Тук в Чешката република непрекъснато се води един дебат относно това дали ние все още сме посткомунистическа страна. Ония, които отговарят на въпроса отрицателно, често се позовават на факта, че почти двадесет години след Кадифената революция, тук са налице сравнително малко социални проблеми, които са директно свързани с комунистическия период. Този аргумент изглежда силен: основните проблеми на чешкия политически и социален живот днес действително могат да бъдат считани за резултат по-скоро на последните две десетилетия, отколкото на предишната фаза.
Но този подход може да се окаже подвеждащ. Именно защото повечето от трудностите, с които се сблъскваме през последните двадесет години не могат да бъдат разглеждани като директен резултат от комунистическото управление, а по-скоро от политическата и икономическа трансформация и злоупотребите с властта през това време, то изглежда неправилно да се посочват техните последици като доказателство за това, че обществото не е „посткомунистическо“.
Ако бихме искали да определим дали обществото ни е или не е посткомунистическо, ние трябва да дефинираме посткомунизма по някакъв начин. Възможно е към проблема да се подходи по няколко различни начини, но при всеки от тях ние скоро ще открием, че единственото повече или по-малко последователно определение е субективното: посткомунистическото общество е онова, което счита себе си за такова.
Ако хвърлим бегъл поглед върху темите на настоящия чешки политически и социален разговор, ние ще открием, че комунизмът се дискутира много често и на много различни нива – започвайки с проницателни исторически дебати и завършвайки с истерични крясъци и обиди. Ние имаме цели два института, изследващи престъпленията на комунизма; имаме законите за лустрацията и скандалите около сътрудничеството със службите за сигурност; имаме архивите на StB[1] и разгорещения дебат относно най-подходящия начин те да бъдат направени публични; имаме процесите срещу престъпниците, но също и наградите и почитта към жертвите. Ние имаме носталгични телевизионни програми, в които ни уверяват, че не всичко е било чак толкова лошо, че животът дори е имал някакъв собствен чар. Не на последно място имаме и задоволството от това, че сме преминали през нещо много специално, че знаем по-добре от другите и притежаваме познание, с което не е лесно да се съперничи.
Единственият проблем е в това, че досега не сме успели да използваме този опит и да го предадем по-нататък. А освен това ние имаме и един много особен проблем, надигащ се тук, там и навсякъде под много различни форми. Това е феноменът на съзнателно злоупотребяваният антикомунизъм.
Не ме разбирайте погрешно: нямам пред вид обективните опити да се отговори на въпроса защо нашето общество се е поддало с такава готовност на една опасна идеология, и защо сме приели тази идеология толкова безрезервно. Нито пък имам пред вид опитите да се идентифицират и – ако е възможно – накажат извършителите на конкретни престъпления, както и ония, които са по-общо отговорни. Още по-сигурно аз не смятам да кимам в съгласие с чешкия президент Вацлав Клаус, който преди известно време разкритикува „слепия антикомунизъм“ на чешките дисиденти от 1970-те и 1980-те, твърдейки, че отхвърлянето на тоталитаризма и установяването на демокрация се дължало повече на „простия чех“ с неговата швейковска вътрешна съпротива и фактически паразитизъм.
Под антикомунизъм аз разбирам по-скоро определени тенденции сред чешките политици, често възприемани и в интелектуалните кръгове. Тук постоянните и обикновено несъстоятелни позовавания на комунистическото минало се превърнаха в мода – едно евтино, лесно достъпно и често използвано средство за политическа борба, ирационален спор, един претекст, който отклонява вниманието ни от реалните проблеми.
Революционери в пенсия
След 1989 комунистическите партии в повечето страни от бившия източен блок бяха принудени да се занимаят с дилемата на бъдещото си съществуване. Дали да се придържат към Марксизма-Ленинизма като единствено валидна идеология или да признаят престъпленията и грешките, извършени в негово име? Да се разделят ли от непопулярните си лидери, да предложат ли на публиката нови, по-многообещаващи лица? Повечето партии направиха реален опит за някакъв вид трансформация. Те промениха имената си и оттам нататък се стремяха да станат нормални политически партии със социалдемократическа ориентация. Други обаче не бяха в състояние да проведат убедителна трансформация и след няколко години изчезнаха от политическата сцена.
Но чешките комунисти бяха различни. Вероятно поради липсата на реформистко крило вътре в партията, те подходиха към проблема по собствения си начин. Те не направиха почти нищо, за да спасят престижа и бъдещото си политическо съществуване. Запазиха думата „комунистическа“ в името си, отказаха да осъдят Марксизма-Ленинизма; продължиха да изповядват комунизма като обществена цел и класовата борба като средство за неговото постигане. Вярно е, че отстраниха някои от най-висшите си представители, но тази промяна не беше свързана с каквато и да е вътрешна рефлексия. И все още считат четиридесетте години на комунистическо управление – като се изключат няколко „грешки“ – за безукорни.
С помощта на познанието след фактите ние можем да кажем, че пасивността беше онова, което осигури оцеляването на чешките комунисти. Те не само действат като напълно функционираща парламентарна партия, но и се радват на стабилна поддръжка, движеща се между дванадесет и петнадесет процента от гласовете, стигаща понякога дори до двадесет процента.
