Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Историята на Давид Столяр, единственият оцелял след торпилирането през 1942 на кораба „Струма“, който пренася 781 еврейски бежанци от Балканите за Палестина…

Автор: Кая Гендж

За американците Исландия може да изглежда като друга планета, и то не само поради лунните си пейзажи и полета от лава. В страната живеят по-малко хора, отколкото на Статън Айлънд, въздухът е толкова чист, че при хубаво време се вижда с километри надалеч, а няколко от банкерите, които доведоха страната до ръба на банкрута през 2009, действително са отишли в затвора. Без драстичните съкращения, наложени върху останалите застрашени икономики в Европа, през последните няколко години Исландия преживява солиден икономически растеж. (Икономистът Пол Кругман твърди, че страната е някакъв вид икономическо чудо). Освен това тя в много отношения е една от най-социално развитите страни в света: след като преди шест години достигна първото място в класацията на Световния икономически форум за равенство между половете, Исландия стана известна като най-феминистката страна на света.

Автор: Джанет Елис Джонсън (фотографии от Ани Линг)

Защо все още сме обсебени от нацистите? Почти няма ден, в който да липсва телевизионно предаване или вестникарска статия за тях. Филми, които ги представят, продължават да се изливат от филмовите студии, от „Гадни копилета“ на Тарантино до „Пианистът“ на Полански. Престъпленията на нацистите продължават да ни преследват. Една от последните демонстрации на темата е огромният брой произведения на изкуството, които те са заграбили от еврейските им собственици. Хиляди от тези културни обекти си остават в галерии и музеи по целия свят, очаквайки наследниците на онези, които са ги изгубили, да се появят и да изискат реституция. От време на време има дори и случаи на съдебни преследвания за военни престъпления срещу бивши нацисти – неотдавна например беше определена датата за съдебния процес срещу 93-годишния Оскар Грьонинг, „счетоводителя на Аушвиц", за съучастие в повече от 300,000 убийства в лагера.

Автор: Ричард Дж. Еванс

В един летен ден през 1943 Ерна Петри се наслаждава на хълмовете и поляните, заобикалящи обратния път от Лвов, украинския град, в който тя често ходи да пазарува. Слънцето свети ярко и тя вижда нещо в далечината. Нарежда на каруцаря да спре и, действително, недалеч от пътя открива шест деца, които се крият там, треперещите им телца едва покрити от парцаливи дрешки. Петри завежда гладните, уплашени деца в украсеното с бели колони имение, в което живее заедно със съпруга си Хорст, четиригодишния им син и невръстната им дъщеря. Взема храна от кухнята и нахранва децата, докато обмисля какво да прави. Хорст не е вкъщи. Като съпруга и майка от онова време, от Ерна не се очаква да направи нещо преди да се е върнал мъжът ѝ, но тя разбира защо децата се крият. Известно ѝ е, че само няколко дни по-рано те са избягали от един претъпкан Judenwagen, вагон от влакова композиция, пътуваща към газовите камери. И така тя им нарежда да я последват отново. Този път тя ги завежда далеч от къщата, през покрития с плочки под на северния вход, през градината, после покрай кокошарниците и жилищните постройки на прислугата. Когато стигат до ямата в гората, Петри нарежда на децата да се обърнат с гръб към нея и, стискайки в ръка пистолета, който баща ѝ е подарил на раздяла, ги застрелва в тила, едно по едно…

Автор: Алексис Коу

Някои руски социални мислители (с които настоящият автор е съгласен) споделят разбирането, че от гледна точка на социалното развитие руското общество изостава с няколко десетилетия след определящите тенденции, типични за ядрото на ЕС и други страни от Запада. Между другото, това се отнася не само до Русия, но също и до други страни, намиращи се в орбитата, ако и по сравнително отдалечената периферия на западния свят: Украйна, Румъния, Турция, Мексико и някои други. В тези страни процесите на урбанизация, индустриализация и увеличаващ се достъп до училищно образование се случват със значително закъснение в сравнение със Запада. В резултат на това фундаменталните социални трансформации и съответстващите им социални практики, дискусиите и дискурса, са значително забавени, за удивление на ония, които живеят в едно по-различно социално време – а именно западните наблюдатели, които са запознати с живота в тези [по-изостанали] страни от телевизията.

