На 4 септември 2014 в Гьотеборг, Швеция, на операционната маса лежи 36-годишна бременна жена, която страда от прееклампсия – усложнение при бременността, свързано с високо кръвно налягане. Пулсът на бебето показва признаци на стрес. Обикновено в такива случаи лекарите биха изчаквали, докато прилагат медикаменти и се надяват, че ще дадат на зародиша, който в този момент е на 32 седмици, достатъчно време, за да може да достигне пълния си срок от около 40 седмици.
Но това не е нормална бременност. Това е първият в света човек, който ще се роди от трансплантирана матка. Той е продукт на повече от едно десетилетие на различни изследвания. В продължение на години никой не е бил сигурен, че един зародиш може да съществува в трансплантирана утроба – камо ли пък да бъде роден. Това не е ситуация от вида „да изчакаме и да видим“.
Докато гинеколожката-хирург Лиза Йоханесон се подготвя да извърши цезарово сечение, тя се чувства нервна. Не за бебето – свикнала е да върши подобни процедури – а за матката. Тя е на 62 години. Дарила я е семейна приятелка на пациентката, която е родена без собствена утроба. Последният път, в който е дарявала живот, е бил преди почти три десетилетия. „Не знаехме какво да очакваме“, казва Йоханесон. „Не знаехме дали ще видим [тъканта на белега] от трансплантацията, как ще изглеждат новите кръвоносни съдове, в какви позиции ще се намират.“ Но докато тя извършва разреза в корема на жената, скалпелът ѝ разкрива матка, която, по собствените ѝ думи „приличаше на 20 годишна. Тя реагираше по същия начин, както ако би била супер млада и здрава. Не можеше да се разбере, че това е стара матка.“
Бебето и майката също се оказват здрави. Ще измине месец, преди да се появи статия в медицинско списание, чрез която се оповестява раждането. Сега вече шведският медицински екип може спокойно да заяви пред света: трансплантацията на матка е напълно възможна. И тя може да носи живот.
Оттогава насам този екип е изродил още седем бебета чрез дарени утроби, а през ноември миналата година, с помощта на Йоханесон, медицинският център на университета Бейлър в Далас е постигнал първото такова раждане в САЩ. Водещ център за трансплантация на органи, Бейлър съобщава, че още две жени се опитват да заченат, като част от мащабен клиничен опит, включващ медицински специалисти от почти една дузина различни области. Под ръководството на хирурга по трансплантация Джулиано Теста, Бейлър се надява да развие по-нататък експерименталната работа на шведските медици, за да разработи стабилна система за такъв вид трансплантации, която може да бъде възприета по целия свят.
Стотици застъпници на женската плодовитост аплодираха работата на Бейлър, а други центрове за трансплантация са направили контакти с центъра, за да изучават методите му. Потребността от тях изглежда значителна.
Имайте предвид, че бъбреците, най-често трансплантираната телесна част, представляват около 19 000 от процедурите в САЩ всяка година. А след това сравнете тази цифра с онези около 2 милиона жени в САЩ, чийто проблем лекарите наричат „абсолютно безплодие на фактора на матката“. Някои от тях са претърпели хистеректомия [хирургическо отстраняване на матката] поради рак, фиброиди [вид тумор], прекомерно кървене или пролапс [пропадане от нормалната позиция] на матката. Някои от тях са сред онези приблизително 1 на 5 000 момичета, родени всяка година без матка – заболяване, известно като синдром на Майер-Рокитански-Кюстер-Хаузер. А има и още една категория, която все още не е в таблицата – но със сигурност ще бъде поместена в бъдеще: стотиците хиляди жени, които са част от онези 1.4 милиона транссексуални американски хора. Някой ден те също биха могли да решават дали биха искали да раждат деца, благодарение на тази нова операция.
Медицинският екип на университетската клиника Бейлър.
Снимка: Джак Томпсън
Разбира се, има някои особени положения, които трябва да бъдат договорени преди трансплантацията на матката да се превърне в ежедневна хирургия. Първо, налице са определени етични опасения. Критиците оспорват необходимостта от процедурата, като се има предвид, че жените имат други пътища към майчинството, като например сурогация [износване на плода в чужда утроба] и осиновяване. Някои се питат дали хирурзите не предприемат това предизвикателство просто защото могат да си го позволят. А освен това има и рискове. Донорката трябва да претърпи операция за отстраняване на утробата, която е ненужна от строго медицинска гледна точка. Получателката пък трябва да премине през три различни операции: една за вкарване на матката, друга за израждане на бебето чрез Цезарово сечение и трета за отстраняване на органа след раждането. (Лекарите не желаят пациентките им да прекарат остатъка от живота си, като приемат имунно-потискащи лекарства, които идват със свои собствени рискове, само за да предотвратят отхвърлянето на телесна част, която не е изрично необходима за оцеляването). И накрая, има разходи, които Теста изчислява на около 250 000 долара.
