Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Глава 2:
Българското отклонение: теоретични грешки и компенсаторни разкази

2.1. Къде се ражда отклонението: между факти и рамки

Отклонението възниква на друго равнище – в начина, по който наличните факти се подреждат в обяснителен разказ. Историографията не е просто сбор от сведения, а система от избори: откъде започва историята, къде се поставя нейната кулминация, кои процеси се третират като структурни и кои като второстепенни. Именно тази мета-рамка – онова неявно „как мислим Възраждането“ – определя смисъла, който фактите придобиват. Тя не отменя емпиричното знание, но го организира така, че определени линии се оказват централни, а други – маргинализирани или четени единствено като фон.

Точно това равнище на историографско мислене е предмет на голямото изследване на Румен Даскалов, който проследява как българската историческа наука конструира и пренарежда образа на Възраждането от собственото си възникване до наши дни. Неговият анализ показва, че историографията не просто описва епохата, а постепенно стабилизира определен модел на нейното разбиране, който започва да функционира като подразбираща се рамка за всички по-нататъшни интерпретации.

Изхождайки от тази перспектива, настоящото изследване защитава една по-радикална теза: българската историография греши не защото не знае достатъчно, а защото мисли в погрешни координати. Тези координати не са резултат от съзнателна манипулация, а от натрупване на интерпретативни навици, които с времето се превръщат в очевидност. Те пораждат определени деформации на историческия разказ, основните сред които са: телеологичен прочит на Възраждането, при който процесите се мислят като насочени „по природа“ към революция и държава; изместване на революционното към позицията на смислов център на националната история; и ретроспективно разширяване на хронологията назад, чрез митологизиране на Паисий като „начало“, което прикрива късния и по-прозаичен характер на масовата културна трансформация.

Тези деформации не са изолирани грешки и не действат поотделно. Те се подсилват взаимно и формират устойчив разказ, в който периферни по своята социална тежест явления се превръщат в обяснителен център, а началото на модерността се изтегля назад, за да се осигури усещане за дълбочина и историческа неизбежност. В резултат реалният ход на българската модерност – неравномерен, фрагментарен и силно зависим от институционални и културни условия – остава трудно видим.

Проблемът следователно не е в това, че историята е „разказана погрешно“, а че тя е разказана в рамка, която предварително подрежда фактите в линия с ясен смислов център и предрешен край. Именно тази рамка – а не отделни интерпретации – ще бъде подложена на анализ в следващите части на главата. Там ще стане ясно как тя функционира, какви аналитични възможности изключва и защо без нейното проблематизиране всяка корекция на детайли остава повърхностна.

2.2. Телелогичното Възраждане: когато краят е вложен в началото

Най-дълбоко вкоренената деформация на българския историографски разказ е телеологичният прочит на т.нар. Възраждане. Под „телеология“ тук не се разбира просто ретроспективна оценка, а начин на мислене, при който процесите на XIX век се подреждат така, сякаш от самото си начало са насочени към един-единствен резултат – политическо освобождение и държавност. Краят не просто осмисля началото, а е имплицитно вложен в него, превръщайки цялата епоха в подготвителен етап към предварително известен финал.

В рамките на този прочит културните, образователните и институционалните промени не се разглеждат като самостойни процеси с вътрешна логика и различни възможни изходи. Те се оценяват според това доколко „водят“ към революцията и политическата еманципация. Училищата, печатът, езиковите дебати и църковната борба се превръщат в стъпала по една вече зададена стълба. Въпросът „какво се променя в социалните практики?“ отстъпва място на въпроса „как това допринася за освобождението?“.

Така Възраждането престава да бъде мислено като отворен исторически процес и се превръща в коридор. Алтернативни траектории – забавяне, частична модернизация, културна интеграция без радикална политическа мобилизация – изчезват от аналитичния хоризонт. Несъответствията между различни равнища на развитие не се тълкуват като структурен проблем, а като временна „недозрялост“. Самата възможност за неуспех или непълнота се неутрализира още на равнището на интерпретацията.

Този тип мислене е в пряк конфликт с процесуалния модел. В него фазите на националното движение не са степени на един и същ смисъл, а различни типове мобилизация с относителна автономия. Културната артикулация не е „зачената политика“, нито институционалните усилия са „непълна революция“. Те могат да се развиват асиметрично, да се застъпват или да останат незавършени. Телеологичният прочит заличава именно тази автономия, като чете ранните процеси единствено през резултата, който им е приписан впоследствие.

Последицата е двойна. Културната и институционалната модернизация се подценява като аналитичен център и се редуцира до „подготовка“, докато политическата радикализация се натоварва с обяснителна тежест, несъответстваща на реалния ѝ социален обхват. Така възниква изкривена пропорция между структурно значимо и символно впечатляващо.

