Показното спокойствие на изборите прикриваше реалните безпокойствия на германската общественост – безпокойствия, онагледени от изборните резултати. Меркел започна кампанията си късно, а след това почти не участваше в нея. Произнасяше прости речи, в които рядко се споменаваха опонентите ѝ. В очите на обществеността двете основни партии изглеждаха почти идентични. Това предостави на AfD възможността да представя себе си като основната опозиция. И ако в края на краищата хората се обърнаха към партия, която казваше непроизносимото, то това беше и отчасти защото за доста много произносими неща не се говореше изобщо.

Автор: Мадлен Шварц

Хиляди германски учени от еврейски произход са принудени да бягат от нацистка Германия. Много от тях емигрират в Турция, където допринасят за модернизирането на турската държава по времето на Ататюрк. Емигриралите от нацистка Германия университетски преподаватели пристигат в Турция тъкмо навреме. В края на 1920-те години Ататюрк разработва своята визия за реформа на висшето образование. Целта му е да превърне Турция в модерна държава, а германските интелектуалци от еврейски произход активно се включват в изграждането на нова и модерна образователна система в страната, разказва режисьорката Ерен Йонсьоз, чиито документален филм „Безотечествени – на изгнание в Турция“ в момента е по германските киноекрани.

Автор(и): екип на „Дойче веле“

Дали Ролф Петер Зиферле е планирал скандала, който предизвика книгата му Finis Germania, дали е могъл да предполага, че от нея ще се продават по няколкостотин екземпляра в час, че ще стане номер 1 в „Амазон“? Или съзнателно се е въздържал от публикация? Едва ли някога ще разберем, защото Зиферле се самоуби миналата година, а Finis Germania бе издадена от негови приятели, които твърдят, че текстът, открит в компютъра му, съдържал „изповедите“ на покойния.

Автор: Стоян Гяуров

След като хърватската управляваща коалиция се разцепи през април 2017, нещата изглеждаха така, сякаш в страната би могла да се повтори политическата криза от миналото лято, при която тогавашният премиер-министър Тихомир Орешкович беше отстранен чрез вот на недоверие. Но Хърватска преодоля тази криза през юни, когато премиер-министърът Андрей Пленкович формира ново парламентарно мнозинство, с което предотврати възникването на нестабилност в най-новия член на ЕС. Това спасение от политически хаос в последната минута остана до голяма степен незабелязано, но стабилността в Хърватска, или липсата на такава, е от важно значение както за Съединените щати, така и за Европа. Тя може да наклони баланса в един разклатен Европейски съюз и да окаже влияние върху влошаващата се ситуация на Балканите, маркирана от икономически трудности, политическа корупция и засилващ се национализъм. Което е най-важно, умереното хърватско правителство е в момента най-силният западен съюзник в борбата срещу засилващото се руско влияние в региона.

Автор: Дагмар Скрпец

Не е никак странно, че Москва и Белград активираха до максимум своите пети колони в София и в Скопие в навечерието на 2 август – датата на договореното от премиерите Борисов и Заев съвместно честване на Илинден и планираното подписване на договор за добросъседство между двете страни. Изолацията на Македония от нейните съседи е основна регионална политическа цел на Белград с цел да не се допусне интеграция на Скопие в НАТО и ЕС преди приемането на Сърбия за член на ЕС (Белград засега отказва членство в НАТО).

Автор: Огнян Минчев

Политическите събития във Франция от изминалите 6 месеца несъмнено ще останат паметни не само в историята на Петата република, но и на целия европейски континент. Изборът на Еманюел Макрон за президент на Франция през април тази години приличаше на сценарий на добре измислен от Оливър Стоун филм с щастлив завършек, което е рядкост за жанра на политическите сценарии. Двата мастодонта на френската политика – дясната Републиканска партия и лявата Социалистическа, които по силата на неписан политически договор си поделяха влиянието и винаги си осигуряваха властта, мобилизирайки електората си срещу нежелани конкурентни политически субекти, бяха буквално отвяни от 39 годишния Макрон, доскоро слабо познат на френското общество. Краткотраен министър в правителството на левия Франсоа Оланд, Макрон напусна по свое желание властта на социалистите, като публично призна несъвместимост в разбиранията си преди всичко за икономическото развитие на Франция.

