Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

 

Част I:
Теория на националното развитие и нейното изкривяване в български условия

 

Глава 1:
Теоретична рамка: моделът на Мирослав Хрох и фазите на националния проект

1.1. Защо е необходим външен теоретичен модел

Всяко изследване на национално развитие предполага избор на аналитична перспектива. В случая този избор не е вторичен, а определящ, тъй като българската историографска традиция не разполага с вътрешно стабилен теоретичен апарат, способен да мисли собственото си възникване и трансформации без предварително зададени ценностни рамки. Историческият разказ у нас се е развивал предимно като легитимиращ и мобилизиращ инструмент, а не като саморефлексивна аналитична практика. В резултат на това голяма част от използваните понятия – „Възраждане“, „национално освобождение“, „революционна традиция“ – функционират повече като символни маркери, отколкото като проверими аналитични категории.

По тази причина настоящото изследване изисква външен, сравнителен модел, който не произтича от българския исторически опит и не е натоварен с неговите компенсаторни функции. Такъв модел позволява да се разграничи описанието на процесите от тяхното национално-идеологическо тълкуване и да се въведе критерий за сравнимост между различни европейски случаи. Външният модел не служи за „оценка“ на българската история, а за нейното поставяне в по-широка аналитична рамка, в която отклоненията могат да бъдат разпознати като структурни, а не като морални или психологически аномалии.

Теорията на Мирослав Хрох предлага именно такъв инструмент. Тя е разработена на базата на дългосрочен сравнителен анализ на малките европейски нации и е насочена към процесите на национално формиране, а не към техните митологизирани резултати. Хрох не изхожда от предварително зададена идея за „нацията“, а проследява конкретните социални, културни и политически условия, при които националните движения възникват, разгръщат се и – в някои случаи – достигат до относителна завършеност. В този смисъл неговият модел не е нормативен и не предполага задължителен „успешен“ край; той допуска както консолидиране, така и провал.

Въвеждането на този модел в началото на изследването има строго методологическа функция. То позволява да се отложат всички специфични интерпретации на българския случай и да се изгради аналитична основа, спрямо която по-късно ще бъдат разгледани неговите особености. Хроховата рамка не замества историческото изследване, но му задава минимален набор от понятия и критерии, без които всяка по-нататъшна диагноза би останала произволна. Именно в това се състои нейната роля тук: като ориентир, а не като догма; като средство за анализ, а не като обяснение само по себе си.

1.2. Мирослав Хрох и въпросът за малките европейски нации

Теоретичният принос на Мирослав Хрох се формира в ясно очертана изследователска рамка: сравнителното изучаване на малките европейски нации, възникнали в условията на политическа, културна или езикова недоминантност. Още в изходната си постановка този фокус го отличава от класическите теории за нацията, които по правило извеждат своите обобщения от опита на вече консолидирани държави с дълга институционална традиция. Хрох съзнателно изключва тези „завършени“ случаи от центъра на анализа си и насочва вниманието към общества, при които националната идентичност не е предварително дадена, а тепърва се изгражда.

В този контекст „малка нация“ не означава демографски размер или културна второстепенност, а структурна позиция. Става дума за общности, които в решаващи периоди от своето развитие не разполагат със собствена държава, с доминиращ политически елит или с пълноценна институционална автономия. Именно при тях националният проект не може да се развие като естествено продължение на държавната власт, а трябва да бъде изграден чрез целенасочени културни и социални усилия. Това обстоятелство превръща националното движение в проблем, а не в аксиома – и именно тук Хрох вижда своя изследователски вход.

Методологическият избор да се работи сравнително е решаващ. Хрох не се интересува от „уникалността“ на отделните случаи, а от повторяемите структурни зависимости, които могат да бъдат установени между тях. Неговият модел не възниква от абстрактна теоретична спекулация, а от систематично съпоставяне на различни национални движения в Централна, Източна и Северна Европа. Това му позволява да формулира обща схема на развитие, без да я превръща в универсален закон.

Съществено за настоящото изследване е и това, което Хрох съзнателно избягва. Той не използва понятието „национално пробуждане“ като обяснителна категория, тъй като то предполага латентно съществуваща национална същност, която просто „се събужда“ в подходящ исторически момент. Вместо това националността се мисли като резултат от конкретни социални практики, интелектуални инициативи и политически конфликти. По този начин националното движение се превръща в исторически процес, подлежащ на анализ, а не в израз на предзададена идентичност.