Телелогичното Възраждане не просто опростява историята; то я прави концептуално непрозрачна. Когато краят е вложен в началото, самият процес престава да бъде видим като процес. Остават събитията и героите, но изчезва онова, което трябва да бъде обяснено: защо модернизацията протича бавно, защо социалната интеграция остава ограничена и защо политическата радикализация се появява като заместител, а не като резултат от масова консолидация. Именно оттук произтичат и следващите изкривявания на разказа.

2.3. Революционното като фалшив аналитичен център

Телелогичният прочит на Възраждането подготвя почвата за второ, тясно свързано с него изкривяване: превръщането на революционната мобилизация в централен обяснителен принцип на целия национален процес. Революционното не просто заема важно място в разказа, а започва да функционира като негов смислов фокус – като критерий, спрямо който всички останали процеси се подреждат и оценяват.

Исторически погледнато, българските революционни кръгове през XIX век са ограничени по численост, социално концентрирани и неравномерно разположени. Те действат при силна репресия, с тесни комуникационни канали и минимална възможност за трайно масово включване. Това не обезценява тяхната роля, но ясно очертава границите на въздействието им. Проблемът възниква, когато тези граници се заличат и революционното започне да се мисли като израз на „националната воля“ в цялост.

В историографската традиция този преход е систематичен. Революционните действия и фигури се превръщат от една форма на политическа активност в привилегирован ключ за тълкуване на епохата. Културните инициативи, образователните институции и формите на локално самоуправление се четат ретроспективно според това доколко „водят“ към въстание или саможертва. Така дългосрочни структурни трансформации се редуцират до обслужващ фон, а епизодични и силно символни действия се натоварват с непропорционална обяснителна тежест.

Последиците са ясни. Центърът на анализа се измества от социалната плът към драматичния връх. Всекидневните практики на модернизация – училищната мрежа, езиковата стандартизация, институционалните експерименти, икономическите адаптации – губят статута си на двигател и се превръщат в „предистория“ на революционния акт. Историята започва да изглежда като поредица от кулминации, между които реалната социална тъкан изчезва.

Паралелно с това се изкривяват и пропорциите на участие. Масовата интеграция се предполага постфактум, без да бъде емпирично показана. Ограничената политическа мобилизация се представя като общонародна динамика, а липсата на широка социална консолидация се компенсира символно чрез героизация.

От гледна точка на процесуалния модел това означава загуба на аналитична диференциация. Различните фази на националното движение се различават именно по социалната си ширина и по типовете участие, които предполагат. Когато революционното се превърне в център, тези различия се заличават и автономията на културната и институционалната мобилизация става невидима.

Революционното като фалшив аналитичен център не е просто акцент, а организиращ принцип на разказа. Именно затова то поддържа и следващото изкривяване: пренареждането на времето така, че началото и краят да съответстват на символния пантеон, а не на реалната динамика на социалната трансформация.

2.4. Хронологичната подмяна: разтягане на Възраждането назад във времето

Една от най-устойчивите деформации на българския историографски разказ за XIX век е свързана с начина, по който се конструира неговото начало. Възраждането систематично се разтяга назад към средата на XVIII век, като за негов „първо начало“ се приема написването на История славянобългарска (1762) от Паисий Хилендарски. На пръв поглед това изглежда като безобиден хронологически жест, но в аналитичен план той има сериозни последици.

Проблемът не е в значението на Паисий, а в начина, по който това значение се употребява. В собственото си време Паисий не функционира като фигура на масова национална мобилизация. Текстът му циркулира ръкописно в ограничени монашески и образовани среди и има по-скоро морално-назидателна и полемична функция в рамките на православния свят. Той предлага език за разграничение и самоописание, но не създава социална инфраструктура, нито устойчив канал за широко въздействие. В този смисъл Паисий принадлежи към ранна форма на културна артикулация, чийто реален социален обхват остава силно ограничен.

Решаващото изместване настъпва по-късно – с навлизането на печатната култура, светското образование и училищната мрежа през първата половина на XIX век. Именно тогава подобен тип исторически език започва да функционира масово, да се преподава, преписва, адаптира и институционализира. Печатни текстове, учебници, преводи и популярни съчинения създават среда, в която културната артикулация придобива социална плътност. Да се приравнява ръкописният жест на Паисий с тази по-късна трансформация означава да се заличи разликата между символно начало и реален процес.

Следосвобожденската историография обаче систематично смесва тези равнища. Паисий е превърнат в символичен „първоимпулс“, от който започва една непрекъсната линия, водеща през Левски и Априлското въстание към държавността. Тази линия изглежда убедителна именно защото съвпада със символния пантеон, но тя е резултат от ретроспективна композиция. Хронологията се подчинява на разказа, а не на реалната динамика на социалните процеси.

