Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Интерлюдия I:
Историографията като компенсаторна институция

Това има дългосрочни последици. Историографията не се еманципира от първоначалната си задача, а я превръща в постоянен режим на работа. Историческият разказ не се мисли като подлежащ на ревизия инструмент за анализ, а като ресурс за поддържане на колективна стабилност. В този режим критическата дистанция не е методологичен дефицит, а функционално нежелана.

Още от края на XIX и началото на XX век българската история започва да се подрежда така, че да компенсира травмите на настоящето. Военните и политическите катастрофи – 1913, 1918, 1944, а по-късно и 1989 – не водят до радикално преосмисляне на разказа, а до неговото уплътняване. Вместо да бъдат използвани като отрицателни ориентири, те се интегрират чрез обяснителни схеми, които ги представят като външно наложени, временно отклонение или неизбежна жертва. Историята не коригира очакванията; тя ги защитава.

Така постепенно се оформя тази важна структурна особеност на българската историография: способност за детайлен спор при пълна неспособност за фундаментално съмнение. Възможно е да се дискутират дати, архиви, числени оценки, персонални отговорности. Но рамката, в която тези елементи са подредени, остава недосегаема. Не се поставя под въпрос кои процеси са централни и кои периферни, кое е структурно и кое е симптоматично, кое е резултат и кое – компенсаторен образ.

Това не е случайна слепота, а форма на институционално самосъхранение. Ако историографията признае, че е привилегировала погрешни акценти – например революционната традиция за сметка на културното и институционалното изграждане – тя би трябвало да признае и провалена мобилизационна логика. Подобен жест би изисквал не просто научна корекция, а преразглеждане на самата национална идентичност, каквато тя е била преподавана, ритуализирана и политически използвана повече от век.

Оттук произтича парадоксът: историографията претендира за научност, но не може да подложи на отрицателна проверка собствените си предпоставки. Тя описва миналото, без да може да обясни защо го описва именно така. Не знае защо третира периода 1830–1880 като време на „възходяща революционност“, защо приписва централна роля на малки и елитни насилствени групи, а маргинализира дългите, бавни процеси на културно и институционално натрупване. Тази подредба не е логически резултат от фактите, а наследство от разказ, който е функционирал като средство за национална мобилизация.

В този смисъл българската историография не просто интерпретира миналото, а го охранява. Тя работи в режим, при който задачата не е да се разбере какво се е случило и защо, а да се запази една определена версия на смисъла. Историята се превръща в защитен терен, а не в аналитично поле. Именно затова тя не може да „обясни самата себе си“: собствените ѝ основания остават извън обсега на критика.

Интерлюдията тук не предлага морална присъда над тази традиция. Тя фиксира нейния структурен проблем. Историография, възникнала като компенсаторна институция и функционираща в режим на самосъхранение, не може сама да произведе коректив за собствените си деформации. За това е необходим външен аналитичен стандарт – рамка, която не произтича от българската мобилизационна логика и не участва в нейните идентичностни залози.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.