Автор: Николай Митрохин

В Италия генерална амнистия за политически и военни затворници е била издадена през юни 1946; не е имало последователна политика за преследване на италиански граждани поради военни престъпления, а фашистките бюрократи и администратори са останали на служба. Съдията, назначен през 1957 като председател на Конституционния съд е бил също и президент на трибунала, учреден през 1938, за да взема решения по въпросите, възникващи във връзка с фашистките расови закони. През 1960, 60 от общо 64 регионални префекти в страната и всичките 135 от полицейските ѝ шефове, са започнали кариерите си при Мусолини. Висши фигури на режима остават ненаказани: няма последователна и обща разплата с престъпленията на фашизма нито у дома, нито в чужбина. В Германия, както знаем, само шепа бивши нацисти избягват денацификацията, а процесите по военните престъпления продължават в течение на няколко години, придавайки шокираща публичност на злодеянията на Третия райх и неговите слуги.

Автор: Ричард Дж. Еванс

Както показва срещата между равина Йоскович и папа Йоан Павел II, „папският кръст“ в Аушвиц днес вече се е превърнал в многосмислов и натоварен с прекалено много значения символ: напомняне за конфликта, белег върху периметъра, замърсяваща емблема в зона-табу – защитната зона около бившия лагер, която е също и законов, и символичен буфер между сакралното и профанното, между Аушвиц и града Освиенцим. 

Автор: Женевиев Зубржицки

Без съмнение за всички, най-болезнените спомени от периода на окупацията бяха онези, касаещи събитията от злополучното Драмско въстание. Това са най-важните сред тях – спомени, които са дълбоко вкоренени в колективното несъзнателно, независимо от това дали конкретните личности са изгубили близки по време на екзекуциите. В една общност, където всеки познава всекиго, а семейните връзки са тесни и широко разклонени, две цели села внезапно са били потопени в постоянно състояние на скръб: една от респондентките например разказа, че е изгубила тридесет и пет роднини. Колективната тема в този случай е особено интензивна. Всички респонденти, дори и онези, които не са изгубили хора от най-близкото си обкръжение, винаги говореха за екзекуциите в първо лице множествено число: „те ни клаха.“ Всички респонденти се връщаха отново и отново към тези събития и описанията на екзекуциите – „клането“, както ги наричаха те – и всеки добавяше някакви допълнителни детайли. Това е и първата тема, към която те се обръщат когато стане дума за окупацията, която изглежда тук се идентифицира напълно със събитията от 28-29 септември 1941.

Автори: Ксатнипи Коджагеорги-Зимари и Тасос Хаджианастасиу

Причините за продължаващата от 2010 насам гръцка криза се възприемат в самата страна по значително по-различен начин, отколкото навън. Зад това се крие едно специфично разбиране за света и историята, което търси обяснението за несполуките на собствената нация преди всичко в машинациите на чужди сили.

Автор: Екехард Крафт

По повод годишнината от „присъединяването“ през март 1988 за пръв път беше изказано и официално извинение от страна на „република Австрия за извършените от австрийци престъпления на националсоциализма“ (цитат от телевизионната реч на президента Валдхайм. ) Оттогава насам изискването „да живеем с истината за нашата история, както с нейните светли, така и с мрачните й часове“ (президентът Клестил в речта си по случай встъпване в длъжност) се изказва последователно в множество различни политически заявления. Допитванията до общественото мнение показват, че тези изявления се приемат с голямо съгласие: заявлението на бундесканцлера Враницки в Ерусалим (1993), че Австрия носи колективна отговорност за престъпленията на националсоциализма, е прието със съгласие от 81 процента от анкетираните, докато само 17 процента го отхвърлят.

Автор: Хайдемари Уул

Ако всеки музей е някакъв аргумент, то основното твърдение на масивния нов Музей на историята на полските евреи, открит наскоро във Варшава, е че хиляда години еврейска история не могат да бъдат сведени до периода от шест години между 1939 и 1945, през които нацистка Германия унищожи шест милиона евреи, най-вече в Източна Европа.

