Никой не следва Великобритания вън от ЕС
След унизителното поражение на Франция във войната срещу Виетмин и инвазията в Диенбиенфу, американският президент Дуайт Д. Айзенхауер измисля фразата „домино-ефект“, за да илюстрира начина, по който победата на комунистическите партизани би довела до каскада от подобни събития по други места: „Имате редица от плочки за домино“, казва Айзенхауер. „Събаряте първата… Онова, което ще последва, е сигурността, че последната ще падне много скоро“. Идеята на Айк се оказва заразителна; концепцията за „доминото“ скоро започва да се прилага към всичко, от Кубинската революция до Пражката пролет.
В най-ново време изгледите за домино-ефект се превърнаха в тема за постоянни дискусии около Британския референдум. Безпокойствата в този случай са, че един първи актьор (Обединеното кралство) ще постави в ход имплозията на ЕС, след като се е осмелил да напусне. Той бързо ще бъде последван от други, които също желаят да се освободят от оковите на транснационалните регулации и общия пазар.
Стресът от това послужи добре и на двете страни. Докато кампанията за напускане се разгаряше все по-ожесточено през октомври 2015, британския предприемач Джим Мелън предупреди, че „ЕС върви към мощна имплозия и Великобритания трябва да напусне, за да избегне най-мрачните последици“. Това предпоставяше хаотичен развой на събитията. На следващия февруари колумнистът от Daily Mail Доминик Санбрук придаде на нещата исторически измерения: „Ако [водачите на ЕС] не са успели да научат уроците от миналото, то, боя се, някой ден Съюзът ще поеме по пътя на Съветския съюз – поредна дискредитирана визия за утопичен интернационализъм, безцеремонно захвърлена на бунището на историята“.
В отсрещния лагер, през април, президентът на Европейския парламент (а днес кандидат за германски канцлер) Мартин Шулц предупреди, че Брекзитът би могъл да постави в ход „имплозия на ЕС“. Това виждане за предстояща катастрофа прекоси и Атлантика, където консервативното списание National Interest (и институтът CATO) публикуваха статия, озаглавена „ЕС най-вероятно ще се разпадне“, където се правеше директна прогноза: „Щом само излизането на Великобритания стане почти сигурно, и други ще побързат да поемат към изхода“.
Всъщност безпокойствата около доминото отиват назад към съдбовното решение от 2013 на тогавашния британски премиер Дейвид Камерън да се „успокоят“ отрицателите чрез референдум. Всъщност тези безпокойства може и да са допринесли за него. Постоянното търсене на някакъв пусков механизъм за имплозия датира от най-мрачните дни на континенталната дългова криза, когато се смяташе, че паричният съюз се намира на границата на колапса. Излизането на Гърция от Евросъюза се дискутираше в най-големи подробности – не само в Атина, но и в германското финансово министерство. Носеха се конспиративни истории за тайно печатане на старата-нова валута, драхмата, които само влошиха още повече кризата. Тогава се появи и съкращението „Грекзит“, от което по-късно произлязоха „Брекзит“, а сега вече и „Фрекзит“.
Малко след това, през 2012, се появиха репортажи за италианци, прекосяващи швейцарската граница заедно със спестяванията си в брой. Дойче банк стигна дотам да рекламира на иберийска земя чудесата на спестяването „в сигурна Германия“, с което вбеси испанските държавни служители, които работеха с всички сили за възстановяване на доверието в местната банкова система.
След успешните спасявания на Гърция, Ирландия и Португалия някои уважавани финансови мениджъри, като например основателят на инвестиционната фирма „Бриджуотър“ Рей Далио, както и колумнисти като Волфганг Мюнхау от Financial Times, твърдяха, че Еврозоната няма да може да се справи с далеч по-големите суми, необходими за подкрепата на Испания или Италия. През ноември 2011, след една неуспешна италианска кампания за продаване на облигации, Мюнхау писа, „На Еврозоната остават най-много още десет дни“. На следващия юли в негова статия се постанови, че кризата „няма да бъде преодоляна още 20 години, ако изобщо“. Но испанското спасяване дойде и отмина; едно ново италианско правителство възстанови доверието, както го направи и шефът на Европейската централна банка Марио Драги, който заяви, че за спасяването на Еврозоната ще се направи „каквото и да е необходимо“. „Повярвайте ми“, каза той, „това ще бъде достатъчно“.