Автор: Леа Коен

Австрия е управлявана предимно от парламентарни коалиции, съставяни традиционно от централно-левите социалдемократи и централно-консервативната Народна партия. Тези две партии и непосредствените им предшественици са основали Австрийската република през 1918, направлявали са възстановяването ѝ след Втората световна война и са управлявали оттогава насам, най-вече чрез големи коалиции.

През последните десетилетия комбинираният дял от избиратели на социалдемократите и Народната партия спадна рязко, от 91 процента през 1981 до около 50 процента през 2013. И докато популярността на тези партии спада, увеличаващата се сила и политическият радикализъм на Партията на свободата често не оставят на основните партии друга алтернатива освен да продължават тромавата си коалиция. Това от своя страна само усилва обществената потребност от промяна. (През 2000 г. Народната партия направи опит да наруши този цикъл като оформи правителство с Партията на свободата, но резултатите бяха катастрофални: включването на Партията на свободата в коалицията предизвика мощна международна реакция, налагане на санкции срещу австрийски правителствени служители, загуба за Народната партия на изборите от 2006 и рязко спадане на популярността на партията).

Автор(и): Райнхард Хайниш

Оспорваните избори от 2016 показват ясно ожесточените разделения в страната. Острата поляризация води до улични протести. Формално разследване тегне над най-мощната фигура в страната, която прави всичко възможно, за да го осуети. А вместо да се изправят против това крещящо нарушаване на всякакви принципи, американските републиканци или свиват рамене, или предоставят директна подкрепа за окопалия се лидер. Москва наблюдава ситуацията с ликуване, докато се опитва да насажда съмнение в институциите на страната – а всъщност в самата идея за демокрация.

Макар че паралелите са поразителни, горното описание се отнася не до Съединените щати, а до Македония – малка балканска страна, която бързо започва да се оформя като красноречив пример за онова, което се случва в демокрациите когато лидерите им могат да си позволят да не зачитат върховенството на закона. Докато стабилността в Македония виси на сребърна нишка, републиканските сенатори в американския Конгрес безотговорно се намесиха в свадата – и с това само усилиха една още по-интензивна намеса от страна на Русия.

Автор(и): Едуард П. Джозеф и Огнен Вангелов

След протестите от понеделник в руската блогосфера цари трескав тон, усещането е за надежда, която се бори да надмогне страха. Без съмнение тези протести – често в открито предизвикателство към руските власти, които в много градове отказаха да дадат разрешения за провеждането им – бяха географски най-широко разпространените в цялата руска история: осем души, включително петима малолетни, бяха задържани на осем хиляди километра от Москва, в Благовешченск, на границата с Китай. Като цяло над 1,700 души бяха хвърлени в затвора – почти половината от тях в Москва – което е най-мощната вълна от протести за много десетилетия. В Москва някои от задържаните трябваше да прекарат нощта по пейките в един полицейски двор, тъй като в участъка нямаше достатъчно място. От друга страна това означава, че достатъчно хора са излезли по улиците в понеделник, за да направят възможни толкова много арести. Повечето от задържаните бяха освободени само след няколко часа; мнозина бяха осъдени на глоби и между пет и тридесет дни зад решетки; някои от тях със сигурност ще получат по няколко години в затворнически лагери. Това е начинът, по който функционира пост-тоталитарният терор – наказвайки неколцина, избрани случайно, за да сплаши останалите, Онова, което дава на мнозина руснаци надежда е, че в Русия изглежда се появява ново поколение от хора, които все още не са наплашени.

Автор: Маша Гисън

Западането на AfD би трябвало да напомни на европейския истеблишмънт, че най-добрата противоотрова срещу популисткия гняв е реалното обръщане към грижите на избирателите. Опитите на Германия да поднови контрола върху миграционните потоци без да отменя хуманитарните си принципи – както се демонстрира например от решението на Берлин да използва председателството си в G–20 за насърчаване на икономическото развитие в Африка – са добър пример в това отношение. Освен това този спад демонстрира важността на създаването на реални възможности за избор в политическия мейнстрийм. Предлагането на реална алтернатива срещу статуквото, както го прави Мартин Шулц, може да неутрализира бунтарската привлекателност на популистите. Политиците по други места в Европа би трябвало да си отбележат това.

