В момента ние преживяваме най-дълбоката трансформация на информационната среда, от времето на изобретяването на печатната преса от Йоханес Гутенберг някъде около 1439. И проблемът с преминаването през една подобна революция е, че е невъзможно да се види развоя на нещата в някаква дългосрочна перспектива по отношение на това, което се случва. Погледът назад е единствената що-годе точна наука в този бизнес – а от гледна точка на дългосрочната перспектива всички ние сме мъртви. Печатът е формирал и трансформирал обществата през следващите четири века, но никой в Майнц (родния град на Гутенберг), не би могъл да знае през 1495, че неговата технология ще извърши следните гигантски трансформации на човешката култура (заедно с ред други неща): ще подхрани Реформацията и ще подкопае авторитета на могъщата католическа църква; ще даде възможност за възхода на това, което сега признаваме като модерна наука; ще създаде множество нечувани дотогава професии и индустрии; ще промени формата на човешкия мозък; и дори ще пренастрои нашите представи за детството. И все пак печатът е направил всичко това, плюс множество други неща.
Но защо да изберем [като ориентир за днешната ситуация] именно 1495? [Може би] защото се намираме на приблизително същото място в собствената си революция – онази, която започва с дигиталните технологии и мрежите. И макар че днес постепенно започваме да осъзнаваме, че това наистина е нещо гигантско, и че пред очите ни се извършват епохални социални и икономически промени, ние сме също толкова не-наясно с това накъде се движи всичко това и какво го движи, колкото са били и жителите на Майнц през 1495 година.
И това е така не поради липса на опити, имайте предвид. Библиотечните рафтове се огъват под тежестта на множество книги, които ни обясняват какво точно правят цифровите технологии с нас и нашия свят. Много учени мислят, изследват и пишат за тези неща. Но те са като слепците, опитващи се да опишат слона от старата басня: всеки от тях има само частичен поглед и никой не успява да схване цялата картина. Така че нашето съвременно осъзнаване се намира – както вече го е формулирал великият учен на киберпространството Мануел Кастелс – в състояние на „информирано недоумение“.
Ето защо появата на новата книга на Шошана Зубоф е толкова голямо събитие. Преди много години – през 1988, за да бъдем точни – като една от първите жени-професори в Harvard Business School, получила именувана професура[1], тя публикува забележителната книга „Епохата на умната машина: бъдещето на работата и властта“, която промени начините, по които мислехме за въздействието на компютъризацията върху различните организации и работата изобщо. Тази книга предостави най-дълбокото по онова време разбиране за това как дигиталните технологии променят работата както на мениджърите, така и на работниците. Но след това Зубоф изглежда замълча, макар че очевидно подготвяше нещо по-голямо. Първият намек за това, което предстоеше да видим, бяха две изумителни есета – първото в академично списание от 2015, а второто в голям германски ежедневник, през 2016. Онова, което те показваха беше, че тя е изнамерила нова призма, през която да наблюдава по напълно нов начин какво правят фирми като Гугъл, Фейсбук и др. – а именно: нищо по-малко от това, че създават нов вариант на капитализма. Тези есета обещаваха една по-пълна и по-всеобхватна версия на тази голяма идея.
И сега тя най-после е пред нас – най-амбициозният до момента опит да се обрисува по-голямата картина и да се обясни по какъв начин въздейства върху животите ни дигитализацията, която преживяваме в момента като индивиди и граждани.
Основната теза (и тема на повечето вестникарски заглавия, обсъждащи книгата) е, че тук става въпрос не толкова за естеството на цифровите технологии, колкото за една нова мутантна форма на капитализъм, която е намерила начин да използва технологиите за свои собствени цели. Името, което Зубоф е дала на този нов вариант е „капитализъм на надзора“. Той функционира чрез предоставяне на безплатни услуги, които милиарди хора използват с радост, позволявайки на доставчиците на тези услуги да наблюдават поведението им в удивителни подробности – и често без изричното им съгласие.