Последицата е концептуална. Възраждането започва да изглежда като „дълъг вековен процес“, в който от самото начало са заложени и културната артикулация, и политическата мобилизация, и революционната кулминация. Така се губи фазовият характер на развитието: различните логики на действие се сливат в единен поток, а вътрешните разриви и асиметрии изчезват от анализа. Вместо да се пита кога и при какви условия културната инициатива придобива социална ширина, въпросът се замества с по-удобното „откога започва нацията“.

Хронологичната подмяна има и вторичен ефект: тя прикрива късния и напрегнат характер на българската модернизация. Когато началото е изтеглено назад, интензивността на процесите след 1830–1840-те години изглежда по-малка, по-плавна и по-естествена, отколкото е била в действителност. Рязкото натрупване на институции, конфликти и социални очаквания се разтваря в дълга предистория, която създава илюзия за органичен растеж.

В този смисъл разтягането на Възраждането назад не е просто въпрос на датировка. То е аналитичен жест, който пренарежда целия процес така, че да отговаря на вече утвърдения символен разказ. Именно чрез тази подмяна времето се превръща от инструмент за анализ в средство за легитимация – и подготвя почвата за последното ключово изкривяване: превръщането на началото и края в митологични стълбове, между които реалната социална динамика остава скрита.

2.5. Паисий и Априлското въстание като аналитична рамка на затваряне

Когато началото на Възраждането се фиксира символно в Паисий, а краят – в Априлското въстание, историческият разказ се организира около два силни, но аналитично несъизмерими полюса. Първият олицетворява „пробуждането“, вторият – „саможертвата“. Между тях XIX век се превръща в коридор, чието съдържание се чете единствено като движение от първия жест към последния взрив.

Тази рамка не просто опростява епохата, а я затваря. Тя прави трудно да се мисли Възраждането като дълъг, неравномерен процес с различни социални ритми и несинхронизирани трансформации. Институционалната и културната модернизация остава фон на революционната драма, а не нейна основа. Символното начало и катастрофичният край поглъщат всичко помежду си.

В резултат анализът губи способността да различава между силен образ и структурна промяна. Паисий и Априлското въстание функционират не като исторически явления със собствен контекст и граници, а като крайни опори на един „велик разказ“, който ретроспективно подрежда процеси с различна логика и дълбочина в единна линия на смисъл. Именно така предходните деформации се стабилизират и възпроизвеждат като привидно естествена историческа схема.

2.6. Какво виждат външните изследователи – и какво пропускат

Външните изследователи навлизат в българския исторически материал с предимството на аналитичната дистанция. Те не участват в националната символна икономика и не са ангажирани с поддържането на вътрешния разказ. Именно поради това често успяват да назоват ясно онези деформации, които вътрешната историография или не забелязва, или приема за естествени. Работите на Раймонд Детрез, Жанет Сампимон, Томас Майнингер и други сходни автори показват, че българският случай не може да бъде мислен изолирано, нито като „изключение“, нито като уникална траектория.

Общото между тези изследвания е изместването на фокуса от националната телеология към по-широкия регионален и имперски контекст. Детрез, например, анализира балканските идентичности преди тяхната национална кристализация и въвежда понятието за „ромейска“ общност – широка православна културна рамка, в която етнонационалните проекти възникват сравнително късно и конфликтно. В тази перспектива българската идентичност не се „пробужда“, а се отчленява: тя се формира чрез серия от разграничения – езикови, институционални, символни – от по-стара надетническа общност.

Подобен тип анализ подкопава автоматичното приравняване между културна артикулация и национално движение. Началото на Възраждането престава да бъде вътрешно самодостатъчно събитие и се вписва в процеси, които включват Османската империя, православната еклесиална структура и гръцката културна хегемония. В този смисъл българският случай се оказва част от по-общ регионален модел: културно отчленяване, последвано от езикова кодификация и политическа артикулация – без предварително гарантиран изход и без необходима революционна кулминация.

Същевременно външният поглед има и ясно очертани ограничения. Той рядко достига до вътрешната афективна логика на националния разказ – до специфичното усещане за изоставане, до нуждата от концентриран героичен център, до ролята на срама като компенсаторен механизъм. От дистанция е относително лесно да се регистрира хипертрофията на революционния момент или митологизацията на фигури като Паисий и Априлското въстание. Много по-трудно е да се разбере защо именно тези елементи се оказват толкова устойчиви и защо обществото продължава да ги възпроизвежда като ядро на историческото си самоназоваване.

Точно тук се очертава границата на външната сравнителна перспектива. Тя е изключително продуктивна за разпознаване на структурни несъответствия и за деконструкция на привидно „естествени“ наративи, но не е в състояние сама по себе си да обясни тяхната социална функция. Ето защо настоящият анализ съзнателно съчетава два регистъра: външната аналитична рамка – включително фазовия модел на Мирослав Хрох – и вътрешната логика на символна компенсация, без която деформациите на българския исторически разказ остават необясними. Само на това пресечено поле става възможно да се разбере не просто как е изкривен моделът, а защо това изкривяване се е оказало исторически устойчиво.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.