Автор: Михаел Брьонинг

Една от бомбите, хвърлени по време на последната президентска кампания във Франция, беше Световна история на Франция – том от 800 страници, разглеждащ 40,000 години френска история. Съвместна работа, написана от 122 учени и ръководена от Патрик Бюшерон, изтъкнат специалист по средните векове от Колеж дьо Франс, книгата едва ли изглеждаше като кандидат-бестселър по време на излизането си през януари. Но французите просто я разграбват: 70,000 екземпляра са разпродадени до средата на март и продажбите все още са силни. След няколко десетилетия на сънливост, академичната история е хит.

Макар че книгата дължи голяма част от успеха си на талантливите автори, публикуването ѝ беше планирано великолепно, за да предизвика брожения по време на предизборната кампания. Историята винаги е била бойно поле във Франция. Както Ерик Земур, десен журналист и историк, отбеляза в гневна рецензия за Le Figaro, „Историята е война. Не просто история на войната, а война за историята“. Той стигна дотам да осъди Световната история на Франция като атака срещу идентичността на страната и опит за разрушаване на „националния наратив“ [roman national], чиято сърцевина се състои в това да бъдеш французин.

Автор: Робърт Дарнтън

Откак партията Право и справедливост (ПиС) взе властта, Полша е залята от вълна от официален исторически ревизионизъм. Първо, някои политици на ПиС започнаха да внушават, че важни фигури от прехода, които днес служат като опозиционни законодатели, всъщност са били съюзници на бившите комунистически власти. През декември 2015, говорейки на събитие в чест на полските бунтове от 1970, президентът Анджей Дуда заяви, че след-преходните водачи на страната били третирали „комунистическите престъпници“ като „хора на честта“. Коментарите му бяха повторени от други представители на ПиС, като заместник-министъра на вътрешните работи Ярослав Зиелински, който обвини заместник-говорителя на Сената Богдан Борусевич – бивш член на профсъюза „Солидарност“, че бил покровителствал комунистически информатори по време на едно по-скорошно гласуване за намаляване пенсиите на бившите сътрудници на тайните служби.

Автор: Матеуш Мацини

Полицейските служители дошли пред вратата на доктора в Истанбул към 6 часа сутринта – сутрешните арести обикновено започват по това време, понякога в 5:30 – и един от тях казал, „Обвинен сте в опит за убийство на президента Ердоган“.

Докторът не можал да се сдържи и прихнал. „Наистина? Това ли съм направил?“

Полицаите също се усмихнали. „Да. Освен това сте обвинен в опит за събаряне на Турция и че сте член на терористична организация“.

„Вярно?“ Той ги изгледал внимателно. Носели пистолети. „Мога ли тогава да си запаля цигара?“

Полицаите изглеждали изненадани. Не очаквали от един гюленист да пуши. Не съм гюленист, настоявал докторът. Но това не му помогнало. Скоро той щял да стане един от многото хиляди хора, заклещени в машинарията на чистките, организирани от президента Реджеп Тайип Ердоган.

Автор: Сузи Ханзен

В днешна Русия протичат почти едновременно два противоположни процеса: от една страна, ограничаване на свободата на словото, а от друга – технологически прогрес в медийната сфера. Това поражда силно чувство за абсурдност. Между 2008 и 2012, по време на президентството на Дмитрий Медведев, в медийните технологии се получи масивен напредък, който съвпадна с възхода на средната класа. Създадоха се нови стандарти, тъй като се повиши търсенето на истории за политика, човешки права, мигранти и проблеми на обществото. Това беше осъзнато не само от бизнес-публикации като ежедневника Ведомости, либералния Комерсант и руското издание на Forbes, но също и от културни и рекламни списания като Афиша, което вече се публикува почти само онлайн, и Большой город, който беше прекратен през 2013.

Автор: Андрей Архангелски

Както изглежда по всичко, руският президент Владимир Путин се намира в зенита на силата си. В момента рейтингите му на одобрение в страната се намират на ниво над 80 процента. Извел е извън играта, ако не напълно отстранил, всякаква сериозна политическа опозиция. И, както изглежда, разполага с пълен контрол над руския държавен апарат, не на последно място над така наречените силови министерства, като Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи.

