Уди Алън иска да говори за новия си роман.

Той се опита да говори за него по-рано този месец в подкаста на Бил Мар „Club Random“. Три пъти Алън се опита да върне разговора към What’s with Baum?, който излиза следващата седмица. Но Мар бързо премина към други теми: кино, стендъп комедии, жени, културата на отмяната и мемоарите на Алън Apropos of Nothing, които обхващат всяка от тези теми и които литературният свят практически игнорира, когато излязоха преди пет години.

Алън харесва Мар. „Не можеше да бъде по-мил, по-сладък, по-подкрепящ – беше удоволствие да говоря с него“, казва Алън, когато се срещнах с него седмица по-късно в къщата му в Горен Ийст Сайд. „Но каквато и административна грешка да е станала, просто са взели грешната книга.“

После прави онова типично за него свиване на рамене – безпомощен жест пред карнавалното шествие от човешки слабости, глупости и недоразумения. „Това не е краят на света“, казва той. „Просто забавен вид грешка, която са направили.“ (Оказва се, че романът, все още в етап на коректура, не е бил достъпен навреме, за да може Мар да го прочете.)

Целият епизод беше като сцена от филм на Уди Алън – откъс, в който героят на Алън се появява, за да промотира последния си проект – първия си роман, и то на 89 години! – само за да се окаже, че останалият свят действа така, сякаш той не съществува.

Този вид ирония е в сърцевината на живота и творчеството на Алън вече половин век. Това, което е тревожно, е всъщност смешно, а смешното често е сърцераздирателно; интервюто, което трябваше да бъде за неговата художествена литература, се превърна в интервю за всичко друго. В светогледа на Алън хората са фатално несъвършени същества – той не по-малко от останалите. Но в голямата схема на нещата, след като Вселената се разширява, какво изобщо може да се направи?

„Животът е поредица от глупави грешки“, казва Алън.

Въпреки критическия успех и огромното му творчество – сценарист, режисьор и актьор в повече от 50 филма, множество пиеси и сборници с разкази, цяла кариера като стендъп комик – зад всеки ъгъл дебне неизбежната бананова кора или трагична грешка. Първите му два брака завършват с развод, а сегашният му брак със Сун-И Превин (осиновената дъщеря на тогавашната му дългогодишна приятелка Миа Фароу), с която започва връзка, когато тя е на 21, предизвика буря в таблоидите, от която репутацията му никога не се е възстановявала напълно.

В мемоарите си Алън преглежда този епизод и последвалите обвинения на Фароу в сексуално насилие над тяхната осиновена дъщеря Дилън, с юридическа прецизност. Разказът му се колебае между гняв, раздразнение и тъга, макар че за Миа той пише: „Разбирам нейния шок, нейното разочарование, нейната ярост, всичко“, наричайки това „правилната реакция“. Той съжалява за загубата на връзката си с Дилън, както и за влиянието, което аферата, раздялата, разследванията и последиците са оказали върху живота на всички тях.

На живо Алън изглежда примирен, леко откъснат и почти безпомощно забавен. Може би защото голяма част от живота му вече е била разнищена от медиите, а той е излял толкова много емоции в мемоарите си. Твърди, че днес не се депресира заради ситуацията с Фароу. Публичната критика – било заради вечерите му с Джефри Епстийн, било заради неотдавнашното му участие във филмов фестивал в Русия – изглежда не го смущава.

Когато го питат дали вижда света разделен на ужасното и нещастното, както го описва Алви Сингър в Ани Хол – Алън отговаря: „Колкото по-стар ставам, толкова по-ужасно ми изглежда всичко. Колкото повече житейски опит имаш, толкова по-ясно започваш да виждаш колко глупаво, безсмислено и трагично начинание е животът. Който е казал, че ‚да живееш означава да страдаш‘, е уцелил в десетката.“ Той се усмихва тихо – на себе си или над себе си.

