Тоталната ни обруленост от живота, от белия свят и неговите вълнения ни превръща бавно и сигурно в ръкопляскащи воайори, които охотно тиражират гледки на ужаси и страдания, далеч от сивотата на маловажните ни делници. В случая гневът божи се стоварва безпощадно над главите на всички ни – и католици, и православни, и протестанти, точно в разгара на Страстната седмица. Със сигурност само този, който е пристъпвал по каменните плочи на Нотр Дам, който е чувал звуците на божествения орган, който се е поклонил на Девата, може да усети истинските размери на вчерашната трагедия. Вече не вярвам на книгите, поне не изцяло. Още по-малко на хората, чиито вълнения се простират не по-далеч от провинциалната им улица и тесногръдите школски шаблони в духа на: ех, плачете за Париж, столицата на разврата. Този път май се оказа прав онзи български поет, който възпя огъня на земните грехове, които земният ад изпращал към небесата, минавайки през храма. А една снимка – гениална, драматична, безпощадна и страстна (защото страст означава страдание) – обиколи социалните мрежи. Разтворените в болезнени гримаси физиономии на каменен светец и гаргойл, емблематичните фризове от стрехите на Нотр Дам, са проектирани на фона на адските пламъци на пожара в нощното небе на Париж. Загадъчният пожар, за чиито причини ние умуваме. А парижани пеят и страдат, вгледани в онова, което ще бъде утре, а не в това, заради което се е случило снощи. Западните хора и по-специално французите притежават редкия талант да се сплотяват в духовни кризи и социални катастрофи. Да мислят за после. А не да се вайкат, да охулват реваншистки всичко и всички или горко да се окайват, мнително да се гневят и ожесточено да обвиняват. В мига, в който катастрофата се случва, ние дребнаво се ровичкаме в недоказуеми факти, докато там търсят формулата за решение, в падението мислят за спасение.
Автор(и): Евдокия Борисова
За мнозина гърци името „Македония“ вече подсказва претенции към едноименния северен регион в Гърция. От гледна точка на македонците пък, отказът на Атина да приеме името, което са избрали за своята страна, е отричане на националната им идентичност. Конфликтът никога не е бил принципен по същество, но въпреки това касае доста много неща. Някои националисти и в двете страни са изградили политическите си кариери върху този въпрос – от бившия гръцки премиер Андонис Самарас до македонския му колега Никола Груевски, който наскоро бе осъден на две години затвор за корупция, но остава защитен от парламентарен имунитет. Нещото, което възпрепятстваше решението, беше асиметрията на конфликта. Гърция държеше козовете, тъй като е членка на Европейския съюз и НАТО, и досега нямаше достатъчно стимули да прави компромиси, а Македония често смяташе, че е изнудвана да направи отстъпки.
В крайна сметка Македония отстъпи. Тя ще бъде наричана Република Северна Македония не само в международен план, но и вътре в страната – което е сериозен компромис. Но както е изтъкнато в текста на споразумението, изтекъл от гръцкия вестник Катимерини, гражданите на Македония все още ще бъдат наричани македонци в международни документи, а езикът им ще продължи да бъде македонски.
Автор(и): Флориан Бибер
Бух, малка общност в покрайнините на Берлин, изглежда на пръв поглед като място, което [приказното момиче] Златокоска би обявила за „точно на място“. Кварталът не е прекалено богат или прекалено беден, не е твърде скъп или прекалено мръсен, не е твърде близо до претъпкания градски център, но не и толкова далеч, че обрамчените му от дървета улички със спретнати апартаменти да са извън обхвата на ежедневното пътуване до работното място.
Вероятно това не е мястото, което хората си представят, когато мислят за възхода на крайнодесния популизъм, завладяващ Европа. Но под повърхността този уютен, безопасен квартал е силно различен от депресивните постиндустриални зони, често представяни като извори на популизма, и е показателен за силите, които заплашват да преобърнат с главата надолу западната политика, каквато я познаваме.
В тази очевидна крепост на обикновеността, Алтернатива за Германия, крайнодясната популистка партия, е спечелила повече от 22% от гласовете на местните избори през 2016 г. – повече от всяка друга партия.