Въпреки солидната му хватка върху властта Путин изглеждаше разтревожен когато в края на март руски граждани в десетки градове изведнъж излязоха по улиците, за да протестират мирно срещу корупцията във властта. Правителството отговори с арести на около 1,000 от протестиращите, включително и водача на опозицията, Алексей Навални. Но защо такава тревога у един политически лидер, чийто контрол над властта изглежда така сигурен?

Автор: Стивън Кроули

Роберт Биедрон е открито хомосексуален човек и един от най-популярните политици в Полша. В интервю пред немския седмичник Die Zeit той предупреждава срещу подкопаването на демокрацията и стигматизацията на малцинствата.

Много неща започват още в сферата на правораздаването. В Полша няма право на узаконено [хомосексуално] съжителство; няма параграф в наказателния кодекс, който да защитава индивидите от хомо- и трансфобни престъпления, няма и антидискриминационно право. Освен това ни е необходимо законодателство, което да санкционира посланията на омразата. Всичко това е нещо отдавна нормално в Германия, а у нас липсва. Полша е един вид открит музей, в който може да се наблюдава как по-рано е изглеждала хомофобията в Европа

Автори: Роберт Биедрон, Ян-Александър Карон

Известният унгарски писател и есеист Дьорд Конрад е написал следното „Отворено писмо до министър-председателя на Унгария“ – един документ на леденостудения гняв срещу „най-вредния унгарски политик“ от времената на посткомунизма, който се одързостява да затвори Централноевропейския университет и не се бои при това да черпи реторични средства директно от арсенала на политическия антисемитизъм, плачевно-известен от най-новата унгарска история.

Автор: Дьорд Конрад

Гръмоотводът трябва да бъде заземен. Дори най-абстрактната, най-спекулативната идея трябва да бъде закотвена в действителността, в същността на нещата. Как се отнася това към „идеята за Европа“?

Европа се състои от кафенета – от любимото кафене на Песоа в Лисабон до одеските кафета, в които витае духът на гангстерите на Исак Бабел; от кафенетата на Копенхаген, край които минава съсредоточеният в разходките си Киркегор, до баровете на Палермо. Няма стари или характерни кафенета в Москва, която е вече предградие на Азия. Малко са онези в Англия, след краткотрайната мода през 18 век. Никакви в Северна Америка, с изключение на галския аванпост Ню Орлеанс. Начертайте карта на кафенетата и ще получите една от основните отличителни черти на „идеята за Европа“.

Автор: Джордж Стайнър

След унизителното поражение на Франция във войната срещу Виетмин и инвазията в Диенбиенфу, американският президент Дуайт Д. Айзенхауер измисля фразата „домино-ефект“, за да илюстрира начина, по който победата на комунистическите партизани би довела до каскада от подобни събития по други места: „Имате редица от плочки за домино“, казва Айзенхауер. „Събаряте първата… Онова, което ще последва, е сигурността, че последната ще падне много скоро“. Идеята на Айк се оказва заразителна; концепцията за „доминото“ скоро започва да се прилага към всичко, от Кубинската революция до Пражката пролет.

В най-ново време изгледите за домино-ефект се превърнаха в тема за постоянни дискусии около Британския референдум. Безпокойствата в този случай са, че един първи актьор (Обединеното кралство) ще постави в ход имплозията на ЕС, след като се е осмелил да напусне. Той бързо ще бъде последван от други, които също желаят да се освободят от оковите на транснационалните регулации и общия пазар.

Автор: Пиерпаоло Барбиери

Източна Европа изчезва. Не физическото пространство, а идеята. Онова, което поддържа района цялостен в представата на хората – споделеното усещане за окупация и изключване, ценните спомени за претърпените поражения, едва ли не постоянното бреме на икономическата изостаналост. Всичко това вече го няма или поне не се забелязва толкова ясно, колкото преди. Отидете в Прага, Варшава, Будапеща, Братислава, Вроцлав, Дебрецен, Тимишоара или Талин. Разходете се по улиците. Отбийте се в моловете, до щандовете за мобилни телефони. Как ще разберете, че не сте в Бремен, Шарлероа, Нюкасъл или Фарго? Магазините са едни и същи. Marks&Spencer, H&M, C&A. Хората са облечени еднакво. Гледат едни и същи неща, шофират едни и същи коли. Къде останаха трабантитe и малките полски фиатчета от скъпото ни минало?

