Pin It

 

2019 06 Chernobyl Series

 

Сериалът на HBO „Чернобил“ е не само величествена телевизия, но и напомняне, че светът е по-добро място от преди. Това може и да изглежда нелогично за хората, които са свикнали да заявяват, че живеем в лоши времена, в най-лошите времена или дори в Последните Времена. Но сега, когато сериалът е на приключване, Чернобил би трябвало да послужи като напомняне не само за това, че светът е имал огромен късмет, че Съветският съюз е изчезнал, но и до каква степен в наши дни всички ние приемаме като даденост политическите и технологичните подобрения на 21-ви век.

Особено важно е да не се разглежда всичко в Чернобил през призмата на настоящите ни политики, които изглеждат като шегички в сравнение със събитията от 1980-те години. (Самият аз бях млад специалист по Съветския съюз, преминаващ курс за обучение през 1986, и си спомням много добре усещането, че Чернобил е изместил глобалните събития по начини, които дори моите опитни ментори не са могли да разберат напълно по онова време.) В един сблъсък на мнения, проведен в Туитър, писателят Стивън Кинг и медийната личност Дан Бонгино от Fox News вземат една катастрофа, която почти напълно надминава човешката способност за разбиране дори и днес, и се опитват да я представят в съответствие със собствените си [политически] разбирания. „Невъзможно е да човек да гледа ЧЕРНОБИЛ на HBO, без да мисли за Доналд Тръмп“, пише Кинг. (Разбира се, че е напълно възможно да се гледа сериала, без човек непременно да мисли за Тръмп.) От своя страна, Бонгино отговаря на Кинг, като се опълчва срещу „холивудските елитисти“. Чернобил, настоява Бонгино, „беше провал на социализма… точно обратното на дерегулацията на Тръмп и дневния ред за намаляване на данъците“.

Авторът на сериала, Крейг Мазин, [все пак] има последната дума. По време на една добре направена сцена, възрастен комунистически апаратчик седи мълчаливо на среща на ръководители на заводи и други местни служители [в Чернобил], всички от които са се поддали на паниката. А след това се надига и призовава другарите си да погледнат към стената, където виси портрета на Владимир Ленин, и да си припомнят, че Ленин би се гордял с тях – въпреки че един от реакторите вече е избухнал, и точно в този момент е на път да стопи последната си защитна облицовка, за да отрови завинаги земята около тях.

„Чернобил,“ писа Мазин в отговор на Бонгино, „беше провал на хора, чиято лоялност към (или страх от) една грохнала управляваща партия е надмогнала чувството им за благоприличие и рационалност. Вие сте старецът с бастуна. [Единствената разлика се състои в това, че] просто се кланяте пред портрета на друг човек.“

Този парещ отговор показва колко пъргав е умът на сценариста, а Бонгино получи точно онова, което заслужаваше. И все пак бедствието, което отрови почти 1000 квадратни километра от площта на съветска Украйна, се е появило в резултат от един проблем, който е далеч по-мащабен от исторически обречения култ към личността на Ленин. Още от самото си създаване Съветският съюз е бил управляван от един принципно страдащ от психоза режим, който в хода на няколко поколения не успява да разбере реалността, да преработва наличната информация или да надникне поне малко отвъд собствените си болезнени, параноични перспективи. Чернобил беше шок за световната система по много причини, но не на последно място и защото той беше едно ужасяващо напомняне за това как би могъл да изглежда животът, ако Кремъл и неговата авторитарна система от бюрократи и полицаи някога действително биха започнали да управляват останалия свят.


Small Ad GF 1

Подобно на Чернобил, триумфът на Ленин и на болшевиките, както и създаването на съветската държава, беше странна катастрофа, странно историческо отклонение. Историкът Дмитрий Волкогонов – съветски генерал, на когото режимът някога се е доверявал до такава степен, че го е назначил да напише официалната биография на Йосиф Сталин – по-късно заявява горчиво в един анализ на съветския период, че Ленин и неговите другари са европейски интелектуалци, които по някакъв начин са получили властта след „години, прекарани в изолация и правене на заговори за комунистическа революция“.

Но след като вече са взели под контрола си една държава, те са твърдо решени да го запазят, а режимът, появил се в резултат на случайност и основаващ се на лъжи, скоро започва да вярва в собствената си непогрешимост. Социализмът и комунизмът бяха просто думи; единственото, което имаше някакво значение, беше запазването на властта и оцеляването на съветската комунистическа партия. Ничий живот не беше от особено значение.

