След нападението на Русия Германия преориентира енергийната си политика и се ангажира с драматично военно разширяване – за първи път от Студената война насам.
През октомври миналата година седях в кабинета на Клаус Емерих – главния представител на профсъюзите в мината за кафяви въглища в Гарцвайлер, Западна Германия – докато той споделяше опасенията си относно прочутия план на страната да престане да гори въглища. Германия изоставаше в изграждането на възобновяеми енергийни източници и предвид факта, че въглищата представляват повече от една четвърт от общото електроснабдяване на страната, това означаваше, че засега ще трябва да разчита на друг енергиен източник: природен газ, който идва предимно от Русия. „Ние се предаваме на руснаците“, каза ми Емерих. „Имам лошо предчувствие за това.“
Пет месеца по-късно предчувствията на Емерих се потвърдиха с пълна сила. Инвазията на президента Владимир Путин в Украйна отприщи граждански и военни кланета, опустоши градове и накара около два милиона души да напуснат страната. Последиците от нея се разпространиха в Европа и по света, но една от тях остана недооценена: инвазията преобърна политическата и икономическата политика на Германия, където правителството преразгледа отдавна планирания енергиен преход, наруши продължилата половин век благоприятна политическа позиция спрямо Русия и промени политиката си на военен минимализъм, датираща от края на Втората световна война. В много отношения Германия преосмисли мястото си в света – и всичко това в рамките на две седмици.
В основата на тази промяна е зависимостта на Германия от руските изкопаеми горива – нещо, което доскоро не се разглеждаше като проблем от германските лидери. Точно обратното: тя беше част от целенасочените, десетилетни усилия на Германия да поддържа приятелски отношения с огромния, ядрено въоръжен съсед, срещу когото тя беше воювала в две кървави войни през ХХ век. Германия избра зависимостта си от Русия, защото смяташе, че икономическите връзки, създадени от вноса на гориво – физически връзки под формата на тръбопроводи през Източна Европа и под Балтийско море – са неразделна част от поддържането на мира и интегрирането на Русия в останалата част на Европа.
На 22 февруари новият канцлер на Германия Олаф Шолц обяви ограничаване на тази зависимост от руската енергия. Страната спира „Северен поток 2“ – нов газопровод от Русия, който би могъл да доставя на Европа петдесет и пет милиарда кубически метра газ годишно – и това в момент, когато добивът на газ в останалата част от континента намалява. Това не само щеше да остави Германия без ключов източник за енергийните ѝ доставки; това беше признание, че стратегията на Ostpolitik [Източна политика] – приспособяване към Русия, която лявоцентристката Социалдемократическа партия на Шолц винаги е прегръщала, поне по дух, в хода на повече от петдесет години – е неуспешна.
На 27 февруари Шолц направи още по-зашеметяваща декларация. След като вече беше взела решение да изпрати на Украйна тежко въоръжение, Германия ще увеличи значително разходите си за отбрана – според една от оценките, превръщайки се в третия най-голям оръжеен потребител в света след САЩ и Китай – и ще промени цялата си позиция към военната ангажираност. „С нахлуването си в Украйна президентът Путин създаде нова реалност“, каза Шолц. „Тази нова реалност изисква ясен отговор. Ние го дадохме.“
На следващия ден министърът на финансите Кристиан Линднер заяви пред телевизионния канал ARD, че сега Германия „ще се сдобие с една от най-способните, най-мощните и най-добре оборудваните армии в Европа през това десетилетие“. Повече от седемдесет и пет години след победата над нацистите Германия ще си позволи отново да мисли и действа като регионална сила, горда с военния си потенциал. Министърът на външните работи Алналена Баербок, високопоставен член на исторически пацифистката Зелена партия, заяви: „Ако светът ни е станал друг, то и политиката ни трябва да бъде друга.“ Трудно е да се преувеличи мащабът на тази промяна, която постави много германци в шок. „Не мисля, че съм виждал нещо подобно в политическия си живот“, каза ми Томас Клайн-Брокхоф, вицепрезидент на берлинския офис на мозъчния тръст German Marshall Fund и бивш висш правителствен съветник. „Това е зашеметяващо.“
Ostpolitik, или „източната политика“, води началото си от Вили Бранд, който през 1969 г. доведе на власт в Западна Германия социалдемократите (известни с немската си абревиатура S.P.D.). Приемането от него на принципа на разведряване и дипломатически контакти с Източна Германия и Съветския съюз е породено от комбинация от прагматизъм пред лицето на ядрената заплаха, вината за неописуемите разрушения на нацистите на Източния фронт и желанието да се покаже поне известна независимост от главния съюзник и защитник на страната – Съединените щати.
След падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз тази политика е оценена като голям успех и много германци смятат, че е допринесла за края на Студената война. „Германците смятаха, че тъй като стената е паднала мирно, Ostpolitik е била правилна“, каза ми Кристине Берзина, също от Германския фонд Маршал. „Техният житейски опит показваше, че тези отношения са довели до правилния резултат, а това означаваше, че газът трябва да продължава да тече, че това е от първостепенно значение не само за германската икономика, но и че то е правилното стратегическо решение.“ За Берзина и други обаче това е неточно и съдбоносно погрешно възприемане на Ostpolitik, ккто и преувеличаване на ролята ѝ за падането на Желязната завеса.
