Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Възприятие и реалност

Гърция има централна позиция в европейското въображение. Щом само модерността е установила легитимността си на основата на античността, а страна като Германия е конструирала себе си около идеята за мистично родство с Гърция, вече става невъзможно да не се включва Гърция в съвременната европейска сцена. От тази гледна точка създаването на модерната гръцка държава през деветнадесети век трябва да бъде разбирано преди всичко като голямоформатен европейски проект на идентичността. Независимо от климата на антагонизъм между Франция, Великобритания и Русия, който съпровожда гръцката независимост, тя си остава едно от най-големите утвърждавания на европейска идентичност.[1]

Ето защо не е за учудване, че Европа винаги се е опитвала да изгради Гърция по свой образ и подобие. Всеки човек, посещаващ центъра на Атина в наши дни, може незабавно да открие двата начина, по които антична Гърция е била възприета от европейската модерност: всяка следа от реалното минало, независимо дали византийско или турско, е заличена и Атина е буквално превзета от своя неокласически, европейски имидж.

Това символично присвояване беше повторено век и половина по-късно, когато Гърция се присъедини към Европейския съюз. При по-внимателно изследване това събитие се явява като истински парадокс, както от културна гледна точка (православната, пост-османска Гърция се присъедини преди Испания и Португалия), така и от географска (ЕС приемаше страна, изолирана от собствената му територия). Това беше парадокс, който въпреки това потвърждава специалното място, което Гърция заема като символ в европейското мислене.

Имайки  пред вид този имидж на модерна страна, в момента е трудно да се възприеме Гърция като намираща се извън геополитическите норми. Европа се е научила да я възприема като перфектно въплъщение, почти идеал, на „Вестфалския суверенитет“, състоящ се от троицата „нация, държава и територия“. Разбира се, този идеал е страдал от постоянни недостатъци като бандитизъм, националистически конфликти, правителствена небрежност и политическа нестабилност. Но тъй като тези неща винаги са били обяснявани чрез наследството на турското владичество, то се е смятало, че те могат да бъдат постепенно изличени, благодарение на влиянието на Европа.

Европейският патернализъм по отношение на Гърция се е срещал с известно огорчение и няколко сериозни разочарования; те обаче винаги са изглеждали така, сякаш изчезват след няколко години. Ето защо настоящото отношение между Гърция и Европа (с или без американското продължение) изглежда характеризирано от нещо като двуполюсно объркване. Положителните и отрицателни отношения са съществували едновременно по отношение на фашисткия стил на „Гърция на полковниците“ (1967-1974), към демократичната, проевропейска „Гърция на Караманлис“ (1981-1989), към „социалистическа Гърция“, в която се развиваха свободите и социалната справедливост (1981-1989), към „националистическа Гърция“, ангажирана в дебати срещу Македония и солидарност със Сърбия (1989-1999) и накрая към „Гърция на модернизаторите“ , която се присъедини към Еврозоната и организира Олимпиадата през 2004. Днес образът отново потъмнява.


Small Ad GF 1

Нацията

Ако трябва да отидем отвъд стереотипите, то е нужно първо да поставим под въпрос валидността на Вестфалския модел, така както той се прилага към Гърция. На пръв поглед има само малко нации, които да изглеждат толкова прости и праволинейни като гръцката. Тя е съществувала от древни времена; в продължение на няколко века е била подчинена от „турците“; по-късно, през 1821, тя, така се твърди, се е пробудила, създавайки собствена държава, освобождавайки братята си и възстановявайки териториите си. Зад този разказ, който Европа щастливо е възприела, лежи скрита една реалност, която е далеч по-сложна. Днешното население на Гърция е в по-голямата си част съставено от наследници на ромеите (православните гръцки поданици на Османската империя). До средата на деветнадесети век религиозната принадлежност е основният определящ елемент на идентичността на техните предшественици. Не всички от тях са били гръкоезични: мнозина са говорели албански, турски, влашки или някой от славянските езици. Само малка част от тях са живеели в онова, което днес е гръцка територия: повечето са били разпръснати по Балканите, около Черно море, в Мала Азия или в Египет.

