Може ли авторитарната свръхсила Китай да се поучи от индийската демокрация? Колко брутални трябва да бъдат реформите? Китайският философ Ванг Хуи и индийският писател Панкадж Мишра разменят мисли по тия въпроси в разговор с вестник DIE ZEIT.
DIE ZEIT: В Китай и Индия, най-големите народи в света, заедно с икономиката расте и националната и политическа самоувереност. Възхищава ли се Индия от по-големия съсед или по-скоро се страхува от него?
Панкадж Мишра: Аз виждам Китай като един експеримент, който не е бил предприеман никога преди, като най-големия проект за модернизация в историята на човечеството. Това е опит да се поведат стотици милиони селяни към едно ново общество. Този експеримент премина през различни фази: големият скок напред, културната революция, реформите на Денг Сяопинг. В днешната си фаза Китай е най-голямата лаборатория за изпробване на доминиращата от края на Студената война насам неолиберална идеология. Основателите на модерна Индия също имаха велики визии: напредък, наука, демокрация. Техният експеримент е конституционната държава с общо избирателно право. Но индийският модернизационен процес е по-малко напреднал, по-малко безогледен, не толкова брутален.
Ванг Хуи: Погледната откъм Китай, Индия притежава, въпреки сегашния си икономически бум, една много по-голяма стабилност и продължителност. През 20 век Китай преживя много повече разриви и травми. В сравнение с нас Индия беше доста стабилна. През 20 век Китай беше част от големите събития, които докоснаха също Европа и САЩ. В Същото време Индия изглеждаше почти изолирана. Това обяснява защо след отварянето на Китай през 80-те години моето поколение беше склонно да я пренебрегва. Тогава всичко се въртеше около американизацията.
ZEIT: Защо тогава книжарниците в Китай днес са пълни с литература за Индия?
Ванг: Освен индийския бум в информационните технологии ние с голям интерес следим и социалните движения там от края на 90-те години. Китайските интелектуалци, включително и аз, дълго време стояха настрана от всякакви социални движения. Но индийските интелектуалци нерядко са същевременно и активисти. Когато приятели от Индия дойдоха в Пекин, те например ни обясниха как функционира индийското екологическо движение като следствие от химическата катастрофа в Бопал. Ние разговаряхме с тях за двете различни реакции по отношение на модерността: Мао срещу Ганди, социална революция срещу ненасилие. Открихме и взаимната тема за поземлената реформа. Като следствие от това през последните години много китайски интелектуалци посетиха Индия. Впечатлението е многостранно: ние се възхищаваме и уважаваме ненасилствената индийска традиция, както и екологическото движение с неговата критика на прогреса. Но ние се чувстваме доста объркани от кастовата система и различията между бедни и богати. Така също ние вече разбираме и противоречието между индийските еколози и икономисти: едните отричат развитието по принцип, а другите се стремят единствено към растеж.
Мишра: Когато индийският елит наблюдава Китай, той винаги гледа с едно око към Запада. Ние разбираме, че Западът наблюдава и двама ни – както Индия, така и Китай. Това ни изкушава да поведем разговор относно моралното ни превъзходство. Ние казваме: китайците са по-добре от нас, но в замяна на това ние имаме демокрация. Западът слуша това с удоволствие. Но морализирането всъщност прикрива страха, че чрез неолибералния модел Китай напредва по-бързо от Индия. Така както вече чрез плановата икономика им се удаде да развият по-успешно от Индия областите на здравеопазването и образованието. Всъщност ние не сме в състояние да докажем превъзходството си в някакъв друг аспект освен чисто моралния.
ZEIT: Чувства ли се Китай като намиращ се по-напред от Индия?
Ванг: Що се отнася до икономиката като цяло, Китай е по-напред. Но в областта на високите технологии водеща е Индия. Погледнете например града на софтуера Бангалор, чийто успех ние се опитваме да копираме в Китай. Интересно е сравнението в областта на поземлената реформа. През 1979 г. Китай въведе една нова система за даване на земята под аренда. Цялата обработваема земя беше разпределена, всяко селско семейство получи нива. В началото това беше сравнително справедливо. Но днес някои казват, че разликата между бедни и богати вече е по-голяма в Китай, отколкото в Индия. Дали това е вярно е трудно да се каже. Но Китай трябва да намери нов път. В Индия пък има повече свободна, неизползвана земя, отколкото в Китай. Това дава на индийците повече свобода за провеждане на нови реформи. Освен това се твърди, че бедността в Индия е по-ясна за разпознаване, докато в Китай тя е по-прикрита. Но основният проблем си прилича и в двете страни: селското население съставлява повече от половината от цялото население. И в двете страни пропастта между град и село се разширява – а това води до социални проблеми.
ZEIT: Къде социалните проблеми биват разглеждани по-сериозно, в Индия или в Китай?
Мишра: Аз виждам тук един парадокс. В авторитарната държава Китай осъзнаването на социалните проблеми сред интелектуалците и правителството е по-ясно. В демократичната държава Индия, в която социалните бедствия доведоха дори до смяна на правителството през 2004 г., всяка съпротива срещу неолибералния консенсус на управляващите изглежда напразна. В момента индийското правителство не е в състояние да помогне на селското население, макар че получава своя демократичен мандат от него. През последните години хиляди индийски селяни стигнаха до самоубийство. В Китай решенията може също да са много далечни, но поне правителството говори много по-открито за проблемите в селските райони. За мен това е голяма изненада.