Автор: Джейкъб Микановски

На 16 април турците ще гласуват на национален референдум, който, ако бъде успешен, ще даде на президента Реджеп Тайип Ердоган увеличена власт над парламента, съдебната система и други части от държавната бюрокрация. Службите на глава на правителството и глава на държавата ще се обединят в личността на Ердоган, а освен това отброяването на президентския му мандат ще започне от нула; по този начин той може да остане на власт до 2029. За мнозина западни наблюдатели това ще бъде само последната стъпка на завръщане към вида авторитаризъм, обичаен за много от страните в Близкия Изток. Освен това то изглежда се вписва във вълната от все по-засилващо се оттегляне от демократични практики на много места по света – от путинска Русия до Америка на Доналд Тръмп.

Автор: Кристофър де Белаг

През април 2012 кметът на Букурещ Сорин Опреску освещава нова статуя на стълбището на Националния музей за румънска история. Тя представя римския император Траян – с типична римска фризура, изправен, гол и хладно усмихнат. Задъхано животно почива на протегнатата му лява ръка. Това е Капитолийската вълчица, символът на древен Рим. От дясната страна на Траян главата на вълчицата преминава в тялото на виеща се змия, „драко“: символът, който са рисували на бойните си знамена даките – древното племе, живяло по тези земи и подчинено от римския император през втори век от н. е.

Хората, събрани за откриването, изглеждат поразени. Някои виждат в нея тревожен пример за състоянието на съвременното румънско изкуство. „Изглежда като чудовище, избягало от Чернобил“, казва един от репортерите. Други интерпретират вълчицата като символ на провала на Опреску да изпълни обещанието си да прочисти Букурещ от 70-те хиляди бездомни кучета. По-късно е обявено, че статуята ще бъде преместена на друго място. Но и до днес, две години по-късно, Траян все още командва легиони от Инстаграм-фенове, които се събират пред музейните стъпала, стиснали в скута си кучета, котки и всевъзможни гризачи.

Автор: Александър Клап

Всяко поколение украинци е изправено отново пред необходимостта да се справи с историческите травми на страната. Испанският журналист Рикардо Дуда разказва за опасностите на миналото, които отклоняват вниманието на реформаторите от бъдещето на Украйна, особено там, където руската пропаганда се опитва да изкриви историческата памет.

Автор: Рикардо Дуда

Ердоган би искал да бъде новият „баща на Турция“. Но започването на война срещу собствените граждани едва ли е начинът, по който той е желал да продължи стъпките на Ататюрк. Неуспехът му да постигне мир с кюрдите е окончателно доказателство за факта, че основните източници на неговата привлекателност – турският капитализъм и сунитският ислям – се оказаха недостатъчни при изпълняването на задачата за изграждане на обединяваща, модерна турска идентичност, способна да предостави постоянен политически ред. В края на краищата не му остана нищо друго освен да се върне към традиционния турски авторитарен национализъм.

Автор: Халил Каравели

Вниманието на Русия е погълнато от две нови статуи. И двете представляват средновековни монарси, но посланията, които изпращат, са много различни. На 4 ноември близо до Кремъл беше издигнат паметник на руския княз от десети век Владимир Велики, като не съвсем изтънчен поклон пред настоящия управник на страната. А междувременно новата конна статуя на Иван Грозни, издигната в град Орел, югоизточно от Москва, е много по-малко приветствана проява, поне от гледната точка на руския управник.

Автор: Александър Баунов

След уволнението ми от фабриката службата за сигурност ме обвиняваше в проституция при всеки разпит. За „паразитен елемент“ като мен това беше подходяща измислица. Дори и само това обвинение щеше да е достатъчно за арестуването ми. Но за да се наслаждава още повече на измислиците си, разпитващият ги подправяше и с щипка расизъм.

