За разлика от абсолютните монархии или военните диктатури, политическият режим, създаден от Владимир Путин за двадесетгодишното му управление, не разчита нито на древна традиция, нито на груба сила. По-скоро това е „изборна автокрация“ – персонализиран режим със силна вътрешна база. През последните няколко години обаче репресивното измерение на режима се увеличи значително, тъй като популярността на „националния лидер“ намаля.

Някои коментатори описват съвременната руска политическа система също и като „наследствен авторитаризъм“, поради по-слабото разчитане на официални правила и институции, отколкото на неформални мрежи за покровителство. Появата на тази система на лична зависимост и клиентела кара някои наблюдатели да говорят за възраждането на архаични практики, които обобщено могат да бъдат характеризирани като „неофеодализъм“.

Сред основните характеристики на системата са очебийността на една привилегирована „обслужваща класа“ („ново руско дворянство“, както го формулира секретарят на Руския съвет за сигурност Николай Патрушев) и установяването на твърда социална йерархия, изградена от „имения“ и корпорации, които възпрепятстват социалната мобилност. Като друга характеристика на неофеодализма се посочва условният характер на собствеността, която непрекъснато се разделя, преразпределя и често просто се отнема.

Автор(и): Игор Торбаков

Най-известният германски вирусолог е объркан. След като поднови издаването на изключително популярния си немски подкаст след летните ваканции, Кристиан Дростен каза на слушателите си, че е „много трудно да се оцени“ настоящата ситуация.

Никой не може да каже със сигурност колко хора в Германия са заразени в момента с коронавирус. Официалният брой случаи, съобщени от Института Робърт Кох (RKI), центърът за контрол на заболяванията в страната, може да се окаже два или дори 20 пъти по-нисък от истинския. „Трябва да си признаем честно, че всъщност не знаем каква точно е ситуацията с вируса в момента.“

Сигурно е само едно: Броят на коронавирусните инфекции отново нараства значително. След облекчаването на мерките за блокиране в средата на юли, всеки ден се съобщава за около 300 до 500 нови случая, но сега тази цифра се е увеличила до 1300 на ден, като дори наскоро е достигнала над 2000.

Автор(и): екип на списание „Шпигел“

През април московчани очакваха пристигането на коронавируса в състояние на определена паника, най-вече защото потокът от ужасяващи новини, идещи откъм Бергамо и Ню Йорк беше ги накарал да очакват най-лошото. Про-кремълските медии ежедневно им показваха колко лошо било италианското и американското здравеопазване, но руснаците знаеха, че повечето от собствените им клиники и болници са много по-зле. Когато в столицата беше въведено строга блокада, включваща пълна забрана на разходки за деца и хора на възраст над 65 години, изглеждаше, че много московчани одобряваха ограниченията. Улиците опустяха, нямаше и следа от играещи деца или възрастни дами.

Тъй като самите ние не вярваме, че разходката по улиците може да бъде опасна за когото и да било, продължихме да излизаме. Но се опитвахме да избегнем местата, където обикновено се виждаха полицейски патрули, а разходките ни наподобяваха по-скоро партизански набези на вражеска територия, отколкото някаква част от ежедневието. Всяко излизане навън можеше да ни струва 4000 рубли (50 евро) и не искахме да бъдем глобявани заради възможността да подишаме чист въздух. Чувствахме се самотни в празния град, но се почувствахме още по-самотни във Фейсбук сред либералните си приятели, които настояваха ограниченията да бъдат затегнати още повече и нарушители като нас – наказвани по-строго. Никога не бихме могли да си представим, че либералите ще критикуват властите за проявяване на слабост по време на криза, призовавайки за повече ограничения. Това беше нещо абсолютно ново и неочаквано. Ситуацията не се промени дори и когато собствениците и служителите от сферата на малкия и среден бизнес, като фризьорски салони и ресторанти, започнаха шумно да изразяват възмущението си от блокирането, което ги лишаваше от всякакви доходи. Руските либерали, които винаги са били известни като пламенни ученици на американския икономист Милтън Фридман и неговата концепция за мъничката роля на правителството, продължават да подкрепят блокирането, заедно с тоталитарните мерки, въведени от властите, за да държат хората на закрито и под контрол.

Автор(и): Ирина Бороган, Андрей Солдатов

На 18 март канцлерката Ангела Меркел се обърна към нацията в телевизионна реч, изказвайки се с необичайна емоция и острота. „Това е сериозно“, каза тя. „Вземете го сериозно. От деня на обединението на Германия, а всъщност от Втората световна война насам, страната ни не е била изправена пред толкова голямо предизвикателство, справянето с което толкова силно да зависи от всички нас, от нашите солидарни действия.“

Това беше момент на национално единство и солидарност – нещо, което се изживява като ценно в една политическа епоха, все още белязана от последствията от миграционната криза през 2015 г. Политиците от всички лагери бяха почти единодушни в подчертаването на тежестта на ситуацията и се съгласиха да съдействат за справянето с нея. Немският народ също разбра и ги последва.