Така и стана. Но докато очакванията за катастрофа малко по малко напускаха континента, те започнаха да ескалират отвъд Канала. След референдума те проникнаха и по горните етажи на управлението. Ето как се стигна дотам, че британският министър на външната търговия Лиам Фокс беше цитиран да казва през миналия септември, че ЕС ще „имплодира когато Великобритания напусне, а Германия трябва да поеме сметката“. Няколко седмици по-късно никога-прекалено-предпазливият Daily Express заключи, че „Великобритания ще държи най-добрите карти в преговорите около Брекзита, тъй като ЕС започва да се рони“. Междувременно Daily Mail и Daily Telegraph публикуваха борбени уводни статии, втората обявяваща „раждането на нова Великобритания“ на сутринта след Брекзита.
Имайки предвид всичко това едва ли е изненадващо, че първият телефонен разговор между администрацията на Доналд Тръмп и официални лица на ЕС е започнал със запитване от страна на американски служител коя страна „ще бъде следващата да напусне“. И това не е някакъв случаен фал. В края на краищата Тръмп мощно подкрепяше Брекзита и нае същата фирма за обработка на масивни данни, Cambridge Analytica, която помогна на британските отрицатели да концентрират усилията на избирателите си. Посланикът на Тръмп в ЕС, Тед Малок, дори сравни ЕС със Съветския съюз, твърдейки, че „тук има и един друг съюз, който се нуждае от малко укротяване“.
Проблемът с това възприятие за неизбежна европейска верижна реакция е, че то не се основавана факти. Никой от изборните резултати в Европа след Брекзита не потвърждава очакванията за домино-ефект.
Испания
Испания проведе всеобщи избори три дни след британския референдум. Те доведоха до нов мандат за Мариано Рахой, водача на централно-дясната Partido Popular. Именно Рахой, заедно с финансовия министър Луис де Гиндос, осъществи банковото спасяване от 2012, финансирано чрез Европейския стабилизационен механизъм. Въпреки бесните испански подеми и спадове в цените на недвижимо имущество, в страната не се развиха никакви антиевропейски движения. Поне на иберийска земя Европа си остава синоним за прехода на страната от три десетилетия на диктатура към глобализирана модерност. Тук няма сериозна партия, която да настоява за „Спекзит“.
Испанската партия, която е най-критична към структурните реформи, спонсорирани от Европа – популистката, левичарска Podemos – се представи сериозно под очакванията, пробудени от допитванията веднага след Брекзита. Това помогна на проевропейски настроените социалисти, PSOE, да опровергаят абсолютно всички резултати от предварителните допитвания и да се превърнат във водещата опозиционна партия. Podemos, която някога беше критикувала еврото, но никога не е настоявала за излизане от ЕС, все още не може да се възстанови от този удар. Онези, които очакваха иберийско излизане от Еврозоната, днес са изправени пред нов мандат на Рахой, както и пред факта, че Испания е най-бързо растящата икономика в Еврозоната, вече трета година по ред. Безработицата все още е висока, но е трудно да се твърди, че Испания се разпадала.
Австрия
Другият ключов пост-Брекзит тест от 2016 бяха изборите в Австрия от миналия октомври. Тук също не се получи никаква пост-брекзитска каскада: противно на очакванията, проевропейският кандидат Александър ван дер Белен победи ксенофоба Норберт Хофер. И това беше след като кампанията на Хофер вече беше решила да се отрече от идеята за напускане на ЕС.
Тенденцията отива далеч отвъд изборните тестове. Според [френския институт за публични допитвания] IFOP, обществената поддръжка за ЕС е нараснала с двуцифрени числа в Германия (с 18 процента – [общо 81 процента]), Франция (с 19 процента – [общо 67]) и Белгия (с 11 процента), докато в Испания и Италия също са отчетени значителни повишения след Брекзита. В Дания, Финландия и Холандия последните допитвания също отчитат подобрения в отношението към ЕС, след огромния спад от 2011.
