 12 милиарда години. Той обобщава цялото съществуване и ни дава митология, добра за всяко общество, което някога е съществувало – на амеби, животни или хора.“ И предложи крайната екзистенциалистка реклама: „Бързайте сега, докато животът продължава.“
Аз, от друга страна, не съм филмов критик. Аз съм обикновен американец, отгледан с MTV, „S.N.L.“ [телевизионното шоу Saturday Night Live] и CGI [специални ефекти]. Което означава, че моят развлекателен метаболизъм е внимателно настроен да усвоява най-чистия визуален царевичен сироп. Саркастични мъже с големи оръжия. Жадуващи принцеси с намръщени бащи. Експлозивни експлозии, които експлодират експлозивно. Когато гледах „Отнесена от духове“, отначало нямах представа какво гледам. Най-просто казано, филмът разказва историята на съзряването на 10-годишно момиче на име Чихиро. Действието се развива в призрачен увеселителен парк – където почти веднага родителите на Чихиро са превърнати в прасета, а самата тя е принудена да се да извършва черна работа в баня за духове (призраци, духове, чудовища, богове – трудно е да се разбере как точно да ги наречем, а и филмът така и не обяснява). Пълно обобщение на сюжета би било невъзможно. Историята се движи със странно, лутащо се темпо, като елементите се свързват и разделят и плуват наоколо, въртят се и се рекомбинират, като в сън.
Но сюжетът всъщност не е най-важното. Величественото нещо в „Отнесена от духове“ е самият свят. Творчеството на Миядзаки е радикално плътно; всяка малка молекула на филма изглежда заредена с някакво изобретение. Призрачната баня привлича множество странни същества: гигантски жълти патета, разумна слузеста капка, озъбени чудовища с рога, хуманоиден дух от репички, който сякаш носи обърната червена купа вместо шапка. Има и трио зелени безплътни глави с черни мустаци и сърдити лица, които подскачат и се трупат една върху друга и мърморят неодобрително на Чихиро. Съществата са толкова много, натъпкани в толкова много кътчета, че изглежда сякаш Миядзаки е прекарал няколко вечности на няколко планети, движейки се по паралелни еволюционни времеви линии, само за да може да скицира най-интересните резултати. Като зрител трябва да се отдадете на изобилието. Да се впуснете в халюцинацията.
Миядзаки знае, че работата му може да бъде трудна – и през цялото време е справедливо непокорен. „Трябва да кажа, че ненавиждам произведенията на Дисни“, заявява веднъж той. „Бариерата както за влизане, така и за излизане от филмите на Дисни е твърде ниска и твърде широка. За мен те не показват нищо друго освен презрение към публиката.“ У дома Миядзаки е знаменитост, разпознаваема до степен на пародия: гъсенични вежди, тежки очила с тъмни рамки, изваяна бяла брада, цигара. През 2019 г. телевизионната мрежа NHK – грубият японски еквивалент на Би Би Си – излъчи документален филм в четири части, посветен на творческия процес на Миядзаки. Това е фестивал на мърморещата агония, изпълнен с обиди („Той още не е възрастен“, казва той за 39-годишния си тогава син Горо) и самоупреци („Чувствам се като гребен с липсващи зъби“). Миядзаки е криворазбраният криворазбраник. През десетилетията той е отхвърлял всичко – от iPad („отвратително“) до японската анимация от 1980-те години („прилича на храната, която се сервира в Джъмбо-джетите и изкуството, създадено от изкуствен интелект („Изпитвам силното чувство, че това е обида за самия живот“). Много художници имат високи стандарти. Тези на Миядзаки са в космоса.
Известно е, че Дисни е огромна корпоративна ферма за производство на развлечения, като всички художествени избори са внимателно проучени от монтажна линия от мениджъри, маркетолози, фокус групи и др. Докато визията на Миядзаки си е абсолютно негова. Въпреки глобалния си успех Студио „Гибли“ остава странно и непредсказуемо, пряко отражение на личността на основателите си. И до днес Миядзаки държи да рисува щателно и ръчно собствените си сторибордове. Когато скиците му отиват в по-големия екип на Гибли за техническата работа по анимацията, той проверява всяко изображение и ако види нещо, което не му харесва, го изтрива и рисува направо върху него, като през цялото време обяснява защо е грешно. Докато е възможно, Миядзаки се противопоставя на компютърната анимация. Той все още по принцип отказва да прави продължения на филмите си. Отдавна е казал на родителите, че децата не трябва да гледат филмите му повече от веднъж годишно. („Каквито и преживявания да им предоставяме – казва Миядзаки, – в известен смисъл им отнемаме времето, което иначе биха могли да прекарат в свят, в който да излязат и да направят свои собствени открития или да имат свои собствени преживявания“).