В този смисъл Гърция е функционирала като топилен тигел[2], което я прави да прилича много повече на днешен Израел, отколкото примерно на Франция.[3] Зад очевидната „етническа“ хомогенност лежи едно разнообразие на произхода, културите, на антропологическата реалност, което е основно предимство за гръцкото общество от гледна точка на гъвкавостта и отвореността. Чрез албанската антропологическа база (т. нар. арвани) например може да се обясни успеха на албанската емиграция в Гърция от края на Студената война насам. [4]

Въпреки наличието на високо озападнен, космополитен елит, населението на Гърция е в културно отношение най-вече източно. Като се оставят настрана едни или други националистически импулси, средният грък е повече у дома си с турчина, ливанеца или сефардския евреин, отколкото с англичанина или германеца. Ето защо преобладаващата част от гръцкото население може лесно да изпадне в антиевропейски или антизападни настроения, породени най-вече от исторически недоволства (започващи от разделението на църквите и кръстоносните походи, та чак до нацистката окупация от Втората световна война). Гръцката комунистическа партия, една от малкото все още активни такива, дължи влиянието си на антизападното възмущение далеч повече, отколкото на марксистката идеология.

Лежащата в основата на гръцката нация религиозна умонагласа означава, че тя е доминирана най-вече от две институции: православната църква и държавата. Всеки провал от страна на държавата може да бъде компенсиран, поне отчасти, от църквата. Религията следователно е важен елемент от издръжливостта на гръцкото общество – нещо, което мнозина западни технократи с различен опит в отношенията между политиката и религията намират трудно за разбиране.

Държавата

Когато експертите от Международния валутен фонд, Европейския съюз и Европейската централна банка пристигнаха в Атина през 2010 и се огледаха в задкулисието на гръцката администрация, те бяха изправени пред неприятна изненада. Най-вече икономическата умонагласа на международните експерти ги кара упорито да игнорират факта, че понятието „държава“ може да се отнася до силно разнообразни исторически форми. Особеностите и проблемите на гръцката администрация могат да бъдат обяснени като се разгледа начина, по който тя е била създадена и напреженията, които този процес е създал между атинските елити и останалата част от населението. Слабостта на държавата произлиза от компромиса между центъра и периферията. През първите десетилетия от съществуването на гръцката държавност, компромисът е зависел от необходимостта да се осигури минимално ниво на политическа и военна стабилност вътре в току-що конституираната територия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

След защитеното от Запада гръцко освобождение от Османската империя през 1829, гръцкият държавен апарат е съставен от немски дворцови чиновници, които, от 1832 нататък, поддържат първия гръцки крал, баварския принц Ото. Централизацията е наложена от армия от европейски наемници, борещи се срещу съпротивата на едно общество, чиято политическа, институционална и културна структура все още е част от османския период; с други думи, то е децентрализирано и организирано под формата на взаимно зависими мрежи.[5]

Изграждането на модерната държава е осъществено, с трудности, през деветнадесети и двадесети век, при различни постъпателни и обратни движения. За да се спечели подкрепата на селското население, което реагира с бандитизъм срещу внесената отвън политическа модерност, централната власт използва механизмите на държавата не само като инструмент за потискане, но също и като система, чрез която да бъде разпределян сигурен доход. Принципното възнаграждение получава формата на държавна работа. В началото, постът в държавните служби е в най-простата си форма награда за подчинение; по-късно наградата получава формата на право на избирателен глас.

Този компромис от страна на атинските елити, колкото и да е дискредитиран, отчасти обяснява хроничните бюджетни дефицити на правителството. Освен това той обяснява и липсата на управленческа ефективност. Висшите администратори се назначават според критерии, които имат само малко общо с неща като компетентност. Гражданските служители живеят с усещането, че са получили източник на сигурни доходи, а не мисия, която трябва да изпълняват. Но ако наистина е така, то какъв смисъл има да се работи?

За да може да доставя доход на достатъчен брой клиенти, политическият елит е трябвало да намира източници на финансиране. Едно от решенията, изнамерени за поддържане на тази раздута държава, е било да се облага тежко с данъци икономиката. Това пък от своя страна е довело до традицията на данъчните измами, с което е създадена странна комбинация от сили: държавата против икономиката, икономиката против държавата. И тъй като приходите от данъци никога не са били достатъчни, винаги е било необходимо Гърция да се осланя на чужди страни: в миналото Европа и Съединените Щати, днес също Русия и Китай. Гръцките елити са се научили как да използват чувствата на симпатия към Гърция и геостратегическата позиция на страната, за да получават чуждо финансиране. Те са установили себе си като посредници между едно население с източна култура – при която се изискват доходи в замяна на подчинение – и западните сили. Те пък, поради една особена смесица от наивност и геополитически калкулации, винаги са били склонни да предоставят необходимите средства.