„Надзорният капитализъм“, пише тя, „едностранно използва човешкия опит като свободна суровина, която се превежда и обработва под формата на поведенчески данни. Въпреки че някои от тези данни се прилагат за подобряване на услугите, останалите се обявяват за собствена поведенческа принадена стойност [behavioural surplus], който се предава и обработва чрез високоразвити производствени процеси, известни под названието „машинна интелигентност“, и се превръща в прогностични продукти, които предвиждат какво ще правите сега, скоро и по-късно. Накрая, тези прогнози се търгуват на нов вид пазар, който аз наричам поведенчески фючърсни пазари[2] [behavioural futures markets]. Надзорните капиталисти са станали изключително богати чрез тези търговски операции, тъй като много компании са готови да правят залози върху нашето бъдещо поведение.“
Докато общите начини на работа на Гугъл, Фейсбук и др. са известни и до известна степен добре разбирани (поне от някои хора) вече от доста време насам, онова, което липсваше досега – и в момента се предлага от Зубоф – е прозрението и науката, които да ги поставят в по-широк контекст. Тя посочва, че докато повечето от нас смятат, че си имат работа само с някакъв вид алгоритмична непроницаемост, всъщност онова, пред което сме изправени днес, е последната и най-нова фаза в дългата еволюция на капитализма – от производството на продукти, през масовото производство, през управленческия капитализъм, до услугите, до финансовия капитализъм, а сега вече и до експлоатацията на поведенчески прогнози, тайно извличани от наблюдението на потребителите. В този смисъл огромната ѝ книга (660 страници) е продължение на една велика традиция, включваща фигури като Адам Смит, Макс Вебер, Карл Полани и – смея да го кажа – Карл Маркс.
Разглеждано от тази перспектива, поведението на дигиталните гиганти изглежда доста различно от розовогледите халюцинации на списание Wired. Това, което виждаме, е една колонизираща безмилостност, с която би се гордял и Джон Рокфелер. На първо място, тук е имало арогантно присвояване на поведенческите данни на потребителите – разглеждани като свободен ресурс, на разположение на всеки, който би пожелал да си го присвои. След него идва използването на патентовани методи за извличане или изчисляване на данни, дори и когато потребителите изрично са отказали разрешение, последвано от използването на технологии, които са непрозрачни по дизайн и насърчават невежеството на потребителя.
И, разбира се, налице е също и фактът, че целият проект е бил проведен на една по същество беззаконна – или във всеки случай без определени закони – територия. Така например Гугъл е решил, че може да дигитализира и съхранява всяка отпечатана книга, независимо от въпросите, свързани с авторското право. Или че ще снима всяка улица и къща на планетата, без да иска разрешение от никого. Фейсбук стартира своите скандални „маяци“, които показват онлайн-дейностите на потребителя и ги публикуват в новинарски емисии без знанието на потребителя. И така нататък, и така нататък, в съответствие с [познатата] мантра на нарушителя, че „е по-лесно да се моли за прошка, отколкото за разрешение“.
Когато експертът по сигурността Брус Шнайер писа, че „наблюдението е бизнес-моделът на Интернет“, той само намекваше за реалността, която Зубоф осветява сега. Комбинацията от държавен надзор и неговото капиталистическо съответствие означава, че дигиталните технологии разделят гражданите във всички общества на две групи: наблюдатели (невидими, неизвестни и неотчетни) – и наблюдавани. Всичко това има дълбоки последици за демокрацията, защото асиметрията на знанието се превръща в асиметрия на властта. Но докато в повечето демократични общества има поне известна степен на надзор над държавното наблюдение, понастоящем почти не разполагаме с регулаторен надзор над частното му съответствие. А това е недопустимо.
И това е нещо, което не може да бъде оправено лесно, тъй като то изисква от нас да се справим със същността на проблема – логиката на натрупването, имплицитна в капитализма на надзора. Това означава, че авто-регулацията е нещо, на което не може да се разчита. „Да се изисква зачитане на личната ни сфера от капиталистите на надзора“, казва Зубоф, „или да се лобира за прекратяване на търговското наблюдение в Интернет, е все едно да се иска от стария Хенри Форд да прави всеки ‚Модел Т‘ на ръка. Това е като да поискаш от жираф да скъси врата си или от крава, да се откаже от преживянето. Тези изисквания са екзистенциални заплахи, които нарушават основните механизми, [необходими] за оцеляването на субекта.“
Епохата на надзорния капитал е поразителна и просветляваща книга. Един друг читател ми отбеляза, че тя му напомня за magnum opus-а на Томà Пикетѝ „Капиталът, XXI век“, тъй като отваря очите ни за неща, които би трябвало да сме забелязали, но не сме. И ако не успеем да укротим новия капиталистически мутант в собствените ни общества, то ще трябва да обвиняваме единствено себе си, защото вече не можем да се оправдаем с невежество.