На пръв поглед Евробарометърът от декември 2016 – периодично изследване с конкретни и специфични данни от всяка страна – изглежда съдържа неясни послания. В това допитване само 36 процента от европейците одобряват ЕС. Но въпреки това подкрепата за ЕС е по-висока от онази за националните парламенти (32 процента) и правителства (31 процента). И този първи пост-брекзитски отчет предоставя най-високите оценки за Съюза от 2011 насам. Всичко това е напълно разбираемо: растежът на икономиките се ускорява, инфлацията се стабилизира, а еврозоната отбелязва първото под-десет-процентово ниво на безработица от 2011.
С други думи, засега няма признаци за домино-ефект. Скептиците може би ще кажат, че причината затова е, че Брекзитът все още не е осъществен. Само след дни британската премиер-министърка Тереза Мей ще пусне в хода параграф 50, досега неизпробваната клауза за напускане на ЕС.
Великобритания
Разглеждана откъм континента обаче, вътрешната политика на Брекзита не изглежда за завиждане, което може би обяснява проевропейския подем по други места. Референдумът сложи рязък край на едно правителство, което наскоро беше спечелило ясно парламентарно мнозинство и подложи консерваторите на управленчески вакуум, евентуално запълнен, но не без трудности, от Тереза Мей. Но вътрешните разделения, меко казано, не са преодолени. Освен това той задълбочи разцепленията сред опозицията, изправяйки радикалния водач на лейбъристите Джереми Корбин срещу собствените му парламентаристи. Шотландските националистически напрежения се подновиха, при което днешната шотландска Първа министърка Николà Стърджън сега изисква нов референдум за независимост; ирландските националисти също си направиха изводи. А междувременно цената на паунда се срина, с което изтърбуши международната стойност на британските активи във време, в което търговският дефицит е на рекордно високо ниво. Въпреки добрите показатели на вътрешно търсене, Bank of England и хазната предупреждават, че напред се задават „трудни времена“. Може би това е причината, поради която в пролетния бюджет консерваторите нарушиха някои от ключовите си обещания по данъчното облагане.
В една възхвалявана реч от декември 2016, Мей настояваше за сделка с ЕС върху прехода, но тогава тя обеща поне две несъвместими неща (край на правото на неограничен престой за жители на ЕС и край на юрисдикцията на Европейския съд за справедливост). Първото от тях предизвика разногласие с Камарата на Лордовете и правителството ѝ беше наскоро победено във Върховния съд когато се опита да подмине Парламента. Девет месеца след референдума договорната позиция на ОК си остава объркана, при което поне трима различни министри (включително и Лиам Фокс) се борят за публична видимост. А сред цялата несигурност множество компании обявяват планове за прекратяване на инвестиции [divestment]. „Раждането на нова Британия“ изглежда не съвсем безболезнено.
От своя страна през тази година ЕС е изправен пред минно поле от избори – от Холандия на 15 март до Франция през април и Германия през есента, както и преждевременни избори [snap polls] в Гърция и Италия през следващите 12 месеца. Сред водещите икономики единствено в Испания няма да има избори. Доколко вероятно е това най-после да доведе до включване на домино-ефекта?
Един антиевропейски популистки завой на континента е възможен, но не и вероятен. По-вероятно е тези избори да доведат до още по-засилен анти-домино процес.
Холандия
Обикновено скучните холандски избори тази година силно занимаваха наблюдателите, с различни прогнози за „Некзит“, дори и когато е добре известно, че според холандския закон е необходима промяна в Европейския договор, за да се свика референдум. Малко преди изборите Daily Mail нарече Герт Вилдерс, водача на партията на свободата, „подстрекателят, който може да се окаже следващ гвоздей в ковчега на Европа“. А всъщност подкрепата на Вилдерс, както и при последните общи избори, спадна силно с наближаването на изборите [междувременно резултатите са известни и Вилдерс изгуби, бел. пр.]. Затягането на позициите на премиер-министъра Марк Руте по въпросите на имиграцията и външната политика поставиха под въпрос единственото предизборно оръжие на Вилдерс, а освен това всички останали партии отказаха каквито и да е изгледи за коалиция с него. След ожесточени дискусии Руте ще ръководи следващото правителство, докато истинските печеливши от изборите – интензивно проевропейската D66 и Зелените, и двете партии с почти същите резултати като Вилдерс – най-вероятно ще влязат в коалицията.