„Не мога да устоя на изкушението да се шегувам“, казва той. „Това е моя слабост.“

Ето го онзи веднага разпознаваем, самоироничен хумор. „Не съм имал нищо друго освен късмет“, казва Алън. „Имах добри родители, добро възпитание, успех, добро здраве, в семейството ми има дълголетие, имам много, много добър брак и добри деца. И за мен дори това е кошмар.“

Деконструирайки Уди

Всеки писател, който вплита елементи от живота си в своето изкуство – а такива има много – рискува публиката да чете човека в неговата измислица. При Алън е почти невъзможно да се избегне това изкушение.

Познаваме добре героя на Уди Алън: в Ани Хол това е Алви Сингър, който трепери, докато героят на Кристофър Уокън размишлява дали да не завие срещу насрещното движение; това е Върджил Старкуел, некадърният банков обирджия, който се затруднява да напише бележка за обир в Take the Money and Run; или неудачникът Рей, провалящ се крадец в Small Time Crooks. В по-драматичен план това е 42-годишният телевизионен сценарист, който се влюбва в 17-годишната Трейси, изиграна от Мариел Хемингуей, и не успява да оцени връзката си с нея в Manhattan. А в Deconstructing Harry това е безчувственият, обсебен от секс писател – също изигран от Алън – който леко фикционализира неуспешните си връзки, опасно размивайки границите между живота и изкуството.

Този филм излиза само пет години след експлозивния край на връзката му с Фароу. Ако само Алън не беше оставил небрежно на камината в жилището си Полароидите, които двамата със Сун-И си направили в интимни пози, (Алън и Фароу живеели отделно, от двете страни на Сентръл Парк).

Фароу открива снимките – Алън ги нарича „полароидите, които ще бъдат чути по целия свят“ – докато чака биологичният син на Алън и Фароу, Ронан, който вече не използва рожденото си име Сатчъл, да присъства на терапевтична сесия в апартамента на Алън „Има редица неща, които са ми се случвали, и ги вмъквам във всичко, по което работя“, казва ми той.

Филмите му са населени с актриси, студентки, галеристки и певици, чиито животи напомнят на жените от живота му и често са изиграни от самите тях: Луиз Ласър, Даян Кийтън, Мариел Хемингуей и, разбира се, Фароу. Техните героини са почти неземни богини – или изтънчени дами от Горен Ийст Сайд, или невинни момичета от Средния запад – сложни, проницателни и умни, колкото и красиви. Те често са ревниви и не рядко – нестабилни.

Героите са романисти, драматурзи, университетски преподаватели, телевизионни сценаристи – изиграни от самия Алън или от други актьори (Джон Кюсак, Лари Дейвид, Джеси Айзенбърг), които играят персонаж, напомнящ на Алън. Те са или еврейски интелектуалци от Бруклин, прекарали години в психоанализа, или прости хора от Бруклин, които не искат нищо повече от живота, освен да спечелят някой долар и да имат момиче. И в двата случая те са невротици.

Това не е по-малко вярно и за първия роман на Алън. На 186 страници What’s with Baum? е стегната трагикомедия за личните и професионални премеждия на един средновъзрастен еврейски журналист, превърнал се в провален драматург, а после в посредствен романист на име Ашър Баум. В книгата има бурен трети брак, съблазнителни по-млади жени, грешки, които слагат край на кариерата, и зареден пистолет. Баум е започнал да говори сам със себе си – на глас – често отричайки, а после обсъждайки собствените си глупави решения, като например това да целуне млада журналистка, която току-що го е интервюирала за списание. С други думи, Баум е най-големият враг на самия себе си.

Читателите лесно ще открият отгласи от живота на Алън – чак до един епизод, случил се някога в дома на Фароу в Кънектикът, когато Алън неволно изтребил жабите в езерцето ѝ, като пуснал в него бас. (Този случай присъства и в мемоарите му.) Кони, съпругата на Баум в романа, поразително напомня на Фароу, както и нездравословно близките ѝ отношения със сина ѝ Тейн, които отекват описанията на Алън за отношенията на Фароу със синовете ѝ Флечър и Ронан. В началото на романа издателят на Баум го изоставя. По същия начин мемоарите на Алън бяха изоставени от първоначалния им издател „Hachette“ след протест и масово напускане на служители. По-късно книгата бе подета от по-малко издателство – „Arcade“ – точно както новият роман излиза сега в малко издателство, „Post Hill Press“.