Автор(и): Аманда Тауб
От идването на Путин на власт през 2000 г. до съвсем наскоро, ФСБ се радваше на статуса на „нова аристокрация“, по думите на бившия ѝ директор Николай Патрушев. Агенцията беше финансирана щедро, не подложена на наблюдение и свободна да действа както намери за добре срещу реалните и възприемани като такива врагове на Кремъл. Освен това тя осигуряваше човешките ресурси – генерали и полковници – които щяха да заемат важни постове в държавните и държавно-притежаваните корпорации. За известно време ФСБ се превърна, както Ирина Бороган и аз описахме през 2010, в истинския елит на страната.
През ранните си години Путин, бивш офицер на КГБ, беше се опитвал да преобърне децентрализацията на руските разузнавателни служби, която се случи през 1990-те години – задача, която до голяма степен включваше концентриране на власт в рамките на ФСБ и позволяване на персонала ѝ да натрупва богатства и политическо влияние. Така Путин се надяваше да превърне разузнавателните служби в нещо като нова класа – лоялна към Кремъл, със собствен залог в стабилността на режима и способна да служи като балансираща сила срещу амбициите на могъщите руски олигарси.
Автор(и): Андрей Солдатов
Вернер се свлича в мръсотията пред колата. Адам лежи разперен по гръб и се бори за глътка въздух. И двамата мъже ще оживеят – Вернер, прострелян шест пъти в крайниците, рамото и врата, ще лежи в болница в продължение на месеци. Що се отнася до Адам, черният му дроб е пробит и лекарите ще трябва да отстранят една трета от белите му дробове, но му е казано, че ще се възстанови.
А междувременно полицията бързо потвърждава това, което двойката вече е разбрала, тоест че Алекс Вернер не е френски журналист и че предполагаемото пътуване до посолството изглежда е било щателно подготвен капан. Амина и Адам са сигурни, че е трябвало да бъдат убити – и също толкова сигурни, че знаят защо.
Въпреки че не са били в Киев дълго време, двамата вече са известни наоколо. Няколко години по-рано Адам е бил замесен в предполагаем заговор да се взриви автоколоната на тогавашния руски премиер-министър Владимир Путин. Макар че взривът никога не е бил извършен – а Адам отрича да е знаел за някакъв план – той е лежал в затвора. И докато бил там, Амина е получила подобно реноме като снайперистка в борбата срещу про-руските бунтовници в източната част на Украйна. Когато Адам е освободен от затвора, той се присъединява към своята жена-партизанка на изток, където е поел командването на бойна част, съставена от нередовни чеченски войници, и ги е водил през някои от най-кървавите месеци на тригодишната война.
Миналата пролет, изпълнени с нетърпение да намерят нови начини за разклащане режима на Путин – и да се включат в мрежа от активисти с подобно мислене – двамата решават да се преместят в Киев, украинската столица.
Автор(и): Джошуа Хамър
Преди тридесет години двама италиански икономисти, Франческо Джавази и Марко Пагано, публикуваха студия, в която се обяснява защо [италианските] правителства трябва да се обвързват с международните икономически споразумения, които ограничават политическите им опции. Външните ограничения, твърдят те, са цената за доверието. Като вързват собствените си ръце, политиците съобщават на пазарите, че са се ангажирали с отговорни, но болезнени и потенциално непопулярни политики. А като оформят пазарните очаквания, политиците правят по-лесно и по-малко скъпо постигането на собствените си вътрешни цели.
В продължение на две десетилетия, започвайки от края на 80-те години до началото на световната финансова криза през 2008-2009, италианските политици използваха тази идея за външни ограничения (на италиански, vincolo esterno) – за да въвеждат значителни реформи в пенсиите, трудовите пазари и държавните финанси. Като министър-председател, Романо Проди дори използва vincolo esterno, за да помогне на Италия да изпълни изискванията за присъединяване към еврото.
Но новото правителство на Италия – което представлява съюз между лявото популистко движение „Пет звезди“ (M5S) и дясната популистка „[Северна] Лига“, обяви края на този вид доброволно приети ограничения. Тяхната цел, очертана в документ от 58 страници, който обхваща всичко от селскостопанската политика до университетското образование, е да се правят реформи без поемане на международни ангажименти. Ръцете на Италия вече няма да са вързани.