Несъмнено, изследванията, които тази процедура включва, са революционни. А Теста смята, че клиничното изпитване в Бейлър – наблюдавано и контролирано от вътрешния наблюдателен съвет на болницата и извършвано в строго съгласие с правилата на Обединената мрежа за споделяне на органи (неправителствена организация, която управлява националната система за трансплантация на органи), един ден ще позволи на хиляди жени да износват деца. „Няма смисъл да се осъществява такова новаторство, ако то си остане ограничено само до единични случаи“, казва Теста. „Това се превръща във филмов номер. Тук става дума за подпомагане на хората като цяло. Надявам се, че това е искрата, която ще разпали пещта.“
Първата известна трансплантация на матка е извършена през 1931 г. от германски хирург при датска транссексуална жена на име Лили Елба[1]. Тя е починала скоро след това, вероятно поради отхвърляне на присадения орган от имунната система. Десетилетия по-късно, през 2000 г., една жена от Саудитска арабия, която е загубила матката си по време на раждане, но е искала още едно бебе, е предложила самостоятелно идеята за трансплантация. Лекарите ѝ са се съгласили да опитат процедурата; имплантираната утроба е издържала три месеца, преди тъканта да започне да умира и да се наложи да бъде премахната. Жената е оцеляла. „Те бяха критикувани“, казва Йоханесон, поради липсата на клинична и етична прозрачност и провала на процедурата.
Но в онзи момент се извършват и други, по-строго провеждани опити, като най-напредничав сред тях е онзи на шведския трансплантационен хирург Матс Бренстрьом, който през 1998 г. е бил изправен пред подобна молба на пациентка. Вместо да се движи пипнешком в тъмното, той създава екип в университета от Гьотеборг и се опитва да измисли начин, при който операцията не би могла да се провали. Йоханесон се присъединява към екипа му през 2008, по време на престоя си в университета, след като е решила да направи доктората си в тази област.
Първата цел на изследването е била да се усъвършенства съответната хирургическа намеса чрез опити с животни. Екипът започва с мишки и плъхове, като премахва и поставя матки под микроскоп. По-късно Йоханесон ръководи финалната фаза на изследванията: работа върху нечовекоподобни примати, по-специално павиани, чиято коремна област е много подобна на анатомията, пред която ще се изправят при операциите на хора. През следващите няколко години тя е пътувала много пъти до Найроби, Кения, като в крайна сметка е извършила маточни трансплантации на 66 такива човешки примати.
Целта при всички тези операции на животни е двойна: да се свърже матката с новото тяло и да се осигури кръвообращението ѝ. За да се прикрепи този триъгълник от тъкани, Йоханесон се е научила да го зашива към влагалището и група от сухожилни връзки. Матката, която при хората тежи около 60 грама и е с размерите и формата на обърната надолу круша, има множество кръвоносни съдове (две артерии и две вени), които поддържат нея и плода живи чрез приток на кислород и хранителни вещества. По време на бременността обемът на кръвта се увеличава с до 50%, като тези пасажи се разширяват. (Както шведските, така и екипите на Бейлор изискват дарителката вече да е носила дете, за да се докаже, че органът работи.)
По време на опитите с животни Йоханесон е наблюдавала всеки пациент за признаци на отхвърляне. Не всички трансплантирани органи реагират по един и същи начин в организма-приемник. В имунната ни система има множество телца-войници, чиято работа е да откриват чужди обекти и да ги премахват. Наблюдаването на процесите на отхвърляне е помогнало на Йоханесон и нейния екип да ги блокират чрез прилагане на подходящ коктейл от имунно-потискащи лекарства.