До началото на май изглеждаше, че мерките са проработили. Дори и най-предпазливите наблюдатели на вируса си позволиха да изкажат предпазливо облекчение. „Наше задължение е да защитим гражданите на Германия колкото е възможно по-добре“, заяви Лотар Вилер, прословуто-сдържаният президент на Института „Роберт Кох“, по време на пресконференция на 5 май. „Досега се справяме много добре, както показват и цифрите.“

Автор(и): Ана Зауербрай

Към този момент Русия, страна със сто четиридесет и четири милиона души, твърди, че е извършила общо сто шестдесет и пет хиляди коронавирусни теста, което е около половината от броя, извършен в Съединените щати. Русия има по-малко признати случаи от Люксембург – и въпреки това са налице данни за много по-голямо огнище на коронавирус, отколкото изглежда според официалната статистика. Според собствената статистическа агенция на Русия, броят на случаите на пневмония в Москва е нараснал с тридесет и седем процента този януари, в сравнение със същото време от миналата година. Анастасия Василиева, ръководителка на независимия синдикат на Алианса на лекарите, каза: „Невъзможно е да се знае реалната ситуация, но едно знаем със сигурност: държавата е готова да манипулира медицинската статистика за политически цели.“ През 2015 г. Путин обяви инициатива за намаляване на смъртността от сърдечно-съдови заболявания, след което болниците отчетоха забележим спад в броя на тези заболявания, в сравнение с предишната година – и почти също толкова голямо увеличение на смъртните случаи от редки или некласифицирани заболявания. Подобни манипулации може да са в ход и днес.

Автор(и): Джошуа Яфa

Има няколко отговора, казват експертите, които представляват комбинация от статистически изкривявания и много реални различия в начина, по който страната е приела епидемията.

Средната възраст на заразените е по-ниска в Германия, отколкото в много други страни. Много от ранните пациенти са се заразили с вируса в австрийски и италиански ски курорти, и са били сравнително млади и здрави, казва проф. Кройслих.

„Започна се като епидемия сред скиорите“, казва той.

Но в хода на разпространението на инфекциите вече са били засегнати повече възрастни хора и смъртността, едва 0,2 процента допреди две седмици, също се е повишила. И все пак средната възраст на заразяване с болестта си остава сравнително ниска – 49 години. Във Франция тя е 62,5, а в Италия – 62, според последните им национални отчети.

Друго обяснение за ниската смъртност е, че Германия е тествала много повече хора, отколкото повечето държави. Това означава, че тук се откриват повече хора с малко или никакви симптоми, което увеличава броя на известните, но не и онзи на смъртните случаи.

„Това автоматично понижава статистическата смъртност“, казва професор Кройслих.

Автор(и): Катрин Бенхолд

Борбата срещу коронавируса парализира обществото и икономиката. Мерките за блокиране са добри в краткосрочен план, но те заплашват бързо да унищожат икономиката и да разрушат съществуващия социален ред. Какви трябва да бъдат следващите стъпки?

В историята на Германия никога не е имало подобна програма. По същество държавата е прехвърлила цялата икономика в интензивното отделение. В хиляди фирми част от заплатите вече ще се изплаща от правителството. Индустрии като туризма и авиацията ще се държат в плаващо състояние с помощта на публични заеми. А във фирмите, които са най-силно засегнати, сега правителството има възможност да изкупува дялове, за да ги предпази от фалит. Въпросът е дали тези мерки стигат достатъчно далеч и за колко време ще може да издържи икономиката – а също и правителството. Седмици? Месеци?

Програмата за подпомагане на [финансовия министър] Шолц ще определи как страната ще гледа назад към времената на кризата. Дала ли е държавата добър, справедлив и щедър отговор? Добре инвестирани ли са били тези 1,8 билиона или са били изхвърлени през прозореца? Успели ли са малките фирми наистина да се възползват от спасителната помощ? Макроикономистите представят кризата и противодействието срещу нея под формата на диаграми и модели. Става дума за билиони евро – невъобразимо голяма сума пари. Но дали всички изчисления и модели ще успеят да предотвратят това, което инак със сигурност би се превърнало в много осезаема екзистенциална криза за милиони хора?

Автор(и): екип на списание „Шпигел“

Превръщането ни в първия неутрален по отношение на климата континент в света до 2050 г. е най-голямото предизвикателство и възможност на нашето време. За постигането на тази цел Европейската комисия представи Европейския зелен пакт – изключително амбициозен пакет от мерки, които следва да дадат възможност на европейските граждани и предприятия да се възползват от прехода към устойчива зелена икономика. Мерките, които са придружени от първоначална пътна карта с ключови политики, включват значително намаляване на емисиите, инвестиране в авангардни научни изследвания и иновации и опазване на околната среда в Европа.

Подкрепен от инвестиции в екологични технологии, устойчиви решения и нови предприятия, Зеленият пакт може да изиграе ролята на нова стратегия на ЕС за растеж. От решаващо значение за неговия успех е участието и ангажираността на обществеността и на всички заинтересовани страни.

Преди всичко Европейският зелен пакт определя пътя към един подходящ и социално справедлив преход. Той е проектиран така, че никой да не бъде пренебрегнат в хода на предстоящата голяма трансформация.

Автор(и): Европейска комисия

Ваймарската република [1919–1933], първият кратък опит на Германия в демокрацията, преди да бъде премахната от нацистите, е популярна ориентировъчна точка в сегашна Германия.