„Винаги съм искал да напиша роман“, казва ми Алън. Седяхме в хола на втория етаж на неговата къща – помещение, подходящо облицовано с книги и грамофонни плочи. По рафтовете му, подредени без какъвто и да било видим ред, стоят романи на други значими еврейски фигури в американската култура: Филип Рот („Имаше истински усет“, казва Алън, но добавя: „Той никога не ме харесваше“) и Сол Белоу, чийто син Адам е редактирал тази книга.

Първият му опит да напише роман бил по време на снимките на комедията Love and Death от 1975 г. Той я изпратил на редактора си в The New Yorker, Роджър Ейнджъл, който му казал, че е „много забавна“ и съдържа „топли неща“, но че всичко било само прелюдия, без кулминация. „Така че я зарязах“, казва Алън.

Алън започнал да чете късно, най-вече за да не изостава от интелектуалните момичета от бийт поколението – „всички изглеждаха така, сякаш са излезли от комикс на Джулс Файфър“, – с които искал да излиза. Четял повече от необходимост, отколкото от удоволствие. „Бях напълно изгубен, що се отнася до писането на романи, защото не съм израснал с книги“, спомня си Алън. „Казвах си: не познавам това поле. Не познавам този жанр.“ Не опитал отново чак досега и казва, че все още не бил сигурен как точно да подходи. „Просто знаех, че трябва да има кулминация.“

Първоначално замислил историята като пиеса или филм, но решил, че ще е най-просто да я разкаже като книга, работейки върху нея на малки порции между другите си проекти. Тя се развивала с времето. „Аз съм вманиачен пренаписвач“, казва той.

Инстинктите му като романист изглеждат пряко произлезли от опита му като аудио- и визуален разказвач. Диктувал на асистент голяма част от текста, който го записвал на компютър. Книгата няма глави и почти няма запетаи – решения, продиктувани от това как Алън усещал, че трябва да звучат героите. В един ключов момент от романа той започва сцена с фразата: „Във филм това щеше да бъде затъмнение.“

„Не се ядосвам.“

За човек, който е толкова потаен и рядко дава интервюта, Алън е спокоен, откровен и любопитен. В началото на разговора прекъсва, за да усили звука на слуховия си апарат с малко дистанционно. Смее се лесно. Не отклони нито един въпрос, дори когато темата стигна до обвинението на Миа Фароу, че сексуално е насилил осиновената им дъщеря Дилън, тогава седемгодишна, на тавана в дома ѝ в Кънектикът на 4 август 1992 г.

Алън разглежда подробностите в мемоарите си от 2020 г., като подчертава, че са го оправдали две отделни независими разследвания – едното от Клиниката за детско сексуално насилие към болницата „Йейл–Ню Хейвън“, а другото от службата за закрила на децата на щата Ню Йорк. Въпреки това през 1993 г. съдът присъжда единствено на Миа попечителство над Дилън и Сатчъл (днес Ронан).

Обвинението отново изплува през 2014 г., когато Дилън публикува открито писмо – първото ѝ публично изявление – след като Алън получи наградата за цялостно творчество на „Златните глобуси“. (Алън, който по традиция не присъства на церемонии, дори не е бил там, за да я приеме.) След това, през 2021 г., Миа, Дилън и Ронан участват в шестсерийния документален филм, който отново разглежда обвиненията – този път в контекста на движението #MeToo, в което Ронан, като журналист на The New Yorker, играе ключова роля. Впоследствие редица актьори публично се отрекоха от Алън и изразиха съжаление, че са работили с него.

Алън изглежда едновременно огорчен и привикнал към реакцията на Холивуд. „Когато някой актьор каже: ‘Няма да работя с него’, по принцип актьорът си мисли: ‘Правя нещо добро’, от своя гледна точка – ‘Давам принос, правя изявление’“, казва Алън. „Но всъщност греши. Някой ден може да го осъзнае.“

„Не се ядосвам“, казва той по повод това, че много от либералните му съмишленици, бивши колеги и журналисти са му обърнали гръб, макар че в мемоарите си прави паралел с макартизма и онова, което Лилиан Хелман нарича „времето на негодниците“.

