Pin It

 

2017 05 Putin

 

Страховете на един авторитарен водач

Както изглежда по всичко, руският президент Владимир Путин се намира в зенита на силата си. В момента рейтингите му на одобрение в страната се намират на ниво над 80 процента. Извел е извън играта, ако не напълно отстранил, всякаква сериозна политическа опозиция. И, както изглежда, разполага с пълен контрол над руския държавен апарат, не на последно място над така наречените силови министерства, като Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи.

Въпреки солидната му хватка върху властта Путин изглеждаше разтревожен когато в края на март руски граждани в десетки градове изведнъж излязоха по улиците, за да протестират мирно срещу корупцията във властта. Правителството отговори с арести на около 1,000 от протестиращите, включително и водача на опозицията, Алексей Навални. Но защо такава тревога у един политически лидер, чийто контрол над властта изглежда така сигурен?

Несигурността на Путин може да се отдаде на три причини: ограниченията на авторитаризма; специфичната заплаха, отправена към него чрез твърденията за корупция; предизвикателството да запазва легитимността на режима си при условията на стагнираща икономика.

Първата от тези причини е свързана с един парадокс в самото ядро на авторитарната власт: при една такава система възприятията за непоклатимостта на лидера могат да се променят много бързо. Досега все още не е имало революция в някоя либерална демокрация. Най-вероятното обяснение за това е и най-простото: при либералната демокрация винаги има надежда, че дори и един ненавиждан лидер може да бъде свален от власт чрез конституционни средства. Но при авторитарните системи няма процедура, чрез която хората да могат да премахнат даден лидер, освен чрез революция.

Технически погледнато, Русия не е авторитарна държава, тъй като в нея има поне някакво подобие на избори и политическа опозиция. Повечето политолози я характеризират вместо това като хибриден режим, в който се съдържа смесица от авторитарни и демократични елементи. Макар че изборите в Русия едва ли могат да се считат за свободни, те все пак съществуват, а политическата система разчита на тях за предоставяне на някаква легитимност за хората на власт. Хибридното естество на руската политика е важно, тъй като твърденията за изборни машинации предизвикаха по-голямата част от така наречените „цветни революции“, като например Розовата революция в Грузия от 2003 и Оранжевата революция в Украйна от 2004, както и протестите в самата Русия от 2011-12, основно в Москва и Санкт Петербург. Русия е изправена пред президентски избори през следващата година, а Навални, който вдъхнови най-новите протести, възнамерява да се кандидатира. Няма никакви съмнения, че Путин ще спечели, но самият изборен процес създава известна уязвимост, тъй като може да се превърне във фокусен пункт на масово недоволство.


Small Ad GF 1

На практика Русия, както и други хибридни режими, е породила известни дилеми за самата себе си. Например, макар че независимите медии в страната не са елиминирани напълно, критичните мнения все пак са силно изтласкани към периферията. А когато доминират подмазвачески държавни медии, политическите лидери не получават почти никаква обратна информация за начините, по които действително ги възприемат гражданите. За тях става трудно да преценяват къде точно се намира точката не кипене на обществото и колко близо те се намират до нея. Това е причината, поради която мащабът на антикорупционните протести се оказа изненадващ за руските лидери.

Втората причина за безпокойствата на Путин е, че обвиненията в корупция – и особено достоверните твърдения за гигантска корупция по самите върхове на управлението – представляват предизвикателство както срещу легитимността на режима, така и срещу портфейлите на управляващите. Протестите от март бяха подбудени от един 50-минутен видеоклип, разпространен от Навални през февруари, в който се предоставя обширна информация относно личното състояние на премиер-министъра Дмитрий Медведев, който е натрупал над един милиард долара в различни активи, сред които големи поземлени собствености, лозе в Тоскана, две яхти и пр. – всичко това въпреки скромната му държавна заплата. Освен че предизвиква публичен гняв, излагането на незаконните състояния на държавните служители е дълбоко обезпокоително за руското ръководство, тъй като то оперира в система, при която политическата власт е единствената гаранция за правата върху собствеността. След Майданската революция от 2014, когато украинският президент Виктор Янукович беше прогонен от властта, абсурдно-луксозната резиденция, която той си е построил (включваща частен зоопарк и ресторант на бутафорен пиратски кораб), беше превърната в „музей на корупцията“, където гражданите могат да видят какво е откраднал някогашният им лидер. Както става ясно от съдбата на Янукович, каквито и да са богатствата, на които се наслаждават днес руските лидери, едно евентуално падане от политическите висини може да означава загуба и на богатство, а не само на власт.