Автор(и): Ерик Джоунс
Първото нещо, което партията Право и справедливост действително е предоставила на хората, е съвсем реална облага: ежемесечна помощ от 500 злоти, или около 230 лева, за всяко дете след първото, за всяко семейство в страната. Освен това партията премахна дълбоко непопулярното решение за повишаване възрастта за пенсиониране на 67 години, като я намали на 60 за жените и 65 за мъжете. Тя предостави нови жилищни субсидии и работи за повторно откриване на закрити държавни предприятия.
Макар опозицията да нарича тези политики неща, които страната не може да си позволи, икономиката процъфтява и правителството е намалило както бюджетния дефицит, така и безработицата (разбира се, със сериозна помощ, под формата на субсидии от Европейския съюз).
Автор(и): Марк Сантора и Стивън Ерлангер
За всеки човек, наблюдаващ настоящата политическа траектория на Русия, внезапната промяна в предпочитанията към определени хранителни продукти, настъпила преди две десетилетия, е изненадващо-обяснителна. Сред продуктите, внезапно появили се на някога празните щандове на руските хранителни магазини през късните 1990 години е и един вид ново чисто масло. Наречено „Доярушка“, или „Малката доячка“, за него се твърди, че е произведено по традиционна руска рецепта. Истината е, че маслото изобщо не е руско, а е внесено от далечна Нова Зеландия – което прави пазарното му представяне малко анти-интуитивно, ако ли не направо чудато. В края на краищата руснаците винаги са се блъскали за да купуват чужди стоки, откак съветският колапс е отворил шлюзовете само няколко години преди това.
Автор(и): Грегори Файфър
Европейският съюз обвинява Полша, че поставя под голяма опасност демократичните ценности, че подкопава върховенството на закона като запълва съдилищата със собствени предани хора. Освен това западните лидери са критикували полската управляваща партия за това, че потиска буквално всички критични гласове сред държавните новинарски медии и ограничава свободата на словото с последния си закон, който криминализира всякакви твърдения, свързани с евентуалната отговорност на полската нация за Холокоста.
„Военното напрежение“ се засилва, докато Източна Европа се превръща в инкубатор на един нов модел на „нелиберална демокрация“, основите на която се полагат от Унгария. Но именно Полша – толкова голяма, толкова богата, толкова военно-силна и важна от геостратегическа гледна точка – е страната, от която ще зависи дали дългите усилия на Европейския съюз за интеграция на страните от бившия Съветски блок ще се увенчаят с успех или не.
Автор(и) Стивън Ерлангер и Марк Сантора
Гидо Райл е миньор във въглищна мина, каквито са били баща му и дядо му. Присъединил се е към миньорския профсъюз на 18-годишна възраст, а към Германската социалдемократическа партия – на 20. Бързо говорещ и шумен, той е бил профсъюзен представител в продължение на повече от десет години.
Но преди две години, след пристигането на стотици хиляди чужденци в Германия, той е преминал към крайнодясната Алтернатива за Германия (АзГ). На местните избори през миналия май партията получи 20 процента от гласовете в неговата изборна област, с неговото име на бюлетините – а социалдемократите изгубиха 16 процента в сравнение с предишните избори.
„Това са бившите ми другари“, подсмихва се Райл. „Дойдоха заедно с мене“.