Автор: Джеймс Маколи

Градовете демонстрират своето преклонение пред историята чрез паметниците и мемориалите, които решават да издигнат, и в които миналото се представя тържествено като религия. В книгата си „Надежда и памет“ Цветан Тодоров пише: „Докато историята прави миналото по-сложно, то възпоминанието го прави по-просто, защото обикновено то се опитва да ни предостави герои, пред които да се прекланяме и врагове, които да ненавиждаме; то се занимава с неща като оскверняване и освещаване“. Но в Берлин миналото е едно много странно и изкривено място – не такова, което може да се чества само по себе си.

Автор: Лейла Пийкок

От края на 2013 година, когато в Украйна избухна Демократическата революция, наречена „Революция на достойнството“, в руските средства за масова информация започнаха да се използват следните клиширани стереотипи: „бандеровци“, „хунта“, „каратели“ и др. Те са от типа стереотипи с главна начална буква, защото са инициирани от кремълския режим, който се отнася крайно негативно към тази революция, боейки се, че подобно събитие може да се случи и в Руската федерация.

Автор: Иван Симеонов

През март 2014 европейците се пробудиха в света на Владимир Путин – свят, в който границите могат да се променят чрез сила, международните институции са безпомощни, икономическата взаимозависимост се оказва източник на нестабилност, а предсказуемостта се превръща от главен икономически актив в икономически пасив. Украинската криза принуди ЕС да признае, че европейски ред повече няма. Макар че трябваше да се разпространява по някакъв дифузен начин в целия континент – а после и на цялата планета – той, европейският ред, неочаквано отстъпи. По същия начин, по който разпадането на Югославия постави край на европейския ред от времето на Студената война, кризата в Крим ознаменува края на европейския ред, утвърден след края на Студената война.

Автори: Иван Кръстев и Марк Леонард

След като политическата възбуда и медийната логорея около кончината на Президента д-р Желю Желев започнаха да отшумяват, дойде времето за трезвите изводи и анализи. Дори и със самата си смърт, д-р Желев ни изнесе няколко поучителни политически урока с огромен подтекст и значение. Остави ни поводи за размисъл преди всичко за България и нейната (възможна) роля на европейски флагман на Балканите. Неслучайно настоящи и бивши президенти и политически лидери с огромно влияние и авторитет от Македония, Албания, Румъния, Косово и Босна и Херцеговина дойдоха лично да се сбогуват с д-р Желев.

Автор: Аспарух Панов

В първата седмица на януари летим за Берлин. Самолетът е пълен с млади хора, очевидно студенти, които се завръщат след празниците у дома. У дома? От дома? Където и каквото и да означава това „у дома“, в него има и надежда, и оптимизъм и … много тъга. Тъга, че те заминават и ще продължават да заминават, вероятно завинаги, ние обаче със сигурност ще долетим обратно само след седмица. Чувството е малко особено, защото Германия някак винаги е оставала встрани от мен, никога не съм я мечтала или чувствала толкова плътно, сантиментално-романтично или носталгично, както другите си дестинации. Париж, Виена, Лондон, Дубровник, Истанбул, Солун, Прага, Будапеща …

Автор: Евдокия Борисова

Както тя никога не се уморява да повтаря, стратегията ѝ се основава на три основни неща: подкрепа за Украйна, дипломация с Русия и санкции, за да се докара Путин на масата за преговори. Да се види как Германия сочи пътя към икономически санкции срещу Русия е нещо изключително. През ранните 1990 години аз написах една история на Остполитиката на Западна Германия, чиято връхна точка е германското обединение – и първата заповед на тази Остполитика е, че търговията с Изтока трябва да продължава винаги. Днес Германия има по-голяма търговия с Русия от която и да било друга европейска сила. Нейните енергийни, машиностроителни и други ориентирани на Изток бизнеси съставят мощно лоби, не на последно място и в собствената Християндемократическа партия на Меркел. И все пак тя успя да ги поведе със себе си по пътя на санкциите.