ZEIT: И все пак, представлява ли индийската демокрация един модел за Китай?
Ванг: Моделът винаги беше Америка, а не Индия. Едва днес ние започваме да опознаваме индийската демокрация по-добре. Разбираме предимствата на много сложната индийска правна система. Но същевременно ние виждаме и недостатъците на един демократически формализъм в Индия, който според индийските социолози нерядко води до един вид узаконяване на обезправяването на най-бедното население.
Мишра: Ние не трябва да се оставяме да бъдем морално и емоционално заслепени от думата демокрация, по начина, който западните медии непрекъснато ни демонстрират. С това не искам да отрека демократичните завоевания на Индия. Но някои от тях просто са измислени. Например индийската демокрация никога не успя да намери начин за създаване на добра връзка с етническите малцинства. Осемдесетте хиляди убити в Кашмир през последните 15 години говорят достатъчно ясно за това. От обявяването на независимостта насам в Индия има много повече религиозно насилие, отколкото по което и да било време на колониалното управление.
Ванг: Индия може да предложи не само демокрация. Ние имаме много общи исторически ресурси. В хода на историята си и двете страни са били мултиетнически и мултирелигиозни общества, които са живеели в мир. Да се обменя този опит е удоволствие. Индийски интелектуалци като Тагор и Ганди посочиха по-рано от всички други недостатъците на индустриализацията. Мился, че това е най-ценното, което можем да научим от Индия.
Мишра: Индийската модерност се основава на един самокритичен импулс. Още от 19 век тя е критика и на западната модерност, тя предхождаше европейската критика на мислители като Музил или Ясперс. Още през 1923 г. Тагор отиде в Китай, за да представи една алтернатива на западния възглед за модерността. Пред вид непрестанния натиск за продължаващо развитие това и до днес си остава едно от най-важните предизвикателства пред азиатските интелектуалци.
Ванг: В сравнение с Индия Китай може би расте прекалено бързо. Всички китайци се прекланят пред същия модел, всички са безспирно заети и всички искат да бъдат германци (смее се). В Индия културата и традицията са по-добре запазени.
Мишра: Това ми се струва важно. Упоритостта на старите традиции в Индия е добро средство за противопоставяне срещу уеднаквяващата сила на Модерното. Дори и прословутите високотехнологични работници от Бангалор се молят всяка сутрин в продължение на един час на своите индийски богове. Някои твърдят, че това било суеверие. Но колкото повече се засилва глобалният натиск за консумация, толкова по-полезна е тази вяра.
ZEIT: Колко силен е отпечатъкът на Запада върху взаимното възприятие на двете страни?
Мушра: Ерата, в която нашето мислене беше определяно от Студената война и пакистанския конфликт и в което Китай беше образът на врага, отмина. Икономическият възход на Китай е необратим и неудържим. Ние трябва да се научим да живеем мирно с новата мощ на нашия съсед и да се отнасяме спокойно към нея. Днес това отношение преобладава – в противовес на една определяна от САЩ представа за Китай. Трябва само да се прочете последната реч на индийския министър на енергетиката в Пекин. Той каза: ние се борим за едни и същи суровини, следователно е нужно да работим заедно. В това се отразява новото мислене на индийския елит.
Ванг: В медиите се говори за Индия като за нов конкурент. Четем, че преди Съветският Съюз, а днес – САЩ, са използвали Индия, за да удържат Китай. Но повечето интелектуалци разглеждат Индия като самостоятелна цивилизация с дълга история, т. е. много приличаща на Китай. От тази гледна точка Индия би се поставила в услуга на една чужда сила също толкова малко, колкото и Китай. И двете страни имат интереси, които днес се допълват по-добре, отколкото по времето на студената война. Инвестициите, търговията, комуникацията и интелектуалния обмен между двете страни нарастват бързо.
ZEIT: Как трябва да реагират западните интелектуалци на азиатския ренесанс?
Мишра: Вие трябва да се откажете от идеята, че съществува само една модерност, която винаги води до едни и същи резултати. По този начин опитът на Индия и Китай ще придобие за вас една нова коплексност. Също толкова важно е за индийските и китайски интелектуалци да провинциализират Запада в собственото си мислене.
Ванг: от триста години насам Западът се намира на върха, без никакво търпение и желание да разбира другите. Когато някъде другаде се получи прогрес, Западът го възприема като потвърждение на самия себе си. Той трудно ще се откаже от това тясно разбиране за света. Но китайските интелектуалци трябва бързо да се огледат и отвъд Запада, към Индия, Бразилия и Африка. В противен случай ще останем затворени в дуализма Китай – Запад и ще престанем да мислим.
Разговорът се води от Георг Блуме.
Ванг Хуи (род. 1959), е професор в елитния университет Чингуа в Пекин и издател на влиятелното филсофско списание „Душу“. Писателят и литературен критик Панкадж Мишра (род. 1969), се счита за един от най-влиятелните индийски публицисти.