Автор(и): Катрин Бенхолд
Иронично е, че Путин полага основите за именно онзи вид хаотичен колапс, в опити за избягването на който е прекарал политическия си живот – а именно колапсът, който доведе до собственото му управление. Той е направил от себе си заложник на система, която е изградил със собствените си ръце. „Липсата на алтернативи тревожи всички, включително и самия Путин“, казва политологът и дипломат Андраник Мигранян. По собствените му думи Путин му е казал още през 2012 „често трябва да се занимавам с ручное управление. Бих искал да се оттегля, ако бих имал усещането, че съм направил достатъчно, за да могат институциите да функционират независимо при следващия лидер.“
Но, разбира се, колкото по-дълго време Путин прекарва в натискане на скоростния лост, толкова по-малко вероятно е скоростите да започнат да превключват самостоятелно, без силната ръка, която ги поставя на мястото им. „Това е дилемата на диктатора“, казва един от ветераните по руските въпроси във Вашингтон. „Единственият начин да се изключи рискът е като не си заминавате. А не можете и да реформирате, тъй като това води до пукнатини в системата, които водят до собственото ви сваляне.“
Автор(и): Юлия Йоффе
В продължение на известно време Путин беше се опитвал да намери за Русия роля вътре в западния политически ред. Когато Борис Елцин, първият пост-съветски президент на Русия, го нарече свой приемник през 1999, Русия водеше война срещу ислямистки сепаратисти в Чечения. На 11 септември [2001], Путин беше първият чуждестранен лидер, който се обади на президента Джордж Буш, с надеждата да подчертае, че сега те са съюзници в борбата срещу тероризма. Опита се да помогне в Афганистан. Но през 2003 Буш игнорира възраженията му срещу инвазията в Ирак, като подмина и Съвета за сигурност към ООН, в който Русия има вето-власт. Това беше унизително напомняне, че в очите на Запада Русия вече няма значение, че „руските възражения нямаха тежест“, както обяснява на студентите си руският дипломат Андраник Мигранян. Но за Путин това беше и нещо повече: под претекста да насърчава демокрацията и човешките права, Вашингтон беше се завърнал към политиките си от времената на Студената война – да премахва и установява чужди лидери по свое усмотрение. Дори използването на военна сила беше вече част от играта.
Автор(и): Юлия Йоффе
В хода на все по-голямото дистанциране на Турция от Европа, увеличаващото се неразбиране беше експлоатирано от националисти и ислямисти. Управляващият елит започна да говори за присъединяване към Шанхайския пакт вместо към ЕС. Днешните отношения между Турция и ЕС са на най-ниското си ниво. Правителството на АКП става все по-недемократично, затворено, алиберално и нетолерантно. Проведеният през април 2017 спорен референдум и тясната победа в него (51% to 49%) означава, че страната ще се превърне от парламентарна демокрация в държава, където президентът Реджеп Тайип Ердоган има абсолютен монопол върху властта.
Турция се превърна в шокиращ пример за това, че избирателните урни сами по себе си не са достатъчни за поддържане на демокрация. Ако в една страна няма върховенство на закона, разделение на властите, медийни и академични свободи, както и свободи за жените, демокрацията не може да процъфтява или дори да оцелява.
Автор(и): Елиф Шафак
Отношението на руската държава към света на културата започна да се променя през късната 2011 и ранната 2012, когато, в отговор на изборната измама и решението на Путин отново да се върне на президентския пост, по улиците на Москва се зароди мощно протестно движение. Демонстрираха най-вече хора от средната класа: именно публиката на режисьора Кирил Серебренников и онзи вид хора, които дотгоавашният съветник на Путин, Владимир Сурков, мислеше, че може умно да направлява. Путин отговори, като се обърна към нова идеология – миш-маш от консервативни ценности, анти-западна омраза, презрение към градските елити и възхваляване на православната църква. Президентът уволни Сурков и назначи Владимир Медински за министър на културата. Медински е националистически идеолог със странни академични свидетелства – аматьорски изследвания показват, че една от дисертациите му е зле изследвана и пълна с грешки – който придвижи министерството в силно консервативна посока. Идването му беше „внезапно и осезаемо“, казва един от бившите служители на министерството. „Започнахме да получаваме всички тия запитвания защо подкрепяме странно и ненужно изкуство“.
Автор: Джошуа Яфа
Последиците от новия полски законопроект щяха да бъдат мрачни: край на всякакви форми на аборт в Полша, затворнически присъди за жени, които правят нелегални аборти, криминални разследвания на „подозрителните“ помятания и ограничен достъп до предрождени прегледи, тъй като докторите биха се страхували от неволно причиняване на аборт. Подобни предложения бяха правени неведнъж в хода на последното десетилетие, но през последните дванадесет месеца политическата атмосфера се беше променила. През октомври 2015 крайнодясната партия Право и справедливост (ПИС), тясно съюзена с консервативното крило на мощната в Полша католическа църква, беше станала първата полска политическа партия, която спечели директно мнозинство в парламента от 1989 насам.