Според партийните си постановления и изборна програма, чешките комунисти са, също както и предшествениците им, революционери, стремящи се към радикални социални и икономически промени, неограничено вземане на властта и установяване диктатура на пролетариата. Но практиката е по-различна: всъщност комунистическата партия не предлага някаква положителна програма и в политическата борба се задоволява най-вече с евентуална съпротива срещу усилията на другите партии (членството в НАТО, преговорите с ЕС, американският ракетен щит и т. н.). По въпросите, които не счита за очевидно спорни от собствена гледна точка, партията дори се проявява като сравнително разумна политическа сила, с която е възможно да се водят конструктивни преговори. Невъзможно е човек да си представи, че в това състояние и с тези хора начело, партията би могла да стане авангард на пролетарската революция, да завземе властта със сила, да я задържи за дълго време и да проведе дълбоки промени в обществото. Тя по-скоро е заинтересувана от стабилно съществуване в сегашната система, някаква част от властта и удобен живот за представителите си.
Имайки пред вид зеещата пропаст между заявяваните цели и действителната политика на партията, то как е възможно тя не само да оцелява, но и да запазва стабилна избирателна поддръжка? В края на краищата, тя не разполага с никакви видими политически фигури, не е в състояние да допринесе по някакъв съществен начин за дебатите около проблемите на чешкото общество, харчи много по-малко пари за работа с обществеността от политическите си съперници – накратко, в много различни отношения тя просто получава нещата наготово. Дали би могло да се каже, че отговорът на този въпрос трябва да се търси не в самата комунистическа партия, а в позите, възприети спрямо комунистите от представителите на другите партии, както и от една съществена част от чешкото общество?
Комунистическата партия е официално отлъчена от обществото. Повечето така наречени демократически партии си забраняват каквато и да е съвместна работа с комунистите на парламентарно ниво. На тях не се гледа като на адекватни участници в дебатите и те нееднократно са били определяни като една от най-големите заплахи за чешката демокрация. Тази радикална позиция може да бъде променена само при няколко условия: комунистическата партия да се разграничи от миналото си; да започне да зачита правилата на демократическата политическа конкуренция; да се извини недвусмислено за миналите си престъпления (не „грешки“). С други думи, от чешките комунисти се изисква да направят точно същото, което направиха комунистическите партии в другите страни: да станат нещо друго и да защищават с тази нова идентичност правото си на съществуване в политическата борба.
Разбира се, комунистите не искат да вършат нищо подобно. Съществуващата ситуация, поне в момента, им предоставя едно удобно съществуване без необходимостта да си измислят и разработват каквато и да е политическа програма. Нещо повече, те разбират, че безкрайните атаки отвън придават на партията необходимата енергия, онзи етос, който самите те не са в състояние да създадат. По тази причина чешката комунистическа партия е негативистка в повече от един смисъл.
Вечно присъстващото отлъчване дава на комунистите и още едно предимство. В атмосферата на скептицизъм и разочарование от политиката, която Вацлава Хавел веднъж удачно нарече „мрачното настроение“ и която оттогава насам се превърна в хронична болест на чешкото общество, комунистическата партия е, благодарение на изолацията си, единствената политическа сила, която няма свой дял във всеобщата мръсотия. Това е партия, която въпреки силния си електорат никога през последните двадесет години не е участвала истински във властта и поради това никога не е имала възможността да „изневери“ на избирателите си. По тази причина в очите на някои хора тя си остава образец за чистота. Към това може да се прибави и факта, че комунистическата идеология винаги се е радвала на сравнително силна подкрепа в чешкото общество. За разлика от други страни, тук тя в никакъв случай не е съветски внос. Изведнъж се оказва, че не е необходимо да се пита повече защо чешките комунисти винаги могат да разчитат на сравнително висок брой избиратели.
Кризата от Бърно
Защо тогава „демократическите“ политически представители продължават с яростните си вербални атаки и театрален антикомунизъм, ако главната им цел се състои, както сами казват, в слагане край на комунистическото наследство? Не би ли било по-добре да се приложи един по-отстъпчив подход, да се започне демократична дискусия с комунистите, като им се позволи да защищават мненията си? Не би ли било дори по-изгодно за основните партии да оставят място за комунистическата партия в процеса на вземане на решения – един сигурен начин тя да изгуби аурата си на неопетненост? Ако разгледаме ситуацията по-отблизо, ние ще видим, че с малки изключения антикомунистическите атаки на чешките политици са по-скоро вербални, отколкото материални: те са насочени по-скоро срещу символи, отколкото срещу ядрото – и като такива сами са символични и преди всичко беззъби.
Но дали наистина беззъби? Доколкото чешкото общество започва да се справя с комунистическото минало, да. Но антикомунизмът може да бъде разглеждан и като особено преднамерена дейност, чиято цел е да се отклони вниманието от реалните социални проблеми и да се набират точки в ежедневната политическа борба.