Миядзаки е на 82 години. Той многократно се е опитвал да предаде творческия огън, но без успех. „Обучавах наследници, но не можех да ги пусна на свобода“, казва веднъж той. „Поглъщах ги. Поглъщах таланта им. … Това беше моята съдба. Изядох ги всичките.“ По-големият му син, Горо, се е опитвал да режисира – със смесени резултати. Миядзаки се е пенсионирал внезапно, а след това се връщал обратно също толкова внезапно, по мои данни, четири пъти. В момента завършва работата си по нов филм, озаглавен „Как да се живее?“. Той вече е в процес на производство и трябва да излезе в Япония това лято.
Всичко това повдига някои огромни въпроси пред Студио Гибли – толкова дълбоки, че на практика са теологични. Какво ще се случи с компанията, когато великият Миядзаки си отиде? Могат ли такива идиосинкратични светове на въображението да надживеят ума, който ги е създал? Дали един тематичен парк би помогнал (както при Уолт Дисни) да се отговори на тези два въпроса?
„Отнесена от духове“ е вече на повече от 20 години. От първата объркана среща досега съм го гледал много, много пъти. Все още го намирам за странен, плашещ и дезориентиращ – но и за възвисяващ. Въпреки своята чудатост, Миядзаки винаги е определял творческата си мисия като вдъхновяваща. „Искам да изпратя весело послание на всички, които се лутат безцелно из живота“, пише той. Така че, когато реалният свят стане лош – когато се чувствам депресиран, стресиран, мизантроп, смазан от политиката или от крайните срокове – често се оказвам отново в света на Чихиро. Иска ми се да плувам във въображението на Миядзаки, както духовете плуват в билковите басейни на банята в „Отнесена от духове“. Искам да се сгуша в света на Гибли, както Тоторо се сгушва в легло от папрати.
„Познавате ли това?“ –попита ме един от моите гидове в парка „Гибли“.
Разпознах го. Разбира се, че го разпознах.
Гледахме голяма старомодна японска порта: червена, с тъмнокафяво дърво и покрив от зелени керемиди. Беше като от филма „Отнесена от духове“. От другата страна, в перфектната рамка на вратата, чакаше едно от любимите ми неща в целия Миядзаки: приклекнала каменна статуя, неразгадаема и усмихната.
Моите водачи бяха двама приятелски настроени членове на екипа за връзки с обществеността на Гибли – Май Сато и Сейка Уанг. Срещнах ги на гарата, след като приключих с лутането из района. Те потвърдиха, че да, дошъл съм на правилното място. За разлика от всички тематични паркове, в които бях ходил, паркът „Гибли“ се намираше вътре в по-голям парк – възпоменателен парк „Експо 2005 Айчи“. И подобно на много учтив гост, той се беше вмъкнал, без да вдига много шум. Обозначенията му бяха едва забележими, а атракциите бяха разпръснати наоколо, на голямо разстояние една от друга. Екскурзоводите ми казаха, че обиколката ще ни отнеме около четири часа.
Когато тялото ми премина през вратата на „Отнесена от духове“, усетих лека тръпка. Онази усмихната статуя от другата страна беше духовно светилище, пазител на другия свят – първият истински знак във филма, че животът на Чихиро ще се преобрази. Докато се приближавахме, исках да спра, да си направя селфи и да го изпратя на всички, които познавам. Но това правеха и други туристи, а встрани от тях още хора учтиво изчакваха реда си. Така че аз и екскурзоводите продължихме.
В този момент навлязохме в гората.
Ако искате Миядзаки да ви обича, може би ще ви помогне донякъде, ако сте дърво. Той има добре документирана почит към природата. Реките, планините и океаните на практика са героите на много филми на Гибли. Горите на Миядзаки са толкова характерни, че определени мъхести нюанси на зеленото автоматично ме карат да мисля за тях. Всъщност Миядзаки често сравнява самия разказ с дърво. Не става въпрос само за крещящи орнаменти, обича да казва той, а за дълбоките невидими корени, които поддържат ствола, който поддържа клоните – всичко това в крайна сметка ви позволява да окачите орнаментите, на които всички ще се възхищават.
Паркът „Гибли“ е проектиран, както пише на официалния уебсайт, в „след активни консултации със заобикалящата гора“. Моите екскурзоводи казаха, че по удивителен начин не е отсечено нито едно дърво. Отново си помислих за „Дисниленд“, който е създаден за сметка на цели екосистеми – квадратни километри, денатурирани и павирани, за да направят място на доходоносни, удобни за ползване светове от пластмаса и метал. Паркът Гибли, напротив, е до голяма степен непроменена гора. Разглеждането на атракциите му включва безкрайно ходене по горски пътеки. Някои от тези пътеки са нови или наскоро подобрени. Но много от тях изглеждат стари. Дърветата в гората бяха тънки и извити; простираха се над главите ни като осветени от слънцето коридори. Те се заплитаха в далечината. Просто си стояха там, като дървета. Стълбища, дървени и каменни, се разклоняваха нагоре и надолу по хълмовете. Без моите водачи нямаше да имам представа накъде да вървя. Докато вървяхме, американецът в мен продължаваше да се чуди за опасността от съдебни дела. Сигурно някой ден някой ще се спъне в корен и ще падне по стълбите. И дали този човек няма да обвини парка „Гибли“? На едно място видяхме предупредителна табела, прикрепена към стълб, която казваше на хората да се пазят от змии и стършели. На нея беше посочен телефонен номер, на който да се обадите, ако изпаднете в беда.