Именно този отказ от романтизиране и телеология прави модела на Хрох методологически продуктивен. Той позволява да се мислят националните проекти като отворени процеси с различни възможни изходи, включително непълнота, застой или провал. В рамките на тази перспектива „успехът“ не е морална категория, а аналитично описание на определена степен на институционална и социална консолидация. Тази трезва, сравнителна и не-нормативна позиция е причината моделът на Хрох да бъде избран тук като основен инструмент за анализ, преди да бъде приложен към конкретния български случай.

1.3. Националното движение като процес, а не като съдба

В центъра на подхода, който следваме тук, стои едно принципно разграничение: националното движение не се разглежда като проявление на предварително съществуваща национална „същност“, а като исторически процес, който възниква, развива се и може да бъде прекъснат при конкретни социални и културни условия. Това разграничение има методологическо значение, защото позволява националността да бъде мислена като резултат от действия, стратегии и конфликти, а не като скрита даденост, която историята просто „разкрива“.

Класическите национални разкази често използват езика на съдбата: нацията „се събужда“, „узрява“, „осъзнава себе си“. Тези формулировки не са невинни – те изместват анализа от проверимите процеси към метафизиката и превръщат историческите решения в привидно предопределени. Срещу това стои разбирането за националното движение като последователност от фази, в които различни актьори, с различни ресурси и цели, се опитват да конструират нов тип колективна идентификация.

Процесуалният подход предполага и възможността за неуспех. Ако националното движение е съдба, то не може да се провали; ако е процес, тогава провалът, застоят или деформацията са реални и аналитично значими изходи. Това позволява да се мисли как общества могат да влязат в национален проект неподготвени, да го развият едностранно или да го радикализират без необходимите културни и институционални предпоставки.

Оттук следва и отказът от езика на „пробуждането“. Националната идентичност не съществува в латентно състояние – тя се изгражда чрез образование, комуникация, символни репертоари и политическа мобилизация. Националното движение е не израз на това, което обществото „е“, а опит да се създаде нова форма на колективна принадлежност.

Този прочит изисква националното развитие да се мисли не като линейна траектория, а като поле на напрежения и алтернативи. Различните фази не са етапи на неизбежен напредък, а форми на мобилизация с различна логика и социална дълбочина, които могат да се застъпват, изкривяват или подреждат нетипично. Именно тази перспектива прави възможен по-нататъшния анализ на националните проекти като исторически конструирани реалности, подлежащи на сравнение и критика, а не като разкази за осъществена съдба.

1.4. Фазите A–B–C: минимално описание на модела

Процесуалният подход към националното движение, формулиран от Мирослав Хрох, намира своята най-концентрирана форма в разграничението между три фази, обозначавани условно като A, B и C. Те не представляват хронологични „епохи“ в строг смисъл, нито стъпала на неизбежен възход, а аналитични категории, чрез които могат да бъдат описани различни типове мобилизация и различни форми на социално участие. В този смисъл фазите не са нормативна схема, а инструмент за ориентация в сложни и често неравномерни процеси.

Фаза A обозначава периода на културно и интелектуално артикулиране на националната идея. Тя е свързана с дейността на ограничени кръгове от образовани хора – учени, писатели, публицисти, духовници – които започват систематично да се занимават с езика, историята и културната специфика на дадена общност. В тази фаза липсва масова мобилизация и липсват политически искания, адресирани към по-широко общество. Националната идея съществува като културен проект, а не като обществена програма. Завършеността на фазата не се измерва с влияние или успех, а с наличието на минимална културна инфраструктура, която прави по-нататъшна мобилизация възможна.

Фаза B представлява преход към активна обществена и политическа мобилизация. В рамките на фаза B формулираните по-рано национални представи започват да се разпространяват извън тесните интелектуални кръгове, в които първоначално са артикулирани. Това става чрез дейността на конкретни актьори и организации, които ги превръщат в предмет на публична комуникация, агитация и институционално посредничество. В резултат националната проблематика постепенно навлиза в по-широки социални слоеве и придобива обществена релевантност, без това да предполага автоматична или хомогенна подкрепа. Тук националното движение вече не е просто културен проект, а претендира за обществена значимост. Въпреки това то все още не е масово движение в пълния смисъл на думата: подкрепата е ограничена, нестабилна и често социално сегментирана. Критерият за завършеност на тази фаза е формирането на устойчива връзка между националната идея и значими части от обществото.