Автор(и): Алекс Кокотас
Когато един генерал, осъден за военни престъпления, изнесе миналия месец лекция за кадетите от военната академия в сръбската столица, той получи топъл прием от министъра на отбраната.
Нацията трябвало да се „гордее“ с ветерани като генерала, „най-храбрият от храбрите“, каза министърът.
Така че не беше голяма изненада, че след присъдата над друг един генерал, Ратко Младич – бившият командир на босненските сърби – за геноцид, престъпления срещу човечеството и други военни престъпления, президентът Александър Вучич нарече присъдата „несправедлива“.
Автор(и): Матю Брунуосър
Когато Министърът на интеграцията на Саксония Петра Кьопинг една вечер в понеделник пристига в дома на пожарникаря в Маркклееберг, тя е там всъщност, за да говори по въпроси за пожарната безопасност: за оборудването, липсата на млади кадри, за бежанци като доброволни помощници. Обаче тогава, след като се е възхитила от автомобилния парк („Впечатляващо!“), отново се поставя темата, която я занимава седмици наред по време на нейните пътувания. По въпроса – защо толкова много хора от Изтока [на Германия] се чувстват зависими. И по въпроса – какво може да направи тя като министър на интеграцията, за да се премахне това.
Автор(и): Анне Хениг
Показното спокойствие на изборите прикриваше реалните безпокойствия на германската общественост – безпокойствия, онагледени от изборните резултати. Меркел започна кампанията си късно, а след това почти не участваше в нея. Произнасяше прости речи, в които рядко се споменаваха опонентите ѝ. В очите на обществеността двете основни партии изглеждаха почти идентични. Това предостави на AfD възможността да представя себе си като основната опозиция. И ако в края на краищата хората се обърнаха към партия, която казваше непроизносимото, то това беше и отчасти защото за доста много произносими неща не се говореше изобщо.
Автор: Мадлен Шварц
Хиляди германски учени от еврейски произход са принудени да бягат от нацистка Германия. Много от тях емигрират в Турция, където допринасят за модернизирането на турската държава по времето на Ататюрк. Емигриралите от нацистка Германия университетски преподаватели пристигат в Турция тъкмо навреме. В края на 1920-те години Ататюрк разработва своята визия за реформа на висшето образование. Целта му е да превърне Турция в модерна държава, а германските интелектуалци от еврейски произход активно се включват в изграждането на нова и модерна образователна система в страната, разказва режисьорката Ерен Йонсьоз, чиито документален филм „Безотечествени – на изгнание в Турция“ в момента е по германските киноекрани.
Автор(и): екип на „Дойче веле“
Дали Ролф Петер Зиферле е планирал скандала, който предизвика книгата му Finis Germania, дали е могъл да предполага, че от нея ще се продават по няколкостотин екземпляра в час, че ще стане номер 1 в „Амазон“? Или съзнателно се е въздържал от публикация? Едва ли някога ще разберем, защото Зиферле се самоуби миналата година, а Finis Germania бе издадена от негови приятели, които твърдят, че текстът, открит в компютъра му, съдържал „изповедите“ на покойния.
Автор: Стоян Гяуров
След като хърватската управляваща коалиция се разцепи през април 2017, нещата изглеждаха така, сякаш в страната би могла да се повтори политическата криза от миналото лято, при която тогавашният премиер-министър Тихомир Орешкович беше отстранен чрез вот на недоверие. Но Хърватска преодоля тази криза през юни, когато премиер-министърът Андрей Пленкович формира ново парламентарно мнозинство, с което предотврати възникването на нестабилност в най-новия член на ЕС. Това спасение от политически хаос в последната минута остана до голяма степен незабелязано, но стабилността в Хърватска, или липсата на такава, е от важно значение както за Съединените щати, така и за Европа. Тя може да наклони баланса в един разклатен Европейски съюз и да окаже влияние върху влошаващата се ситуация на Балканите, маркирана от икономически трудности, политическа корупция и засилващ се национализъм. Което е най-важно, умереното хърватско правителство е в момента най-силният западен съюзник в борбата срещу засилващото се руско влияние в региона.