Той самодоволно обясняваше, че клиентите ми били осем арабски студенти, които ми плащали с чорапогащи и козметика. А когато отговорих, че не познавам нито един арабски студент, той подхвърли: „Ако поискаме, ще познаваш и 20. Ще видиш ти, това ще бъде много интересен процес“.

Цяла Източна Европа беше наситена с ксенофобия в продължение на десетилетия. И ксенофобията от тогава е нещото, с което си имаме работа днес. Презрението към чуждите възникна тогава, при диктатурата. То беше организирано от режимите и прието от населението по собствено убеждение.

Автор: Херта Мюлер

Всичко това прилична на déjà vu. По комунистически времена властите също смятаха, че могат да определят какво може да се говори публично. Човек можеше да свърши зад решетките за три години, заради мнения, изказани в писмо, изпратено в чужбина. Най-тежкото нарушение беше да се публикува критика в пресата на Германската федерална република. Анти-германската омраза караше много граждани да мислят, че властите са прави в това. Статията на Ян Грос за бегълците, първоначално публикувана в американския сайт Project Syndicate, беше публикувана и в германския вестник Die Welt, както и на много други места. Сега при всяко споменаване на статията в полските вестници, по телевизията или в официални заявления, това винаги включва и злокобните думи Die Welt. И за нещастие всичко това работи. В определен смисъл е силно интересно да се наблюдава как нашето крайно дясно правителство възпроизвежда днес старите комунистически навици.

Автор: Ана Биконт

Настоящата популистка вълна е предизвикана от дълбоки структурни промени в европейските общества. Слабо вероятно е тези промени да бъдат преобърнати в обозримо бъдеще, така че няма основания да се очаква, че популизмът ще залезе скоро. Нещо повече, популистките партии нарастват, докато основните водещи партии стават все по-остарели: в много европейски страни вече е рядкост някоя партия да спечели повече от една трета от гласовете на национално ниво.

Автор: Кас Муде

Дали новата силова поза на Путин е симптом на „реимпериализация“, както настояват някои от наблюдателите, или по-скоро на „продължителна агония на пост-имперска адаптация“, както твърдят други, е засега неясно. Нереалистично е да се очаква Русия да бъде изключение от правилото, според което бившите империи, съвременни и антични, не си отиват от сцената без бой. Те или се срутват в резултат от тотално поражение (Германия, Япония), вътрешна имплозия (Китай), или в продължение на десетилетия се опитват да се държат със зъби и нокти за остатъците от имперското си минало (Великобритания, Франция). Преди около двадесет и пет години Русия все още беше най-голямата империя в историята на човечеството. Сегашното политическо поколение там е родено и израснало при имперски времена.

Автор: Бенджамин Натанс

Македония е изправена пред потенциална имплозия, босненската цялост е застрашена възможно най-силно от края на войната насам, в Косово има масови изселвания на жители, които са се отчаяли от местното корумпирано и разкъсвано от разногласия правителство… Както изглежда, трите най-уязвими страни от региона се намират на ръба на пропастта. Напълно възможно е да се получи ново залитане по посока на екстремизъм и между- или дори вътрешно-етнически напрежения, подкрепяни от руски или ислямистки опортюнизъм. И, както вече неведнъж се е случвало, американските и европейски дипломати може би ще се видят принудени да си задават неприятния въпрос: кой и защо изгуби [отново] Балканите?

Автор: Едуард Джоузеф

Силата на турската реакция може да бъда разбрана само ако човек успее да схване травмата от самия преврат. 15 юли беше злонамерен опит за преврат, осъществен от малка военна клика, състояща се от висши офицери и целяща да постави страната под военно управление. Той беше направен, доколкото ни е известно до момента, в името на живеещия в САЩ [умерено-ислямистки] проповедник Фетула Гюлен, който е ръководител на простираща се по целия свят мрежа от училища и чието движение има множество последователи сред турската бюрокрация. (Той отрича обвиненията, но Турция изисква екстрадирането му). Парламентът, президентският дворец и много други стратегически сгради бяха атакувани от самолети и танкове, а военните бази из целия Анадол бяха сцена на яростни въоръжени сблъсъци между превратаджии и лоялисти от военния и полицейски апарат. В Анкара и Истанбул граждани и полиция влязоха в открити схватки с военни единици; от един от пилоните на Босфорския мост снайперист извършваше целеви обстрел на цивилни граждани. Около 240 души – огромното мнозинство от тях цивилни – бяха убити от превратаджиите, над две хиляди са ранени.