Автор: Тимъти Гартън Аш

В Каламата се представям като американски неофашист със силен интерес към гръцката история. Отначало скептично, после с истински плам, няколко членове на Златната зора ме канят да идвам на събранията им. Офисите им обикновено са разположени далеч от главните площади, най-вече в жилищни сгради в тихи квартали. Големи гръцки знамена висят по стените, заедно с изрезки от вестници и преначертани карти: Гърция в притежание на Скопие и части от България, Гърция в притежание на северна Турция, Гърция в притежание а Кипър и южна Албания.

Автор: Александър Клап

На 11 юли тази година, месец преди да бъдат проведени първите в историята на Турция всеобщи избори за президент, тогавашният премиер-министър Реджеп Тайип Ердоган се качи на сцената в една зала за конференции в Халич, Истанбул, и представи визията си за бъдещето на страната, която беше управлявал в продължение на дванадесет години. „Старата Турция е зад гърба ни и вратите ѝ са вече затворени“, каза той. Ердоган стоеше пред масивен плакат, на който беше написано „По пътя към Нова Турция“.

Автор: Кая Гендж

ВМРО и неговото гръцко съответствие, Makedonikon Komitaton (Македонски комитет), са в известен смисъл две „въобразени общности“, които са национализирали, доста неясно, но възможно най-удобно, всевъзможни социални разцепления и индивидуални аспирации. Урбанизацията и емиграцията в епохата на национализма са прекъснали една традиция, която се е характеризирала чрез лоялност към църквата, семейството, клана и селото. Тайните организации предлагат на множество млади мъже, живеещи извън собствените си кланове и далеч от селата си, една алтернативна възможност за намиране на ориентири и подкрепа. Но идеята за нацията все още е доста далеч.

Автор: Василис Гунарис

Часът е 20.00. Нови Белград, Югославия. 1968 година. В една малка университетска сграда се разиграва театралната постановка „Караван приятелство“. Желаещите да я видят са много. Залата събира едва 400 седящи места, които са отредени за близки до елита работници и младежи. Навън започват да прииждат от общежитията гневни студенти. Протестиращите се струпват пред театъра и предприемат атака към сградата. Летят камъни и други предмети. Удрят се вратите. На мястото веднага пристига патрулка с трима милиционери. Те не се справят с положението. Събитието е отменено, а студентите наброяват вече няколко хиляди. Появяват се специални части с водни оръдия. Протестиращите отговарят с обръщане на коли и изграждане на барикади. Така, както са виждали да правят техните колеги в Париж. След няколкочасови сблъсъци, студентите се оттеглят в кампуса, където започват обсъждания за бъдещи действия. Обявено е шествие на другия ден, което ще започне сутринта и ще премине през целия Белград. Ранените и арестуваните през бурната и гореща нощ между втори и трети юни, са стотици.

Автор: Ивайло Динев

Политиката на терор в Македония е нещо по-сложно, отколкото може би изглежда на пръв поглед. Смъртта на активистите нерядко се оказва удобна за всички страни. Убийците се гордеят и хвалят със смъртта на своите най-зли врагове. Страната, която е понесла загуби, се опитва да извлече от тях полза, като представя картините на поруганите тела и прави списъци на мъченици, които се предават на служителите от консулствата и представителите на вестниците от целия свят. А след това тя полага всички усилия, за да организира отмъщение от подобаващ мащаб. На по-ниско ниво обаче това е гражданска война между най-обикновени съселяни, чиито дребнави дрязги и социални разцепления от всевъзможен характер са неразривно свързани с високата политика на Македонския въпрос.

Автор: Василис Гунарис

След разпадането на Югославия, Сърбия постепенно се либерализирала и отворила към практиките от Европа. В сферата на образованието се следвали пътищата, поставени в т. нар. Болонски процес. Вследствие на реформите, университетите станали все по-недостъпни. В момента средно по 1000 евро на година е таксата във Философския факултет, уточняват събеседниците ми.