Франция
Ако човек би слушал англо-американската преса, или спонсорираната от Кремъл ехо-камера, то би изглеждало, че Марин льо Пен и Националният фронт са на крачка от спечелването на властта във Франция, а ЕС скоро ще бъде разтурен. Анализите показват, че Daily Express е публикувал не по-малко от две статии за льо Пен всеки ден. А всъщност тя е не по-близо до президентството, отколкото беше баща ѝ преди 15 години, когато достигна втория рунд на изборите, само за да бъде унижен от Жак Ширак.
Популярността на льо Пен възлиза на около една четвърт от електората от 2013 насам, което най-вероятно ѝ дава реални шансове в надпреварата [от първия рунд]. Това е така, защото тя кандидатства със сплотена база сред разпокъсано електорално тяло. Но при втория рунд, срещу само един друг кандидат, нито едно от допитванията или изследванията не я поставя дори в близост до победата. Всеки друг вероятен кандидат – заплетеният в предизборни скандали Франсоа Фийон или подобният на Обама Еманюел Макрон – би я победил с лекота. А междувременно степените на неодобрението ѝ са стабилно над 50 процента. Но за разлика от Съединените щати, където неодобрението за Тръмп беше също толкова високо, льо Пен ще се нуждае от петдесет процента плюс един от гласовете, за да спечели втория рунд. Разглеждани исторически, вторите рундове от изборите във Франция обикновено се затягат, както се случи през 2012 между Никола Саркози и Франсоа Оланд, но през последните 30 години не е имало нито едно преобръщане на предварителните прогнози.
Разбира се, за всяко нещо си има първи път. Но дори и ако на льо Пен би се удало да стигне до Елизея, за референдум по членството на Франция в ЕС се изисква мнозинство в Националното събрание или включване на един конституционен прерогатив, неизпитван и сериозно ограничен от времената на дьо Гол насам. В момента Националният фронт има двама представители в камара, състояща се от 557; при последните регионални избори той се класира за три рунда, но изгуби и трите. Парламентарното мнозинство изглежда като нещо напълно недостижимо, дори и за евентуалната президентка льо Пен.
Иронично, льо Пен изглежда би била по-популярна, ако не настояваше за премахване на еврото. Въпросът е силно спорен и в самия Национален фронт и това включва младата звезда от семейство льо Пен – [племенницата на Марин] Марион Марешал льо Пен. Може би това е причината, поради която нейната състояща се от „144 точки“ платформа разглежда въпроса за „суверенитета“ без да навлиза в никакви подробности. По-младата льо Пен – която твърди, че въпросът за еврото не трябва да се намира в предизборната програма – е по-близо до електората: според едно скорошно допитване на Les Echos подкрепата за еврото възлиза на 72 процента. А според скорошно изследване на YouGov френските избиратели биха искали референдум за ЕС (44 процента) и Еврозоната (41 процента), но само за да ги подкрепят, в случая с еврозоната с предимство от над 20 процента.
Погледнете отвъд льо Пен и най-вероятният френски президент желае точно обратното на някакъв Фрекзит. Макрон действително желае да революционизира европейските институции – но не за да разтуря Европейския съюз, а за да задълбочи интеграцията. Той подкрепя идеята за финансово министерство на Еврозоната, способно да осъществява анти-циклично харчене, както и идеята за намиране на път към разпределяне на дълговете между страните-членки – в исторически план един от крайъгълните камъни на американското федерално управление след легендарния Основателски акт на Александър Хамилтън от 1790, който създава федералния пазар на дългове.
Германия
Макрон споделя тези убеждения с Мартин Шулц, който през тази есен ще се опита да лиши германската канцлерка от четвърти мандат. Меркел или Шулц – няма изгледи някаква популистка алтернатива да поеме властта в Берлин. Националистическото, ксенофобско движение Pegida, което беше по всички заглавия през 2015, се провали, а антиевропейската Алтернатива за Германия разполага с около десет процента. Никое от двете движения няма шансове да стане част от следващото правителство. Самият факт, че Шулц се кандидатира – и в момента води – поставя под въпрос представата, че германците нямат желание за по-нататъшна европейска интеграция. Във връзка с това: най-проевропейската реч на Макрон беше изнесена в Берлин, а не някъде другаде.