Процъфтяваща, мощна и уважавана, днешна Германия не е онази от 1920-те, но някои паралели са забележителни. Тогава, както и сега, демокрацията е попаднала под атаката на крайно десен терор и политически убийства; миналогодишната атака срещу една синагога в Хале, както и убийството на регионалния политик Валтер Любке от десен екстремист, носят мрачни отзвуци от събитията отпреди век.

Вотът в Тюрингия имаше своя собствена историческа аналогия: именно там, в последните дни на Ваймарската република преди повече от 90 години, нацистите за първи път печелят властта на местно ниво, преди да я спечелят на национално.

И те го правят с помощта на тогавашните консервативни партии.

Автор(и): Катрин Бенхолд

Както всяко друго общество, руснаците искат да популяризират една идеализирана версия на своето минало, а не да се сблъскват с неудобни истини. Това е версия, която се задвижва от емоциите и служи като насока за социално поведение и ценности. В това отношение учебниците по история са полезен инструмент, тъй като именно чрез тях младото поколение формира своето разбиране за историята. Досега нищо не е работило в Русия по-добре от мита за Великата отечествена война, който до голяма степен е конструиран върху съветската победа над нацистите, като по този начин прави възможна идеята, че през 1945 г. Червената армия е спасила Европа от пълно бедствие. Това от своя страна се тълкува в смисъл, че Русия е имала моралното право да решава съдбата на други нации в Източна Европа.

Неимоверната сила на внушението, упражнявана от руските власти, както и оспорването на мита за Великата отечествена война, доведоха до определена свръхчувствителност, особено по отношение на изявления, които омаловажават ролята на Съветския съюз в победата над нацизма. Тази ситуация е едно от обясненията за настъпващите промени, които включват постепенното възраждане на култа към Сталин, наказанията за онези, които „разпространяват лъжи за историята“, и въвеждането на нови учебници, които представят официално приетата историческа версия. Такива действия се предприемат с дългосрочната цел да се формира едно лоялно към правителството общество, гордо с историческите си постижения и готово при нужда да го защитава.

Автор(и): Дагмара Москва

Драмата на имперския крах и затрудненията на след-имперското приспособяване са централни за разбирането на начините на мислене при управляващите елити в днешните Русия и Турция. Това са класически постимперски държави, в които имперското минало все още оказва силно влияе върху настоящето. Управляващите елити и на двете страни настояват, че стратегиите им не включват възстановяване на империята. Освен това те бързо отбелязват, че са не просто „обикновени национални държави“, и обичат да говорят за „привилегировани интереси“ в стратегическите си обкръжения. Оттук и твърдението на Дмитрий Медведев след руско-грузинската война от 2008 г., че „държавите по нашите граници, разбира се, са приоритети“, като добавя, че „нашите приоритети не свършват дотук“. Изглежда сред руските политически елити е налице определен консенсус, че, поради нейната история и традиции, руската външна политика е предопределена като великодържавна. В един неотдавнашен политически документ това е заявено категорично: „Нека си го кажем… Ние просто обичаме да играем важна роля в света. Не бива скромничко да се отказваме от великодържавността. Тя съществува; в продължение на над 300-годишната ни имперска история тя е дълбоко вписана в националната ценностна система.“

Автор(и): Игор Торбаков

István, a király , един вид унгарски Исус Христос Суперзвезда, е бил суперхит в момента на появата си, както и знак за размразяването, предшестващо края на Гулаш-комунизма. Все още е кичозна икона, но изненадващо добра за слушане, дори и за онези, които не разбират унгарски. (Музиката е много по-твърд рок в сравнение с онази на Андрю Лойд Уебър.) Сюжетът на филма е прост: старият крал умира и синът му Ищван се бори с въпроса дали трябва да преобърне Унгария към християнство, докато чичо му Копани води бунт, за да я запази езическа. Поне номинално Ищван е героят, но той изглежда нерешителен и слаб. Копани, който има физиката на кеч-борец от ерата на Хълк Хоган и прекарва филма с голи гърди, с изключение на кожена превръзка, притежава цялата харизма и всички най-запомнящи се песни на филма. Ентусиазмът на караоке-певците достигаше най-високите си точки всеки път, когато той се появяваше на екрана.

В исторически план Ищван е спечелил. Опортюнистичен конвертит и безмилостен убиец, той е видял, че бъдещето на страната му е в Европа, християнството и стабилността, която идва с приспособяването към нравите на съседите. Копани пък се е застъпвал за старите нрави и наследствените богове от номадското минало. Заради усилията му да поддържа езичеството, Ищван е разпоредил той да бъде екзекутиран и разсечен на четири, след което парчетата от тялото му са били окачени в четирите най-големи крепости на царството, за поучение на всички. Сега, хиляда години по-късно, махалото изглежда се измята в другата посока. За едно поколение, отгледано при комунизма, стремежите към Запада, към демокрацията, дори към богатството, започват да изглеждат изтъркани. Защо да бъдете малко зъбно колело в европейската машина, питат туранистите, когато можете да бъдете част от огромно, изначално братство от воини-завоеватели? По-добре да сте част от ордата, да карате земята да трепери под копита на конете ви. По-добре е, биха казали те, човек да се вслушва в призива на барабаните.