Към края на 2011 те вече са уверени, че могат да успеят при операции с хора. Но след това са им необходими четири месеца, за да убедят Шведския национален съвет по медицинска етика, че операцията може да бъде морално обоснована. Групата се бори с десетки въпроси: Как обяснявате рисковете и ползите? Дали е правилно да се предлага надежда, когато резултатите не са гарантирани? Защо да изпълнявате такава процедура, когато толкова много деца се нуждаят от осиновяване? Защо да я правите, когато сурогацията също е опция? Тази възможност, посочва Йоханесон, е също токова морално натоварена, тъй като изисква от жените да прехвърлят риска от бременността на друго лице. В САЩ сурогацията често се извършва под формата на платена бизнес сделка, но в някои страни, включително Швеция и голяма част от Европа, тя е незаконна.
„Това е нещо, което трябва да се прави“, казва Йоханесон за етическите дискусии. „Ние държим в ръцете си човешки животи. Трябва да сме сигурни, че вземаме добри решения. Трябва да поставяме себе си под въпрос.“
Към пролетта на 2012 изследователската група вече е получила разрешение да продължи. Две години по-късно първата пациентка ражда момче. А една година след това Йоханесон се присъединява към Теста в Далас, където подготвя мащабен медицински експеримент, който, ако се окаже успешен, ще им позволи да разширят процедурата до степен, при която ще може да се помага на хиляди жени.
За да се гарантира успеха на опита и здравето на пациентите, екипът на Бейлър изисква субектите да отговарят на строги критерии. Получателките трябва да са изключително здрави и да са на възраст до 35 години, за да се намали вероятността от усложнения при бременността. Както донорката, така и планираната мама трябва да преминат през психологически оценки, за да определят причините за участието си и да потвърдят, че могат да предоставят обосновано съгласие.
Когато дойде време за операция, донорката и получателката се подготвят в съседни операционни зали. Първо, гинекологичен хирург отстранява матката на донорката през корема ѝ. Обикновено, при хистеректомия, хирургът започва чрез намаляване на кръвоснабдяването на органа. Но тъй като в този случай трябва да се поддържа нормално кръвоснабдяване, за да се запазят кислорода и хранителните вещества, които текат към органа, това се прави на последно място. „А това означава, че има много по-висок риск от случайно накърняване на артерия и справяне със загуба на кръв“, казва хирургът Е. Колин Куун, експерт по радикалната хистеректомия.
Куун трябва да отстрани повече тъкани, отколкото би направил при обикновена операция; освен това той взема по-голяма част от кръвоносните съдове, отколкото при типичната хистеректомия. „Това е много голяма дисекция“, казва той. Куун, който е също и ръководител на роботизираната хирургия в Бейлър, изследва възможността за извършване на тази процедура по-малко инвазивно, като изважда органа през влагалището, вместо през корема. Това би било по-малко травмиращо за донорката, която в настоящия момент трябва да остане в болницата в продължение на шест дни след операцията, така че персоналът да може да наблюдава възстановяването ѝ.
Минути след премахването, член на екипа отнася матката в друга операционна зала. Там хирургическият екип следва 3D карта на вътрешността на корема на получателката. Тази карта е създадена от специалиста по радиология и медицински изображения, който/която използва комбинация от ултразвук, ядрено-магнитен резонанс и компютърна томография. В кръвта е добавено оцветяващо средство, което „осветява“ артериите и вените, някои с диаметър не повече от един милиметър, казва екипният рентгенолог Грег де Приско. Тъй като кръвоносните съдове не винаги са на едно и също място във всяко тяло, това позволява на лекарите да набележат целта си. „Хирургът иска да знае преди да започне: „Къде трябва да режа?“, Казва де Приско.
Едва тогава Теста и Йоханесон започват работа. Те вкарват матката и я свързват с новата кръвоснабдителна система, като зашиват артериите на органа към аорта, която протича надолу по крака. След това прикрепят вагината и закрепващите сухожилни връзки, след което трансплантацията е завършена.
Три до шест месеца по-късно, при условие, че пациентката е имала постоянна менструация, специалистите по изкуствено оплождане имплантират ембрион, който е резултат от яйцеклетки, събрани по-рано от майката, и сперма от партньора ѝ. Тя ще може да усеща движението на бебето, но тъй като хирурзите не свързват нервите на майката с обвивката на бебето (това е сложна и медицински ненужна стъпка), тя не изпитва родилни болки. Но липсата на работещи нерви кара лекарите да не са сигурни дали матката ще контрактира нормално, поради което доставят детето чрез Цезарово сечение. В бъдеще може да бъде възможно и вагинално раждане, казва Йоханесон, въпреки че то не е част от настоящия процес.
