Някои от конфликтите в бившето съветско пространство, които дълго време бяха смятани за замразени, сякаш изведнъж преминаха в горещата фаза на военни действия, съчетани със сложни дипломатически маневри за потушаването им, информационна война и евтини морализаторски пози от хора и държави, абонирани за тази дейност.
Военният конфликт в Грузия от август 2008 г. беше поредното доказателство, че това, което се смята за задължително правило в драматургията (поне в класическата), се проявява като закономерност и в политиката. Фазата на поставянето на един етнополитически конфликт „във фризера“ на временните споразумения за примирие и умиротворяване от някой заинтересован външен фактор или съседни държави не може да трае вечно. Конфликтите имат вътрешно присъща необходимост да търсят свое трайно и „окончателно“ решение, такова каквото си го представят замесените страни, опиращи се на ресурсите, с които разполагат. Когато не прецениш правилно ресурсите си и международната подкрепа на която можеш да разчиташ, не само във вербален план, но и „на терена“, съвсем естествено резултатите се разминават неприятно с предварителните планове и очаквания – и опитът за „възстановяване на териториалната цялост“ на страната ти може да се окаже пълен провал. Цената за който се плаща от обикновените хора, много рядко от техните политически лидери.
Конфликтите между Грузия и Южна Осетия, и Грузия и Абхазия имат доста дълга история и е задължително тя да се познава, преди да се правят каквито и да е анализи и оценки на последната война между тях.
І. Конфликтът в Южна Осетия
Южна Осетия е образувана като автономна област в състава на съветска Грузия на 12 декември 1921 г. Названието Южна Осетия е дадено на тази планинска област в началото на 19. век от руските военни и административни власти. По-рано това са били историко-географските области Картли, Рачи и Имерети, населявани предимно от осетинци, но владени от различни грузински феодални княжества. С присъединяването на грузинското царство към Руската империя през 1801 г. (срещу обещанието да го избавят от постоянната турска заплаха и васална зависимост) Южна Осетия също става част от руските владения. Причината болшевишкият режим да създаде автономната област в края на 1921 г. е била преобладаващият брой на осетинското население в областта – през 1926 г. осетинците са били 69% от населението, грузинците – 27%, евреите – 2%, арменците – 1,6%, а руснаците само 0,2%.
След обявяването на независимостта на Грузия от СССР през 1991 г. грузинските власти не признават автономията и наричат Южна Осетия „Цхинвалски регион“ от времето на президента Е. Шеварднадзе, а преди това при първия президент Звиад Гамсахурдия – „Самачабло“.
Територията на Южноосетинската автономна област от времето на съветска Грузия е 3900 кв. км. След войната от август 2008 г. и периферните й зони, които продължаваха да бъдат под контрола на Грузия след 1991 г. и не признаваха властта на Цхинвали, бяха заети от руските войски и осетинските отряди, а грузинската администрация и население бяха прогонени оттам. В началото на въоръжения конфликт през 1991-92 г. пък хиляди осетинци избягаха от Южна Осетия в Русия, главно при роднините си в „братската република“ Северна Осетия – Алания. Осетинците са потомци на древното ираноезично сарматско племе алани. Езикът им е индоевропейски и силно се различава както от другите севернокавказки езици, така и от картвелските (грузински) езици. През 2007 г. населението на Южна Осетия възлиза на 72 000 души, от тях 64% осетинци и 25% грузинци, 2,8% руснаци и 1,21% арменци. Населението на административния център Цхинвали е 35 000 души. От 1989 г. досега населението на Южна Осетия е намаляло с 27 000 души. Противно на разпространените мнения мнозинството от осетинците – 61% са православни християни, а останалите са мюсюлмани и привърженици на традиционната местна „езическа“ религия.
Днешна Северна Осетия (на север от главния Кавказки хребет) е включена в Руската империя през 1767 г. Смята се, че осетинците се заселват в днешна Южна Осетия през 13. век, търсейки спасение от монголските нашествия и тук изпадат във феодална зависимост от двама местни грузински князе (територията е труднодостъпна, неплодородна и винаги е била рядко населена).
По времето на меншевишката грузинска република от 1918-21 г., отделила се от Русия след революцията и гражданската война, осетинците въстават и искат независимост от Грузия. Грузинското меншевишко правителство (възхвалено в цяла книга от Карл Кауцки) ги обвинява в сътрудничество с болшевиките и удавя въстанието им в кръв. Според осетинците тогава те дават 5 000 убити и 13 000 жертви на глада и епидемиите.
След анексирането на Грузия към Съветска Русия от 11-та Червена армия през април 1921 г. южноосетинците получават автономия, но език на администрацията в нея си остават руския и грузинския. Осетинският език е ограничен за употреба само в бита и за изучаване в началното училище. Това се обяснява с тяхната малобройност и такава съдба споделят десетки „малки народи“ в СССР, включително и българите от 1938 до 1986 г. Осетинците обаче смятат, че са били обект на преднамерена асимилация от грузинските власти.
