Ади Фиделин, Мери Кътъли, Ман Рей, Пол Кътъли, Пабло Пикасо и Дора Маар в дома на Кътъли, Антиб, 1937 г.
Снимка: © Man Ray Trust/Artists Rights Society (ARS), Ню Йорк/ADAGP, Париж, 2019
А Life of Picasso IV: The Minotaur Years, 1933–1943, by John Richardson
Knopf, 320 pages.
Тази година се навършват тридесет години от началото на един доста амбициозен проект: публикуването през 1991 г. на книгата на Джон Ричардсън „Животът на Пикасо: том I, 1881-1906“. Вторият том, „Художникът на съвременния живот“, 1907-1917 г., следва през 1996 г., а „Триумфалните години“, 1917-1932 г., излиза през 2007 г. (Първите два тома, написани в сътрудничество с изследователката на Пикасо Мерилин Маккъли, са озаглавени в следващите издания „Чудотворецът“ и „Кубисткият бунтар“). Дългите прекъсвания между книгите са предизвикани от необходимостта Ричардсън да напише мемоари за забележителната си кариера, за да финансира „Живот“. Впечатляващо проучени и богато илюстрирани с фотографии и изображения на художествени произведения, трите тома представят ярък портрет на извънредно надарения, непостоянен, суеверен, обичащ бикоборството испански емигрант, чието име е синоним на модерното изкуство.
Започвайки с подробностите от детството му в Малага и младостта му в Барселона, книгите събират факти и разрушават митове. Запознаваме се със семейството и приятелите на Пикасо, с неговите любовници, почитатели и врагове, с неговите меценати и търговците на картините му. Научаваме къде и как е живял, а също и с кого. Ричардсън, който познава Пикасо от края на 1940-те и в продължение на дълги години, заедно с партньора си Дъглас Купър, е бил негов съсед и чест посетител в Южна Франция, се спира обстойно на сложността на домашните порядки на художника. Той прави дисекция на слабостите, суеверията и маниите на Пикасо, и е проницателен в описанието на начините, по които художникът намеква в творбите си за собствената си история и хората в живота си – особено жените – открито, косвено или метафорично. Ричардсън е познавач на клюките, с усет към злобата, но е добър и в обсъждането на произведения на изкуството, така че трите тома са силно информативни относно еволюцията на картините и скулптурите на Пикасо, както и за навлизането му в други медии. Ричардсън изследва и често противоречивите реакции към творчеството на художника и, независимо от почти постоянните спорове, постоянното нарастване на репутацията му през десетилетията, обхванати от трите книги.
Но в томовете от I до III почти не се разглеждат световните събития от съответните години – пропуск, който Ричардсън признава и обяснява с това, че според сведенията на неговите приятели и познати Пикасо е бил напълно аполитичен. Още по-обезпокоително е убеждението на автора, че поведението на Пикасо винаги е било не само интересно и заслужаващо отразяване, но и достойно за възхищение. Без значение колко ужасно е било отношението на художника към жените, с които се е обграждал, Ричардсън застава на страната на Пикасо. Особено коравосърдечен е към Фернанда Оливие, интелигентната и изразителна компаньонка от първите години в Париж, когато по време на ваканцията с художника тя пише на приятелката си Алис Б. Токлас нещо като оплакване от трудностите на живота в примитивна, неуютна къща в отдалечения селски Госол, докато страда от болезнена бъбречна инфекция. Ричардсън обвинява Фернанда, че намира ситуацията за трудна. Той не се смущава от това, че Пикасо е подбрал седемнадесетгодишната Мари-Терез Валтер пред един парижки универсален магазин и я е склонил към връзка, докато в същото време е бил „много женен“ за руската балерина Олга Хохлова. Отношението на Ричардсън към Олга е язвително, като по всичко личи, че за това има основания. Много от съвременниците ѝ я описват като ненормална, а за Пауло, синът ѝ с Пикасо, се предполага, че я е мразил, така че не е съвсем изненадващо, че Ричардсън одобрява настаняването на моделката-тийнейджърка в апартамент, удобен за достигане откъм този, който той обитава със съпругата и малкия си син. М-да… (Човек трябва да се запита и за напълно съгласната с всичко това майка на Мари-Терез.)