Автор: Дагмар Скрпец
Не е никак странно, че Москва и Белград активираха до максимум своите пети колони в София и в Скопие в навечерието на 2 август – датата на договореното от премиерите Борисов и Заев съвместно честване на Илинден и планираното подписване на договор за добросъседство между двете страни. Изолацията на Македония от нейните съседи е основна регионална политическа цел на Белград с цел да не се допусне интеграция на Скопие в НАТО и ЕС преди приемането на Сърбия за член на ЕС (Белград засега отказва членство в НАТО).
Автор: Огнян Минчев
Политическите събития във Франция от изминалите 6 месеца несъмнено ще останат паметни не само в историята на Петата република, но и на целия европейски континент. Изборът на Еманюел Макрон за президент на Франция през април тази години приличаше на сценарий на добре измислен от Оливър Стоун филм с щастлив завършек, което е рядкост за жанра на политическите сценарии. Двата мастодонта на френската политика – дясната Републиканска партия и лявата Социалистическа, които по силата на неписан политически договор си поделяха влиянието и винаги си осигуряваха властта, мобилизирайки електората си срещу нежелани конкурентни политически субекти, бяха буквално отвяни от 39 годишния Макрон, доскоро слабо познат на френското общество. Краткотраен министър в правителството на левия Франсоа Оланд, Макрон напусна по свое желание властта на социалистите, като публично призна несъвместимост в разбиранията си преди всичко за икономическото развитие на Франция.
Автор: Леа Коен
Австрия е управлявана предимно от парламентарни коалиции, съставяни традиционно от централно-левите социалдемократи и централно-консервативната Народна партия. Тези две партии и непосредствените им предшественици са основали Австрийската република през 1918, направлявали са възстановяването ѝ след Втората световна война и са управлявали оттогава насам, най-вече чрез големи коалиции.
През последните десетилетия комбинираният дял от избиратели на социалдемократите и Народната партия спадна рязко, от 91 процента през 1981 до около 50 процента през 2013. И докато популярността на тези партии спада, увеличаващата се сила и политическият радикализъм на Партията на свободата често не оставят на основните партии друга алтернатива освен да продължават тромавата си коалиция. Това от своя страна само усилва обществената потребност от промяна. (През 2000 г. Народната партия направи опит да наруши този цикъл като оформи правителство с Партията на свободата, но резултатите бяха катастрофални: включването на Партията на свободата в коалицията предизвика мощна международна реакция, налагане на санкции срещу австрийски правителствени служители, загуба за Народната партия на изборите от 2006 и рязко спадане на популярността на партията).
Автор(и): Райнхард Хайниш
Оспорваните избори от 2016 показват ясно ожесточените разделения в страната. Острата поляризация води до улични протести. Формално разследване тегне над най-мощната фигура в страната, която прави всичко възможно, за да го осуети. А вместо да се изправят против това крещящо нарушаване на всякакви принципи, американските републиканци или свиват рамене, или предоставят директна подкрепа за окопалия се лидер. Москва наблюдава ситуацията с ликуване, докато се опитва да насажда съмнение в институциите на страната – а всъщност в самата идея за демокрация.
Макар че паралелите са поразителни, горното описание се отнася не до Съединените щати, а до Македония – малка балканска страна, която бързо започва да се оформя като красноречив пример за онова, което се случва в демокрациите когато лидерите им могат да си позволят да не зачитат върховенството на закона. Докато стабилността в Македония виси на сребърна нишка, републиканските сенатори в американския Конгрес безотговорно се намесиха в свадата – и с това само усилиха една още по-интензивна намеса от страна на Русия.