„Мислех, че ще проявят повече здрав разум, когато прочетат за ситуацията. Това, което винаги ме изненадва, е колко готови и нетърпеливи са хората да я прегърнат. Бих очаквал, че някой, който прочете детайлите, ще си каже: ‘Това изглежда малко съмнително.’“

Никой освен Алън и Дилън не може да знае какво точно се е случило онзи ден. В публичните си изявления Дилън е категорична, че е била сексуално насилена от Алън; Алън е не по-малко категоричен, че това не се е случило, макар да не поставя под съмнение искрената убеденост на Дилън. В мемоарите си пише: „Убеден съм, че тя вярва в това, което ѝ е било внушавано и набивано в съзнанието в продължение на толкова години.“ Потърсена за коментар, Дилън отговаря: „Писна ми от мизогинния и ненаучен разказ, че съм била манипулирана или промивана. Напротив – това е истина, която съобщих като дете и продължавам да разказвам последователно оттогава. Аз съм 40-годишна жена. Бях сексуално насилена от Уди Алън.“

От друга страна, както Мозес Фароу, друг от осиновените деца на Фароу, така и Сун-И публично са описвали това, което наричат насилие в детството от страна на Миа, особено спрямо нейните не-бели осиновени деца, трима от които впоследствие умират млади, единият – чрез самоубийство. (Фароу не отговаря на запитванията за коментар.) Разказвайки тези събития, Алън редува скръб и раздразнение, недоумение и примирение. Той хвали движението #MeToo, че „помага на жените в много области“, но осъжда културата на отмяна. „Тя е просто глупава.“

Разбира се, в света на Алън трагичното често е неволно забавно. Когато го питат дали може да се намери нещо смешно в ситуация, която – независимо какво човек вярва, че се е случило – може да бъде описана само като ужасна, Алън замълчава, после казва: „Да, за мен е забавно да наблюдавам реакциите. Гледах как говорят по телевизията и си мислех: ‘Колко е смешно – всички говорят, всички са убедени, че знаят как стоят нещата, а аз седя тук и знам истината, а те не я знаят, и въпреки това говорят с професионална увереност.’“

Това също е обичайна тема в творчеството на Алън – склонността на хората към самозаблуда и самоувереност, към неразбиране, погрешно възприятие и понякога параноя. Това е отново Алви Сингър, който долавя антисемитизъм в небрежен разговор. („Jew eat?“ – „Яде ли, юдеино?“ [Целият епизод е комично-параноичен виц, типичен Уди Алън])

Настоящото възраждане на антисемитизма го тревожи, но не го изненадва. „Фройд казва, че човешката раса винаги ще бъде антисемитска, защото по природа са негодници“, казва Алън. (Това е свободна интерпретация; според Фройд корените на антисемитизма се крият в проектирана вина и завист.)

Алън следи новините, понякога гледа Аби Филип по CNN след вечерната си доза гледане на спорт – която съставлява около 90 процента от медийната му диета. Културните му ориентири си остават все същите: Боб Хоуп, С. Дж. Пърелман, Юджийн О’Нийл, джазът на Ню Орлиънс. Винаги, когато засече A Streetcar Named Desire по TCM, го гледа отново, но не следи телевизионни сериали. Никога не е гледал Friends или Mad Men, нито The Sopranos, дори не и I Love Lucy.

Понякога, докато превключва каналите, попада на стендъп изпълнение. „Гледам пет минути и си мисля – има сто комици там навън, и всички са по-добри, отколкото бях аз, когато се занимавах с комедия“, казва той. Но не следи комедията и не може да назове нито един любим комик.

