Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Авторски предговор

В книгата съзнателно не се използва апарат от бележки и библиография; посочените автори и концепции функционират като аналитични ориентири, а не като обекти на академично цитиране.

Изходната позиция на текста е методологична, а не наративна. Вместо да реконструира отделни исторически процеси в тяхната емпирична пълнота, книгата се опитва да изведе логиката, която ги свързва, повтаря и трансформира във времето. Българската история тук не е предмет на възпоменание или морална оценка, а аналитично поле, в което се проверява една по-обща теза: че модерната българска история може да бъде разбрана като разгръщане и радикализация на национален проект (nation-building project), който с времето губи своята историческа валидност, но продължава да поддържа целта си, превръщайки се от проект във форма, изпразнена от съдържание.

Този подход предполага съзнателен отказ от няколко утвърдени режима на историческо писане. Книгата не търси психологически обяснения на „националния характер“, не приписва на държавата субективност, воля или морални афекти и не се опитва да разграничава „правилни“ от „грешни“ исторически решения. Анализът се концентрира върху действия, институции, разкази и устойчиви практики, а не върху намерения или морални мотиви.

В този смисъл книгата не предлага и универсална теория на историята. Тя не претендира за приложимост отвъд разглеждания материал, нито за обяснение на историческите процеси като такива. Българската история е използвана тук като конкретен случай, в който една логика може да бъде проследена в дълъг времеви хоризонт – от културната мобилизация на XIX век до пост-проектните форми на държавно действие след Втората световна война и историческия разказ от края на XX и началото на XXI век.

Читателят няма да намери тук „нов прочит“ на отделни събития в тесния смисъл, нито опит за окончателна интерпретация. Това, което книгата предлага, е рамка за разбиране: начин да се види вътрешната последователност на привидно разпокъсани, противоречиви или хаотични процеси. Ако текстът успее да направи тази последователност видима, без да я морализира или митологизира, той е постигнал целта си.

Въведение: Към една негативна философия на историята

Всяко общество разказва истории за себе си. Някои ги наричат „история“, други – „национално самосъзнание“, трети – по-честно – просто „нашият разказ“. Отдалеч тези истории си приличат: те имат начало, често поставено в митическа древност; в тях има пробуждания, възходи, героични фигури, златни векове и катастрофи, които „ни правят такива, каквито сме“. Ако човек слуша внимателно, неизменно ще долови и една настоятелна, макар често неосъзната претенция: нашият разказ е по-истинен, по-достоен, по-дълбок от разказите на другите.

Класическата историография изгражда тази претенция върху идеята за едно „било минало“, което чака да бъде реконструирано. Историкът – взет достатъчно насериозно – се превръща в археолог на времето: той отстранява слой след слой идеологически наслоявания, докато стигне до „факта“. Ценността на историческия текст се свежда до способността му да представя миналото „такова, каквото е било“.

Съвременността – особено в по-радикалните ѝ постмодерни версии – извършва почти пълен завой в обратната посока. Тук вече няма „чисти факти“ и неутрални гледни точки; има различни режими на разказване, обслужващи различни интереси – културни, политически, идентичностни. Историкът престава да бъде археолог и се превръща в разказвач; миналото – в отворен репертоар от сюжети. Ценността се измества от истината към естетиката или политическата ефективност. В този хоризонт историческият разказ е мислим преди всичко като инструмент за обществена мобилизация – средство за конструиране на идентичности, легитимиране на политически проекти и насочване на колективното действие. Историята престава да бъде проблем на истината и се превръща в ресурс за действие.

И двете позиции имат своето обаяние; и двете са, по свой начин, безсилни. Класическият идеал за „чиста“ истина се разпада в момента, в който допуснем очевидното: интерпретативната свобода на историка не може да бъде ограничена по начина, по който това се случва в природните науки. Едни и същи документи могат да бъдат включени в напълно различни конструкции, които изглеждат убедителни в собствените си рамки. Постмодерният скептицизъм, от своя страна, твърде лесно се превръща в алиби за всичко: ако всеки разказ е еднакво произволен, по какъв начин тогава да различаваме историите, които подготвят нови катастрофи, от онези, които действително ограничават насилието?

В този конфликт между „истина“ и „мобилизация“ има твърде много метафизика и твърде малко практическо мислене. Затова изходната точка на тази книга е друга. Вместо да питаме какво е историята, ще попитаме за какво ни е тя. Не „истинна ли е?“, а „каква функция изпълнява в общественото ориентиране?“.

След тази замяна картината се пренарежда. Историческият разказ престава да бъде огледало на миналото и се оказва инструмент, чрез който обществото мисли за собственото си бъдеще. Той има ценност само доколкото помага да се различават устойчиви модели на поведение – и да се разпознават онези комбинации от идеи, институции и страсти, които вече веднъж са довели до катастрофа.

На практика почти всяка национална историография – включително и българската – се проваля именно тук. Причината рядко е в липсата на факти. По-често тя се крие в погрешния вектор на разказването. Историческите наративи предпочитат да фиксират желаното – величие, територия, чест, историческа мисия – вместо да обозначат онова, за което вече е платена неприемливо висока цена. Вместо червени линии, те рисуват хоризонти.