Сега, две години след смъртта на Ричардсън на деветдесет и пет години през 2019 г., историята продължава в посмъртно издадения „Животът на Пикасо IV: Минотавърските години“, 1933-1943, написан в сътрудничество с изкуствоведа Рос Финокио и изследователката Делфин Хюсинга. Всички достойнства на първите три тома – внимателното проучване и скрупульозното разгръщане на информацията, както и често проницателното обсъждане на произведенията на изкуството – са демонстрирани и в том IV. Същото внимание е отделено и на подробностите от ежедневието на Пикасо и разказите на хората, с които е прекарвал времето си, заедно с описанията на апартаментите и ателиетата му, местата и хората, с които е прекарвал ваканциите си, и пр. Има и същите описания на нещата, които се случват в ателието, както и същото тълкуване на образите на Пикасо във връзка със събитията от живота му. Има какво да се обсъжда, тъй като през десетилетието, обхванато от том IV, се раждат такива емблематични картини като „Герника“ (1937), „Главите на плачещата жена“ (1937) и „Нощен риболов в Антиб“ от Музея на модерното изкуство (1939), както и гравюрите „Минотавърът“ (1935) и „Сънят и лъжата на Франко“ (1937) и скулптурата „Мъж с агне“ (1943), наред с други прочути творби в различни медии.
Интерпретациите на Ричардсън са представени до голяма степен като неопровержими факти – нещо което, като се има предвид интензивното му запознанство с дреболиите от живота на Пикасо, вероятно трябва да му позволим. Той ни напомня за трайния интерес на Пикасо към римския мистериозен култ към Митра, в чийто център е богът на слънцето, справедливостта и войната, който убива бикове – нещо естествено за един антиклерикално настроен любител на бикоборството. Всяко изображение на слънце или източник на светлина, естествена или създадена от човека, се разглежда като препратка към митраизма, включително и експлозивното осветително тяло, осветяващо Герника, над агонизиращия кон. Освен това Ричардсън ни обяснява, че жената с лампа, наведена през прозореца в Герника (както и всяка друга жена в творчеството на Пикасо, държаща лампа или свещ), представлява обожаваната му по-малка сестра Кончита, която умира от дифтерия на седем години, когато той е на тринадесет и семейството живее в Ла Коруня на атлантическото крайбрежие. Ричардсън за първи път предлага идеята във връзка със скулптурата „Жена с лампа“ (1933 г.) – ново тълкуване, което би могло да обясни защо Пикасо е искал творбата, традиционно наричана „Жена с ваза“, да бъде поставена на гроба му. Ричардсън вижда скулптурата като ex-voto или изкупление. Когато Кончита се разболява, Пикасо се заклева да спре да рисува, ако животът ѝ бъде пощаден. Но той рисува отново: серумът, който би я спасил, пристига твърде късно от Париж, единствения източник, и Кончита умира в началото на 1895 г. Основното предположение на Ричардсън е, че всичко, включително предметите в натюрмортите, има значение отвъд външния си вид, въпреки че Пикасо е казвал, че слага в картините си всичко, което му харесва, и че нещата трябва да се оправят както могат. Например натюрмортът с лампа (1939 г.), на пръв поглед обикновена картина, нарисувана след смъртта на френски журналист, чиито ярки репортажи за Испанската гражданска война Пикасо редовно е чел, се възприема от Ричардсън като memento mori [напомняне за смъртта]; в нея, казва той, Пикасо „както често е правил, представя себе си като кана, а любовницата си като компотиера“.
Ричардсън разказва за напрегнатото придвижване на Пикасо между многото жени в живота му. През годините, обхванати от том IV, те включват Олга, с която той иска да се разведе; Мари-Терез, от която има дъщеря Мая; фотографката Дора Маар; Алис Паален (по-късно Рахон), известна красавица и съпруга на австрийски художник; и накрая, младата интелектуалка и амбициозна художничка Франсоаз Жило. По-голямата част от женските фигури в творбите от 1930-те и началото на 1940-те години са идентифицирани като отговори на тези жени, като ключът към чувствата на Пикасо по това време се разкрива от неговото третиране на образа. За видимите прояви на привързаността на Пикасо към търпеливата, сладострастна Мари-Терез ни предупреждават препратките към гърдите, задните части и гениталиите в картините, изградени с елегантни, набъбващи форми. Продължаващата му връзка с Мари-Терез изглежда е била антидот на яростта му срещу Олга – която Ричардсън нарича „термагент“ [кавгаджийка] и чиято приятелка Мизия Серт я описва като „най-скучната жена на света“. Тя е била и алтернатива на досадната му афера с непостоянната Дора Маар, чиито писма с извинения за гневни експлозии Ричардсън често цитира. Дора Маар, разбира се, е Плачещата жена, свидетелство за бурния ѝ характер. Пикасо е цитиран да казва, че не би могъл да я нарисува усмихната.