Автор(и): Джейкъб Микановски

Великият Курултай – събитие, което се провежда ежегодно близо до градчето Бугач, Унгария, се представя и като „Племенен събор на хунско-тюркските нации“, и като „Най-голямото събитие за конен спорт в Европа“. Когато пристигнах там миналия август, бях приветстван от различни ездачи: някои облечени като хуни, други като партски кавалеристи, скитски стрелци, маджарски воини, Csikós-каубои, и betyár-бандити. Общо взето, имаше представители на двадесет и седем „племена“, всички членове на „хунско-тюркското“ братство. Входът на фестивала бе белязан от осемнадесетметров портрет на самия Атила, размахал огромен меч, на фона на гигантски огън или небе, озарено от мрачното сияние на войната. Носеше малка козльова брадичка в стила на Стивън Сегал и, ако човек би се абстрахирал от военните му плитки и шлем, изглеждаше напълно като човек, когото можете да срещнете в някой будапещенски бар. Лека усмивка подсказваше, че в душата му се смесват голямото веселие и голямото насилие.

След като влязох вътре гледах шествие на конни ездачи – азери, авари, башкири, чуваши, каракалпаци – което се въртеше в галоп около амфитеатъра, огромен овал от утъпкана земя. Малко по-късно, след като бяха обявени имената на всички братски нации, започна представянето на битката при Посони. Четиристотин петдесет и четири години след смъртта на Атила, през 907 г., франкска армия нахлува откъм Бавария в сърцето на зараждащото се по онова време унгарско кралство. Унгарците ги побеждават, използвайки стар номадски трик: първо заблуждават франките да мислят, че се оттеглят, след което се обръщат в последната секунда, за да ги хванат в капан, и ги засипват със стрели, когато те са вече твърде близо, за да избягат. Оригиналната кървава баня се е водила в продължение на три дни, но в този ден от програмата на  фестивала унгарските войски трябваше да приключат нещата в хода на тридесет и пет минути.

Автор(и): Джейкъб Микановски

Преди близо година [шведската ученичка] Грета Тунберг, която по онова време беше на 15 години, започна да бяга от часове, за да протестира пред сградата на шведския парламент, Риксдаг, с окачен на врата ѝ плакат „Училищна стачка за климата“. Оттогава насам инициативата ѝ се трансформира в глобално движение. Днес вече става все по-ясно с какъв ентусиазъм много от тези младежи преследват целта си – и колко трудно е да се гарантира, че тяхното движение ще бъде също толкова устойчиво, колкото и процесите, срещу които се борят.

Но поне засега те преживяват поредица от непрекъснати успехи. Младите хора по цял свят напускат училище в петък, а в самата Германия протестиращите младежи се появиха на годишната среща на акционерите на енергийния гигант RWE (чиито електроцентрали работят най-вече с въглища), демонстрираха на историческия градски площад във Франкфурт и защитиха инициативата си в няколко от водещите немски телевизионни токшоута.

Подкрепата за движението е значителна, вече ги поддържат 26 800 учени и изследователи. В своя манифест групата „Учени за бъдеще“ заявява, че „като учени и изследователи, ние силно подкрепяме искането им за бързи и решителни действия“. Появяват се и други подобни групи, като например 900-те екологични земеделски стопани, най-вече от Германия, които наричат ​​себе си „Фермери за бъдещето“, както и „Родители за бъдещето“ и „Баби и дядовци за бъдещето“.

Автор(и): Хайке Кловерт, Анет Брунс, Франка Квеке и Андреас Васерман

Последното десетилетие беше доста грубо за Гърция. След глобалната финансова криза от 2008–2009 г. страната загуби една четвърт от своя БВП и се превърна в черната овца на Европа за това, че почти доведе [ситуацията на ЕС] до имплозия на еврозоната. Но преди около четири години страната започна спокойно възстановяване. При премиера Алексис Ципрас и неговата партия Сириза икономиката се върна към положителния растеж, популистките движения загубиха импулса си, а отношенията на Гърция със съюзниците и много от съседите ѝ се подобриха. Но успехите на Ципрас, особено във външната политика, не се трансформираха в популярност вътре в страната. И така на 8 юли гърците се събудиха с новината, че лидерът на опозицията Кирякос Мицотакис и неговата дясноцентристка партия Нова демокрация са победили Ципрас с огромна преднина.

Макар и да е далеч от някакъв коренен поврат, победата на Мицотакис дава на гърците по-добри основания да гледат оптимистично към бъдещето. Въпреки че Ципрас спомогна за възстановяването на Гърция, широкият изборен мандат на Мицотакис и впечатляващият му технократски кабинет подсказват, че той е в по-добра позиция от предшественика си да ускори положителния импулс на страната. За реформиране на икономиката и връщане на чуждестранните инвеститори трябва да се работи още много, но новото ръководство на Гърция е готово да затвори страницата на едно десетилетие, което повечето гърци сигурно предпочитат да забравят.

