Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

 

Глава 3:
Българският национален проект: възникване, еволюция и структурни специфики

3.1. Националният проект като исторически конструиран процес

Има една упорита и удобна илюзия, която българската историография – а още повече публичният ѝ разказ – поддържа с особена настойчивост: че нацията е нещо дадено, предварително налично, почти природно; че тя „се пробужда“, „се осъзнава“, „се освобождава“, но никога не се произвежда. Тази илюзия не е невинна. Тя превръща историята в морална приказка и освобождава мисленето от задължението да обяснява. Националният проект, разглеждан трезво, не е нито същност, нито съдба, нито скрита субстанция, която чака своя исторически миг. Той е процес – исторически конструиран, социално опосреден и по дефиниция обратим.

Да говорим за „национален проект“ означава да изместим фокуса от въпроса кои сме към въпроса как сме били произведени като общност. Това изместване е решаващо. То ни принуждава да мислим нацията не като органично цяло, а като резултат от поредица целенасочени, често несинхронни и нерядко конфликтни усилия: усилия за артикулация на общност, за културна кодификация, за институционално посредничество и, на по-късен етап, за политическа мобилизация. Нито един от тези елементи сам по себе си не създава нация. Националният проект възниква именно в напрежението между тях – в опитите те да бъдат приведени в съгласие, често с цената на насилие, ускорение или опростяване.

Артикулацията на общност е първият, но не и най-очевидният момент. Тя не започва с лозунги, а с език – с назоваването на „ние“, което все още няма ясно очертани граници. След нея идва културната кодификация: превръщането на езика, паметта, образованието и обичаите в носители на легитимност. Институционалното опосредяване пък придава трайност на тези кодове, като ги закрепва в училища, църкви, печат, администрация. Политическата мобилизация е последният и най-рисков етап – моментът, в който културно артикулираната общност започва да претендира за власт, територия и суверенитет. Именно тук проектът може да се консолидира, но може и да се деформира необратимо.

Важно е да се подчертае нещо, което националните митологии старателно прикриват: националният проект не е нито линеен, нито гарантиран. Той е уязвим и прекъсваем. Историята познава случаи на успешна консолидация, но и на деформация, радикализация или пълен провал. Нищо в самата идея за нация не предпазва проекта от катастрофа. Напротив – именно когато се възприеме като „естествен“ и „неизбежен“, той става най-опасен за собствените си носители.

Тук се налага едно строго методологическо разграничение, без което всякакъв анализ се разпада. Културната идентичност, политическият проект и държавната реализация не са едно и също, колкото и често да се смесват в ретроспективния разказ. Една общност може да притежава силна културна идентичност, без да формулира политически проект. Може да има политически проект, без да разполага със собствена държава. И може да има държава, която да функционира като носител на проект, който изпреварва или подменя културната реалност. Българският случай – както ще се види по-нататък – е особено показателен именно с разминаванията и наслагванията между тези три равнища.

Затова и задачата на тази книга не е да „разкрие същността“ на българската нация, а да проследи възникването, еволюцията и деформациите на българския национален проект като исторически процес. Това означава да се откажем от утешителната идея за единен, последователен и морално чист път. Срещу нея ще бъде поставен един по-труден, но и по-продуктивен въпрос: какъв проект всъщност е бил конструиран, с какви средства, на каква цена – и с какви дългосрочни последствия. Отговорът на този въпрос няма да бъде успокоителен. Но именно затова той е необходим.

3.2. Балканските национални проекти като структурно различен подтип

Когато говорим за „балкански национализми“, твърде често се плъзгаме към географията като обяснение. Балканите се превръщат в метафора, а метафората – в диагноза: късно развитие, изостаналост, избухливост, хронична нестабилност. Подобен език е удобен, но аналитично безполезен. Разликата между балканските национални проекти и онези, които се формират в Централна и Западна Европа, не е географска, а типологична. Тя произтича от различен исторически контекст, различен ритъм на модернизация и различен начин, по който политическото, културното и институционалното се наслагват едно върху друго.

Решаващият фактор тук е имперският контекст. Османската империя не предлага онази форма на държавна приемственост, която прави възможна бавната, „търпелива“ консолидация на национални проекти в рамките на вече съществуващи институционални структури. В германските земи или в Хабсбургската монархия националните движения се развиват в постоянен диалог с институции, които, макар и често враждебни, са стабилни, предвидими и дълготрайни. Там културната артикулация може да се развива продължително, без да бъде принудена веднага да се превръща в политически сблъсък. На Балканите подобен лукс отсъства.