Автор: Кристофър де Белаг

Може би мизерията в България е по-тежка от експлоатацията на британския остров. Може би тежкият, неправомерен труд е за предпочитане от българската заплата и животът на кредит. Представете си само колко неприятна е действителността в родината за един млад човек, за да предпочете руската рулетка на бригадирството. Да избере непознатото, пред познатата бедност. 

Автор: Ивайло Динев

Като писател аз често гостувам в училища и там почти винаги говоря за Европа. И не казвам, че Европа може да осигури на учениците стажантско място или хубавичка работа. Не посочвам колко удобно е да се пътува без паспорт или да не се налага да се обменят пари. Очевидните предимства на Европа учениците могат да открият и без мен, при това без да си обещават чак толкова много от нея – примерно стажантското място или хубавичката работа. Не говоря и за мира. Това, че Европа е дарила на континента мир, го знаят всички – но никой не би ми повярвал, ако също като изпадналия в паника британски премиер бих започнал да заплашвам, че без Европа отново ще настъпи война. Не разказвам как е било преди, още през собствените ми ученически години, когато по време на посещенията на разменни начала във френска Лотарингия съучениците ми имаха сериозни трудности да намерят френско семейство, при което да отседнат, тъй като френските баби и дядовци не желаеха да допускат германци в къщите си, докато аз – синът на имигранти – бях охотно приеман навсякъде. Това, че някой в днешна Франция би могъл да ги гледа с неприязън, би се сторило на днешните немски ученици нещо много теоретично.

Автор: Навид Кермани

Майната им на Шулц, Юнкер и еврорегулациите за кривите краставици! Европа не е това и смисълът от ЕС не е този. Каквото и да става, аз никога, ама никога повече не искам да се подлагам на унижението да бъда третиран като изпаднал човек извън цивилизацията, което по-младите, израснали с ЕС като даденост, не разбират. С тези всички хора аз съм равен, споделяме една култура и едно пространство и ще пътувам по техните места, където и колкото си пожелая! Те също са добре дошли да се наслаждават на красотите и да оставят парите си в моята страна. Това е ЕС за мен! Дори и нищо друго да нямаше, правото на свободно придвижване и дишане из още няколко десетки други държави е повлияло достатъчно на самочувствието и житейския ми хоризонт.

И за това си струва да се бориш. Ако го изгубим, свободата ни няма да стане по-голяма и чиновническите ограничения и произвол няма да намалеят, тъкмо напротив. Пък с казуса с кривите краставици и относно това колко голям светещ кръст мога да си туря на елхата все ще се оправим.

Автор: Димитър Илиев

„I am not too bad“ – „не съм прекалено зле“, това е отговорът на баналния въпрос от ежедневието „как си“, който англичаните нерядко обичат да дават. Тези думи, в които озадаченият чужденец може да прочете самосъжаление, според мен са по-скоро израз на самоирония. Тъй като ценя умението за нея, трябва да се съглася с прозрението на Джоан Роулинг за чудовищата събудени в подземията на съзнанието от Брекзит. Дискутирайки предстоящия референдум във Великобритания, политици, политолози, социолози, икономисти и т. н. неусетно се надпреварваме да описваме негативните последици, според някои от излизането, а според други от оставането на страната в ЕС, по начин, който поразително напомня на общия плач на хора и актьорите („комос“), ознаменуващ връхната точка („климакс“) в древногръцка трагедия. Освен тъжна лирична песен, κομμος е и биенето в гърдите като израз на мъка; жест, който съпътства риданията и терзанията. Някои извеждат и произхода на медицинския термин „кома“ от същата дума, но той произлиза от κῶμα – „дълбок сън“, а κῶμος е обратното на κομμος – „пир, гуляй; празнична песен“. Такива радостни напеви вероятно ще огласят лагера-победител на референдума.

Автор: Петър Чолаков

Прочетете още...