Автор(и): Едуард П. Джозеф и Огнен Вангелов
След протестите от понеделник в руската блогосфера цари трескав тон, усещането е за надежда, която се бори да надмогне страха. Без съмнение тези протести – често в открито предизвикателство към руските власти, които в много градове отказаха да дадат разрешения за провеждането им – бяха географски най-широко разпространените в цялата руска история: осем души, включително петима малолетни, бяха задържани на осем хиляди километра от Москва, в Благовешченск, на границата с Китай. Като цяло над 1,700 души бяха хвърлени в затвора – почти половината от тях в Москва – което е най-мощната вълна от протести за много десетилетия. В Москва някои от задържаните трябваше да прекарат нощта по пейките в един полицейски двор, тъй като в участъка нямаше достатъчно място. От друга страна това означава, че достатъчно хора са излезли по улиците в понеделник, за да направят възможни толкова много арести. Повечето от задържаните бяха освободени само след няколко часа; мнозина бяха осъдени на глоби и между пет и тридесет дни зад решетки; някои от тях със сигурност ще получат по няколко години в затворнически лагери. Това е начинът, по който функционира пост-тоталитарният терор – наказвайки неколцина, избрани случайно, за да сплаши останалите, Онова, което дава на мнозина руснаци надежда е, че в Русия изглежда се появява ново поколение от хора, които все още не са наплашени.
Автор: Маша Гисън
Западането на AfD би трябвало да напомни на европейския истеблишмънт, че най-добрата противоотрова срещу популисткия гняв е реалното обръщане към грижите на избирателите. Опитите на Германия да поднови контрола върху миграционните потоци без да отменя хуманитарните си принципи – както се демонстрира например от решението на Берлин да използва председателството си в G–20 за насърчаване на икономическото развитие в Африка – са добър пример в това отношение. Освен това този спад демонстрира важността на създаването на реални възможности за избор в политическия мейнстрийм. Предлагането на реална алтернатива срещу статуквото, както го прави Мартин Шулц, може да неутрализира бунтарската привлекателност на популистите. Политиците по други места в Европа би трябвало да си отбележат това.
Автор: Михаел Брьонинг
Една от бомбите, хвърлени по време на последната президентска кампания във Франция, беше Световна история на Франция – том от 800 страници, разглеждащ 40,000 години френска история. Съвместна работа, написана от 122 учени и ръководена от Патрик Бюшерон, изтъкнат специалист по средните векове от Колеж дьо Франс, книгата едва ли изглеждаше като кандидат-бестселър по време на излизането си през януари. Но французите просто я разграбват: 70,000 екземпляра са разпродадени до средата на март и продажбите все още са силни. След няколко десетилетия на сънливост, академичната история е хит.
Макар че книгата дължи голяма част от успеха си на талантливите автори, публикуването ѝ беше планирано великолепно, за да предизвика брожения по време на предизборната кампания. Историята винаги е била бойно поле във Франция. Както Ерик Земур, десен журналист и историк, отбеляза в гневна рецензия за Le Figaro, „Историята е война. Не просто история на войната, а война за историята“. Той стигна дотам да осъди Световната история на Франция като атака срещу идентичността на страната и опит за разрушаване на „националния наратив“ [roman national], чиято сърцевина се състои в това да бъдеш французин.
Автор: Робърт Дарнтън
Откак партията Право и справедливост (ПиС) взе властта, Полша е залята от вълна от официален исторически ревизионизъм. Първо, някои политици на ПиС започнаха да внушават, че важни фигури от прехода, които днес служат като опозиционни законодатели, всъщност са били съюзници на бившите комунистически власти. През декември 2015, говорейки на събитие в чест на полските бунтове от 1970, президентът Анджей Дуда заяви, че след-преходните водачи на страната били третирали „комунистическите престъпници“ като „хора на честта“. Коментарите му бяха повторени от други представители на ПиС, като заместник-министъра на вътрешните работи Ярослав Зиелински, който обвини заместник-говорителя на Сената Богдан Борусевич – бивш член на профсъюза „Солидарност“, че бил покровителствал комунистически информатори по време на едно по-скорошно гласуване за намаляване пенсиите на бившите сътрудници на тайните служби.
Автор: Матеуш Мацини
Полицейските служители дошли пред вратата на доктора в Истанбул към 6 часа сутринта – сутрешните арести обикновено започват по това време, понякога в 5:30 – и един от тях казал, „Обвинен сте в опит за убийство на президента Ердоган“.
Докторът не можал да се сдържи и прихнал. „Наистина? Това ли съм направил?“
Полицаите също се усмихнали. „Да. Освен това сте обвинен в опит за събаряне на Турция и че сте член на терористична организация“.