В резултат фазите на националния проект се компресират и често се обръщат. Културната артикулация, институционалното посредничество и политическата мобилизация не се разгръщат последователно, а се застъпват, взаимно си пречат и се ускоряват насилствено. Липсва дълга фаза на относително спокойна консолидация, в която една общност да изгради плътни културни кодове, преди да започне да ги превръща в политически претенции. Вместо това проектът е притиснат от време, от външни сили и от усещането за историческо закъснение, което превръща ускорението в самоцел.

Тази структурна компресия обяснява и особената роля на държавата в балканските национални проекти. Тя се появява късно, но с прекомерна тежест. Вместо да бъде резултат от продължителен процес на социална консолидация, държавата често се превръща в компенсаторен инструмент, натоварен със задачи, които в други контексти са били изпълнявани постепенно от културата, икономиката и гражданските практики. Така държавността не стабилизира проекта, а го ускорява още повече, като го тласка към радикални решения.

Оттук произтича и по-тясната връзка между национален проект и насилие. Насилието не е изключение, не е „провал на иначе нормален процес“, а структурно наличен инструмент. Когато липсват време и институционални буфери, когато културната плътност е недостатъчна, а политическите цели са формулирани като абсолютни, насилието се явява най-бързият начин за мобилизация. Милитаризацията в този смисъл не е патологично отклонение, а логично следствие от ускорен и несигурен проект.

Това не означава, че всички балкански национални проекти са идентични. Различията между тях са реални и значими. Но те са различия по степен, не по вид. Общата рамка остава същата: късна държавност, компресирани фази, компенсаторна логика и склонност към милитаризация като средство за наваксване. Българският случай ще покаже тези черти в особено изострена форма, но именно затова той е аналитично ценен. Той позволява да се види с по-голяма яснота онова, което в други балкански контексти остава частично прикрито.

В този смисъл балканските национални проекти не са „изкривени версии“ на някакъв западноевропейски модел, а отделен структурен подтип на модерната националност. Да ги разглеждаме през морализиращи сравнения означава да пропуснем същественото. Да ги анализираме типологично означава да разберем логиката, която ги движи – и ограниченията, които тази логика неизбежно произвежда. Именно в тази перспектива трябва да бъде мислен и българският национален проект.

3.3. Ранната фаза на българския проект: просветителска артикулация без национализъм

В началото няма национализъм. Има език, има училище, има смътно, но настойчиво усилие да се подреди един свят, който дълго е бил живян без собствен разказ. Ранната фаза на българския проект не познава омразата като инструмент, нито антиосманския патос като движеща сила. Тя не мисли в категориите на врага, а в онези на изоставането. Именно това я прави модернизираща, без да бъде националистическа.

Фигурите, които обикновено се подреждат под етикета „начало“, всъщност принадлежат на един друг тип логика. Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон, Васил Априлов не формулират национален проект в строгия смисъл на думата. Тяхното усилие е културно и образователно. То е насочено към създаване на грамотност, към въвеждане на езиков ред, към легитимация на знанието като средство за излизане от периферията. Това е просветителска, а не революционна енергия.

Конфликтът, който структурира тази фаза, не е насочен срещу османската власт, а е вътремиллетски. Основното напрежение минава през сблъсъка с гръцката културна хегемония, упражнявана чрез църквата, училището и езика на образованието. Българското тук се мисли не като етническа абсолютност, а като право на собствен език, на собствено образование, на културна самостойност. Това е борба за видимост и равнопоставеност, не за суверенитет.

В този смисъл българското се появява първо като език и програма, а не като политическа идентичност. Езикът трябва да бъде кодифициран, училището – организирано, знанието – преведено и разпространено. Тук няма митологизация, няма сакрални жертви, няма екстатичен разказ за „народ, който се вдига“. Има търпеливо усилие за културно наваксване. Това усилие е модерно по своята логика, защото изхожда от предпоставката, че промяната идва чрез образование и дисциплина, а не чрез изблик.

Затова и е методологическа грешка тази фаза да бъде ретроспективно национализирана. Да ѝ се приписва национален проект означава да се проектира назад една по-късна идеология, която тогава все още не съществува. В ранната си форма българският проект е преднационален, но не и предмодерен. Той работи с понятия като напредък, просвещение, културно достойнство, а не с категории като етническа цялост или историческа мисия.