Месеци преди това, по време на първата ми среща с пиар екипа на Студио Гибли за евентуално посещение, ми беше казано, че студиото ще се радва да работи с мен, но има едно сериозно притеснение. Казаха, че ако „Ню Йорк Таймс“ публикува статия за парка „Гибли“, това може да накара повече хора да искат да го посетят. Това им се стори проблемно. Както много други продукти на Гибли, паркът се интересува сравнително слабо от мненията на потребителите. Това е вярно за хората в Япония, а още повече за чуждестранните посетители. Помислете например за местоположението му. За разлика от Токио Дисниленд или Universal Studios Japan (в Осака), паркът Гибли не е разположен в туристически център. Вместо това той се намира в покрайнините на невзрачния град Нагоя, в регион, известен като дом на Toyota – по същество, Детройт на Япония. А паркът дори не се намира в самата Нагоя. От хотела в центъра на града ми отне един час и три различни влака, за да стигна до парка „Гибли“. Уебсайтът предлага да се пътува с влак, защото паркът няма специален паркинг.
Уебсайтът също прави всичко възможно да намали очакванията ви, като веднага заявява: „В парка ‚Гибли‘ няма големи атракции или атракциони“. Околните терени са публични и свободни за разходка през целия ден. В парка „Гибли“ има само три платени зони, а по стандартите на тематичните паркове входните такси са смешно ниски: еквивалентът на около 10-20 долара за всяка зона. Но да се получат билети е почти невъзможно. Има лотарийна система и те са разпродадени цели месеци предварително.
От време на време моите гидове ме водеха към някоя скромна малка статуя. „Познавате ли я?“ – питаха те. И това щеше да е нещо от филм на Гибли: седнали на пейка – шапката и царевичния кочан на Мей от „Моят съсед Тоторо“; застанала до едно дърво – тануки [митично японско животинче, подобно на бялка] от „Пом Поко“; на една маса – кофичката на Сосуке от „Понио“. Те ми казаха, че има 15 такива предмета, разпръснати из целия парк. Малък лов за фенове. Спирах, идентифицирах предмета и го снимах. Други туристи спираха и правеха същото. А после всички продължавахме да вървим сред дърветата.
След известно време казах на екскурзоводите си, само наполовина шеговито, че паркът „Гибли“ изглежда като изключително сложен начин да се примамят хората насред затънтена японска гора.
Да, казаха те. По принцип това е вярно.
Студио Гибли не ми предложи интервю с Хаяо Миядзаки. Той беше зает с последния си филм, а и почти никога не се съгласява да дава интервюта. Освен това, казаха те, паркът „Гибли“ всъщност не бил негов проект. Човекът, който отговаря за него, е Горо – синът на Хаяо Миядзаки.
В личен план Горо Миядзаки е почти противоположност на баща си. Миядзаки-старши е зрелище – вечно в движение, пуши, мъчи се и оправя косата си. Прилича на герой на Миядзаки. Горо, напротив, изглежда като абсолютно нормален човек. Той е на 56 г., чисто избръснат, строен. Седи спокойно и говори тихо, скромно, без бомбастиката на баща си. Очите му са като дълбоки басейни.
Срещнахме се с Горо в централата на „Гибли“ – зелен комплекс, проектиран от самия Хаяо Миядзаки, който е разположен в няколко квартала на тихо токийско предградие. Седяхме в заседателна зала с рафтове с анимационни книги и статуетки на героите на Гибли. Горо пристигна с няколко големи папки: неговите скици и планове за парка „Гибли“.
Миядзаки, баща и син, имат нещо, което може да се нарече трудна връзка. И двамата мъже са изненадващо открити по този въпрос. По време на детството на Горо великият аниматор е отсъствал и е създавал шедьоври. Малкото момче опознава баща си, както и останалата част от Япония, като гледа филмите му. „Просто исках той да е тук“, казва Горо с огромно чувство в документалния филм на NHK. „Той се чувства жив само когато прави филм.“ И после добавя примирено: „Сега вече той не може да се промени“.
„Дължа извинение на това малко момче“, казва Хаяо Миядзаки.