Интервю с Шошана Зубоф
Джон Нотън: В момента светът е обсебен от [грешките и простъпките на] Фейсбук. Но както казвате сама, първопроходецът е бил Гугъл.
Шошана Зубоф: Надзорният капитализъм е човешко творение. Той живее в историята, а не в [някакъв вид] технологическа неизбежност. Той е наченат и разработен от Гугъл по метода на опитите и грешките – по същия начин, по който Ford Motor Company е открил новата икономика на масовото производство или General Motors е открил логиката на управленческия капитализъм [managerial capitalism].
Капитализмът на надзора е изобретен около 2001 г. като решение на проблемите, пред които тогавашната финансова криза на dotcom-а е изправила младата компания, когато тя е рискувала да загуби доверието на инвеститорите. С нарастването на натиска от страна на инвеститорите лидерите на Гугъл изоставят първоначално заявената си антипатия към рекламата. Вместо това те решават да увеличат приходите от реклами, като използват изключителния си достъп до информацията за потребителските включвания [user data logs] (известни някога като „отходни данни“ [data exhaust]), в комбинация с вече съществените им аналитични възможности и изчислителни мощности, за да генерират прогнози за честотата на потребителското кликване-и-излизане [user click-through rates], използвана като сигнал за уместността на дадена реклама.
Оперативно това означава, че Гугъл, първо, ще пренасочи нарастващия си кеш от поведенчески данни, които сега вече ще се впрегнат в работа като принадена стойност от поведенчески данни, и, второ, ще разработи методи за агресивно търсене на нови източници на такъв излишък.
Компанията разработва нови методи за тайно улавяне на принадената стойност, с чиято помощ биха могли да се разкрият данни, които потребителите умишлено са избрали да запазят като частни, както и да се извлече обширна лична информация, която потребителите не са предоставили или не биха предоставили. А след това тази принадена стойност ще бъде анализирана и претърсвана за скрити смисли и значения, които биха могли да предскажат поведението на кликване-и-излизане. Данните за принадената стойност се превръщат в основа за нови пазари на прогнози, наречени „целенасочена реклама“.
Именно тук е началният момент, при който капитализмът на надзора се заражда от един безпрецедентен и доходоносен коктейл, чиито основни компоненти са: излишък от поведенчески данни, наука за данните, материална инфраструктура, изчислителна мощ, алгоритмични системи и автоматизирани платформи. В хода на безпрецедентното покачване на честотата на кликванията, рекламата бързо става също толкова важна, колкото и самото търсене. В крайна сметка тя се превръща в крайъгълен камък на един нов вид търговия, която зависи от онлайн-наблюдението в гигантски мащаби.
Успехът на тези нови механизми става видим едва когато Гугъл става публична компания, през 2004 г. Тогава най-накрая се разкри, че между 2001 г. и излизането им на борсата през 2004 г., приходите им са се увеличили с 3,590%.
Следователно капитализмът на надзора започва с реклама, но след това става по-общ?
Надзорният капитализъм е също толкова ограничен до рамките на рекламата, колкото и масовото производство е било ограничено до изработката на Ford Model T. Той бързо се превърна в модел за натрупване на капитал в Силиконовата долина, възприет от почти всеки стартъп. [Никак не е случайно това], че именно една от изпълнителните директорки на Гугъл – Шерил Сандбърг – изигра ролята на тифозната Мери[3], която пренесе капитализма на надзора от Гугъл при Фейсбук, когато пое ролята на „номер две“ във фирмата на Марк Зукърбърг през 2008 г. По това време идеята вече не е ограничена до отделни компании или дори до Интернет-сектора. Тя се е разпространила до широк спектър от продукти, услуги и икономически сектори, включително застрахователния бизнес, търговията на дребно, здравеопазването, финансите, развлеченията, образованието, транспорта и др. С това се пораждат изцяло нови екосистеми от доставчици, производители, клиенти, създатели на пазари и участници в пазари. Почти всеки продукт или услуга, който започва с думата „интелигентен“ или „персонализиран“; всяко устройство с Интернет-връзка, всеки „дигитален помощник“, е просто интерфейс на веригата за доставки, за безпрепятствения поток от поведенчески данни по пътя му към предвиждане на нашите бъдещи поведения в икономиката на надзора.