Именно тази разлика е решаваща за разбирането на по-нататъшната еволюция. Ранната фаза не съдържа в себе си неизбежността на национализма. Тя не води автоматично към радикализация. Преходът към национален проект в строгия смисъл ще бъде резултат от по-късна политизация и външен натиск, а не от вътрешната логика на просветителското усилие. Да се признае това означава да се освободи началото от тежестта на края и да се види българската модерност в нейния първоначален, далеч по-скромен и по-разумен вид.

3.4. Политизация без национализация: революционната интелигенция от средно поколение

След просветителската фаза идва не рязък скок, а смяна на регистъра. Появява се политическото, но националното все още не е завършено. Това е моментът, в който проектът се политизира, без да се национализира. Революционната интелигенция от средното поколение действа вече с ясно съзнание за необходимостта от организация, дисциплина и цел, но все още без езика и логиката на пълния национализъм. Тук се появява военната форма, без да се появи националистическата тотализация.

Фигурите на Раковски, Каравелов и Левски бележат именно този преход. Те формират организации с отчетливо военни цели, мислят в категории на действие, конспирация и саможертва, но не разгръщат завършена националистическа идеология. Тяхното политическо въображение е насочено към освобождение, автономия, републиканска форма на управление, но не и към етническо затваряне или символна абсолютизация на нацията. Проектът започва да се мисли като политически, но все още не като национален в строгия, модерния смисъл.

Това е ключово разграничение, което често се губи. Политизацията не е равнозначна на национализация. Възможно е да има революционна организация без националистическа идеология, както е възможно да има национализъм без реална политическа дейност. В този междинен момент българският проект се движи именно по първата линия. Липсва масова национална мобилизация, липсва етническа тотализация, липсва езикът на историческата омраза като основен двигател.

Особено показателен в това отношение е случаят на Левски. В неговия език отсъства националистическият патос, който по-късно ще бъде проектиран върху него. Няма демонизация на „другия“, няма етническа ярост, няма мобилизация чрез омраза. Логиката му е прагматична и републиканска, а не националистическа. Той мисли организацията, дисциплината и равенството пред закона, а не националната изключителност. Това го прави политически радикален, но идеологически умерен в рамките на модерния национализъм.

Военното тук не бива да се бърка с националистическото. Военната форма е инструмент, а не идеология. Тя служи за постигане на политическа цел, която все още не е формулирана като национален абсолют. Именно затова този период остава нестабилен и преходен. Проектът е вече изваден от чисто културната сфера, но още не е затворен в митологичната рамка на нацията като върховна ценност.

Тази междинност е важна, защото показва, че национализмът не е естествено и автоматично продължение на революционната политика. Той ще се появи по-късно, при други условия и с други средства. Средното поколение революционери не е „недоразвито“ националистическо поколение, а носител на различна логика. Да се признае това означава да се прекъсне удобната ретроспекция, която превръща всяка форма на политическо действие във „винаги вече национално“. Именно тук се вижда колко от по-късния национален проект е резултат не от необходимост, а от избор.

3.5. Национализацията на проекта и появата на мобилизационната омраза

Решаващият прелом настъпва тогава, когато политическият проект започва да търси маса, а масата – бърз смисъл. Именно тук проектът се национализира. По-младото поколение революционери вече не мисли освобождението като ограничена политическа задача, а като съдбовен национален акт. В този момент европейският национализъм е усвоен не просто като идея, а като техника за мобилизация. Проектът се етнизира, символно се затваря и започва да изисква не съгласие, а принадлежност.

С това се появява и нов ресурс, който дотогава отсъства или е маргинален – омразата. Тя не е страничен ефект, а функционален инструмент. Омразата действа като психологически ускорител: тя съкращава пътя между идея и действие, премахва колебанието, елиминира сложността. Когато социалната плътност е недостатъчна, когато институционалните посредници липсват или са слаби, омразата се оказва най-ефективният заместител. Тя мобилизира бързо, дисциплинира без аргументи и произвежда чувство за морална правота без нужда от проверка.

С национализацията си проектът придобива нов характер. Той става агресивен, защото започва да мисли себе си в опозиция. Става изключващ, защото дефинира „своето“ чрез отричане на „чуждото“. И става митологизиран, защото превръща историческия процес в морална драма с ясно разпределени роли. Това вече не е просто борба за политическа промяна, а разказ за съдба, жертва и възмездие. Веднъж влязъл в този режим, проектът трудно търпи умереност.