В частни изказвания британските дипломати признават, че основният губещ от евентуалните победи на Макрон и Шулц би било Обединеното кралство, тъй като тези кандидати и партии няма да пожелаят да дадат на Лондон избирателен достъп до общия пазар. SPD на Шулц, която също като кандидата си подкрепя идеята за намиране на път към разпределяне на дълговете между страните-членки, е далеч по-критична към ОК от Меркел. Предстоящите политически преходи в Париж и Берлин само засилиха проевропейците по други места.
Гърция
След години на неуспешни спасения и икономическа криза, по-силна от Голямата депресия, Гърция е единствената страна, в която гледищата за ЕС са предимно негативни. Но от референдума по спасяването от 2015 думата „Грекзит“ напусна политическия речник. Премиер-министърът Алексис Ципрас отправи към ЕС предизвикателство, само за да получи още по-лоша сделка и по-силен капиталов контрол. Електоратът си остава упорито привързан към еврото. Това – заедно с продължаващата стагнация и обвиненията в корупция – обяснява защо популярността на Ципрас се намира в процес на свободно падане. Евентуалният му заместник е интензивно проевропейски настроеният реформатор Кириакос Мицотакис, който желае да държи страната в авангарда на интеграцията. Преднината му в допитванията, в момента 19 процента пред Ципрас, продължава да се увеличава.
Италия
Последната най-добра надежда за про-брекзитско домино е Италия. Там човек може да намери влиятелни популисти както от ляво (Движението 5 звезди или M5S), така и от дясно (Северната лига). Освен това проевропейски настроеният премиер, Матео Ренци, подаде оставка миналия декември след като изгуби референдум върху политическите реформи. Но с Ренци не е свършено: той най-вероятно ще оглави партията си при следващите избори в идещите 12 месеца. Допитванията подсказват, че бившият премиер има добри шансове да стане следващ премиер.
Северната лига тревожи ония, които не си спомнят, че тази партия някога беше част от централно-десните коалиции на Силвио Берлускони; тя не заплашваше ЕС тогава и е малко вероятно да го прави сега. Би могла да търси коалиция с M5S на Бепе Грило, но нейната платформа, която сравнява италианците от юга с нежелани имигранти в собствената си страна, е анатема в регионите, в които кръстоносният поход на Грило срещу корупцията е най-мощен. Това би било пирова победа. Грило също се разбира погрешно извън Италия на поне два различни фронта. Първо, той винаги е твърдял, че неговото технологически-компетентно движение би взело властта единствено самò, ако и когато получи мнозинство. Но в момента партията разполага само с около 30 процента в най-добрия случай. Второ, отношението на M5S към еврото е критично, но не разрушително; някои хора в партията искат консултативен референдум, но те не подкрепят излизането нито от ЕС, нито от Еврозоната. Всъщност преди няколко месеца движението се опита да се присъедини към най-профедералистката коалиция в Европейския парламент, ALDE, която е възможен дом за представителите на Макрон.
Без да се отрича успеха на неговата концепция, тревогите на Айзенхауер се оказват неоснователни; по-голямата част от Южна Азия избягва комунизма. Домино-ефектът може и да е удобно реторично средство по време на преговорите около Параграф 50 и Обединеното кралство, но Некзит и Фрекзит са неща, изглеждащи вероятни само по страниците на определени вестници. От Мадрид до Виена се наблюдават свидетелства за проевропейски подем, който сигурно ще бъде само усилен от изборите през тази година. С лидери като Рахой, Руте и Ренци, както и с новите играчи като Макрон, Мицотакис и Шулц, е много по-вероятно пост-брекзитският ЕС да се насочи към изпитаните опори на ранната Американска република – обща защита и общи дългове – вместо към внезапно разпадане. Парадоксално, тревогите около [вечно] предстоящия колапс на ЕС, който още не се е състоял, може да доведат до точно противоположни резултати.