На стената на един млад колега, жалващ се колко болшевишки е станал Европейският съюз, бях провокиран към спомени за своите ходения в чужбина като студент и докторант през 90-те и началото на нашия век. Едва ли има българин, който в ония времена се е опитвал да учи, работи, да иде на стаж, курс, командировка, специализация или дори само до се разходи до Европа, на когото да не са му познати тези смесени чувства.
Чувството, че си добитък, че си втора ръка човек, от периферията на цивилизацията, който се блъска из консулствата с тълпи други като него, стремящи се към Обетованата земя, и се моли на чиновника във визовия отдел да го забележи, да бъде благосклонен към него, да му приеме документите, да му позволи да пътува. И чувството на трансцендентен триумф, когато попаднеш Там отвъд, в уредените им (уж) държави, с чисти тротоари и светещи реклами на език, който в най-добрия случай си виждал до този момент само на книга. Чувството, че си додрапал с нокти и зъби през Чистилището и си попаднал в някаква райска градина или Елисейски поля, от които най-добре по възможност никога да не си тръгваш назад към мрака и мизерията.
Помня как с покойния Петьо Ангелов, мой съученик и състудент, се редихме преди 16 години дни наред от тъмни зори пред гръцкото консулство, с покани да участваме в една студентска конференция на остров Хиос, как служителите пускаха на входа когото намерят за добре и си разнообразяваха досадната работа да гледат как кандидат-гастарбайтерите се блъскат, псуват и бият кой да мине по-отпред.
Помня как през 2005-та, за да ида на един клет едномесечен езиков курс по новогръцки до Солун, дето ми е по-близо от Варна, бях връщан от един елински чиновник, отказващ да говори каквито и да е езици, освен родния си, поне пет пъти, въпреки че бях приет на курса след кандидатстване и имах подписана и подпечатана покана от Аристотеловия университет. Най-накрая, на шестия път, благоволи да ми погледне документите, но поиска, за да ми издаде виза, освен немалката за един студент такса, да му донеса и пълно здравно досие с изследвания. Всичко, в това число свидетелство от психодиспансера и Васерман, та да не би бедният имигрант да зарази с нещо венерическо някоя благонравна гъркиня за тия четири седмици в Солун. Освен че беше незаконно, защото такива неща се изискваха само за дългосрочна работна виза, не и за моята, това беше и тежка дискриминация – ако, да речем, имах трипер, поради това какво, нямаше да имам право да уча новогръцки ли? Просто на човека му бях паднал в ръчичките и беше решил да се изгаври, защото може. Защото нямах избор – ако щеш, протестирай, че не може да прави такива неща! Той ще каже: „Следващият!“, пък ти си протестирай в коридора сред другите гастарбайтери, че не е законно това, докато на охраната не ѝ писне и не те изблъска навън без много-много обяснения.
Това унижение и голяма част от усещането, че живеят на гъза на географията, далеч от всяка цивилизация, е спестено на днешните младежи. Днес много хора може да вземат лоу коста до Неапол или Копенхаген и да не се чувстват като втора ръка хора, преджапали през Чистилището. И могат да учат, да работят, да се целуват и създават смесени семейства, да получават стипендии, да кандидатстват от новите си страни да отидат на обмен в трети страни… И да са със самочувствието на човеци сред хората, не на някакви бедни роднини сред западни лордове.
Майната им на Шулц, Юнкер и еврорегулациите за кривите краставици! Европа не е това и смисълът от ЕС не е този. Каквото и да става, аз никога, ама никога повече не искам да се подлагам на унижението да бъда третиран като изпаднал човек извън цивилизацията, което по-младите, израснали с ЕС като даденост, не разбират. С тези всички хора аз съм равен, споделяме една култура и едно пространство и ще пътувам по техните места, където и колкото си пожелая! Те също са добре дошли да се наслаждават на красотите и да оставят парите си в моята страна. Това е ЕС за мен! Дори и нищо друго да нямаше, правото на свободно придвижване и дишане из още няколко десетки други държави е повлияло достатъчно на самочувствието и житейския ми хоризонт.
И за това си струва да се бориш. Ако го изгубим, свободата ни няма да стане по-голяма и чиновническите ограничения и произвол няма да намалеят, тъкмо напротив. Пък с казуса с кривите краставици и относно това колко голям светещ кръст мога да си туря на елхата все ще се оправим.