Именно тук може да се говори за действителното възникване на националния проект в строгия смисъл на думата. Предходните фази подготвят почвата, но не съдържат този тип тотализация. Национализацията не е естествено продължение, а качествен скок. Тя променя не само езика, но и логиката на действие. Политическите цели започват да се формулират като абсолютни, компромисът се превръща в морално падение, а провалът – в национално унижение.

От този момент нататък проектът вече не може да бъде мислен като отворен процес. Той се самозатваря, самоподдържа и самовъзпроизвежда чрез собствените си символи. Омразата, веднъж въведена като мобилизационен ресурс, не изчезва с постигането на конкретна цел. Тя започва да изисква нови поводи и нови обекти. Така националният проект престава да бъде инструмент за модернизация и се превръща в самостоятелна сила, която започва да диктува ритъма и посоката на историята.

3.6. Освобождението като външно събитие и вътрешен дефицит

Освобождението идва като събитие, но не и като завършване. То се случва отвън, в рамките на чужд имперски конфликт, и заварва българския национален проект в момент, в който той все още не е изчерпал собствената си вътрешна логика. Революционната мобилизация не прераства в автономна политическа победа, а е прекъсната и заместена от външно решение. Така държавността се появява не като резултат от доведен докрай процес, а като неочаквано предоставен инструмент, за който липсва натрупан опит на самостоятелно използване.

Този разрив има дълбоки последици. Националното въображение остава наситено с образи на саможертва, борба и историческа мисия, но реалният опит на действие е ограничен. Проектът получава държава, без да е минал през етапа, в който политическата рационалност се учи чрез собствен риск, провал и отговорност. Вместо това политическото действие започва под сянката на външна зависимост и с усещането, че решаващият акт е бил извършен от друг.

В резултат освобождението не действа като успокояващ край, а като източник на вътрешен дефицит. Националният проект не може да се затвори, защото не е преживял своята собствена кулминация. Държавата се възприема едновременно като доказателство за правота и като напомняне за недовършеност. Това напрежение подкопава възможността за постепенна нормализация и превръща политиката в поле, натоварено със свръхочаквания.

Така още в самото си начало българската държавност е белязана от структурна асиметрия. Тя трябва да функционира като пълноценен носител на националния проект, без проектът да е преминал през собственото си изпитание. Този вътрешен дефицит не изчезва с времето. Напротив, той се превръща в постоянен фон, върху който по-късно ще се наслагва компенсаторната логика. Освобождението, вместо да затвори националния разказ, го оставя отворен, напрегнат и уязвим за радикализацията, която ще последва.

3.7. След Сан Стефано: компенсаторното ядро на българския проект

Сан Стефано не е просто дипломатически епизод. То се превръща в митологичен абсолют, в точка на въображаемо равновесие, спрямо която всичко следващо изглежда като загуба. Именно тук националният проект придобива своето компенсаторно ядро. Ако дотогава национализацията му се движи от мобилизационна омраза и символна затвореност, след Сан Стефано към тях се добавя нещо по-дълбоко и по-трайно – структурна травма, която започва да организира политическото въображение за десетилетия напред.

Това, което се преживява като „шок“, не е само разминаването между очакване и реалност. То е срив на новоизградената национална представа за справедливост. Санстефанският образ конструира една тотална, завършена и морално оправдана България, която съществува за кратко в символното пространство, за да бъде веднага отнета. Така проектът не просто се национализира окончателно, но и се натоварва с усещането за ограбена пълнота. От този момент нататък целта вече не е изграждане, а възстановяване.

Новото в тази фаза не е самият национализъм, а компенсаторността. Проектът започва да функционира под натиска на идеята за „връщане на изгубеното на всяка цена“. Компромисът се превръща в морално подозрителен, търпението – в слабост, а политическата умереност – във форма на предателство. Политиката се морализира, защото вече не служи на постижими цели, а на възстановяването на един митологичен ред, който по дефиниция не може да бъде напълно реализиран.

Този компенсаторен натиск има няколко особено важни свойства. Той е постоянен, защото не е обвързан с конкретен успех или провал. Той е самовъзпроизвеждащ се, защото всяко частично постижение само подчертава мащаба на „недостигнатото“. И той е независим от реалните ресурси на обществото, тъй като работи в символна, а не в материална логика. Веднъж закрепен, този режим не се нуждае от външни стимули, за да продължи да действа.