Сега е началото на февруари и Кристин Уолис разговаря по телефона с жена, която се интересува от получаването на матка. Уолис е медицинската сестра-координаторка на екипа на Бейлър за клиничния експеримент. Тя подготвя потенциалните пациентки и жените, които искат да даряват. Откак Бейлър е обявил опита си през 2016, повече от 500 жени са изпратили имейли или са се обадили на Уолис. Тя е основна съветничка за всяка пациентка в процеса, следва ги през всички стадии на операцията, понякога спи в болницата с тях и отговаря на повикванията им ден и нощ.
Бейлър все още не е обявил втори опит, а за сегашния вече са набрани всички получателки. Но Уолис все още изслушва историята на всяка нова кандидатка, за в случай че те могат да бъдат избрани за бъдещи изследвания, а също и защото смята, че всяка жена заслужава да бъде чута. Днешната събеседничка разказва на Уолис, че е загубила матката си поради тумор, когато е била млада. За съжаление, Уолис бързо знае, че жената е недопустима за участие. Тя е твърде възрастна и има сърдечни проблеми. Все пак Уолис прекарва 45 минути с нея на телефона, като същевременно ѝ казва, че не може да получи трансплантация.
„Ако ги отрежа след първото изречение, те не могат да разкажат историята си“, казва Уолис, след като затваря телефона. „Искам да ги изслушам, но това отнема много време.“
Но все по-често обаждащите се могат намерят и други места, към които да се обърнат. Според Националната библиотека по медицина в САЩ, различни лекарски екипи по целия свят вече са започнали или планират да започнат до 12 допълнителни опитни процеса за трансплантации на матка. През миналия март, в опит да разпространи знанията си, Бейлър е бил домакин на десетки хирурзи от цялата страна (от места като Харвард, Университета на Пенсилвания и Клиниката Майо), които искаха да се научат как да създават собствени програми.
Това широко възприемане предлага надежда и за транссексуалната общност, която наблюдава внимателно развитието на този вид проекти. Кейтлин Бърнс, членка на тази общност и журналистка на свободна практика, която представя проблемите на общността в медии като The Washington Post и Vice, казва, че кръговете от транс-жени редовно обсъждат възможността някой ден да родят деца. Много от тях, казва Бърнс, ще изберат операцията, ако тя стане достъпна. „Има спокойна увереност“, че ще получат достъп до това, казва Бърнс, добавяйки: „Ако бях достатъчно млада и бих могла да си го позволя, вероятно и аз бих се опитала да го направя“.
В настоящия момент трансплантациите на матка са експериментални. Това означава, че рисковете за всички участници са много. Дори ако пациентите, които приемат органите, останат здрави, винаги си остава възможността да преминат през болезнена операция, само за да не успеят, в края на краищата. Но дори и получателките, чиито нови утроби са се оказали неуспешни, са изразили пред Теста и Йоханесон радостта си от това, че са преминали през този процес. Те са допринесли за развитието на науката. Неуспехът на матките им, макар и да не им е дал деца, все още приближава света до момента, в който за много жени ще стане напълно възможно нещо, което доскоро е изглеждало като недостижима мечта.
Йоханесон няма нищо против, когато хората критикуват (това е част от процеса) и питат дали наистина си заслужава една жена да се подложи на експериментална хирургия, за да износи дете. В края на краищата, хирурзите успешно присаждат на мъжете заместители на пениса, от 2014 насам. Наистина ли матката може да бъде по-маловажна? Закари Рубео, специалист на екипа по въпросите на майчинството и плода, който следи бременностите при трансплантация, отбелязва, че тъй като медицинската наука се занимава с много други аспекти на безплодието – от инжектиране на хормони и замразяване на яйцеклетки, до изкуствено оплождане – то да се спре при жените, които просто не притежават съответната част от тялото, е нещо силно дискриминационно. „Да ги погледнем в лицето и да кажем: ‚Няма да ви помогнем‘, това е напълно несправедливо“, казва той. Медицинската наука е правила „неестествени“ бременности в продължение на десетилетия. Но няма нищо по-естествено от това да се даде на една жена шанс да роди собствено дете.
[1] Героиня на широко известния филм „Момичето от Дания“, който предизвика оживени дискусии по цял свят, включително и на страниците на „Либерален преглед“. Бел. пр.