Автор(и): Артемис Сийфорд и Бенджамин Хадад

Представянето на испанската социалистическа работническа партия (PSOE) на испанските общи избори миналия месец, в които партията спечели мнозинството места както в долната, така и в горната камара на парламента, беше не просто забележително възстановяване на позиции за испанските социалисти. Като ограничи печалбите на Vox, крайнодясната партия, чието противопоставяне срещу имиграцията, феминизма и правата на ЛГБТ-общността отразява ценностите, които преобладаваха по време на диктатурата на Франко, победата на PSOE повдига духа също и на останалите социалдемократически партии в Европа, докато те се борят срещу нарастващия национализъм, отцепничество и скептицизъм по отношение на европейската интеграция.

Засега най-ентусиазираната реакция идва от съседна Франция, където Социалистическата партия е в пълно отстъпление от края на администрацията на Франсоа Оланд през 2017 г. Родената в Испания кметица на Париж Ан Идалго приветства PSOE като „надежда и пример за социалдемократите в Европа.“ Социалистическият ѝ колега, лидерът на партията Оливие Форе, каза: „Социалистите в Испания показват как може да се постигне ново възраждане, след като в течение на много години им се подиграваха и ги считаха за мъртви“.

Автор(и): Омар Енкарнасион

Много мюсюлмани критикуват идеята за „мюсюлмански антисемитизъм“ като нещо, което погрешно утвърждава, че омразата към евреите е присъща на вярата им. Мухамад Самер Муртаза, германски изследовател на исляма, който е писал много за антисемитизма, твърди, че европейският антисемитизъм е изнесен в Близкия изток през 19 век и е бил „ислямизиран“, едва след края на 1930-те години – един процес, по-късно усилен от арабско-израелския конфликт. Антисемитизмът е всъщност европейско изобретение, с доказана способност за мутиране. Често преплетена с икономически и социални недоволства, демонизацията на евреите е била съществена част от християнската традиция, а с разрастването на европейския национализъм през 19-ти век тя е придобила и подлъгващи расови измерения. Днес, когато световното възраждане на расистките и племенни чувства подклажда бунт срещу либералния демократичен ред, подновената конфронтация на германското общество с антисемитизма казва много не само за съдбата на тамошните изнервени еврейски общности, но също и за това доколко способна е всяка нация да поддържа в дългосрочен план едно толерантно, плуралистично общество, което може да издържа на етнонационалистическите изкушения.

Автор(и): Джеймс Ангелос

След четири дни на избори по целия континент популистите и националистите, които биха искали да ограничат правомощията на Европейския съюз, увеличиха дела си в Европейския парламент, но това не беше катастрофалния резултат, от който се страхуваха много традиционалисти.

При окончателното преброяване на гласовете се очаква популистите да получат около 25% от 751-те места, в сравнение с 20% преди пет години, както показват данните в неделя.

Но една по-висока от обичайната избирателна активност показва, че проевропейските гласоподаватели също са по-мотивирани от преди.

Автор(и): Стивън Ерлангер

Тоталната ни обруленост от живота, от белия свят и неговите вълнения ни превръща бавно и сигурно в ръкопляскащи воайори, които охотно тиражират гледки на ужаси и страдания, далеч от сивотата на маловажните ни делници. В случая гневът божи се стоварва безпощадно над главите на всички ни – и католици, и православни, и протестанти, точно в разгара на Страстната седмица. Със сигурност само този, който е пристъпвал по каменните плочи на Нотр Дам, който е чувал звуците на божествения орган, който се е поклонил на Девата, може да усети истинските размери на вчерашната трагедия. Вече не вярвам на книгите, поне не изцяло. Още по-малко на хората, чиито вълнения се простират не по-далеч от провинциалната им улица и тесногръдите школски шаблони в духа на: ех, плачете за Париж, столицата на разврата. Този път май се оказа прав онзи български поет, който възпя огъня на земните грехове, които земният ад изпращал към небесата, минавайки през храма. А една снимка – гениална, драматична, безпощадна и страстна (защото страст означава страдание) – обиколи социалните мрежи. Разтворените в болезнени гримаси физиономии на каменен светец и гаргойл, емблематичните фризове от стрехите на Нотр Дам, са проектирани на фона на адските пламъци на пожара в нощното небе на Париж. Загадъчният пожар, за чиито причини ние умуваме. А парижани пеят и страдат, вгледани в онова, което ще бъде утре, а не в това, заради което се е случило снощи. Западните хора и по-специално французите притежават редкия талант да се сплотяват в духовни кризи и социални катастрофи. Да мислят за после. А не да се вайкат, да охулват реваншистки всичко и всички или горко да се окайват, мнително да се гневят и ожесточено да обвиняват. В мига, в който катастрофата се случва, ние дребнаво се ровичкаме в недоказуеми факти, докато там търсят формулата за решение, в падението мислят за спасение.

Автор(и): Евдокия Борисова

За мнозина гърци името „Македония“ вече подсказва претенции към едноименния северен регион в Гърция. От гледна точка на македонците пък, отказът на Атина да приеме името, което са избрали за своята страна, е отричане на националната им идентичност. Конфликтът никога не е бил принципен по същество, но въпреки това касае доста много неща. Някои националисти и в двете страни са изградили политическите си кариери върху този въпрос – от бившия гръцки премиер Андонис Самарас до македонския му колега Никола Груевски, който наскоро бе осъден на две години затвор за корупция, но остава защитен от парламентарен имунитет. Нещото, което възпрепятстваше решението, беше асиметрията на конфликта. Гърция държеше козовете, тъй като е членка на Европейския съюз и НАТО, и досега нямаше достатъчно стимули да прави компромиси, а Македония често смяташе, че е изнудвана да направи отстъпки.