С изключение на When Harry Met Sally на Нора Ефрон, казва, че не се възприема като режисьор, който е оказал голямо влияние върху киното. Скорсезе, Спилбърг, Копола и Тарантино – да. Но самият той? „Никога не виждам своето влияние и това не ми пречи. Наистина този въпрос не ме притеснява и за секунда, просто не го виждам.“

Когато днес отива на кино, най-често гледа документални филми. Сун-И го изненадала, като го завела да гледа Riefenstahl на Андрес Фейел. Харесва театъра, най-вече постановките в Lincoln Center, защото „са удоволствие“. Гледал Робърт Дауни младши в пиесата на Аяд Ахтар McNeal, посветена на връзката между изкуствения интелект и креативността, и намерил музиката в неотдавнашния римейк на Floyd Collins от Адам Гетел за „доста красива“. Между другото, хвали Елейн Мей, Джеси Айзенбърг, Роман Полански, Даян Кийтън, Луиз Ласър и братя Коен.

Въпреки че вече работи върху втори роман, той рядко чете художествена литература – „Чувствам, че си губя времето.“ Харесал мемоарите на ресторантьора Кийт МакНали. Сун-И му препоръчала In the Garden of Beasts на Ерик Ларсън – за живота на Уилям Дод, американски академик, станал посланик в нацистка Германия – знаейки, че ще му хареса. По-често чете философия и книги на физици. „Все си мисля, че ще науча нещо дълбоко ценно, което ще ме накара да се почувствам по-добре в живота“, казва той. „Но никога не става.“

„Не се получи така.“

Сун-И се споменава често по време на разговора, обикновено като социалния и културен двигател в брака. Алън я описва с явна възхита като „дисциплинирана“, „решителна“, „прекрасна майка“ и „личност, по-голяма от живота“. Възхищава се на нейната твърдост. Що се отнася до романа му, Алън казва: „Тя нямаше нищо против книгата. Не я отхвърли. Смята, че стилът ми на писане е малко претенциозен.“

Двамата заедно са осиновили две дъщери – едната родена в Корея, другата американка. И двете са в двайсетте си и работят в Ню Йорк. Той описва отношенията им като близки и пълни с любов. Въпреки всички прилики между Уди Алън и неговите герои – от Алви Сингър до Ашър Баум – животът му не се развил така, както си го е представял.

„Ако някой ми беше казал преди години, че ще се оженя за момиче, много по-младо от мен, без никакъв нюйоркски бекграунд и без общи интереси от детството, и че тя ще е корейско сираче – щях да кажа: ‘Никакъв шанс. Ще се оженя за нюйоркска актриса.’ Но не се получи така.“

Всичките му съжаления, уверява той – „а те са много“ – са чисто професионални: „Иска ми се да не бях правил този филм, иска ми се да бях направил онзи по-добре, да бях заснел тази сцена различно, да не бях написал това, да бях тръгнал в друга посока.“ За филмите си казва: „Вероятно бих могъл да извадя петнайсет от петдесетте, които да бъдат запазени, а всички останали могат спокойно да бъдат изхвърлени.“

Настоящата му амбиция е да продължи да пише романи и пиеси. „Надявам се хората да се забавляват, докато ги четат, и да не си мислят, че са си изгубили времето“, казва той. „Похвалите или критиките нямат значение. Те отминават и нямат никакво значение в голямата схема на нещата. Нула. Но ако си се наслаждавал на времето, прекарано в работа по проекта – това е важно.“

Откакто редовните му джаз вечери всеки понеделник в Café Carlyle в Манхатън приключиха през 2020 г., му липсва свиренето с бандата. Все още свири на кларинет всеки ден. Когато го питат на какво се радва в ежедневието си, отговаря: „Все по-малко. Само когато пиша нещо, нямам търпение да се върна към него. Но освен това – нищо. Разбира се, обичам жена си и децата си, но извън това нищо не ми доставя удоволствие.“

През декември Алън ще навърши 90. „Знам, че идва, и няма какво да се направи“, казва той за смъртта – онзи Мрачен жътвар, който се появява отново и отново в историите и филмите му. „Сега, когато е по-близо до мен, се справям много по-добре. Когато бях млад, мислех, че това би било трагедия. Сега, когато съм на 90 и виждам какво предлага животът, изведнъж не ми изглежда чак толкова страшно.“

Източник

Памела Пол е американска журналистка, кореспондентка и редакторка. Тя е авторка на свободна професия за The Wall Street Journal.