Междувременно Горо е отгледан от майка си Акеми Миядзаки. Тя го учи да обича природата. Винаги са ходили на походи и са прекарвали лятото в планинската хижа на баща ѝ. В гимназията Горо се присъединява към клуба по алпинизъм. В колежа учи лесовъдство. След завършването си работи в областта на ландшафтната архитектура. През 30-те си години ръководи строителството на причудливия малък музей на Гибли, проектиран от баща му, който е открит в предградие на Токио през 2001 г.
Това е нещо, което баща и син могат да споделят: почитта към природата. И Горо пренася това уважение в своя проект за парка „Гибли“.
„Имаше момент, в който обмисляхме да направим собствена версия на Дисниленд“, каза ми той. „Тук би била зоната на Тоторо. Хората биха могли да се возят на котешкия автобус. Това би било страхотно. Но какво да кажем за околната среда край него?“
В края на краищата действието на „Моят съсед Тоторо“ е неотделимо от естествената му среда: гъсти дървета, тревни полета, оризови полета. Тоторо хвърля навсякъде жълъди като своеобразна визитна картичка. Да обичаш Тоторо означава да обичаш не само едно същество, а цял хабитат.
„Не ми се струва правилно този идиличен пейзаж да се намира в увеселителен парк“, продължава Горо. „Не може да имаш оризово поле, което е зелено през цялата година.“
„А ако бъде направено от пластмаса?“, попитах.
„Пластмасовото оризово поле противоречи на цялата идея за света на Тоторо“ – каза той.
В Токио отидох да видя Тошио Сузуки, ин-ян-ът на Миядзаки, най-важният човек в историята на компанията, освен самите Миядзаки и Такахата. Въпреки че е заемал много длъжности (продуцент, президент), Сузуки е бил нещо като „успокоител“ на Миядзаки: комбинация от приятел, критик, дясна ръка, творчески консултант, сътрудник и бизнес партньор. Когато Миядзаки закъснее с крайния срок или реши от нищото да се пенсионира, или когато не може да реши как да завърши даден филм – Сузуки е този, който измисля как да оправи всичко, да разтегне бюджети и графици, да наеме или уволни цели екипи от хора.
Срещнах се със Сузуки в офиса му, на чийто вход е поставена изтривалка с образа на Тоторо. Седяхме заедно на дълга маса и разговаряхме чрез преводач.
Докато Миядзаки е известен като мърморко, Сузуки е открит и любезен. Той се смее дълбоко, сърдечно и лесно. Обича да говори – дотолкова, че води собствено седмично радиопредаване.
Сузуки ми разказа, че историята на парка „Гибли“ е започнала почти случайно преди 20 години – с един странен еднократен проект. Идеята е била на Сузуки. В продължение на години той мечтаел да построи реално копие на къщата от анимационния филм „Моят съсед Тоторо“. Отчасти това е носталгия: Сузуки действително е израснал в Нагоя в подобна къща – японска селска къща в стар стил, с традиционна дърворезба. И накрая реалният свят му дава идеално извинение. Той научава, че през 2005 г. в този общински парк в покрайнините на Нагоя ще се проведе голямо световно изложение. Организаторите му канят компании от цял свят, включително и Гибли, да създадат павилиони. И така, Сузуки казал: Да. Ще построим този дом.
Организаторите на изложението харесали идеята. Може би ще поставите Тоторо в къщата – казали те. Или някое от онези сладки малки духчета.
Не! казал Сузуки. (По време на интервюто ни той всъщност изкрещя това направо на глас, на английски: „Не!“) Той се интересувал само от построяването на къщата. Никакви герои. Нищо фантастично. Само къщата! И до днес Сузуки не е сигурен защо е бил толкова категоричен в това отношение. Той настоява, че това не е било някаква велика принципна позиция. Просто му се е искало да каже „не“. Когато дошло време да даде име на мястото, той не го нарекъл на Тоторо – кръстил го на двете човешки деца от филма. „Къщата на Сацуки и Мей“.
За построяването на къщата Сузуки привлича Горо. Горо може и да не е имал анимационния гений на баща си – никой не го е имал – но е имал други неща. Подобна мания по детайлите. Желязна воля. Горо разбира от строителство. Има добра практична глава на раменете си. Той е построил музея на Гибли. Сигурно ще успее да реши всички логистични проблеми. И има умения за работа с хора, които липсват на баща му.
„Единственото нещо, което е много различно между Горо и баща му, това, което ги отличава, е начинът, по който използват членовете на персонала“, каза ми Сузуки. „Хаяо Миядзаки може би не е голям лидер. Но Горо е много добър в това да накара екипа да функционира. Той е много добър в това да извлече най-доброто от всеки член на екипа.“
Целият проект за къщата на Тоторо е лудост. Дали публиката изобщо ще се заинтересува да посети сложно дървено копие на къща от анимационен филм? Сузуки няма представа. Но популярността всъщност не била най-важното. Импулсът бил по-дълбок.