В тази история на завладяване и присвояване терминът „дигитални туземци“ [digital natives] придобива нов смисъл …
Да, „дигитални туземци“ е трагично-иронична фраза. Аз съм очарована от структурата на колониалните завоевания, особено от [онази на] първите испанци, които са се натъкнали на Карибските острови. Историците го наричат „модел на завладяване“, и той се развива в три фази: [1] правни мерки за снабдяване на инвазията с определен блясък на оправданието, [2] декларация за териториални претенции и [3] основаване на град, който да легитимира декларацията. По онова време Колумб просто обявява островите за територия на испанската монархия и папата.
Мореплавателите не биха могли да си представят, че пишат първата версия на един модел, който ще отеква през пространството и времето чак до дигиталния 21-ви век. Първите надзорни капиталисти също завладяват чрез декларация. Те просто декларират нашия личен опит като техен и свободен за вземане, за превод в данни в интерес на тяхната частна собственост и техните собствени знания. Те разчитат на некоректно указване и риторичен камуфлаж, снабден с тайни декларации, които ние не можем нито да разберем, нито да се конкурираме с тях.
Гугъл започва с едностранното обявяване, че световната мрежа е негова, свободна за вземане в неговата търсачка. Надзорният капитализъм произхожда от една втора декларация, в която се настоява, че нашият частен опит е техен и че той ще залегне в основата на приходите, които произтичат от преразказването и продажбата на нашите лични състояния. И в двата случая това е направено без да се пита. Пейдж [Лари, съоснователят на Гугъл] успява да предвиди, че този вид операции ще се придвижат отвъд онлайн-средата към реалния свят, където данните за човешките преживявания ще бъдат свободни за вземане. Оказва се, че визията му напълно отразява историята на капитализма, белязана от вземане на неща, които живеят извън пазарната сфера и обявяват новия си живот под формата на пазарни стоки.
Бяхме застигнати неподготвени от капитализма на надзора, просто защото нямаше начин как да си представим действията му – също както и за ранните народи на Карибите не е имало начин да предвидят реките от кръв, които ще произтекат от тяхното гостоприемство към моряците, появили се буквално отникъде, и размахващи знамето на испанските монарси. Както и хората от Карибите, ние се сблъскахме с нещо наистина безпрецедентно.
Някога ние търсехме Гугъл, сега Гугъл търси нас. Някога си мислехме за дигиталните услуги като за безплатни, но сега капиталистите на надзора смятат самите нас за безплатни.
А освен това е налице и тезата за „неизбежността“ [на всичко това] – един вид технологичен детерминизъм на стероиди.
В ранната ми теренна работа в компютризираните офиси и фабрики от края на 70-те и 80-те години открих двойствеността на информационните технологии: от една страна способността им да автоматизират, а от друга и да „информатизират“, под което разбирам способността им да превеждат нещата, процесите, поведенията, и т.н. в информация. Тази двойственост поставя информационните технологии встрани от по-ранните поколения технологии: информационните технологии произвеждат нови територии на знанието благодарение на способността си да информатизират, като винаги превръщат света в информация. Резултатът от това е, че тези нови територии на знанието се превръщат обект на политически конфликт. Първият конфликт е свързан с разпределението на знанието: „Кой знае?“ Вторият касае авторитета: „Кой решава кой знае?“ Третият касае властта: „Кой решава кой ще реши кой знае?“
Сега същите дилеми на знание, авторитет и власт вече излизат отвъд стените на нашите офиси, магазини и фабрики, за да залеят всички ни… а също и нашите общества. Надзорните капиталисти бяха първите двигатели в този нов свят. Те декларираха правото си да знаят, да решават кой знае и да решават кой решава. По този начин те започнаха да доминират в онова, което аз наричам „разделение на ученето в обществото“, което сега е централният организиращ принцип на социалния ред в 21-ви век, точно както разделението на труда е основният организиращ принцип на обществото от индустриалната епоха.
Значи голямата история всъщност е не технологията сама по себе си, а фактът, че тя е породила нов вариант на капитализъм, който става възможен чрез технологията?