В крайна сметка Македония отстъпи. Тя ще бъде наричана Република Северна Македония не само в международен план, но и вътре в страната – което е сериозен  компромис. Но както е изтъкнато в текста на споразумението, изтекъл от гръцкия вестник Катимерини, гражданите на Македония все още ще бъдат наричани македонци в международни документи, а езикът им ще продължи да бъде македонски.

Автор(и): Флориан Бибер

Бух, малка общност в покрайнините на Берлин, изглежда на пръв поглед като място, което [приказното момиче] Златокоска би обявила за „точно на място“. Кварталът не е прекалено богат или прекалено беден, не е твърде скъп или прекалено мръсен, не е твърде близо до претъпкания градски център, но не и толкова далеч, че обрамчените му от дървета улички със спретнати апартаменти да са извън обхвата на ежедневното пътуване до работното място.

Вероятно това не е мястото, което хората си представят, когато мислят за възхода на крайнодесния популизъм, завладяващ Европа. Но под повърхността този уютен, безопасен квартал е силно различен от депресивните постиндустриални зони, често представяни като извори на популизма, и е показателен за силите, които заплашват да преобърнат с главата надолу западната политика, каквато я познаваме.

В тази очевидна крепост на обикновеността, Алтернатива за Германия, крайнодясната популистка партия, е спечелила повече от 22% от гласовете на местните избори през 2016 г. – повече от всяка друга партия.

Автор(и): Аманда Тауб

От идването на Путин на власт през 2000 г. до съвсем наскоро, ФСБ се радваше на статуса на „нова аристокрация“, по думите на бившия ѝ директор Николай Патрушев. Агенцията беше финансирана щедро, не подложена на  наблюдение и свободна да действа както намери за добре срещу реалните и възприемани като такива врагове на Кремъл. Освен това тя осигуряваше човешките ресурси – генерали и полковници – които щяха да заемат важни постове в държавните и държавно-притежаваните корпорации. За известно време ФСБ се превърна, както Ирина Бороган и аз описахме през 2010, в истинския елит на страната.

През ранните си години Путин, бивш офицер на КГБ, беше се опитвал да преобърне децентрализацията на руските разузнавателни служби, която се случи през 1990-те години – задача, която до голяма степен включваше концентриране на власт в рамките на ФСБ и позволяване на персонала ѝ да натрупва богатства и политическо влияние. Така Путин се надяваше да превърне разузнавателните служби в нещо като нова класа – лоялна към Кремъл, със собствен залог в стабилността на режима и способна да служи като балансираща сила срещу амбициите на могъщите руски олигарси.

Автор(и): Андрей Солдатов

Вернер се свлича в мръсотията пред колата. Адам лежи разперен по гръб и се бори за глътка въздух. И двамата мъже ще оживеят – Вернер, прострелян шест пъти в крайниците, рамото и врата, ще лежи в болница в продължение на месеци. Що се отнася до Адам, черният му дроб е пробит и лекарите ще трябва да отстранят една трета от белите му дробове, но му е казано, че ще се възстанови.

А междувременно полицията бързо потвърждава това, което двойката вече е разбрала, тоест че Алекс Вернер не е френски журналист и че предполагаемото пътуване до посолството изглежда е било щателно подготвен капан. Амина и Адам са сигурни, че е трябвало да бъдат убити – и също толкова сигурни, че знаят защо.

Въпреки че не са били в Киев дълго време, двамата вече са известни наоколо. Няколко години по-рано Адам е бил замесен в предполагаем заговор да се взриви автоколоната на тогавашния руски премиер-министър Владимир Путин. Макар че взривът никога не е бил извършен – а Адам отрича да е знаел за някакъв план – той е лежал в затвора. И докато бил там, Амина е получила подобно реноме като снайперистка в борбата срещу про-руските бунтовници в източната част на Украйна. Когато Адам е освободен от затвора, той се присъединява към своята жена-партизанка на изток, където е поел командването на бойна част, съставена от нередовни чеченски войници, и ги е водил през някои от най-кървавите месеци на тригодишната война.

Миналата пролет, изпълнени с нетърпение да намерят нови начини за разклащане режима на Путин – и да се включат в мрежа от активисти с подобно мислене – двамата решават да се преместят в Киев, украинската столица.

Автор(и): Джошуа Хамър

Преди тридесет години двама италиански икономисти, Франческо Джавази и Марко Пагано, публикуваха студия, в която се обяснява защо [италианските] правителства трябва да се обвързват с международните икономически споразумения, които ограничават политическите им опции. Външните ограничения, твърдят те, са цената за доверието. Като вързват собствените си ръце, политиците съобщават на пазарите, че са се ангажирали с отговорни, но болезнени и потенциално непопулярни политики. А като оформят пазарните очаквания, политиците правят по-лесно и по-малко скъпо постигането на собствените си вътрешни цели.