Разбира се, това гледище може да бъде критикувано като прекалено схематично или дори опростяващо нещата. Имало е периоди, през които гръцката държава е успявала да прокара значителни реформи. Когато е била ръководена от силни политически личности като Харилаос Трикупис в края на деветнадесети век или Елевтериос Венизелос и Йоанис Метаксас през междувоенния период, Гърция е била в състояние да функционира ефективно. В по-скорошни времена, Константин Караманлис на два пъти успя да победи хроничните слабости на държавата (1955 до 1963 и 1974 до 1981). Но от 1981 насам гръцката администрация поднови лошите си навици.

Андреас Папандреу, основателят на ПАСОК и премиер-министър от 1981 до 1988, остави политическата си следа чрез получаването на европейско финансиране (например Средиземноморските интеграционни програми) и създаване на партийна мрежа, чието предназначение беше да разпределя европейската манна. Повлиян от марксистки теории за опасностите от „легализма“, тоест печеленето на властта чрез изборна победа, той създаде, с помощта на една администрация, считана от него за прекалено симпатизантски настроена към десните му предшественици, мрежа от комисари, известни сред народа като prassinofrouri („зелена гвардия“, еквивалент на червената гвардия, но в цветовете на ПАСОК). Старата йерархия беше отменена и нейните компетенции и тяхната ефективност – разрушени. Тридесет години по-късно, когато се пенсионират последните функционери от поколението отпреди 1981, вече можем да видим реалните резултати от всичко това.

Ерата на Андреас Папандреу може да бъде характеризирана също и чрез шеговитото изказване на премиер-министъра, че всеки политически деец или служител има право „да си позволи малък подарък“, ако не преминава определени граници. Толерирайки корупцията, ПАСОК си осигури дори още по-висок контрол над администрацията.

Като наследник на Андреас Папандреу на ръководния пост на партията, Костас Симитис се отличи чрез ръководенето на процеса на присъединяване към Еврозоната. Вратите на финансовите пазари бяха широко отворени. През ерата на Симитис, богатството и безогледната консумация се превърнаха в общоприети признаци на социален успех (за радост на европейската индустрия за луксозни коли). Търговският дефицит беше следствието от тази тенденция. Кредитите и европейското финансиране въпреки това заглушиха психологическото въздействие на обществените дефицити, масивната консумация на вносни стоки и загубата на конкурентоспособност.

Вместо да стимулира модернизацията, гръцкото участие в Европейската икономическа общност, Европейския съюз и Еврозоната въздействаше като упойка. Покровителствани от една прекалено отстъпчива Европа, гърците изгубиха всякакво чувство за икономическа и социална реалност. Безгрижие, разпуснатост и паразитизъм бяха преобладаващите настроения. Избирателите отхвърляха политически водачи, защищаващи политики на икономии, предпочитайки обещания за работни места, увеличения на заплатите и ранно пенсиониране. Избираха се политици, които бяха готови да толерират корупцията, затворените кръгове сред определени професии, олигархиите и т. н. Държавата, като посредник между Гърция и Европа, беше натоварена с управлението на паричния поток. В резултат на това тя стана прекомерно раздута и задуши частния сектор. Европейските шансове, създадени чрез усилията на Караманлис през 1960-те и 1970-те години, бяха превърнати в икономическа, политическа и морална катастрофа.

Територията

Според вестфалския модел, нацията и държавата са разположени в точно определен периметър, който определя националната територия. Човек възприема гръцката територия – от Крит до Македония и от Йонийските острови до островите в близост до турското крайбрежие – сякаш тя е била вечно гръцка, от античността до наши дни. Тази област, която отговаря грубо на някаква въображаема историческа география, всъщност е кръстовище, което е било прекосявано, населявано и доминирано от цяла поредица от населения, държави и империи.

Макар и културно многообразна, и исторически разпокъсана, днешната гръцка нация е изкована от своите институции (държава и църква) върху основата на общността на православните християни. Въпреки това националната територия е само едно от многобройните пространства на тази нация. Голям брой гърци живеят, отчасти или изцяло, извън контрола на гръцката държава. Те съставляват и най-успешната част от нацията. Те са активни в търговското корабоплаване – сектор, който оперира на световно ниво. Гръцката диаспора е разпиляна по всяко кътче на света, често зависима от епархиите на Вселенската патриаршия в Константинопол (чието седалище все още се намира в Истанбул) и са силно динамичен актьор на международната сцена.