Е, оказва се, че публиката е заинтересована. През 2005 г., когато се открива Световното изложение, къщата на Сацуки и Мей веднага се превръща в сензация. Заваляват такива огромни потоци от фенове на Миядзаки, че всички се притесняват, че къщата ще бъде разрушена. Нейната занаятчийска дърворезба не е била проектирана за толкова голям трафик. Налагат ограничение: 800 посетители на ден. Но конкуренцията за тези 800 места е толкова ожесточена, че в крайна сметка изложението въвежда лотарийна система. Средно на ден кандидатстват 600 000 души. Изглежда, че всички в Япония са искали да пренесат физическите си тела в света на Студио Гибли.
Сузуки все още е изумен от това. Та това е просто къща! По думите му, когато изложението приключило, в Гибли получили обаждания от цяла Япония – от север до юг, от Хокайдо до Окинава. Всички искали къщата на Сацуки и Мей да бъде преместена в техния град. Сузуки дори получил обаждане от град Тойота, който се интересувал от преместването на къщата в централата на автомобилната компания.
Какъв беше този ненаситен глад? попитах Сузуки. Защо толкова много хора биха си направили труда да стоят в една обикновена къща?
Това е прекрасен въпрос – отвърна той. Всъщност точно този въпрос му задал ръководителят на „Тойота“. От фирмата се надявали, че ако успеят да разберат източника на тази обществена лудост, това може да им помогне да продадат по-добре следващия си автомобил.
Но Сузуки няма добро обяснение. И в крайна сметка той казал на всички, че къщата на Сацуки и Мей ще остане в Нагоя. Много години по-късно тази странна сграда ще се превърне в котва и водещ дух на парка „Гибли“.
Къщата на Сацуки и Мей, точно копие на дома от „Моят съсед Тоторо“ (1988 г.).Ринко Каваучи за The New York Times
Горо започва да планира парка „Гибли“ през 2017 г. Той е подобен на къщата на Сацуки и Мей – но много по-голям, много по-сложен. Ще изисква всичките му умения. Способността му да ръководи екипи от истински хора. Способността му да пренася въображаемите структури на баща си, при цялата им съпротива, в реалността.
Построяването на къщата на Тоторо, каза ми Горо, е било невероятно трудно. От архитектурна гледна точка, открива той, анимационната структура нямала много смисъл. Било е трудно да се измисли дизайн, който да е разпознаваем за зрителите на „Моят съсед Тоторо“ и същевременно да функционира като къща в реалния свят. Традиционната обработка на дървесината изисква изключително подбрана група от занаятчии. Те били горди, самоуверени и упорити. Спорели с Горо за всякакви неща: за чертежите, за височината на таваните. Не искали да строят временна постройка, затова Горо трябвало да обещае, че ще я пази дори след края на изложението. Студио Гибли планирало да боядиса къщата, когато бъде завършена, за да изглежда правдоподобно стара. Но занаятчиите не понасяли тази идея и настояваха да я състарят по свой начин: обгаряли и търкали дървото, лакирали го със сок от сливи. На всичко отгоре, пътищата на изложението били блокирани от строителството, така че дърводелците трябвало да влачат доставките през един хълм. Всичко отнемало повече време, отколкото се очаквало. Когато одиторите на изложението видели разходите, си помислили, че трябва да е станала някаква грешка. Не е възможно да се похарчат толкова много пари за една-единствена къща! казали те. Можехме да построим красива модерна къща за само част от тези разходи.
Въпреки това Горо продължавал да упорства. Той преодолявал всички препятствия. И накрая построил въображаемата къща. За съжаление обаче този триумф не продължил дълго – защото по някакъв начин Горо се съгласил да излезе от реалния свят и да влезе в света на баща си. Той се съгласил да режисира филм на Студио Гибли.
Това не минало добре. Във филма на Горо „Приказки от Землемория“ [по едновременната фантастична поредица на Урсула ле Гуин] липсва енергията, която определя работата на баща му: пулсиращата физика, неспокойната радост, моралната двусмисленост. Ако трябва да сме откровени, филмът е скован и без чувство за хумор. Злодеят се хили. Героят е благороден. На една от прожекциите Миядзаки си тръгнал само след час. „Чувствах се така, сякаш съм бил там три часа“, казал той отчаяно, преди неохотно да се върне обратно. Всичко това е заснето в документалния филм на NHK. Въпреки това, почти невероятно, Горо се върнал за още. Той предлага да режисира втори филм. В крайна сметка, след още няколко фойерверки между баща и син, този, „От върха на маковия хълм“, бил – благодаря на Горския дух – много по-добър от първия.
И тогава се появява това огромно начинание на парка „Гибли“. Тематичният парк, в известен смисъл, има по-голям залог за Горо Миядзаки, отколкото всеки отделен филм. Това щяло да бъде публичен, физически, посещаем, очакван в цял свят превод на въображаемите светове на баща му. И Горо щял да бъде абсолютно отговорен.
