В историята на маркетинга има един класически пример, в който става дума за скромния полуготов кекс. През 1950-те години е имало различия в мненията относно това колко „мигновени“ трябва да бъдат прахообразните смеси, от които той се приготвя и по-специално дали добавянето на яйце е трябвало да бъде част от процеса. При първите миксове за кекс, изобретени през 1930-те години, е било нужно да се добавя само вода, и някои хора са смятали, че този подход, най-лесният, е и най-добрият. Но други са смятали, че домакините биха искали да направят нещо повече. Подтиквана от маркетингови психолози, самата Бети Крокър[1] започва да насърчава домакините да „добавят вода и две от вашите пресни яйца“.
Дебатът около сместа за кексове може и да е вече остарял, но основният му въпрос си остава: Колко трудни искаме да бъдат нашите технологии? Това е въпрос, пред който са изправени дизайнерите на почти всеки инструмент – от таблетни компютри до кухненски уреди. Една доминираща, ако и често непроучена логика благоприятства идеята, че всичко трябва да бъде възможно най-лесно за ползване. Новатори като Алън Кей и Стив Джобс са известни с това, че са направили използваеми за всички технологии, които преди това са били доста обезсърчаващи. Може да е трудно да се спори с лесното, но както вече подсказва историята за добавянето на яйце, тук се случва нещо по-дълбоко.
Изборът между „взискателни“ и лесни технологии може да е от решаващо значение за онова, което наричаме технологична еволюция. Ние се намираме в процес на саморазвитие. Превръщаме се в онова, което ще станем като вид, главно чрез изборите си като потребители. Ако приемем този вид аргументация, то изборът на технологични инструменти се оказва нещо все по-важно; според логиката на биологичната атрофия, нашите неизползвани умения и способности са склонни да се стопяват, също като опашката на маймуна. Може и да прозвучи прекалено драматично, но използването на трудни технологии всъщност може да се окаже важно за бъдещето на човешкия вид.
Но какво всъщност е взискателната технология? Определящи при нея са три елемента: това е технология, която отнема време, за да бъде усвоена; използването ѝ също отнема време; експлоатацията ѝ включва известен риск от провал. Според тези критерии пианото е взискателна технология, също както и тиганът, компютърните езици за програмиране или рисувателните четки. За разлика от тях, така наречените „технологии за удобство“ – като например мигновеното картофено пюре или автоматичните скоростни кутии – обикновено изискват само малко концентрирани усилия и водят до лесно предвидими резултати.
Може да се каже много за технологиите за удобство, които са променили човешкото общество през изминалия век. Те често са отваряли вратата към удоволствията от живота за по-широк кръг хора (карането на ски например може да бъде изтощително без лифтове). Освен това те разпространяват технологичната мощ по-широко: помислете например, че в днешно време не са ви необходими специални умения, за да правите доста добри снимки или да заснемате видеоклипове. Не бива да пренебрегваме и обещанието, дадено за пръв път на всички американци през 1930-те години: освобождаване от труден живот, за да можем да се съсредоточим върху нещата, които наистина ни интересуват. Животът е достатъчно труден; нужно ли е наистина да произвеждаме собствено масло? Удобните технологии обещават повече място в живота за други неща, като мисъл, наблюдения и свободно време.
Това поне е идеята. Но дори и според собствените си условия, технологиите за удобство ни подвеждат. Вземете например обещанието за освобождаване от прекалено дълго работно време. През 1964 г. списание Life в статия за „Твърде много свободно време“ твърди, че „със сигурност ще има рязък спад в средната работна седмица“ и че „някои специалисти по темата за нещата, които автоматизацията постига за нашата икономика, твърдят, че сме на ръба на 30-часовата работна седмица; други стигат дори до 25 или 20 часа.“ Очевидно е, че това са се оказали блянове. Технологиите може и да са направили от нас богове на протези, но те в никакъв случай не са изпълнили централното си обещание за свободно време. Проблемът е, че когато всяка отделна задача става по-лесна, ние започваме да изискваме много повече както от себе си, така и от останалите. Вместо само няколко трудни задачи (писане на няколко дълги писма) ние сме заети с далеч повече малки задачи (писане на стотици имейли). Измъчваме се от тиранията на малките задачи, индивидуално прости, но колективно потискащи. И когато всяка задача в живота е лесна, остава само една професия: многозадачност [multitasking].
Рисковете от биологична атрофия са още по-важни. Удобните технологии уж ни освобождават да се фокусираме върху това, което има значение, но понякога важното е онова, което се елиминира. Всички знаят, че е по-лесно да се шофира до върха на планината, отколкото да се върви пеша; изгледите може да са едни и същи, но усещането никога не е. По същата логика можем да се превърнем в същества, които могат да правят повече, но да открием, че онова, което правим, по някакъв начин е лишено от удовлетворението, което сме се надявали то да съдържа.
Проектът за самоеволюция изисква разбиране на връзката на човечеството с неговите инструменти, която е мистериозна и силно определяща. Някои учени, като археолога Тимъти Тейлър, вярват, че нашата биологична еволюция се е формирала от инструментите, избрани от нашите предци преди хилядолетия. Добре известно е, че когато хората описват нещата, които имат значение за тях, на второ място след човешките взаимоотношения обикновено стои овладяването на някакъв взискателен инструмент. Свиренето на китара, риболовът, голфът, скалното катерене, скулптурата и рисуването изискват овладяване на непокорни инструменти, които често не вършат онова, което искаме. Може би ключът към тези и други взискателни технологии е, че те постоянно изискват ново обучение. А от това мозъкът е стимулиран и принуден да се променя. Обратно, когато нещата са твърде лесни, като вид ние бихме могли да се превърнем в нещо като скучаещи ученици, намусени и вечно недоволни.
Не искам да настоявам, че всичко трябва да се прави по трудния начин или че е нужно да страдаме като предците си, за да постигнем изкупление. Не е погрешно да се използва микровълнова печка, а не огън с дърва за претопляне на вечерята. Но трябва да приемем сериозно нашата биологична нужда да бъдем предизвиквани – или да се изправим пред опасността да се превърнем в същества, чийто живот е по-продуктивен, но и по-малко удовлетворяващ.
Винаги е имало групи, често отхвърлени, които са настоявали да се придържат към по-трудни начини за извършване на някои неща. В сравнение с повечето автомобили, мотоциклетите са ненадеждни, болезнени и опасни, но някои хора не могат без тях. Може и да изглежда лудост да се използва остарял софтуер с писане на команди на ръка, или обикновен текстов редактор в ерата на усъвършенстваните потребителски интерфейси, но някои хора все още го правят. В наше време ентусиастите на „направи си сам“, хакерите и членовете на движението на производителите са само някои от хората, които интуитивно разбират важността на взискателните инструменти, без да отхвърлят идеята, че технологията може да подобри човешкото състояние. Подигравани, че им липсва „политическа стратегия“, те въпреки това осъзнават, че има много по-важни програми от просто политическите. Независимо дали го знаят или не, те се опитват да изработят бъдещето на онова, което означава да бъдеш човек, а по пътя се опитват и да разберат как да направят това съществуване полезно.
[1] Фиктивна американска домакиня, чието име се използва в една от ай-авторитетните марки за кухненски полуфабрикатни продукти. Бел. пр.