Автор: Ивайло Динев

Изкусително е – и някои австрийски коментатори вече са изказвали тази мисъл – да се вижда в Йорг Хайдер и неговата партия някакъв вид възобновен фашизъм или дори вид пара-нацизъм. Но всъщност това е просто вид самоуспокоение, тъй като е лесно да се покаже защо Хайдер (или льо Пен, или Джанфранко Фини в Италия), не представляват просто някакъв завой назад към лошото старо време, те не са ехо на духовете от европейското минало. Това не са тоталитарни идеолози. Ако биха били такива, ние може би бихме могли да ги игнорираме – и при всички случаи те не биха били успешните популистки политици, които са днес. Но само от факта, че един популист като Йорг Хайдер няма принципи, вече не следва, че той няма и дълбоко вкоренени, и широко споделяни предразсъдъци. Докато Европейският съюз се занимава с „Маастрихт 2“ в същото време, в което границите му горят, Хайдер и подобните нему хора представляват нещо далеч по-сериозно: те са духът на Европа, която тепърва ще идва.

Автор: Тони Джудт

Обесванията са извършени в последния ден на август 1941, на градския площад във Виержбник, във вече бившата централна Полша. Изминали са две години откак съвместната германско-съветска инвазия е разрушила полската държава; десет седмици преди това германците са измамили бившия си съюзник и са нападнали Съветския съюз. Виержбник, родно място на поляци и евреи, се намира в границите на Централното управление – колония, която германците са създали от някои части от полското си завоевание. Докато поляците излизат от църквата в този неделен предобед, те виждат пред себе си бесилки. Германската полиция е избрала шестнадесет или седемнадесет поляци – мъже, жени и поне едно дете. А след това германците подбират екзекуционен екип, съставен от евреи, доведени същата сутрин от гетото. Те са, които трябва да изпълнят присъдите. Поляците са заставени да стъпват на малки столчета; после евреите поставят на вратовете им примки и ритат столчетата изпод краката им. Телата са оставени да се люлеят.

Автор: Тимъти Снайдър

„Знаете ли, отдадох три години от живота си за това“, казва Ненад (сръбски участник в Босненската война) – а накрая нямах нищо. Направо бях гладен. Наистина гладен, понякога на ръба на гладната смърт. И онова, което виждам е, че всичко е било само за хората по върховете и за техните джобове. Знаех за всички фирми, които Караджич и хората около него контролираха. Всички останали изгубиха. Но генералите и политиците, те всички направиха милиони от войната“.

Автор: Скот Андерсън

В моето съветско минало имаше много легенди които помагаха на хората да се мислят за „пъпа на света“. За целта в зората на болшевишката власт бяха създавани структури, занимаващи се с пропаганда. Но понеже нямаше почти никакви постижения на съветската власт, те трябваше да бъдат измислени. В СССР знаеха, че радиото е измислено от Александър Попов, но никой не казваше, че първите опити с електромагнитни вълни са направени от французина Едуар Бранли и англичанина Оливър Лодж. А създател на радиото е италианецът Гулиелмо Маркони.

Автор: Олег Панфилов

През 90-те години работих като лектор по български език и литература в националния университет „Тарас Шевченко“ в Киев. Живеех в студентския хотел на улица „София Ковалевска“, който ми се виждаше страшно далеч от Университета поради постоянно препълнения и движещ се рядко автобус № 38. Седеметажният хотел имаше постоянни жители: хърватската лекторка, аз и чеченците, които живееха на първите три етажа. Множеството стаи си стояха празни. Чеченците бяха настанени под благовидния предлог, че са представители на чеченското просветно дружество в Киев. Сред тях имаше просветени, имаше и непросветени. И едните, и другите се занимаваха с рекет. Просветените ми показаха образци от чеченската литературна класика (хърватската лекторка, заедно с хърватския посланик по-късно направиха превод и подбор на хърватски и го издадоха в хубава книга). Непросветените периодично ме питаха, докато си пиех кафето в барчето на първия етаж, дали мога да изпия на екс водна чаша с водка, след което, без да се интересуват от отговора ми, го правеха.