Фаза C обозначава етапа на масова идентификация, при който националната принадлежност се превръща в широко разпространена рамка за социално и политическо себеописание. Националното движение придобива вътрешна диференциация, появяват се конкуриращи се интерпретации и стратегии, а националната идея започва да функционира като саморазбираща се даденост за големи групи от населението. Важно е да се подчертае, че тази фаза не е дефинирана чрез държавност или революция, макар в редица исторически случаи масовата национална мобилизация да се реализира именно в революционни форми. Тя описва степен на социална плътност и вътрешна устойчивост на националния проект, а не конкретна форма на политически резултат.

Минималното разграничение между тези три фази позволява да се избегнат както романтичните разкази за „пробуждане“, така и редукционистките обяснения, които свеждат националното развитие до отделни събития. Фазите не гарантират успех и не изключват провал; те само очертават различни логики на действие и различни равнища на социална ангажираност. Именно в тази аналитична скромност се състои силата на модела: той позволява сравнение, без да налага предварителни оценки, както и описание, без да предполага някакъв предопределен край.

1.5. Условия за преминаване между фазите в модела на Хрох

В модела на Мирослав Хрох преминаването от една фаза към следващата не се разбира като автоматичен или закономерен процес. Хрох изрично подчертава, че фазите A, B и C не образуват задължителна последователност и че преходът между тях зависи от конкретни социални и исторически условия. Националното движение може да остане ограничено в рамките на дадена фаза, да се развие частично или да прекъсне, без да достигне до масова форма.

Централно място в анализа на Хрох заема въпросът за социалната комуникация и културната инфраструктура. Той настоява, че дейността на образовани среди във фаза A придобива по-широко значение само ако е подкрепена от канали за разпространение – образование, печат, езикова стандартизация и форми на публична комуникация. При отсъствието на подобна инфраструктура националната проблематика остава ограничена до тесни интелектуални кръгове и не може да се превърне в основа за по-нататъшна мобилизация.

Второ съществено условие, изведено от Хрох, е разширяването на социалната база на националното движение. Преходът към фаза B предполага, че националната активност престава да бъде дело единствено на интелектуалци и започва да ангажира по-широки социални групи. За Хрох решаващо е не количеството на участниците, а фактът, че националната проблематика започва да функционира в различни социални среди и да придобива обществена видимост.

Третият елемент, на който Хрох обръща внимание, е ролята на организационните и институционалните форми. Той подчертава значението на сдружения, движения и други устойчиви структури, които посредничат между формулираните национални цели и социалната практика. Липсата на такива форми прави националната активност зависима от отделни личности и увеличава риска от прекъсване или разпад.

Хрох разглежда тези фактори не като нормативни изисквания, а като аналитични показатели, чрез които могат да се обяснят различните траектории на националните движения. Отсъствието на едно или повече от тези условия не води непременно до провал, но определя характера и границите на по-нататъшното развитие. Именно поради това моделът допуска забавяне, застой или деформация на прехода между фазите и отказва да ги мисли като стъпала на неизбежен исторически напредък.

1.6. Какво моделът на Хрох не предполага

За да бъде използван коректно, моделът на Мирослав Хрох изисква ясно фиксиране не само на това, което описва, но и на онова, което не твърди. Това уточнение е методологически необходимо, тъй като значителна част от вторичните прочити на фазите A–B–C им приписват съдържания, които не произтичат от самия модел, а от национални или историографски очаквания.

На първо място, моделът не предполага телеология. Фазите не образуват път с предзададен край, нито водят по необходимост до държавност, независимост или политическа консолидация. Хрох изрично подчертава, че националните движения могат да останат незавършени, да се разпаднат или да бъдат прекъснати, без това да означава „аномалия“ спрямо модела. Провалът е възможен изход и не противоречи на аналитичната рамка.

На второ място, моделът не е универсален закон за всички общества и исторически контексти. Хрох го разработва въз основа на сравнителен анализ на малки европейски нации в конкретни исторически условия. Той не претендира за приложимост към колониални общества, към вече консолидирани имперски нации или към съвременни постнационални контексти. В този смисъл моделът е исторически ограничен и съзнателно ситуиран.