Гръцкото пространство следователно не съвпада с гръцката територия. Голям брой гръцки действащи лица са в състояние да преговарят условията на присъствието си на територията. Ако държавата изисква прекалено много от тях – ако гръцките политици ги разочароват – те са в състояние да се преместят в други елински области. В същото време, връзката с нацията никога не е прекъсвана напълно. Тя се държи жива чрез връзките на семейството, приятелствата и религията. Характерна черта на периодите, през които държавата е предприемала реформи и е утвърждавала отново авторитета си, е завръщането на множество гърци от чужбина, като ефектът от това върху икономиката и социалния прогрес винаги е бил много осезателен. Съществуването и на други национални области извън държавата съставлява една от силите на Гърция, то е стратегически резерв, който е важен и трябва да бъде запазен.

Ролята на Европа

Сравняването на европейските илюзии с историческите и географски реалности разкрива произхода на тези недоразумения. Добрите намерения на Европа често са водели до корупция и покровителство, до триумф на социалното нагаждачество, до оттеглянето на активни социални сили и политическа маргинализация на истинските про-европейци. След като вече веднъж е надценила способността на Гърция, стигайки до заключението, че тя има ефективно управление, днешна Европа подценява способността на страната да се завърне обратно благодарение на своите извън-териториални и културни резерви.

Когато се присъедини към Европейската икономическа общност, гръцката икономика беше слабо развита, но много балансирана: дългът беше малко над 25 процента от Брутния вътрешен продукт. За тридесетте години на европейско членство цяла серия от развития доведе до основен напредък на сравнителните й предимства. Гръцката географска ситуация, маргинална по времето на Втората световна война, днес е станала централна. Огромни възможности се разкриха пред нейните компании и бизнесмени чрез отварянето на Балканите и източноевропейските региони след 1989. Глобализацията създаде изключителни възможности за експанзия за един народ, който е широко разпръснат. Развитието на международния туризъм може само да бъде от полза за Гърция. Накрая, разпространението на информационните технологии, икономиката на имиджа, маркетинга и световните марки позволи промотирането на една световноизвестна марка: Гърция.

Солидна база, силно изгоден геоикономически климат, политическа и икономическа поддръжка от страна на Европа: как все пак Гърция успя да стигне до ръба на банкрута? Обясненията, подчертаващи препятствията, свързани с еврото, изглеждат неадекватни. Нищо в нейната география не я е предпоставяло като най-слабата брънка на Еврозоната. Икономиката й би трябвало да е в състояние да функционира изключително добре.

Гръцкият проблем не е икономически; той е политически. Това е въпрос на начините, по които функционира държавата. Наследството на Османската империя и трудностите, преживени при утвърждаването й като модерно общество, са причинили травми, които бяха пробудени отново след 1981, когато Гърция беше превърната в питомец на Европа. Вместо да допринасят за прочистването на политическия живот и модернизацията на икономиката, европейските фондове финансираха растежа на тумори в гръцкото политическо и икономическо тяло. От своя страна те пък разрушиха или маргинализираха всички здравословни влияния.

Едно такова твърдение в никакъв случай не освобождава гърците от отговорност. Амбицията на определен брой политически и интелектуални лидери, комбинирана с политическата незрелост на електората, доведе до надменност. Но, забавяйки отплатата за всичко това, европейското влияние направи трагедията още по-остра,[6]

Европейската отговорност е може би политическа и морална, и със сигурност интелектуална. Слепота ли беше това? Или може би просто непохватност? В момента Европа преживява последствията от своите грешки – и, ако можем да съдим по политиките на нейните представители, упорства в неспособността си да ги разбере. Отношенията между Европа и Гърция са по-крехки от когато и да било. По същия начин, по който в Европа има хора, разглеждащи варианта на гръцкото изключване, така и в самата Гърция има едно все по-засилващо се чувство, че страната трябва да се освободи от това, което мнозина считат за „европейско робство“.

Една анти-западна Гърция?

Изправено пред криза, която го кара да страда, гръцкото общество отново започва да осъзнава икономическите „базисни истини“, слабостите на своя политически живот и собствените си отговорности. Гръцкото общество е способно на мобилизация на наследените структури и традиционни институции, които мечтата за една все-изобилна страна е поставила в сянка: семейство, общност, църква. Прекъсването на паричния поток ще доведе до смаляване или дори изчезване на незаконните мрежи вътре в държавата. Трудностите ще прочистят политическия пейзаж. Немотията е болезнена, но добра за нас. След пет до десет години, Гърция ще е последвала същия път като Турция от първото десетилетие на това столетие. „Творческото разрушение“, започнало в Гърция, ще донесе плодове, благодарение на сравнителните предимства, стратегическите резерви и издръжливостта на едно общество, което е преживяло сериозни трудности в сравнително близкото минало.