Пабло Пикасо: Жена, легнала на диван (Дора Маар)
Пабло Пикасо: Femme Couchée Lisant (Легнала жена, която чете)
Тъй като художникът изглежда е обичал да противопоставя една жена на друга, той често рисува контрастни изображения, свързани с различни теми, повече или по-малко едновременно. Свидетелство за това са двете хоризонтални платна, направени през 1939 г., „Жена, лежаща на дивана“ (Дора Маар) и „Легнала жена, която чете“, първото от които е съставено изцяло от ъгли и шипове, а второто е ясно разпознаваемо като русата, мека Мария-Терез, симфония от изящни, преплитащи се извивки. В том IV Ричардсън изглежда по-малко враждебен към жените на Пикасо, отколкото в предишните книги – с изключение на все по-нестабилната и непостоянна Олга – но изглежда не намира нищо проблематично в това, че художникът живее с Дора Маар в Париж през седмицата и прекарва уикендите с Мари-Терез и Мая в малко градче западно от града, като междувременно се забавлява и с други неща. Ричардсън прави изключение от това, че Пикасо не обръща внимание на проблемното и тревожно юношество на [сина си] Пауло, белязано от употреба на наркотици и дребни престъпления, като цитира спешните писма на Олга с искане за помощ и отбелязва, че на художника му е отнело една година, за да уреди най-накрая престой на момчето в шикозен швейцарски санаториум за рехабилитация. Търговецът на произведения на изкуството Даниел-Хенри Канвайлер, който е близък до семейството, отбелязва: „Момчето наистина има тежко бреме в родословието си – син на гений и луда жена.“ Пауло се развива добре, разказва Ричардсън, и става стабилен възрастен човек, който служи като шофьор и довереник на баща си. За ужасното поведение в началото на живота му е обвинено задушаващото внимание на майка му, която той ненавижда.
В допълнение към тези интимни разкрития, том IV проследява и по-широкия контекст на случващото се в студиото. Подзаглавието „Годините на Минотавъра“ се отнася до честото и упорито включване от страна на Пикасо на митичния човек-бик, убит от героя Тезей, в различни роли – като агресор, пазител, любовник, а понякога и като жертва – в творби от 1930-те и началото на 40-те години. Но фразата обхваща и несигурните отношения на Пикасо със сюрреалистите, като се започне от корицата му за първия брой на списание Minotaure от 1933 г. – богато текстуриран асамблаж, в центъра на който е деликатна рисунка на мускулест мъж с глава на бик и говежда опашка. Проектът го сближава с художниците и поетите на сюрреализма, които още от създаването на движението, около десетилетие по-рано, ухажват все по-известния художник. Въпреки че е в приятелски отношения с много от членовете на групата и често изглежда, че в изображенията си от този период е възприемал увлечението на сюрреализма по несъзнаваното, той остава независим. Най-откритата връзка на Пикасо с движението е в неговите писания, които са цитирани в достатъчна степен. Неспособен да рисува, докато ателиетата му са затворени по време на инвентаризацията, предизвикана от усилията му да се разведе с Олга, той се концентрира върху свободна асоциативна, трудна за разплитане поезия, с което разгневява приятелката си Гертруд Стайн, която смята, че думите са нейно поле на компетенция. Понякога Пикасо продължава да пише на своя идиосинкратичен френски език поезия, както и силно стилизирани пиеси. През 1940 г., по време на войната, той дори съчетава думи и рисунка на волски череп на страница в една от тетрадките си. Ричардсън цитира плътния, дребен шрифт, който обгражда изображението: „волски език от метал, треперещ в кристалната чаша, обгръщащ с толкова нежна любов навитата глава на букета цветя“. Със същото безпрекословно одобрение, което дава на Пикасо за отношението му към жените, Ричардсън заключава, че „амбивалентността на неговото писане – любовта и страхът, нежността и жестокостта, смехът и сълзите – дава право на художника да бъде признат за страхотен поет сюрреалист“.