Лари Пейдж е разбрал много рано, че човешкият опит може да бъде девствената гора на Гугъл, че той може да бъде извлечен онлайн, без допълнително заплащане и на много ниска цена, в реалния свят. За днешните собственици на надзорен капитал, познавателните реалности на тела, мисли и чувства са също толкова девствени и непорочни, колкото някога са били многобройните ливади, реки, океани и гори, преди да попаднат [във фокуса] на пазарната динамика. Ние нямаме формален контрол над тези процеси, защото не сме от съществено значение за новата пазарна дейност. Вместо това ние сме изгнаници от собственото си поведение, лишени от достъп или контрол над знанието, което се извлича в резултат на неговото отнемане от други, за други. Знанието, авторитетът и властта си остават при капитала на надзора, за който ние сме просто „човешки природни ресурси“. Днес ние сме туземските населения, чиито искания за самоопределение са изчезнали от картите на собствения ни житейски опит.
Макар че е невъзможно да си представим надзорния капитализъм без дигиталността, лесно е да си представим дигиталността без надзорния капитализъм. Това трябва да се подчертае достатъчно ясно: надзорният капитализма не е [равносилен на] технологията. Дигиталните технологии могат да имат множество различни форми и последици, в зависимост от социалната и икономическата логика, която ги въвежда в живота. Надзорният капитализъм разчита на алгоритми и сензори, машинна интелигентност и платформи, но той не е идентичен с което и да е от тези неща.
Откъде идва надзорният капитализъм?
Надзорният капитализъм преминава от фокуса върху индивидуалните потребители към фокуса върху цели населения, като например градове, и в крайна сметка върху обществото като цяло. Помислете за капитала, който може да бъде привлечен към фючърсните пазари, в които прогнозите за населението са се развили до степен на приблизителна сигурност.
Това е един процес на учене, който се задвижва от конкуренцията върху продуктите за прогнозиране. Първоначално надзорните капиталисти са се научили, че колкото по-голям е излишъкът, толкова по-добра е и прогнозата, което пък е довело до икономии на мащаба при работите по доставките. След това те са научили, че колкото по-разнообразен е излишъкът, толкова по-висока е неговата прогнозна стойност. Този нов динамизъм към икономии на обхвата ги изпраща от десктопа към мобилните устройства, към всичко по света: вашето шофиране, бягане, пазаруване, търсене на място за паркиране, дори кръвта и лицето ви. И винаги [става дума за едно и също]… местоположение, местоположение, местоположение.
Но еволюцията не спира дотук. В крайна сметка те разбраха, че най-предсказуемите поведенчески данни идват от онова, което аз наричам „икономии на действието“, тъй като системите са направени така, че да се намесват в състоянието на играта и всъщност да променят поведенията, като ги оформят по посока на желаните търговски резултати. Видяхме експерименталното разработване на тези нови „средства за поведенческа модификация“ в експериментите на Фейсбук за „емоционалната зараза“[4] и в скроената с помощта на Гугъл игра Покемон, която се базира на „разширена реалност“ [augmented reality].
Вече не е достатъчно просто да се автоматизират информационните потоци, [носещи данни] за нас; Целта сега е да бъдем автоматизирани самите ние. Тези процеси са щателно проектирани за произвеждане на невежество, чрез подминаване на индивидуалното съзнание, и по такъв начин елиминиране на всяка възможност за самоопределение. Както ми обясни един учен от сферата на данните, „Ние сме в състояние да проектираме контекста около определено поведение и по такъв начин да налагаме определени промени… Учим се как да пишем музиката, а след оставяме музиката да ги кара да танцуват.“
Тази власт за оформяне на поведението, с цел печалба или власт за други, е напълно само-овластяваща се [self-authorising]. Тя няма основания в някакъв вид демократична или морална легитимност, тъй като узурпира правата за вземане на решения и подкопава процесите на индивидуална автономия, които са от съществено значение за функционирането на демократичното общество. Посланието тук е просто: Някога принадлежах на самата себе си. Сега съм тяхна.
Какви са последиците от всичко това за демокрацията?