Противно на видимостите, основният аспект на гръцкия проблем за Европа не е икономически, а геополитически.

С нейната никога не пресъхваща серия от ксенофобски стереотипи, европейската преса възкреси образа на един арогантен, надменен, доминиращ Запад. Предишното гръцко правителство (2009-2011) не подобри с нищо нещата, обвинявайки за всичко европейските диктовки, независимо дали реални или въображаеми, наложили мерките за икономии. Поставянето на гръцката администрация под наблюдението на европейски експерти е деликатна операция, която трябва да бъде разглеждана като принос към ефективното управление на страната. Въпреки това той се прави по безчувствен начин, който вече предизвиква бурни реакции. В края на краищата, неизбежната приватизация изглежда все повече и повече като изземване на национално богатство от чужди групи и гръцки олигарси, контролиращи националната преса – самите играчи, на които трябва да бъде потърсена отговорност за страданията на обикновените хора.

Днешната икономическа катастрофа отново поставя въпроса за гръцката геополитическа ориентация. Мнозина започват да сравняват сегашната ситуация с турската инвазия в Кипър от 1974, която донесе политически промени, но на много висока цена. Трудно е да се предвиди момента и условията, които биха могли да преобърнат деликатното гръцко равновесие. Банкрут, социална експлозия, конфликт с Турция? По един или друг начин, ние трябва да очакваме болезнен колапс, който рискува да породи вълна от антиевропейски или дори антизападни чувства.

Западните Балкани не са стабилизирани. За Сърбия е трудно да забрави унижението от Косово. Турция все повече се отвръща от Запада. Отслабването на американското влияние в Близкия изток и Арабската пролет създават нови несигурности. Русия и Китай изграждат свои собствени мрежи на влияние в Кипър и Гърция. Всяко пробуждане на антизападни чувства в Гърция няма да направи нищо за подобряването на тази ситуация. Ако всичко това се случи, то би било равнозначно на провал за Европа, сериозен удар върху нейната „мека власт“ и отслабване на европейския имидж, поддържането на който, като се има пред вид икономическата ситуация, е толкова по-важно и необходимо.

Със сигурност сега не е момента, в който Европа трябва да прави допълнителни икономически отстъпки; това просто би усилило подхлъзването, характерно за предишните десетилетия в Гърция. Вместо това трябва да се обърне по-голямо внимание на връзките с гръцкия народ и неговото политическо ръководство. Само сътрудничеството между отговорни, легитимни гръцки политици и европейски администратори, чувствителни към културните аспекти на европейската интеграция, могат да поправят тази ситуация.

За разлика от лидерите на големи страни, които често не притежават познания за културите на онези, с които си имат работа, или които, още по-зле, спорят от гледната точка на възприети наготово идеи, политическите лидери на малките страни са по-склонни да се запасяват с отлични познания за европейската и американска култура. Разбирането на отсрещната страна ви позволява да поднасяте казаното по начин, който тя може лесно да разбере, да представяте идеи, които са лесни за възприемане и да използвате определени слабости или чувствителности. Целта на опортюнистичните администратори е да спечелят симпатии, представяйки себе си като защитници на западни ценности пред лицето на един народ, който е изостанал, корумпиран или фанатичен. А финансовите или други предимства, извоювани по този начин, се използват за печелене на политическо влияние вътре в собствената страна. Но подобни „приятели на Запада“ рядко успяват да се задържат на власт. Техните провали, техните морални и политически грехове просто раздухват огньовете на антизападните сили.

Съединените Щати спасиха Гърция от комунистическата опасност в края на 1940-те и й помогнаха да се възроди. Американската помощ за диктатурата на полковниците, които бяха послушни и ласкателни, малко по малко доведе гръцкото обществено мнение до яростен анти-американизъм. С падането на полковниците през юли 1974, опасността от завръщане към анти-западни умонагласи в Гърция беше много реална. Ситуацията беше спасена в последния момент. Константин Караманлис, в самоналожено изгнание в Париж, поддържаше дистанция както към полковниците, така и към анти-западната левица. Той беше про-западно и про-европейски настроен, и американските дипломати не го обичаха поради предупрежденията, критиките и независимостта му. Хенри Кисинджър го считаше за предрешен националист, някакъв „гръцки дьо Гол“. В критичния момент, когато режимът на полковниците започваше да се срутва, Караманлис беше повикан в Атина. Жискар Дестен му даде политическа и военна поддръжка, чиито измерения все още не са известни. Караманлис и френският президент успяха да пробият стената от неразбиране, която беше изправена на пътя на разбирателството между Изтока и Запада. Гърция беше спасена от отдаването на едно изкушение, което, петнадесет години преди падането на Берлинската стена, би я отдалечило силно от Европа. А Западът избегна сериозна геополитическа и геостратегическа криза в източното Средиземноморие.