В крайна сметка, след много дългото ни ходене през гората, аз и моите водачи пристигнахме в къщата на Сацуки и Мей. Като атракция тя е ужасно минималистична –повече нещо като концептуално изкуство за атракция в тематичен парк, отколкото атракция сама по себе си. Сякаш гигантска ръка се е протегнала във филма, изтръгнала е само тази сграда и я е поставила на поляна в тази гора. Влязохме вътре. Къщата беше чиста, малка и претъпкана. Посетителите бяха събули обувките си, сякаш посещаваха дома на истински човек. И всички вършеха някакви домакински задължения: отваряха чекмеджета, гардероби, включваха и изключваха кранове. Мястото беше подредено с перфектен реализъм, сякаш там наистина живееше японско семейство. Подът беше покрит с рогозки татами. Съдовете бяха пълни с шкафове. Отворих един шкаф. Хубави, истински одеяла, грижливо сгънати, стояха на рафтовете. В банята имаше голяма кръгла вана, точно като тази във филма. Отвън в двора имаше работеща водна помпа: дръпни дръжката и гледай как тече.
Нямаше нито една снимка на Тоторо – най-обичаният от всички герои на Студио Гибли, еквивалента на Мики Маус в компанията. Не намерих и никакви черни духчета. Излязох навън. От едната страна на къщата, долу на земята, хората се бяха наредили на опашка, за да надникнат в тъмна дупка. Във филма това е порталът, през който излиза Тоторо. Наредих се на опашката. Със сигурност тук щеше да има Тоторо. Поне чифт очи. Най-накрая! Помислих си. Паркът на Гибли ме накара да се потрудя, но аз намерих Тоторо. Изчаках реда си. Наведох се. Дупката беше празна.
Когато разказах на Горо за това преживяване, той изглеждаше доволен.
„Искахме да направим нещо автентично“, каза той. „Щом се опиташ да пренесеш Тоторо в реалността, можеш да го направиш само с кукла, робот или човек, преоблечен като Тоторо. А това просто ще загуби автентичността си. Чувствах, че е по-важно сградата да създава усещането, че Тоторо може да е там. Когато седнете в стаята с татами или погледнете под стълбите, имате чувството, че той може да се крие.“
Зоната на парка „Гибли“, която най-много прилича на тематичен парк – мястото, което ще видите навсякъде в Instagram – се нарича Големият склад на Гибли. Отвън той напълно отговаря на това име. Това е голям гигантски склад: олющен, квадратен, утилитарен. Изглежда така, сякаш в него би могъл да се помещава общински плувен басейн – какъвто всъщност е бил някога. (В идентична сграда в съседство все още има ледена пързалка.) Сега сградата е натъпкана с Гиблиана: гъста феерия от препратки, макети и модели на сгради. Пълен цветен хаос. Има фонтани и стълбища и ярки мозайки с характерните за Гибли същества, вплетени в шарките. Има детски кът с Тоторо и гигантски котешки автобус. Има грандиозен старомоден театър, в който се прожектират очарователни късометражни филми, които никога не са излизали по кината. (Аз видях един за група деца в предучилищна възраст, които си представят как излизат в открито море, където хващат усмихнат кит.)
Основната атракция на Големия склад е изложба, наречена, чудесно: „Изложба: Ставаме герои в незабравими сцени на Гибли“. Тя представлява поредица от кадри от любими филми на Студио Гибли (в реални размери), в които посетителите могат да се вмъкнат. Можете да тичате върху гигантска риба заедно с Поньо, да позирате с робота от „Замък в небето“, да влезете в претрупаната клубна стая в „От върха на маковия хълм“ или да застанете заедно с ловците от „Принцеса Мононоке“. Или, най-популярният избор, можете да седнете във влака редом с No Face.
Нека направим кратка пауза тук, за да се уверим, че всички оценяваме No Face напълно. Най-добрите герои на Миядзаки, тези, които засягат най-дълбоките духовни нива, са тези, които не говорят. Тоторо, котешкият автобус, черните духчета-брикети, кодама (малките горски духове с дрънкащи глави в „Принцеса Мононоке“). А най-великият от всички тях – едно от най-големите странни чудеса в историята на киното – е No Face. No Face е самотен призрак, който се появява изневиделица в средата на „Отнесена от духове“. Той е толкова прост и дълбок, толкова красноречиво мълчалив, че е трудно дори да го опишем. Самите думи се колебаят. Всъщност това отчасти е и самата тема на „No Face“: провалът на езика. Той говори с несвързани едносрични думи („ех, ех, ех“) – нежни звуци, които се стремят към езика, но никога не стигат до него. И все пак звуците му са пълни с чувства, с всичко, което иска да бъде изразено, но не може.
Експонат в Големия склад: No Face от филма „Отнесена от духове“ (2001 г.).