Най-вледеняващият момент в Чернобил – до известна степен по-мрачен и от експлозията на самия реактор – идва, когато ученият, назначен да помага за справянето с инцидента, Валери Легасов, спира висш служител от КГБ на име Чарков, за да моли за освобождаването на арестуваната изследователка [която е заплашвала да изнесе на бял свят истината за обстоятелствата около инцидента]. Когато Легасов пита за съдбата на колежката си, Чарков се преструва, че не знае коя е тя. Легасов отбелязва, че тя е била следена, а Чарков посочва двама цивилни малко по-нататък по коридора. „Мен също ме следят. КГБ е кръг на отчетност, нищо повече.“ Легасов отново настоява за освобождаването на своята сътрудничка, а в замяна Чарков пита дали професорът е съгласен да бъде „отговорен“ за нея. Когато Легасов отговаря с „да“, старият шпионин казва: „Тогава го считайте за направено.“ И щом само Легасов започва да повтаря името ѝ – за да знае КГБ кого да освободи – Чарков казва: „Знам коя е тя“ и си тръгва.

Всъщност всичко това не се е случило в действителност – задържаната изследователка от сериала е сборен характер [представящ най-добрите страни на съветската учена общност]. И все пак тази сцена улавя нещо важно относно естеството на съветския режим, както в най-баналните, така и в най-застрашителните му аспекти. Всеки е отговорен за всички останали. Всяко проявление на публично неподчинение или дори неуместен коментар може да доведе до тежки последствия. Но в един момент на върховна опасност за милиони съветски граждани и други хора по света, никой не е отговорен за нищо. Всеки бюрократ и мениджър просто повтаря мантрата на сивата, авторитарна система, която го е произвела: аз си имах работа. Просто си вършех работата. Изпълнявах задачите си. Не съм направил нищо лошо.

В една такава среда лъжите са задължителна политика. В часовете след експлозията и пожара съветската власт безумно се опитва да запази в тайна едно неконтролируемо ядрено бедствие, като се надява, че ще може да скрие гигантския пожар от американските спътници, както и масовото излъчване на радиация, дори и от най-близките си съседи.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Тази държава, управлявана от налудничави стари хора, преследващи, затварящи и разстрелващи милиони свои съграждани в един „кръг на отчетност“, контролираше хиляди ядрени оръжия, насочени към Съединените щати и техните съюзници. Всички ние живеехме под постоянната заплаха, че верността на група параноици към идеи, излюпени най-първо в кафенетата на викторианска Европа, ще доведе до глобално унищожение.

Съветският съюз си отиде. Руската федерация [също] е заплаха за мира, но в сравнение с хладните и брутални господари на държавата, която го е издигнала, Владимир Путин е само някакъв тип второстепенен гангстер. Съветските реактори вече не стенат и не се пренапрягат в тайна. Последните няколко ядрени централи от тип RBMK в Русия се приближават към края на живота си, а конструкторските им недостатъци вече не са тайна за останалия свят. Вместо комбинираната сила от десетки хиляди американски и съветски бойни глави, готови да погубят почти всеки голям град в Северното полукълбо, всяка от двете страни се задоволява (поне засега) с приблизително 1500 атомни оръжия.

Чернобил е мрачно-красив портрет на една болна политическа система, която умря от по-спокойна смърт, отколкото заслужаваше. Американците – и останалият свят – трябва да са щастливи, че тя е изчезнала. Освен това трябва да сме благодарни и за чудотворното ни спасение не само от пламтящите реактори в блатата на Припят, но и от една държава, ръководена от клика опасни хора, които през по-голямата част от миналия век държаха в ръцете си съдбата на милиарди човешки същества.

Източник

 

Том Никълс е академичен специалист по международни въпроси, понастоящем професор в Американския военноморски колеж и в разширената школа към Харвард. Занимава с основно с въпроси, свързани с Русия, ядрените оръжия и въпросите на националната сигурност. Преди това е бил сътрудник към Центъра за стратегически и международни изследвания, Съвета по етика на международните отношения Карнеги и Школата по управленчески науки Джон Ф. Кенеди към Харвардския университет.

Pin It

Прочетете още...