На трето място, фазите не са морални категории. Те не обозначават „напредък“, „изостаналост“ или степен на цивилизационна зрялост. Хрох отказва да свързва националното развитие с оценки за историческа правота, героизъм или легитимност. Фазите описват форми на мобилизация и социална ангажираност, а не качества на общността.

Също така моделът не отъждествява фаза C с революция, насилие или война. Макар в редица исторически случаи масовата национална мобилизация да съвпада с революционни или въоръжени конфликти, това е емпирична вариация, а не дефиниращ елемент на фазата. Фаза C обозначава степен на социална плътност и разпространение на националната идентификация, а не конкретна форма на политическо действие или резултат.

Накрая, моделът не заменя историческия анализ. Хрох го мисли като инструмент за ориентация, който позволява сравнение между различни национални движения, но не като схема, способна сама по себе си да обясни конкретен исторически случай. Фазите не „обясняват“ събитията, а задават рамка, в която те могат да бъдат анализирани без прибягване до романтични, психологизиращи или телеологични интерпретации.

Именно чрез тези ограничения моделът на Хрох запазва своята аналитична сила. Той не обещава пълно обяснение, но предлага дисциплиниран език, с който националните процеси могат да бъдат описвани и сравнявани, без да се превръщат в митологични разкази или нормативни проекти.

1.7. Ролята на модела на Хрох в настоящото изследване

В рамките на това изследване моделът на Мирослав Хрох не се използва като обяснителна теория в силния смисъл на думата, а като референтна аналитична рамка, спрямо която могат да бъдат разпознати структурни отклонения. Той не служи за „прилагане“ върху конкретен национален случай, а за установяване на минимален набор от критерии, които правят възможно сравнението между различни траектории на национално развитие.

Тази употреба на модела предполага съзнателно ограничение. Хроховите фази не се превръщат в шаблон, който българската история трябва да „попълва“, нито в нормативна схема, спрямо която тя да бъде оценявана като успешна или неуспешна. Моделът функционира като ориентир, който позволява да се зададат въпроси от типа: кои елементи на процеса са налични, кои отсъстват, кои са компресирани или разместени във времето. Той прави видими не резултатите, а структурата на движението.

Именно в този смисъл моделът е особено подходящ за анализ на случаи, при които националното развитие не следва „класическа“ или очаквана последователност. Той позволява да се говори за непълнота, асиметрия или деформация, без да се прибягва до морализиране или психологизиране. Вместо да търси обяснения в „национален характер“, „манталитет“ или историческа съдба, анализът остава в рамките на проверими социални и институционални зависимости.

Важна последица от този подход е и методологическата дистанция спрямо националния разказ. Моделът на Хрох е външен спрямо българската историографска традиция и не е формиран в диалог с нейните ключови митологеми. Това позволява да се разгледа българският случай не отвътре, чрез утвърдени категории и самоописания, а отвън – като един от възможните варианти на национално движение в европейски контекст. Тази дистанция е предварително условие за всяка по-нататъшна критика на историографските интерпретации.

По този начин ролята на модела в книгата е строго инструментална. Той не предлага окончателни отговори, а задава граници на допустимото тълкуване. В следващата глава тази рамка ще бъде използвана, за да се анализира българското отклонение не като изключение или „патология“, а като резултат от конкретни теоретични и историографски избори, които систематично са пренареждали фазите и тяхното значение.

⸻ ❦ ⸻

Веднъж изложен в своя минимален и методологически ограничен вид, моделът на Хрох позволява да се постави въпросът, който ще ръководи следващата част на анализа: какво се случва, когато тази рамка не просто не се запълва емпирично, а бива систематично пренареждана на равнище тълкуване. Тук фокусът вече няма да бъде върху самия модел, а върху начина, по който определени историографски традиции работят с него – избирателно, редуктивно или имплицитно телеологично.

Следващата глава не разглежда българския случай като „изключение“ от европейските закономерности, нито като аномалия, която изисква специално обяснение. Тя изхожда от вече въведената аналитична рамка, за да покаже как определени теоретични допускания и утвърдени историографски разкази водят до структурно изкривяване на модела: компресиране на културната фаза, хипертрофиране на революционната мобилизация и ретроспективно пренареждане на хронологията. В този смисъл преходът към българския материал не представлява смяна на обекта на изследване, а смяна на аналитичното равнище – от изложението на рамката към анализа на начина, по който националното развитие е било интерпретирано и концептуализирано.