През последните две десетилетия надзорните капиталисти имаха почти пълна свобода на действие, без почти никаква намеса от страна на законодатели и регулатори [подзаконови актове]. Демокрацията е спала, докато надзорните капиталисти натрупваха безпрецедентни концентрации на знание и власт. Тези опасни асиметрии са институционализирани в техните монополи върху науката за данните, господството им в машинното разузнаване, което на практика представлява „средствата за производство“ на надзорните капиталисти, техните екосистеми на доставчици и клиенти, техните доходоносни пазари за прогнози, способността им да оформят поведението на индивидите и населенията, собствеността и контрола им над нашите канали за социално участие, както и огромните им капиталови резерви. Днес ние навлизаме в един 21-ви век, белязан от това неравенство при разделението на ученето: те знаят повече за нас, отколкото ние знаем за себе си или за тях. Тези нови форми на социално неравенство са антидемократични по самата си същност.
В същото време, надзорният капитализъм се отклонява по решаващи начини от познатата история на пазарния капитализъм – и това възпрепятства нормалните механизми за съответна реакция от страна на демокрацията. Едно от тези отклонения е, че надзорният капитализъм изоставя органичните реципрочности с хората, които в миналото са помагали за вграждането на капитализма в обществото и обвързването му, макар и несъвършено, с интересите на обществото. Първо, надзорните капиталисти вече не зависят от хората като потребители. Вместо това, търсенето и предлагането ориентира надзорно-капиталистическата фирма [основно] към бизнеси, които желаят да предвиждат поведението на населението, групите и индивидите. Второ, в сравнение с историческите стандарти, днешните големи надзорни капиталисти използват относително малко хора в сравнение с безпрецедентните им изчислителни ресурси. General Motors е наемала повече хора по време на разгара на Голямата депресия, отколкото Гугъл или Фейсбук наемат на върха на пазарната им капитализация. И накрая, надзорният капитализъм зависи от подкопаването на индивидуалното самоопределение, автономията и правата за вземане на решения, в името на безпрепятствения поток от поведенчески данни, с цел да подхранва пазарите, в които става дума за нас, но те не са за нас.
Тази антидемократична и антиегалитарна машинария може да бъде описана най-добре като пазарен преврат отгоре: свалянето [от власт] на хората, прикрито под формата на технологичния троянски кон на цифровите технологии. На базата на присвояването на човешкия опит, този преврат постига изключителни концентрации на знания и сила, като по този начин си запазва привилегировано влияние върху разделението на ученето в обществото. Това е форма на тирания, която се храни с хора, но не е за хората. Парадоксално е, че този преврат се празнува като „персонализация“, въпреки че той осквернява, игнорира, надделява и измества всичко в теб и мен, което е лично.
Нашите общества изглеждат вцепенени от всичко това: ние сме като зайчета, парализирани в светлината на фаровете на наближаваща кола.
Въпреки господството на надзорния капитализъм в дигиталната среда и неговата нелегитимна власт да си присвоява личния човешки опит и да оформя човешкото поведение, повечето хора намират за трудно неговото изтласкване назад, а мнозина се замислят и дали това изобщо е възможно. Това обаче не означава, че ние сме просто глупави, мързеливи или нещастни. Напротив, в книгата си аз изследвам множество причини, които обясняват как надзорните капиталисти се измъкват с помощта на стратегии, които ни държат в състояние на парализа. Това включва и самите исторически, политически и икономически условия, които са им позволили да преуспеят. Вече обсъдихме някои от ключовите причини, включително и естеството на безпрецедентното завладяване [на личните ни данни и пространства], просто чрез декларация. Други важни причини са необходимостта от включване, идентифицирането с технологичните лидери и техните проекти, динамиката на социалното убеждаване, както и определено чувство за неизбежност, безпомощност и примирение.
Ние сме хванати в капана на едно неволно сливане между лична необходимост и икономическо извличане, като същите канали, на които разчитаме за неща като ежедневна логистика, социално взаимодействие, работа, образование, здравеопазване, достъп до продукти и услуги, както и много други, сега вече играят двойна роля и като операции от веригата на доставки за принадените стойности на надзорния капитализъм. Резултатът от това е, че механизмите за избор, които традиционно сме свързвали с частната сфера, днес вече са ерозирани или опорочени. Не може да има изход от процесите, които са умишлено създадени, за да заобикалят индивидуалното съзнание и произвеждат невежество, особено когато това са същите процеси, от които трябва да зависим за ефективното си ежедневие. Така че нашето [без]участие се обяснява най-добре с неща като необходимост, зависимост, изключване на алтернативи и наложено невежество.
Не означава ли всичко това, че регулирането, което просто се фокусира върху технологията, е заблудено и обречено на провал? Какво трябва да правим, за да овладеем всичко това, преди да е станало твърде късно?