Така българският национален проект навлиза в нова фаза, в която времето престава да бъде съюзник. Миналото се превръща в мярка за настоящето, а настоящето – в непрекъснато напомняне за липса. Вместо да се стабилизира след създаването на държавата, проектът се радикализира вътрешно. Държавността не разтоварва националното въображение, а го напряга още повече, защото вече разполага с инструментите да действа, но не и с възможността да удовлетвори митологичните си очаквания.

Оттук нататък националният проект не просто се движи напред, а започва да се върти около собствената си травма. Компенсаторността се превръща в негов вътрешен двигател, който не допуска успокояване. Това е ключовият момент, в който българският проект окончателно губи възможността да се развива в режим на нормалност. Всичко след това ще бъде опит да се управлява този натиск – или да се използва като оправдание за решения, които иначе биха изглеждали немислими.

3.8. Проектът се консолидира до степен на милитаризация

Милитаризацията на българския национален проект често се описва като естествено следствие от „нарастващия национализъм“. Това обяснение е удобно, но повърхностно. По-същественото е друго: милитаризацията е инструментално решение, взето в условията на ускорен компенсаторен натиск. Тя не е израз на повече идеология, а на по-малко време. Проектът трябва да действа бързо, решително и без вътрешни колебания, защото самият той се преживява като застрашен от изчерпване.

След Освобождението държавата не успява да разтовари националното въображение. Напротив, тя го концентрира. Революционният мит не се разпада, а се институционализира. Държавата започва да се мисли като продължение на недовършената борба, а не като рамка за нормално политическо съжителство. В този контекст армията придобива особен статус. Тя не е просто инструмент на външната политика, а морален субект, носител на националната справедливост и историческата задача.

Така проектът постепенно преминава в боен режим. Политическата рационалност се подчинява на военна логика, в която целите са абсолютни, а средствата се легитимират чрез самата цел. Милитаризацията не идва отвън, тя се поражда отвътре, като опит да се управлява натрупаният компенсаторен натиск. В този смисъл тя не е отклонение, а консолидация. Проектът се стабилизира именно чрез готовността си за конфликт.

Това развитие подготвя преждевременната фаза C. Националният проект, все още незатворен и вътрешно напрегнат, влиза в режим на действие, който предполага износ на напрежението навън. Експортът на терор и последвалите катастрофи от 1913 до 1918 година не са внезапен срив, а логично следствие от вече установена рационалност. Проектът действа така, както е бил структуриран да действа.

3.9. Българският проект спрямо другите балкански: степен, не вид

Поставен в по-широк балкански контекст, българският национален проект не изглежда уникален по своята логика. Късната държавност, компенсаторният натиск и склонността към милитаризация са общи черти на повечето балкански национални проекти. Те произтичат от сходни структурни условия и от сходна компресия на историческите фази. Разликата не е в принципа, а в интензитета.

Българската специфика се проявява в степента на катастрофичност и в продължителността на компенсаторния режим. Проектът остава по-дълго време в ускорен режим, без да развие достатъчно силен културен и институционален противовес. Там, където други балкански общества успяват частично да разтоварят напрежението чрез вътрешна плурализация или културна диверсификация, българският проект продължава да се самовъзпроизвежда в режим на мобилизация.

Фаза C се появява преждевременно и не е докрай деконструирана след 1934 година. Макар насилственият опит за завършване на проекта да е временно спрян (чрез преврата от 19 май и прекъсването на държавно организираната външна агресия), неговата логика не е разглобена. Тя остава латентна, готова да се активира при всяка нова криза. Това придава на българската история особената ѝ нервност, в която миналото не престава да претендира за доминация в настоящето.

В този смисъл българският случай не е аномалия, а крайна форма. Той прави видимо онова, което в други балкански контексти остава по-слабо изразено. Именно затова той е аналитично ценен. Не защото е по-лош или по-добър, а защото е по-ясен в своите последици.

3.10. Заключение: какъв проект анализираме в следващите части

Така очертаният български национален проект не е просто история на успех или провал. Той не е „неуспял“, а структурно деформиран. Неговите основни характеристики са компенсаторност, ускорение и милитаризирана рационалност. Това е проект, който влиза във фаза C преждевременно, преживява поредица от катастрофи и остава недоразглобен дори след формалното си прекъсване.

Следващите части на тази книга няма да анализират митологичния образ на този проект, а неговото реално разгръщане. Те ще се занимават не с това как българската история иска да бъде разказвана, а с това как действително функционира под натиска на собствените си деформации. Залогът не е морална присъда, а разбиране. Само чрез такова разбиране може да се види защо този проект продължава да действа и след като историческите му условия отдавна са се променили.