При започването на процесите на преустройство в СССР протича бързо развитие на дълго тлеещи етнически, политически и социално-икономически конфликти, особено в кавказкия регион сред народите, които се смятат за ощетени от наложеното от съветската власт териториално-политическо статукво. През 1987-88 г. избухва въоръжен конфликт между Армения и Азърбайджан за Нагорни Карабах. В Прибалтика се развива мощно движение за независимост.
Активизират се и жителите на някои автономни образувания. На 10 ноември 1989 г. Съветът на народните депутати на Южно-Осетинската автономна област в Грузинската ССР, следвайки волята на мнозинството от южноосетинците, приема решение за преобразуване на областта в автономна република, една степен по-висока автономия, каквато имат по това време Абхазия и Аджария в състава на Грузия. Върховният съвет на Грузинската ССР обявява това решение за противоконституционно и решава да действа със сила. 15 хиляди грузинци потеглят за Цхинвали и се опитват да проведат там митинг. Следват сблъсъци между грузинци, осетинци и милицията, при които има шестима убити и 140 ранени, от тях 27 с огнестрелни рани. Духът е изпуснат от бутилката и започва движението на осетинско-грузинския конфликт по безкрайната (?) спирала на насилието. Никоя от двете страни не желае да отстъпи и конфликтът се задълбочава.
На 20 септември 1990 г. Съветът на народните депутати на Южно-Осетинската автономна област провъзгласява Южно-Осетинска съветска демократична република и приема декларация за национален суверенитет. През ноември извънредната сесия на Съвета заявява, че Южна Осетия трябва да стане самостоятелен субект на подписването на Съюзния договор (т. е. да получи статут на съюзна република и никога повече да не бъде част от Грузия).
На 9 декември 1990 г. се провеждат избори за Върховен съвет (парламент) на Южно-Осетинската република, които са бойкотирани от грузинското население в областта. На 10 декември Върховният съвет на Грузия приема решение за премахване на осетинската автономия. На следващия ден в Цхинвали следва междуетнически сблъсък, при който загиват трима души. Грузия въвежда извънредно положение в Цхинвали и още един осетински район.
През цялата следваща година има въоръжени сблъсъци на територията на Южна Осетия между грузинци и осетинци. Грузия се опитва да наложи със сила контрола си над областта. Грузинската милиция и национална гвардия срещат ожесточена въоръжена съпротива от осетинските отряди за самоотбрана и са принудени да напуснат повечето от оспорваните райони. Южна Осетия изпада в тежко положение след като Грузия прекъсва електроснабдяването й на 1 февруари 1991 г. На 4 май Събранието на депутатите на Съветите на Южна Осетия от всички равнища само с един глас против решава да отмени самопровъзгласяването на Южно-Осетинската демократична съветска република и да се върне към статута на автономна област. Това решение обаче е отхвърлено от грузинския Върховен съвет, който смята, че с автономията трябва веднъж завинаги да бъде приключено. Грузинските отряди контролират височините около Цхинвали и оттам подлагат града на обстрел, довел до много разрушения и жертви. В блокирания Цхинвали започват да пристигат доброволци от Северна Осетия и казаци. Осетинците излизат от града и действат на малки диверсионни групи, а грузинското население напуска Цхинвали още в началото на 1991 г.
На 1 септември 1991 г. сесията на Съвета на народните депутати на Южна Осетия отменя решението на Събранието на депутатите на съветите от всички равнища от 4 май, премахва Събранието като неконституционен орган и провъзгласява република Южна Осетия в състава на РСФСР. Това решение веднага е обявено за недействително от грузинския парламент. Тук виждаме поредния пример за т. нар. „война на легитимности или на суверенитети“, която протича по това време в различни части на Съветския съюз и в крайна сметка довежда до разпадането му. През декември 1991 г. вътрешните войски на разпадащия се СССР напускат Цхинвали, но оставят въоръжението си на осетинците.
В края на 1991 г. в самата Грузия избухва гражданска война. На 29 декември председателят на Върховния съвет на Южна Осетия Торез Кулумбегов е освободен от затвора в Тбилиси и се връща на поста си в Цхинвали.
На 19 януари 1992 г. в Южна Осетия се провежда референдум по два въпроса: дали сте съгласни Южна Осетия да бъде независима (от Грузия) и съгласни ли сте с решението от 20 септември 1991 г. за обединение с Русия. 98% от гласувалите отговарят положително и на двата въпроса.