 

 

Третото предизвикателство срещу режима на Путин е стагниращата руска икономика. Възходът на Путин във властта през 1999 съвпадна с един икономически бум [цикъл на покачващи се цени на природните ресурси – бел. пр.], при който руският БВП растеше с между 5 и 10 процента годишно, с изключение на рецесивната 2009. Този бум приключи през 2014 с падането на световните цени на петрола. Оттогава насам икономиката куца, а масовото недоволство се натрупва. Когато толкова много руснаци се борят да свържат двата края, обвиненията в незаконно придобито богатство придобиват определена тежест. По време на протестите от 2011-12 Путин оцеля, определяйки протестиращите като професионални либерали от големите градове, които са изгубили връзка с истинските руснаци и техните традиционни ценности. Но по онова време Русия все още се радваше на икономически растеж, подхранван от цените на петрола. Този растеж вече е приключил.

От 2014 насам, протестите на работници във връзка с въпроси на заплащането се увеличават. Почти едновременно с тези последни протести, руските шофьори на товарни автомобили започнаха национална стачка срещу онова, в което те виждат незаконен данък върху пътищата, влошен още повече от факта, че таксите се събират от частна компания, притежавана от сина на Аркадий Ротенберг, един от старите приятели на Путин. Когато шофьорите протестираха за пръв път срещу данъка през ноември 2015, най-видимото им искане беше „Президенте, помогни ни!“ Днес, повече от година по-късно, те вече настояват за оставка на правителството на министър-председателя Медведев и заявяват, че „нямат доверие в президента“.

Ако все пак има нужда от повече свидетелства в полза на твърдението, че икономическото недоволство може да доведе до протести, руските лидери могат да погледнат към съседите си в Беларус. Там Александър Лукашенко – често наричан „последният диктатор в Европа“ – е на власт от 1994, благодарение на смесица от авторитаризъм и онова, което междувременно се нарича „социализъм с руски субсидии“, тоест Москва изнася петрол и газ на по-ниски от пазарните цени, за да поддържа белоруската икономика над водата. Сега, когато тези субсидии вече са приключили, белорусите в няколко градове вече излязоха по улиците и призоваха Лукашенко да подаде оставка. При това както в Беларус, така и в Русия, последните протести, за разлика от миналото, се случват в градове и градчета, намиращи се далеч от основните голямо-градски [metropolitan] райони.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Разбира се, в Русия все още няма признаци за надигаща се революция. Нивата на популярност на Путин си остават високи. Мнозина от участниците в мартенските протести бяха арестувани от полицията, а водачите на шофьорската стачка бяха задържани още преди протестите им да започнат. Но за Путин и ония около него властта без съмнение е свързана и с много страхове. След като е основал легитимността на режима си върху обещанието, че ще предоставя стабилност в противоположност на хаоса от 1990-те, Путин се оказва в трудна ситуация когато се появят признаците за миналото разединение. И действително, безпокойствата му станаха ясни при решението на правителството да намали помпозността на празненствата във връзка със стогодишнината от Руската революция – едно от най-драматичните социални сътресения на всички времена. Като се има предвид липсата на прозрачни институции, които да регулират отношенията между държава и общество, страхът от загубата на богатство и власт, и покачващото се недоволство от стагниращата икономика, то сигурно му е ясно, че, ако само за момент изгуби контрола, падането може да се окаже доста стръмно, наистина.

Източник

Стивън Кроули е сътрудник на Международния център за учени „Удро Уилсън“ и професор по политически науки в Оберлин колидж, където е председател на програмите за руски и източноевропейски изследвания, както и изследванията по въпросите на мира и конфликтите. Писал е обширно по въпроси на трудовата политика и трудовите протести в Русия и Източна Европа, включително Донбас и източна Украйна. В момента работи над книга за трудовите политики в путинова Русия.

Pin It

Прочетете още...