Понякога тези усилия придобиват и гротескни форми. Позволете ми да спомена един пример, който беше дискутиран от чешките вестници преди няколко месеца. На един хвърлей камък от мястото, където живея – в квартала Кралово поле в Бърно – има малък парк със скромен паметник на войниците на Червената армия, загинали при освобождението на града през април 1945. Години наред след 1989 мястото беше занемарено и изглеждаше, че никой няма нищо против това, че паметникът е украсен от символа на Червената армия: петолъчна звезда със сърп и чук в нея.
Но неотдавна местният съвет обяви, че изоставеното място е срам за околността и реши да обнови паметника. Те потърсиха мнението на службата за запазване на историческите паметници и бяха посъветвани да го възстановят така, както е бил – включително и със символите на Червената армия.
До тук всичко добре. Но един от членовете на съвета, член и на същата партия, която всъщност реши да запази паметника, не се съгласил с това мнение и започнал да действа самостоятелно. Въоръжен със специална машина, той се отправил към паметника и показно отстранил омразните символи. Когато полицията пристигнала, той се оставил да бъде арестуван и заплатил наложената глоба (доста символична, като се има пред вид реалният му доход).
Целта на поведението му е повече от очевидна. Един малко познат локален политик извършва героичен акт, който обаче не включва никакъв реален риск за него – с което моментално привлича върху себе си едно медийно внимание, което инак не би успял да получи дори в течение на дълги години енергична политическа работа. Местният съвет настоя на предишното си решение и постави сърпа и чука обратно върху паметника (този път не изрязани от камък, а излети от бронз). Група хора, не желаещи да приемат нещо подобно, формираха поддържащо ядро около самообявилия се антикомунист. Те твърдяха, че символът на Червената армия била проста петолъчка, без сърп и чук (което не е вярно). В една страна, която е била опропастявана от комунизма в продължение на четиридесет години, такива символи са недопустими, твърдяха те (сякаш из страната няма десетки подобни паметници). Това би било същото като бъде украсен със свастика паметник на загиналите във Втората световна война немски войници да.
Журналистите подеха историята и произшествието беше осъдено от руското посолство, при което определени гласове започнаха да сравняват „кризата от Бърно“ със ситуацията в Талин и Естония отпреди известно време, когато премахването на един съветски паметник беше предизвикало остри протести там. Но ако това сравнение показва нещо, то е най-вече ирационалността и неуместността на тази антикомунистическа истерия. Първо, за разлика от Естония, в Чешката република няма руско малцинство. Второ, В Естония има смисъл дебатът дали руснаците са били освободители или агресори. В Чешката република е очевидно, че руските войници, които са дошли през 1945, са освободители – както и това, че чешкото общество ги е възприело и посрещнало с голяма радост.
Но спорът около комунистическите символи по съветските паметници не приключи така лесно. Още повече хора се отправиха към паметника – включително и няколко личности, които аз уважавам изключително много – вече въоръжени не с машини, а с четки и лепило, за да покрият противните символи с портретите на Милада Хоракова, една от първите и най-известни жертви на комунистическия режим. Полицията, объркана и колебаеща се, дойде отново, арестувайки и налагайки глоби. И всичко това се случваше върху останките на десетки мъртви войници – войници, които са дошли отдалече, за да бъдат убити, докато освобождават от нацистите един град, който им е бил напълно чужд.
Ако хвърлим поглед върху политическата сцена в Чешката република днес, ние лесно можем да идентифицираме най-сериозните й проблеми. Популистките политики на политическите лидери, абсолютната им неспособност да преговарят едни с други и да търсят компромиси; агресивността и пълната липса на политическа култура; безскрупулната корупция и отчуждението между политиците и избирателите; широко разпространените прояви на расизъм и екстремизъм, на които не могат да се противопоставят нито полицията, нито правителството. Списъкът може да бъде продължен. Но едно е ясно: нито един от тези проблеми няма нищо общо с комунистическото наследство.
Въпреки това антикомунистическите пози на политици и интелектуалци се основават на твърдението, че комунистическото минало е основният проблем на чешкото общество. Амунициите са най-вече вербални и мишената им е комунистическата партия; тя пък – в тази политическа ситуация – си остава неподатлива и дори печели от всичко това. Все пак не подлежи на съмнение, че днешната комунистическа партия не е особено опасна за чешкото общество. Напротив – съществуването й дори би могло да се окаже до известна степен полезно: то обвързва със себе си една хронично разочарована и екстремистки настроена част от избирателите, която прави неефективна чрез пълната си неспособност за действие.
Преувеличавайки само малко, ние бихме могли да кажем, че безцелните (или може би калкулирани) антикомунистически пози в днешна Чехия са симптом на едно посткомунистическо общество, неспособно да се справи с най- тежките си проблеми. Вместо да се съсредоточи върху настоящето и бъдещето, обществото си остава обвързано с миналото и неговите вече отдавна безсмислени проблеми. И не би трябвало да приемаме, че тази ситуация ще бъде поправена в скоро време. В края на краищата, онзи който иска да се справи с миналото си, трябва първо да тръгне напред.