През лятото на 1992 г. е подписано Дагомиското споразумение между Русия и Грузия за прекратяване на огъня в Южна Осетия и създаване на орган за уреждане на конфликта – Смесената контролна комисия, в която влизат Грузия, Южна Осетия, наричана от грузинците „Цхинвалската страна“, Русия и отделно Северна Осетия. На 14 юли 1992 г. в зоната на конфликта са въведени миротворчески сили от три батальона – руски, грузински и осетински. От декември 1990 до юли 1992 г. в грузинско-осетинския конфликт загиват според различни оценки от две до четири хиляди души.
На 14 септември 1993 г. е подписано руско-грузинско споразумение за възстановяване икономиката на Южна Осетия. Естествено или не, тя бързо се превръща в част от руското икономическо пространство, което е напълно обяснимо след кървавия конфликт с Грузия.
На 2 ноември 1993 г. е приета новата конституция на Република Южна Осетия.
На 30 октомври 1995 г. в Цхинвали се провежда първата грузинско-осетинска среща с участието на представители на Русия, Северна Осетия и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). Тук е постигнато съгласие да се анулира решението на Върховния съвет на Грузия за премахване автономията на Южна Осетия, както и решението на Върховния съвет на Южна Осетия за излизане от състава на Грузия. Започват преговори между двете враждуващи страни. Подписани са два меморандума, което означава пробив в двустранните отношения и търсене на дипломатически изход от въоръжения конфликт.
На 27 август 1996 г. в северноосетинската столица Владикавказ се провежда първата официална среща между председателя на Върховния съвет на Южна Осетия Людвиг Чибиров и грузинския президент Е. Шеварднадзе. Тогава Шеварднадзе заявява, че макар да е още рано да се говори за автономия, той не изключва възможността в бъдеще Южна Осетия да получи статут на автономна република със собствен парламент. За да направи такова напълно откъснато от реалността изказване (в която Южна Осетия е фактически независима от Грузия държава, при това под руска опека) бившият съветски външен министър явно е отчитал крайно мегаломанските шовинистични настроения в родната си Грузия, които оценяват всяко приемане на автономия за Южна Осетия като държавна измяна.
На 4 март 1997 г. започват „пълномащабни преговори“ за мирно уреждане на конфликта.
На 22 декември 2000 г. е подписано руско-грузинско междуправителствено споразумение за взаимодействие при възстановяването на икономиката в зоната на грузинско-осетинския конфликт и връщането на бежанците.
На 6 декември 2001 г. за втори президент на Южна Осетия (след Чибиров) е избран Едуард Кокойти.
На 15 януари 2002 г. парламентът на Южна Осетия приема постановление републиката да се обърне с молба към руските власти да приемат Южна Осетия в състава на Руската федерация.
На 3 януари 2004 г. кандидатът за президент на Грузия Михаил Саакашвили без съгласуване с Цхинвали посещава грузинското село Тамарашени в Южна Осетия и в речта си пред жителите заявява, че това е последната година, в която Южна Осетия и Абхазия не взимат участие в грузинските избори. След избирането на Саакашвили за президент периодично избухват въоръжени сблъсъци между двете страни, обикновено на територията на Южна Осетия.
През март 2006 г. Едуард Кокойти подава заявление до Конституционния съд на Русия за присъединяване на непризнатата република към Руската федерация.
На 14 юни 2006 г. президентите на непризнатите държави Южна Осетия – Кокойти, Абхазия – Сергей Багапш, и Приднестровието – Игор Смирнов подписват декларация за сътрудничество, в която се изразява готовност на трите страни да създадат съвместни миротворчески сили, ако от конфликтните зони бъдат изтеглени руските миротворци. През есента на 2006 г. Кокойти изразява загрижеността си от увеличаването броя на грузинските военни сили в горната част на Кодорското дефиле (контролирано до войната от август 2008 г. от Грузия) на границата с Абхазия и обещава да окаже военна помощ на Абхазия в случай на грузинско нападение срещу нея.
На 12 ноември 2006 г. едновременно с президентските избори, спечелени за втори път от Кокойти, се провежда нов референдум за независимост на Южна Осетия. На него се явяват 95% от избирателите, а 99% гласуват за независимост. В предимно грузинските села се провеждат алтернативни избори, спечелени от прогрузинския кандидат Дмитрий Санакоев, оглавяващ местната прогрузинска администрация (до войната от август 2008 г.).
Южна Осетия е призната за независима държава от три други „непризнати държави“ – Абхазия, Нагорни Карабах и Приднестровската Молдавска република, както и от „братската република“ Северна Осетия, която е в състава на Руската федерация. Северна Осетия нееднократно се обръща към властите в Москва с молба (и дори настояване) да признаят независимостта на Южна Осетия. Нейният президент придружава Е. Кокойти и при последните му посещения в Москва и предприетите там юридически и политически стъпки за признаване на независимостта на Южна Осетия от Грузия и приемането й в състава на Руската федерация.