Ринко Каваучи за The New York Times
С други думи, No Face е типичен пример за Миядзаки. В интервю от 2002 г. Роджър Ебърт казва на Миядзаки, че обича „безпричинното движение“ във филмите му, начина, по който „понякога хората просто седят за миг, въздишат, гледат течащ поток или правят нещо допълнително, не за да развият историята, а само за да дадат усещане за времето и мястото и за това кои са“. На това Миядзаки отговаря: „Имаме дума за това на японски. Нарича се ‚ма‘. Празнота. Тя е там умишлено.“ Миядзаки пляска с ръце. „Времето между моите ръкопляскания е ма“, казва той на Еберт. „Ако имате непрестанно действие без никакво пространство за дишане, това е просто натовареност.“
No Face е оживялата „ма“. Той е живо отрицание, отсъстващо присъствие – герой, който е толкова незначителен, че става изключително важен. Тялото му е голямо черно връхлитане. Лицето му е бяла маска, в която очите и устата са просто черни дупки. Тялото на No Face е полупрозрачно, така че всъщност можете да видите фона точно през него.
Това беше единственото преживяване, което непременно исках да изпитам в парка „Гибли“, нещото, за което си фантазирах от хиляди километри разстояние: да седна до No Face. Исках да вляза в най-емблематичната сцена на Миядзаки: Лицето, седнало без изражение на червена кадифена седалка в ефирен влак в края на „Отнесена от духовете“. Трябваше да седна там заедно с него, да поставя истинското си триизмерно тяло до неговото фалшиво триизмерно тяло. Имах нужда да почувствам, че се плъзгам над водата, самотен, но не сам, в неговото тъжно и изпълнено с надежда пътуване.
За съжаление това се оказа невъзможно. Всички останали в Япония изглежда бяха дошли в парка „Гибли“, за да направят тази снимка. Опашката изглеждаше безкрайна. Моите екскурзоводи просто признаха, че предвид ограниченията във времето на нашата обиколка чакането ще е твърде дълго. (Те не предложиха дори за секунда да ме оставят да прередя опашката, което оценявам високо, защото почти сигурно щях да го направя, нарушавайки по този начин целия дух на анти-алчност в „Отнесена от духове“).
За утеха, моите водачи ме снимаха на друга сцена, за която имаше много къса опашка. Това беше кулминационната сцена от „Порко Росо“, историята на Миядзаки за италиански пилот от Първата световна война. Това не е един от любимите ми филми на Гибли, но вече бяха съгласен да взема каквото мога да получа. На сцената огромна тълпа ликува, когато Порко, с пребито и подуто лице, нанася удар. Влязох в боя, като наклоних тялото си, за да поема удара на Порко, преструвайки се, че му отвръщам. Чувствах се напълно нелепо. Екипът на Пи Ар ме снима. Снимката изглежда също толкова нелепо, колкото се чувствах и аз.
Излязох от Големия склад с чувството, че съм леко разочарован. Не бях седнал с No Face. Нито пък се бях насладил на щанда, който предлага, както пише на уебсайта, „местно мляко в стъклена бутилка с оригинален дизайн“. (Още една безкрайна реплика.) Въпреки целия си колорит, Големият склад се усещаше статичен, пластмасов, малко антиклиматичен. За разлика от филмите на Гибли, нищо не се движеше. Част от мен – отново американската част – очакваше да бъде шокирана, забавлявана, захвърлена. Трудно ми беше да си представя Хаяо Миядзаки, гениалният строител на светове, човекът, обсебен от движението, да построи място, което е толкова странно неподвижно. Той би построил развлекателен парк.
Всъщност, както ми каза Тошио Сузуки, някога това е бил неговият план. Малко хора знаят това, каза Сузуки, но преди много време Хаяо Миядзаки е ходил в Дисниленд. И му харесало.
„Той запази това за себе си“, каза Сузуки. „Никога не е казвал това вкъщи – че се е забавлявал в Дисниленд. Но аз знам какво се е случило.“
Котешкият автобус – интерактивна изложба, която отвежда децата в света на „Моят съсед Тоторо“.“ Ринко Каваучи за The New York Times
Всъщност Миядзаки се е забавлявал толкова много, че се връща в Япония и мечтае да построи свой собствен увеселителен парк. Той скицира тайни планове на влакчета на тема „Гибли“. Сузуки ги вижда. Но тези планове така и не се осъществяват. Горо не се интересува от тях.
Големият склад, каза ми Горо, е бил неподвижен по замисъл. Той смята, че дори и най-модерните ефекти в тематичните паркове – атракциони, виртуална реалност – никога няма да могат да се сравнят с преживяването от гледането на филмите на Студио Гибли. Затова дори не е опитвал. Липсата на атракциони, липсата на движение в Големия склад – всичко това е напълно умишлено.