В продължение на две десетилетия, започвайки от края на 80-те години до началото на световната финансова криза през 2008-2009, италианските политици използваха тази идея за външни ограничения (на италиански, vincolo esterno) – за да въвеждат значителни реформи в пенсиите, трудовите пазари и държавните финанси. Като министър-председател, Романо Проди дори използва vincolo esterno, за да помогне на Италия да изпълни изискванията за присъединяване към еврото.

Но новото правителство на Италия – което представлява съюз между лявото популистко движение „Пет звезди“ (M5S) и дясната популистка „[Северна] Лига“, обяви края на този вид доброволно приети ограничения. Тяхната цел, очертана в документ от 58 страници, който обхваща всичко от селскостопанската политика до университетското образование, е да се правят реформи без поемане на международни ангажименти. Ръцете на Италия вече няма да са вързани.

Автор(и): Ерик Джоунс

Първото нещо, което партията Право и справедливост действително е предоставила на хората, е съвсем реална облага: ежемесечна помощ от 500 злоти, или около 230 лева, за всяко дете след първото, за всяко семейство в страната. Освен това партията премахна дълбоко непопулярното решение за повишаване възрастта за пенсиониране на 67 години, като я намали на 60 за жените и 65 за мъжете. Тя предостави нови жилищни субсидии и работи за повторно откриване на закрити държавни предприятия.

Макар опозицията да нарича тези политики неща, които страната не може да си позволи, икономиката процъфтява и правителството е намалило както бюджетния дефицит, така и безработицата (разбира се, със сериозна помощ, под формата на субсидии от Европейския съюз).

Автор(и): Марк Сантора и Стивън Ерлангер

За всеки човек, наблюдаващ настоящата политическа траектория на Русия, внезапната промяна в предпочитанията към определени хранителни продукти, настъпила преди две десетилетия, е изненадващо-обяснителна. Сред продуктите, внезапно появили се на някога празните щандове на руските хранителни магазини през късните 1990 години е и един вид ново чисто масло. Наречено „Доярушка“, или „Малката доячка“, за него се твърди, че е произведено по традиционна руска рецепта. Истината е, че маслото изобщо не е руско, а е внесено от далечна Нова Зеландия – което прави пазарното му представяне малко анти-интуитивно, ако ли не направо чудато. В края на краищата руснаците винаги са се блъскали за да купуват чужди стоки, откак съветският колапс е отворил шлюзовете само няколко години преди това.

Автор(и): Грегори Файфър

Европейският съюз обвинява Полша, че поставя под голяма опасност демократичните ценности, че подкопава върховенството на закона като запълва съдилищата със собствени предани хора. Освен това западните лидери са критикували полската управляваща партия за това, че потиска буквално всички критични гласове сред държавните новинарски медии и ограничава свободата на словото с последния си закон, който криминализира всякакви твърдения, свързани с евентуалната отговорност на полската нация за Холокоста.

„Военното напрежение“ се засилва, докато Източна Европа се превръща в инкубатор на един нов модел на „нелиберална демокрация“, основите на която се полагат от Унгария. Но именно Полша – толкова голяма, толкова богата, толкова военно-силна и важна от геостратегическа гледна точка – е страната, от която ще зависи дали дългите усилия на Европейския съюз за интеграция на страните от бившия Съветски блок ще се увенчаят с успех или не.

Автор(и) Стивън Ерлангер и Марк Сантора

Гидо Райл е миньор във въглищна мина, каквито са били баща му и дядо му. Присъединил се е към миньорския профсъюз на 18-годишна възраст, а към Германската социалдемократическа партия – на 20. Бързо говорещ и шумен, той е бил профсъюзен представител в продължение на повече от десет години.

Но преди две години, след пристигането на стотици хиляди чужденци в Германия, той е преминал към крайнодясната Алтернатива за Германия (АзГ). На местните избори през миналия май партията получи 20 процента от гласовете в неговата изборна област, с неговото име на бюлетините – а социалдемократите изгубиха 16 процента в сравнение с предишните избори.

„Това са бившите ми другари“, подсмихва се Райл. „Дойдоха заедно с мене“.

Автор(и): Катрин Бенхолд

Иронично е, че Путин полага основите за именно онзи вид хаотичен колапс, в опити за избягването на който е прекарал политическия си живот – а именно колапсът, който доведе до собственото му управление. Той е направил от себе си заложник на система, която е изградил със собствените си ръце. „Липсата на алтернативи тревожи всички, включително и самия Путин“, казва политологът и дипломат Андраник Мигранян. По собствените му думи Путин му е казал още през 2012 „често трябва да се занимавам с ручное управление. Бих искал да се оттегля, ако бих имал усещането, че съм направил достатъчно, за да могат институциите да функционират независимо при следващия лидер.“

Но, разбира се, колкото по-дълго време Путин прекарва в натискане на скоростния лост, толкова по-малко вероятно е скоростите да започнат да превключват самостоятелно, без силната ръка, която ги поставя на мястото им. „Това е дилемата на диктатора“, казва един от ветераните по руските въпроси във Вашингтон. „Единственият начин да се изключи рискът е като не си заминавате. А не можете и да реформирате, тъй като това води до пукнатини в системата, които водят до собственото ви сваляне.“