„Вярно?“ Той ги изгледал внимателно. Носели пистолети. „Мога ли тогава да си запаля цигара?“
Полицаите изглеждали изненадани. Не очаквали от един гюленист да пуши. Не съм гюленист, настоявал докторът. Но това не му помогнало. Скоро той щял да стане един от многото хиляди хора, заклещени в машинарията на чистките, организирани от президента Реджеп Тайип Ердоган.
Автор: Сузи Ханзен
В днешна Русия протичат почти едновременно два противоположни процеса: от една страна, ограничаване на свободата на словото, а от друга – технологически прогрес в медийната сфера. Това поражда силно чувство за абсурдност. Между 2008 и 2012, по време на президентството на Дмитрий Медведев, в медийните технологии се получи масивен напредък, който съвпадна с възхода на средната класа. Създадоха се нови стандарти, тъй като се повиши търсенето на истории за политика, човешки права, мигранти и проблеми на обществото. Това беше осъзнато не само от бизнес-публикации като ежедневника Ведомости, либералния Комерсант и руското издание на Forbes, но също и от културни и рекламни списания като Афиша, което вече се публикува почти само онлайн, и Большой город, който беше прекратен през 2013.
Автор: Андрей Архангелски
Както изглежда по всичко, руският президент Владимир Путин се намира в зенита на силата си. В момента рейтингите му на одобрение в страната се намират на ниво над 80 процента. Извел е извън играта, ако не напълно отстранил, всякаква сериозна политическа опозиция. И, както изглежда, разполага с пълен контрол над руския държавен апарат, не на последно място над така наречените силови министерства, като Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи.
Въпреки солидната му хватка върху властта Путин изглеждаше разтревожен когато в края на март руски граждани в десетки градове изведнъж излязоха по улиците, за да протестират мирно срещу корупцията във властта. Правителството отговори с арести на около 1,000 от протестиращите, включително и водача на опозицията, Алексей Навални. Но защо такава тревога у един политически лидер, чийто контрол над властта изглежда така сигурен?
Автор: Стивън Кроули
Роберт Биедрон е открито хомосексуален човек и един от най-популярните политици в Полша. В интервю пред немския седмичник Die Zeit той предупреждава срещу подкопаването на демокрацията и стигматизацията на малцинствата.
Много неща започват още в сферата на правораздаването. В Полша няма право на узаконено [хомосексуално] съжителство; няма параграф в наказателния кодекс, който да защитава индивидите от хомо- и трансфобни престъпления, няма и антидискриминационно право. Освен това ни е необходимо законодателство, което да санкционира посланията на омразата. Всичко това е нещо отдавна нормално в Германия, а у нас липсва. Полша е един вид открит музей, в който може да се наблюдава как по-рано е изглеждала хомофобията в Европа
Автори: Роберт Биедрон, Ян-Александър Карон
Известният унгарски писател и есеист Дьорд Конрад е написал следното „Отворено писмо до министър-председателя на Унгария“ – един документ на леденостудения гняв срещу „най-вредния унгарски политик“ от времената на посткомунизма, който се одързостява да затвори Централноевропейския университет и не се бои при това да черпи реторични средства директно от арсенала на политическия антисемитизъм, плачевно-известен от най-новата унгарска история.
Автор: Дьорд Конрад
Гръмоотводът трябва да бъде заземен. Дори най-абстрактната, най-спекулативната идея трябва да бъде закотвена в действителността, в същността на нещата. Как се отнася това към „идеята за Европа“?
Европа се състои от кафенета – от любимото кафене на Песоа в Лисабон до одеските кафета, в които витае духът на гангстерите на Исак Бабел; от кафенетата на Копенхаген, край които минава съсредоточеният в разходките си Киркегор, до баровете на Палермо. Няма стари или характерни кафенета в Москва, която е вече предградие на Азия. Малко са онези в Англия, след краткотрайната мода през 18 век. Никакви в Северна Америка, с изключение на галския аванпост Ню Орлеанс. Начертайте карта на кафенетата и ще получите една от основните отличителни черти на „идеята за Европа“.
Автор: Джордж Стайнър