„Посетителите са тези, които създават движението“, казва той. „Героите не се движат, така че посетителите трябва да се движат сами. Хората са много креативни и взаимодействат със сцените. Дали ще ви хареса или не – и как ще ви хареса – зависи от вас. И аз мисля, че това е по-скоро в стила на Гибли.“
Няколко седмици преди откриването му Миядзаки посещава парка „Гибли“. Тошио Сузуки отива с него. Горо ги развежда.
Паркът, казва Миядзаки, „е нещо, което не бих измислил сам“.
„Той изглеждаше малко самотен“, каза ми Сузуки. „Може би мислеше, че времето му е изтекло.“
Любимото ми преживяване в Парка на Гибли, най-“гиблианското“ преживяване от всички, дойде в самия край. То не включваше никакви реплики, никакви стоки, никакви герои на Миядзаки – и все пак някак си се чувстваше направлявано, рамкирано или направено възможно от Миядзаки. На гарата, след края на обиколката, се сбогувах с екскурзоводите си. После се обърнах и тръгнах пеша през морето от бетон обратно надолу по хълма. Покрай Големия склад, през портата на „Отвлечена от духове“. И последвах пътеката обратно в гората. В крайна сметка гората беше целият смисъл на този парк, неговото вдъхновение – нещото, за което баща и син винаги са можели да постигнат абсолютно съгласие.
Впуснах се сред дърветата и започнах да се лутам на случаен принцип. Гората не беше като много от горите във филмите на Миядзаки, древна и първична. Тя беше по-млада, по-скромна. Втората световна война бе оставила Нагоя и околностите ѝ в руини. Градът е бил разрушен от бомбите. Дърветата са били изсечени. Голяма част от почвата е била иззета, за да се получи глина. Тази гора е засадена в годините след войната като умишлен акт на възстановяване. Оттогава тези дървета се мъчат да растат в тази бяла, тежка като глина почва. Затова изглеждаха по този начин: мършави, гладни, изкривени. Трябвало е да се трудят повече от дърветата на други места. Това е част от причините, поради които Горо е бил твърдо решен да не отсече нито едно от тях. Когато няколко дървета застанали на пътя на строителството на парка „Гибли“, той ги преместил възможно най-внимателно.
Продължих да вървя. Изкачвах се по стръмни дървени стълби. Много малко други хора се разхождаха, така че през повечето време имах чувството, че сме сами – аз и дърветата. Замислих се за японския термин „горско къпане“ – схващането, че ходенето сред дърветата пречиства душата ти. Вървях по дъсчени пътеки, които се простираха нагоре към короните на дърветата. Помислих си как това е място, което никога не бих посетил и в 100 живота – тази неизвестна малка гора в общински парк в покрайнините на индустриален град в Япония. И как точно това е бил планът на Горо: да примами хората тук с обещанието за въображаемия свят на Гибли – а след това да им даде този истински. Това място беше истинско, и аз бях истински, и тези две реалности се припокриваха. Дървета, дървета, дървета. Изцяло от мен зависеше къде да отида, какво да гледам, кога да си тръгна.
Спрях, за да наблюдавам как един паяк работи сред клоните, изграждайки голяма паяжина, усукана се и пърхаща, силуетно очертана на фона на синьото небе. Минах покрай купчини паднали на земята жълъди – гората се обновяваше – и те ме накараха да си помисля за Тоторо, а мисълта за Тоторо ме накара да забележа още жълъди и скоро се наведох да събера няколко. Напълних джобовете си. Бях щастлив. И ми хрумна, че точно за това съм ходел на филмите на Миядзаки и че анимацията на Миядзаки почти парадоксално е направила това за мен: Тя ми е помогнала да открия реалността, да я видя наистина, да я преживея като истинска, обикновена и странна, скучна и изненадваща. Паркът на Гибли в своята простота напълно зачита този дух. Визията на Горо за увеселителен парк е по-радикална, отколкото някога би могло да бъде и най-грандиозното влакче в увеселителен парк.
Когато слънцето започна да залязва, тръгнах по стръмна пътека към върха на един хълм. Там имаше малка полянка с дървени пейки. Стара информационна табела от Световното изложение. Изглеждаше като място, на което никой не е бил от 10 години. Влязох в малка дървена постройка, която се оказа баня. На един шкаф за инструменти с дебело зелено тиксо беше залепен лист хартия. Изглеждаше като някакъв знак. Разгледах го. На него се виждаше размазана снимка на едра маймуна, която стои на четири крака. Отдолу имаше някакъв текст на японски, затова го пуснах през приложението за превод на телефона си. Знакът беше предупреждение за туристите. Но в този момент ми прозвуча като стихотворение или цяла житейска философия:
Не влизайте в контакт с маймуните.
Не хранете маймуните и не им оставяйте храна.
След известно време ще се преместим. Не ги стимулирайте, моля.