Автор: Стилиян Стоянов

Погледнат повърхностно, „Великолепният век“ изглежда като нарицателен продукт от годините на Ердоган. Благодарение на икономическите политики на Ердоган Турция има бурно развиваща се телевизионна индустрия, която е в състояние да произвежда подробно оформени исторически драми, но също и преуспяваща семейно-ориентирана средна класа от религиозни мюсюлмани, жадни да гледат собствените си ценности отразени в историческа имперска обстановка. И, доколкото външната политика на Ердоган насърчи отношенията с бившите османски провинции, поредицата си спечели големи зрителски аудитории в балканските, кавказки и арабски страни, не особено известни с нежни спомени по отношение на османското управление. Излъчван пред повече от двеста милиона зрители в петдесет и две страни, „Великолепният век“ постига една от основните цели на Ердоган: да направи една мощна, не-секуларна, глобално ангажирана версия на Турция да изглежда както възможна, така и привлекателна.

Автор: Елиф Батюман

Едва ли някога въпросът за граничните очертания на кръстопътните (и кръстословни) Балкани, за това точно откъде и докъде географски и цивилизационно се простира полуостровът, ще намери що-годе приемлив отговор. Докато западните предели на „барутния погреб“ са по-неустановени и размити – за едни те стигат дотам, откъдето започва да се слуша класическа музика, за други – където населението престава да пие боза, все ефектни отговори, претендиращи за екстравагантност, то източната граница на полуострова е по-ясно набелязана, за нея обикновено се приема географската, която маркира бреговете на Босфора, Мраморно море и Дарданелите.

Автор: Хюсеин Мевсим

Странно, но най-мултикултурната държава, оставаща на Балканите днес е Сърбия, с нейните значителни албански, унгарски, ромски и мюсюлмански малцинства. Но именно най-слабата балканска държава, Македония, днес е изправена пред най-тягостното наследство на Берлинския конгрес. Днешният македонски въпрос противопоставя правата и аспирациите на македонците – народ, който не е съществувал в съвременния смисъл на думата по време на Конгреса – срещу правата и аспирациите на една от най-старите общности на полуострова. Албанците са единственото голямо малцинство в Македония, но те растат по брой и са недоволни. Въпросите на войната и мира в южните Балкани в крайна сметка зависят от това дали тези два народа (или може би по-реалистично, техните два политически елита) могат да стигнат до споразумение върху необходимостта от съвместно съществуване.

Автор: Миша Глени

Погледнато повърхностно, онова, което Домът на терора представя е лъжа: един фалшифициран разказ за историята на Унгария. Това е един населен с призраци, увеселителен разказ, в който посетителите се оказват натъпкани в товарни вагони, заключени в затворнически килии и изпратени в дупки за изтезания – по този начин Домът на терора върши за 20-ти век същото, което адските къщи вършат за ада. Но под повърхността музеят предава една скрита истина за идеологията на Фидес за национално обновление. Орбан е прав да го нарича затвор за ужасите на двадесети век. Реалната притегателна сила на Дома на терора е подсъзнателна. Той говори езика на удоволствието и страха. Като преживяване той се отнася не толкова до Унгария, колкото до перверзната привлекателност на тоталитарната власт.

Автор: Джейкъб Микановски

За Украйна няма бъдеще без Европа, но и за Европа няма бъдеще без Украйна. През целия ход на вековете историята на Украйна е разкривала повратните точки в историята на Европа. Това изглежда все още важи и в наши дни. Но, разбира се, по какъв начин ще се обърнат нещата зависи, поне в течение на следващите няколко седмици, от европейците.

Автор: Тимъти Снайдър

Сутринта на 15 март 1921 г. един тежък мъж, облечен в дебело палто, е застрелян от упор, изотзад в главата, докато се разхожда по Харденбергщрасе в берлинското предградие Шарлотенбург, след което умира на място сред кървава локва на тротоара. Убиецът му, много по-млад и по-слаб човек, прави вял опит да избяга, но почти веднага е хванат от няколко минувачи. „Той беше чужденец“, са първите му думи, на развален немски език. „Аз също съм чужденец. Няма загуба“. 

Автор: Марк Мазовер

В последно време граждани и медии все по-настойчиво поставят въпроса: „Какво се случва в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът)?“. В „мрежата“ има дори призиви за протести срещу „намесата на държавата при решаването на делата срещу България“. Напрежението е провокирано от бланкетните писма, с които страсбургският съд „поздрави“ за Нова година стотици българи, съобщавайки им, че техните жалби са обявени за недопустими.

Автор: Михаил Екимджиев

Прочетете още...