Днес Гърция и Европа трябва да потърсят вдъхновение от този исторически прецедент.

Движение напред и отваряне

През 2011 година Европа откри колко много проблеми може да създаде една малка страна, чиято икономика възлиза на по-малко от три стотни от онази на Европа като цяло. Вместо да обръща гнева си срещу гръцкия народ, в интерес на самата Европа е да погледне навътре, да разбере собствената си роля при този провал. Дискусията за противоречието между валутния съюз и политическата фрагментация е само един аспект от този процес на съмнение. Оставена сама на себе си, тази дискусия може да доведе единствено до задънена улица. Просто да се увеличават неразбирателствата между различните културни компоненти на Европейския съюз, вместо да се търси тяхното разбиране, прави изгледите за постигане на някакъв политически съюз дори още по-отдалечени.

Изборът, пред който е изправена Европа, е ясен: да продължава процеса на разширяване или да се оттегли от него, като се раздели географски на под-групи, определяни от икономически критерии. Ако се избере втората възможност, опасностите, които отците-основатели на Европа са се опитвали да избегнат, отново ще надигнат глава.

За да продължим да се движим напред, за да постигнем мечтата за една по-голяма Европа, простираща се в Средиземноморието, е изключително важно да се постигне промяна на парадигмата. За да може да бъде интегрирано едно още по-голямо културно разнообразие, е нужно усилие за отваряне към нови идеи и идентичности. Разбира се, това означава да се плати висока цена от гледна точка на духовността. Но в един променящ се свят, все по-гъсто населен от нови сили, които черпят силата си от културните различия между тях и Запада, няма друго решение, ако бихме искали да избегнем залеза, който беше предсказан още през 1920-те години. Изучаването на гръцкия случай може би ще предостави полезни указания за това как да се напредва в тази посока.

Източник



[1] Georges Prévélakis, "What went wrong with Greece? Lessons from a Balkan Country's Thirty Years of European Experience" in Tihomir Domazet, Facing the Future of South-East Europe, Zagreb, Croatian Academy of Sciences and Arts and Croatian Institute of Finance and Accounting, 2010, 221-228.

[2] Тоест място, на което се смесват различни социални и национални групи. Бел. пр.

[3] Виж: Jean Gottmann, "Le 'creuset' des populations en Israël" [The "melting-pot" of populations in Israel], Politique étrangère, 1951, no. 2, 109-118. Бел. авт.

[4] Pierre Sintes, "Construction des discours d'appartenance en migration: l'exemple des Albanais en Grèce" [Constructing discourses of belonging in migration: the case of Albanians in Greece], in G. Prévélakis, (ed.) "Pour une nouvelle Entente balkanique" [Towards a new Entente in the Balkans], Themed issue of Anatoli (Nouvelle série des Cahiers d'études sur la Méditerranée orientale et du monde turco-iranien), Paris, CNRS Editions, 1/2010, 193-212.

[5] G. Prévélakis, "Balkans ou Europe du Sud-Est? Une énigme pour la géographie régionale" [Balkans or South-Eastern Europe? An enigma in regional geography], in Michel Foucher (ed.), L'Europe entre géopolitiques et géographies [Europe between geopolitics and geography], Paris, 2009, 137-158. see in particular 147-150.

[6] G. Prevelakis, "La Grèce: trois décennies d'anesthésiant européen" [Greece: three decades of European anaesthetic], Themed issue on Complexités balkaniques [Balkan complexities], Géostratégiques¸ 2011, no 31, 97-110.

Жорж Превелакис е професор по геополитика в Сорбоната,а освен това преподава и в INALCO, Париж. Специализира в областта на европейската, балканска и средиземноморска геополитика, както и в геополитиката на диаспорите. Заедно с Али Казанджигил е издател на академичното списание Anatoli (Paris, CNRS Editions), както и редовен кореспондент на атинския вестник Estia.

Pin It

Прочетете още...