Автор(и): Юлия Йоффе

В продължение на известно време Путин беше се опитвал да намери за Русия роля вътре в западния политически ред. Когато Борис Елцин, първият пост-съветски президент на Русия, го нарече свой приемник през 1999, Русия водеше война срещу ислямистки сепаратисти в Чечения. На 11 септември [2001], Путин беше първият чуждестранен лидер, който се обади на президента Джордж Буш, с надеждата да подчертае, че сега те са съюзници в борбата срещу тероризма. Опита се да помогне в Афганистан. Но през 2003 Буш игнорира възраженията му срещу инвазията в Ирак, като подмина и Съвета за сигурност към ООН, в който Русия има вето-власт. Това беше унизително напомняне, че в очите на Запада Русия вече няма значение, че „руските възражения нямаха тежест“, както обяснява на студентите си руският дипломат Андраник Мигранян. Но за Путин това беше и нещо повече: под претекста да насърчава демокрацията и човешките права, Вашингтон беше се завърнал към политиките си от времената на Студената война – да премахва и установява чужди лидери по свое усмотрение. Дори използването на военна сила беше вече част от играта.

Автор(и): Юлия Йоффе

В хода на все по-голямото дистанциране на Турция от Европа, увеличаващото се неразбиране беше експлоатирано от националисти и ислямисти. Управляващият елит започна да говори за присъединяване към Шанхайския пакт вместо към ЕС. Днешните отношения между Турция и ЕС са на най-ниското си ниво. Правителството на АКП става все по-недемократично, затворено, алиберално и нетолерантно. Проведеният през април 2017 спорен референдум и тясната победа в него (51% to 49%) означава, че страната ще се превърне от парламентарна демокрация в държава, където президентът Реджеп Тайип Ердоган има абсолютен монопол върху властта.

Турция се превърна в шокиращ пример за това, че избирателните урни сами по себе си не са достатъчни за поддържане на демокрация. Ако в една страна няма върховенство на закона, разделение на властите, медийни и академични свободи, както и свободи за жените, демокрацията не може да процъфтява или дори да оцелява.

Автор(и): Елиф Шафак

Отношението на руската държава към света на културата започна да се променя през късната 2011 и ранната 2012, когато, в отговор на изборната измама и решението на Путин отново да се върне на президентския пост, по улиците на Москва се зароди мощно протестно движение. Демонстрираха най-вече хора от средната класа: именно публиката на режисьора Кирил Серебренников и онзи вид хора, които дотгоавашният съветник на Путин, Владимир Сурков, мислеше, че може умно да направлява. Путин отговори, като се обърна към нова идеология – миш-маш от консервативни ценности, анти-западна омраза, презрение към градските елити и възхваляване на православната църква. Президентът уволни Сурков и назначи Владимир Медински за министър на културата. Медински е националистически идеолог със странни академични свидетелства – аматьорски изследвания показват, че една от дисертациите му е зле изследвана и пълна с грешки – който придвижи министерството в силно консервативна посока. Идването му беше „внезапно и осезаемо“, казва един от бившите служители на министерството. „Започнахме да получаваме всички тия запитвания защо подкрепяме странно и ненужно изкуство“.

Автор: Джошуа Яфа

Последиците от новия полски законопроект щяха да бъдат мрачни: край на всякакви форми на аборт в Полша, затворнически присъди за жени, които правят нелегални аборти, криминални разследвания на „подозрителните“ помятания и ограничен достъп до предрождени прегледи, тъй като докторите биха се страхували от неволно причиняване на аборт. Подобни предложения бяха правени неведнъж в хода на последното десетилетие, но през последните дванадесет месеца политическата атмосфера се беше променила. През октомври 2015 крайнодясната партия Право и справедливост (ПИС), тясно съюзена с консервативното крило на мощната в Полша католическа църква, беше станала първата полска политическа партия, която спечели директно мнозинство в парламента от 1989 насам.

Автор(и): Алекс Кокотас

Когато един генерал, осъден за военни престъпления, изнесе миналия месец лекция за кадетите от военната академия в сръбската столица, той получи топъл прием от министъра на отбраната.

Нацията трябвало да се „гордее“ с ветерани като генерала, „най-храбрият от храбрите“, каза министърът.

Така че не беше голяма изненада, че след присъдата над друг един генерал, Ратко Младич – бившият командир на босненските сърби – за геноцид, престъпления срещу човечеството и други военни престъпления, президентът Александър Вучич нарече присъдата „несправедлива“.

Автор(и): Матю Брунуосър

Когато Министърът на интеграцията на Саксония Петра Кьопинг една вечер в понеделник пристига в дома на пожарникаря в Маркклееберг, тя е там всъщност, за да говори по въпроси за пожарната безопасност: за оборудването, липсата на млади кадри, за бежанци като доброволни помощници. Обаче тогава, след като се е възхитила от автомобилния парк („Впечатляващо!“), отново се поставя темата, която я занимава седмици наред по време на нейните пътувания. По въпроса – защо толкова много хора от Изтока [на Германия] се чувстват зависими. И по въпроса – какво може да направи тя като министър на интеграцията, за да се премахне това.

Автор(и): Анне Хениг

Прочетете още...