Най-важните събития, които засягат Пикасо през годините, обхванати от том IV, са, разбира се, Испанската гражданска война (1936-39 г.) и германската окупация на Северна Франция, започнала през 1940 г. Ричардсън дава ясна представа за политическите сложности, започнали през 1933 г., довели до ужасяващия конфликт между испанските републиканци и десните националисти на Франко след неуспешния военен преврат на ултраконсервативната десница срещу прогресивното републиканско правителство. Това е сложно. През 1936 г. републиканците назначават Пикасо за директор на музея „Прадо“ – по същество почетна длъжност в момент, когато цялата енергия е насочена към преместването на музейната колекция на безопасно място. Две години по-рано, по време на последното му пътуване до Испания, един виден десен политик е загатнал за възможността за голяма изложба в Мадрид – примамлива идея, която републиканците също са обещали по-рано, но така и не са реализирали поради липса на средства. Пикасо е дълбоко разтревожен от бързо ескалиращата война в Испания – освен всичко останало, майка му и сестра му са в Барселона – тъй като и двете страни извършват жестокости. Предвид размириците, през есента на 1936 г. Испанската република решава да привлече международното внимание към своята кауза с павилион в Международното изложение на изкуствата и технологиите в съвременния живот, което ще се проведе в Париж през пролетта на следващата година. Сградата е проектирана от Хосеп Луис Серт, а за стенописите и скулптурите са привлечени Пикасо, Жоан Миро и Хулио Гонсалес. (Александър Калдер, вероятно заради техническите си способности, е привлечен за обновяване на живачен фонтан).
На 26 април 1937 г. нацистите безмилостно бомбардират историческия баски град Герника в провинция, която не е влязла във войната, разрушават града и избиват над 1500 негови жители. Нападението е организирано, както разкрива историкът Ксабие Ирухо, като подарък за рождения ден на Хитлер. Дотогава Пикасо не е избрал тема за своята поръчка за Световното изложение. Катастрофата в Герника активизира уж аполитичния художник и провокира създаването на огромната, свирепа, строга черно-бяла картина, която се превръща в символ на името му. Отпечатъци на свързаните с нея гневни, подобни на карикатури „Сънят и лъжата на Франко“ се продават по време на изложението, за да се съберат пари за републиканската кауза, а впоследствие се организира турне на огромната картина, за да се получи подкрепа и средства. Но по време на изложението в Париж „Герника“ предизвиква спорове. Обществеността и официалните лица предпочитат един соцреалистичен, пълноцветен коментар на бомбардировките над Мадрид, дело на друг художник. Когато Пикасо предлага „Герника“ на баските, техният президент я отхвърля. Един баски художник, който смята, че поръчката е трябвало да отиде при баск, осъжда Герника като „едно от най-бедните неща, създавани някога“.
1939 г. е драматична за Пикасо. През януари умира майка му. Малко по-късно следва падането на Барселона под властта на националистите и налагането на фашисткия режим на Франко. Галерия „Пол Розенберг“ в Париж показва с голям успех тридесет и три натюрморта, Пикасо се появява на корицата на списание „Тайм“, а през ноември в Музея за модерно изкуство [в Ню Йорк] е открита негова ретроспектива на четири десетилетия. Същата година Франция обявява война на Германия и тъй като германците се приближават все повече, Пикасо заедно с Дора Маар, Мари-Терез и антуража си заминава за крайморския град Роян, където се установява да работи, като от време на време пътува до Париж, за да вземе мерки за защита на изкуството си и безуспешно да поиска френско гражданство. След няколко месеца се завръща в Париж. Ричардсън пресъздава стреса и несигурността на живота в окупирания Париж. Въпреки че е имало възможности да напусне, които много „художници в изгнание“ приемат, Пикасо, подобно на Жорж Брак и Анри Матис, избира да остане във Франция. През годините на войната той се усамотява, живее и работи при тежки условия, тормозен от германските окупатори и под заплахата от екстрадиране или отвличане от испанските фашисти. И все пак, отбелязва Ричардсън, „световната слава очевидно го спасява“. Помага и едно умело представление за невежите германски войници, изпратени да опишат неговата работа и тази на Матис. (Нацистите предпочитали старите майстори, но събирали ценно „изродено“ изкуство, за да го разменят за по-приемливи творби). Пикасо ги обърква, в резултат на което те каталогизират само част от творбите му, нито една от онези на Матис и приемат оценката му от около 1600 долара (в днешна стойност) за легендарните творби на художниците.
Том IV завършва с епилог. През 1943 г. раздялата на Пикасо с Олга е узаконена. Приключва и дългата му, мъчителна връзка с Дора Маар. В живота му влиза младата студентка по право и амбициозна художничка Франсоаз Жило. Изненадващо, Ричардсън за първи път е леко критичен към Пикасо, като отбелязва, че „липсата на трагични импулси, младостта и силата на Жило няма да вдъхновят потресаващите шедьоври, които са създали нейните предшественички. Изкуството на Пикасо е склонно да процъфтява откъм тъмната страна. Той бе унищожил Дора, бе я разбил и нарязал на парчета с помощта на бои.“ След войната Дора преживява поредица от сривове и става крайно набожна католичка. Том IV завършва с нейния цитат: „След Пикасо има само Бог.“