Бюлетин

„Либерален Преглед“
в неделя

Изкуство - Живопис

Ботуши на познанието

Детайли

Автор: Ута Байер

Създадена на 23 Октомври 2009

Посещения: 24018

4 мин. четене

Когато през 1886 Ван Гог е нарисувал в Париж две стари обувки, той не е могъл да предполага, че около неговата картина ще се разгърне една от най-горещите изкуствоведчески дискусии, които са се водили някога. Но както често се случва в изкуството, когато то веднъж бъде оставено в ръцете на зрителите и интерпретаторите, с неизбежност възниква нещо ново.

Това, че Ван Гог е нарисувал чифт стари обувки, не е нищо ново. Тези от 1886 имат множество събратя в неговото собствено, а и в творчествата на някои от колегите му. И въпреки това никоя от тези картини на обувки не е толкова известна или пък обект на толкова много и продължаващи философски и изкуствоведчески спорове, както тази студия в сиво, кафяво и бежово от 1886.

Още в първия по-обширен текст върху Ван Гог, който се появява през 1911, картината бива разглеждана специално. Хендрик П. Бремер обяснява, че с тази картина Ван Гог е желаел да представи една вътрешна връзка между предмета и човешкото съществуване.

С това е зададен основният тон на разглеждането, и през 1935 г. Мартин Хайдегер държи една лекция върху тези обувки в университета във Фрайбург, която озаглавява „Произходът на художественото произведение“. Когато лекцията бива публикувана през 1950, други философи започват да я коментират подробно. Защото тезата на Хайдегер гласи така: Ван Гог е нарисувал обувките на една селянка, а с това и една метафора за нейния живот,

Да се посвети на тази картина цяла една изложба е гениалната идея на кьолнския Валраф-Ричартц музей и на американския изкуствовед Джофри Батчън. Инструкциите по разглеждане на художествени произведения не са особено популярни – но при този артист те сигурно ще станат такива, просто защото Винсент Ван Гог – непризнатият гений, гениалният психиатричен пациент и самоубиец, и до днес вълнува сърцата.

Да, нещата трябва да бъдат изразени толкова кичово, защото известен го е направила не толкова своенравната му и революционна живопис, колкото митът за човека, умрял беден, чиито картини днес са сред най-скъпите по целия свят. В есето си „Обувките на Ван Гог. Една дискусия“ Батчън предлага един увод в спора на учените около тази картина, която инак е от сравнително слабо значение за историята на изкуството.

Мартин Хайдегер значи обявява тези обувки за предметно въплъщение на битието на една селянка. Той не обяснява защо твърди, че те принадлежат на някаква селянка, но в замяна на това прави заключението: „изкуството е себе-поставянето-в-произведение на истината“. За такива философски игри американският историк на изкуството Майер Шапиро не иска и да знае. Със своя текст от 1968 той иска да покаже на Хайдегер, че той изобщо не е разбрал картината. Защото по мнението на Шапиро обувките са принадлежали на самия Винсент и следователно трябва да бъдат разбирани като автопортрет на художника, преместил се да живее в Париж. Това са обувките на един градски човек. По същия начин Ван Гог е действал, когато е нарисувал два стола, имайки пред вид своя художник-приятел Гоген и самия себе си.

Един такъв спор се оказва чудесно поле за действие за Жак Дерида, който пък иска да демонстрира собственото си изкуство за деконструиране на текстове. „Да се чете анализа на Дерида за този спор е нещо, което причинява почти физическа болка – с такава лекота той разкрива доста простите подбуди за една или друга аргументация“, пише Джофри Батчън в каталога.

Защото както Хайдегер – свързаният с природата човек, така и Майер Шапиро, емигриралият в Ню Йорк немски евреин, проектират самите себе си в картината, твърди Дерида. Хайдегер вижда в нея една романтична медитация върху природата, а Майер Шапиро – следите на емигранта.

Самият Дерида пък се съмнява в това, че картината изобщо показва някакъв чифт обувки. И действително: там се виждат две леви обувки. Това наблюдение предоставя съвсем нови възможности за интерпретация. Включително и такива, следващи Зигмунд Фройд – както Дерида със задоволство демонстрира. Защото, разглеждани по този начин, едната обувка би могла да представлява мъжкото, а другата женското. Представата за живописта като огледало на реалността според Дерида напълно е отживяла времето си. „Тези обувки са една алегория на живописта.“

Оттогава насам философите и историците на изкуството се занимават преди всичко с текстове за „обувките“. Кьолнската изложба на една картина най-после обръща поглед обратно към картината от музея Ван Гог в Амстердам. Защото, колкото по-дълбоко човек навлиза в спора около обувките, толкова по-внимателно трябва и да се вглежда в картината, за да може да определи собствената си гледна точка за изкуството и конкретно за тези обувки.

Във всеки случай самият Ван Гог едва ли би бил чак толкова удивен от безкрайните възможности за разглеждане на неговите „обувки“. Веднъж той е писал на един критик следното: „Накратко, аз отново откривам в статията ви собствените си картини, само че по-добри, отколкото са всъщност, по-богати, по-значими.“

Източник