Проблемът с желаното е прост: то почти винаги е конкурентно. Една Велика България трудно може да съжителства с Велика Сърбия, Велика Гърция или Велика Турция. На нивото на желанията светът неизбежно се оказва твърде малък. Това важи не само за Балканите, но те предлагат особено концентриран пример.

С нежеланото обаче нещата стоят различно. Малцина – извън откровените фанатици – биха защитили нова световна война, нов погром или нов Аушвиц. Катастрофите имат свойството да бъдат убедителни сами по себе си. Именно тук се намира по-стабилната опорна точка за историческия разказ: не в обещанията за бъдещо величие, а в отказа от вече преживените разрухи.

В този смисъл под „негативна философия на историята“ ще разбирам подход, който извежда ориентирите си не от проектите за бъдещето, а от анализа на провалите. Историята тук не е сцена за себевъзвишение, а система за ранно предупреждение. Нейната задача е да ограничава повторението на травматични сценарии, а не да легитимира нови мобилизации.

Оттук следват и двата критерия, които тази книга приема като минимални условия за допустимост на една историческа интерпретация.

Първо, един исторически разказ има ценност само доколкото допуска отрицателна проверка. Тук можем да заимстваме от Карл Попър един принцип, формулиран първоначално като критерий за научност: една теория е научна само ако допуска възможност да бъде опровергана – ако може да се посочи какъв тип наблюдение би я поставило под съмнение.

По аналогичен начин един исторически разказ има ценност само доколкото допуска отрицателна проверка: доколкото можем ясно да посочим как дадена интерпретация би могла да тласне обществото към повторение на вече преживени катастрофи – и съответно да я коригираме. В момента, в който една историческа интерпретация стане недосегаема, тя престава да бъде средство за ориентация и се превръща в източник на нови опасности.

Второ, историческите интерпретации трябва да се намират в състояние на свободна конкуренция помежду си. Исторически разказ, който не допуска конкуриращи се прочити, не може да изпълнява корективна функция, независимо от моралните си претенции. Това не означава, че всички идеи са еднакво допустими: законодателните забрани срещу отричането на Холокоста например не целят да елиминират конкуренцията, а да поставят граница пред легитимирането на престъпления – особено в общества, които са били пряко засегнати от нацисткото насилие. Но извън такива крайни случаи, табуизирането на интерпретации е признак не за морална сила, а за аналитична слабост.

Подобни ограничения не могат да бъдат мислени като универсално изискване, нито като модел за общо приложение. Те са контекстуални, исторически обусловени и произтичат от конкретна обществена отговорност, а не от абстрактна теория за историята.

На този фон германският пример за преработване на миналото изглежда едновременно като образец и като предупреждение. Малко общества са стигали така далеч в опита да превърнат собствената си историческа вина в централен ориентир на гражданския ред. В продължение на десетилетия Федералната република инвестира огромни интелектуални и институционални ресурси в поддържането на паметта за националсоциализма и Холокоста – не като отклонение, а като отрицателна ос, около която се организира съвременната германска политическа култура.

Но дори този модел не е защитен от изкривяване. Там, където отрицателният урок придобие монополен статус, той започва да произвежда нови слепи петна. В днешна Германия това се вижда в склонността всяка по-остра критика към определени израелски политики да бъде подозирана като морално проблематична, понякога без оглед на аргументите. Така инструментът, създаден да поддържа критическа бдителност, започва да функционира и като механизъм на табуизация.

Това не обезсилва германската работа по миналото. Напротив – то показва колко трудно е да се поддържа жива една негативна философия на историята, без тя самата да се вкаменява. Паметта трябва да бъде достатъчно силна, за да възпира повторението, и достатъчно подложена на критика, за да не се превръща в догма.

Погледната от българска перспектива, картината изглежда почти огледална. България никога не е развивала последователна политика на преработване на миналото. Войните, националните катастрофи, асимилационните кампании и политическите репресии рядко функционират като отрицателни центрове на обществена саморефлексия. По-често те се интерпретират като нещастни, но почти героични епизоди, като резултат от „чужди интриги“ или като теми, които е по-удобно да бъдат заобикаляни.

В резултат българският исторически разказ функционира предимно като средство за компенсация, а не като система за предупреждение. Общество, преживяло поредица от катастрофални избори, разполага с изненадващо малко устойчиви отрицателни уроци. Част от тези избори продължават да бъдат представяни като недовършени „исторически задачи“.

Тази книга приема предпоставката, че подобен режим на паметта не е просто дефицит, а структурен проблем на българската модерност. Негативната философия на историята тук няма да бъде прилагана като абстрактна теория, а като метод за подреждане на българския национален проект. Моделът на Мирослав Хрох ще служи като ориентир, но не и като догма: той ще бъде пречупен през въпроса какво българското общество е избрало да помни, какво – да забрави, и кои катастрофи е отказало да превърне в свои червени линии.

България няма да бъде описвана като „изостанала“ или „несбъдната“ нация. Тя ще бъде разгледана като общество, което последователно отказва да мисли себе си през собствените си грешки. Това, а не някаква предполагаема историческа съдба, е българската аномалия. И ако негативната философия на историята има смисъл, той е именно в това: да направи този отказ видим, мислим и подлежащ на критика.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.