Технологичните лидери отчаяно искат да вярваме, че технологията е неизбежната сила тук, и че ръцете им са вързани. Но има обширна история на различни дигитални приложения, от времето преди възхода на надзорния капитализъм, които в действителност са овластявали хората и са съответствали на демократичните ценности. Технологията е куклата на конци, но надзорният капитализъм е кукловодът.
Надзорният капитализъм е феномен, създаден от човека и именно сферата на политиката е онази, в която той трябва да бъде конфронтиран. Ресурсите на нашите демократични институции трябва да бъдат мобилизирани, включително и нашите избрани служители. GDPR [неотдавнашното законодателство на ЕС за защита на данните и неприкосновеността на личния живот на всички лица в Съюза] е едно добро начало, а времето ще покаже дали можем да градим достатъчно върху тази основа, за да помогнем за откриването и прилагането на нова парадигма на информационния капитализъм. Нашите общества вече са успявали да опитомяват най-опасните ексцесии на суровия капитализъм в предишни времена, и ние трябва да го направим отново.
Макар че няма прост петгодишен план за действие, колкото и да копнеем за нещо такова, то има някои неща, които вече знаем. Въпреки съществуващите икономически, правни и колективни модели на действие, като антитръстовите закони, законите за защита на личните данни и синдикатите, капитализмът на надзора е имал две сравнително безпрепятствени десетилетия, в които е пуснал дълбоки корени и е процъфтявал. Нуждаем се от нови парадигми, породени от по-задълбочено разбиране на икономическите императиви и основополагащи механизми на надзорния капитализма.
Например, идеята за „притежание на данните“ често се възприема като решение. Но какъв е смисълът да притежавате някакви данни, които на първо място не би трябвало изобщо да съществуват? Всичко, което се постига с това, е едно по-нататъшно институционализиране и узаконяване на извличането на данни. Това е също като да преговаряме колко часа на ден трябва да бъде позволено да работи едно седемгодишно дете, вместо да се оспорва принципната легитимност на детския труд. Освен това собствеността върху данните не се съобразява с реалностите на поведенческия принаден продукт. Надзорните капиталисти извличат предсказваща стойност вече от удивителните знаци във вашия постинг, а не само от съдържанието на това, което пишете, или от начина, по който ходите, а не само от мястото, където се разхождате. Потребителите могат да получат „собственост“ върху данните, които дават на надзорните капиталисти, но с това те няма да получат собственост върху принадената стойност или върху прогнозите, извлечени от нея – не и без нови законови концепции изградени върху разбирането на тези операции.
Друг пример: може да има разумни антитръстови причини за разбиване на най-големите технически фирми, но само това няма да премахне капитализма на надзора. Вместо това, той ще произвежда по-малки капиталистически фирми за надзор и ще отвори поле за повече капиталистически конкуренти в сферата на надзора.
И така, какво трябва да се направи? При всяка конфронтация с нещо безпрецедентно, първата работа е да го именуване, да го формулираме възможно най-ясно. Говорейки за самата себе си, именно това е причината, поради която през последните седем години се посветих изцяло на тази работа… за да придвижа напред проекта за именуване като първа необходима стъпка по пътя към опитомяването. Надеждата ми е, че внимателното назоваване ще ни доведе до по-добро разбиране на истинската природа на тази измамна мутация на капитализма и ще допринесе за радикална промяна на общественото мнение, най-вече сред младите.
[1] Именуваната професура [endowed chair] е специален вид доживотно назначение в американските университети, средствата за което идват от дарения на личности, чието име постът след това носи (напр. Jonathan Lash Endowed Chair in Environmental Education and Sustainability). Бел. пр.
[2] Фючърсите [futures] са специални финансови инструменти, свързани със задължението да се купи или продаде даден продукт на определена цена и на точно определена дата в бъдещето. Бел. пр.
[3] По името на Мери Малън – родена в Ирландия готвачка, която пренася тифозната зараза в Америка. В случая, разбира се, се има пред вид онзи „агент“, който пренася новите идеи към други носители. Бел. пр.
[4] В резултат на широкомащабни експерименти е било показано, че определени емоционални състояния могат да се прехвърлят между хората без те да го осъзнават и по този начин поведенията им да бъдат фино манипулирани, най-вече чрез социалните мрежи. Бел. пр.