Според Ян Берендс, лоялен член на S.P.D., който е бил член на историческата комисия на партията, тази политика е зависела както от дипломацията, така и от военната сила. Според него Брандт не е бил „хипи-миротворец“, а студен воин, който в края на 1940-те години е преживял съветската блокада на Берлин. През 1970 г., когато Брандт прави първото си държавно посещение в Москва, Западна Германия изразходва повече от три процента от своя БНП за военни цели и има половин милион души под оръжие. „Взеха го на сериозно, защото Брежнев го погледна и видя, че той е начело на най-важната бойна сила в Западна Европа“, казва Берендс, историк от Европейския университет „Виадрина“ в Източна Германия.
След разпадането на Съветския съюз Германия продължава да се придържа към Ostpolitik и военните разходи на страната слизат под 1,5 % от Брутния вътрешен продукт, дори когато се появяват признаци, че Русия е на тревожна траектория при управлението на Путин, който през 1990-те години изравни със земята чеченската столица Грозни и ръководи режим, при който се преследват тревожен брой дисиденти и се убиват журналисти. Германия продължи да разширява енергийните си връзки с Русия. Ангела Меркел, чиито дясноцентристки християндемократи спечелиха изборите през 2005 г. и оглавиха коалиционно правителство със S.P.D., се съгласи да продължи изграждането на първия „Северен поток“. Канцлерът от S.P.D., когото тя отстрани от поста, Герхард Шрьодер, стана председател на дъщерното дружество, което контролираше изграждането на газопровода и в което руският „Газпром“ притежаваше петдесет и един процента от акциите.
Като канцлер Меркел продължаваше да защитава инвестициите на страната в руската енергетика, дори когато се появяваха все по-зловещи знаци: речта на Путин на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г., в която той осъди разширяването на НАТО, бомбардировките на Русия над Грузия през 2008 г., анексирането на Крим и разпалването на конфликта в украинския регион Донбас през 2014 г., убийството на опозиционния лидер Борис Немцов в Москва. (Един тревожен епизод се случи дори в Германия. През 2019 г. грузински гражданин беше убит посред бял ден в берлински парк от каращ велосипед убиец, за когото се твърди, че е бивш полковник от руските разузнавателни служби).
Въпреки това зависимостта на Германия от руските изкопаеми горива само се увеличаваше. След катастрофата във Фукушима, през 2011 г., Меркел пое ангажимент да затвори всички германски атомни електроцентрали в хода на малко повече от десетилетие. По онова време ядрената енергия осигуряваше почти една четвърт от електроенергията в страната. „Когато затворихме ядрената енергетика, в Кремъл сигурно са пили шампанско“, казва Берендс. „Тогава се отказахме от енергийния си суверенитет.“
Берендс не обвинява само Меркел. През 2014 г. и 2015 г. САЩ по същество упълномощиха германската канцлерка да се занимава с политиката им към Русия по време на преговорите в Минск за прекратяване на сраженията в региона на Донбас. (Меркел е израснала в Източна Германия, където Путин е работил за КГБ, и говори руски език. Сред журналистите тя е известна като „нашепвачката на Путин“ [Putin‘s whisperer]). „Защо те възложиха политиката си за Русия на Меркел и ѝ се довериха толкова много?“, пита Берендс. „Ако САЩ бяха седнали на масата, те щяха да имат много по-голяма тежест, но не бяха там“.
В ретроспективен план самодоволството на Германия към злоупотребите и укрепването на властта на Путин изглежда лекомислено. Но обществеността в Германия нямаше особено голям апетит за конфронтация. Берендс описва меката позиция на Меркел като форма на „тих популизъм“. Тя е усещала, че германците, които се наслаждават на мир и просперитет, няма да подкрепят нарушаването на статуквото. „Тя беше популярна сред германците, защото не нарушаваше нуждата им от Bequemlichkeit, тяхната зона на комфорт“, каза ми той.
Разбира се, над всичко това тегне безграничният срам от Третия райх, който е накарал много германци да се покаят морално. В страната отдавна съществува разделение относно това какво трябва да включва това покаяние, и в резултат на това тя е разделена на два лагера: хора, които вярват, че Германия никога не трябва да си позволи да се върне към тоталитаризма („никога повече диктатура“ или „никога повече Аушвиц“), и такива, които вярват, че Германия никога не трябва да участва във война. С няколко изключения, като например ограниченото участие на Германия в операциите на НАТО в Косово и Афганистан, лагерът на „никога повече война“ се задържа на власт.
Германия беше допълнително ограничавана от регионалната политическа динамика, която се прояви след обединението. Бившите източногерманци, които в края на Втората световна война са преживели опустошенията на Червената армия по начин, по който останалата част от страната не е преживяла, са силно предпазливи по отношение на противопоставянето срещу Русия. Освен това някои от тях се чувстват предадени от Западна Германия, която се отказа от обещанията си за огромна икономическа помощ на изток след обединението – нещо, което предизвика известно съчувствие към твърденията на Путин, че е бил измамен от Запада.
Олаф Шолц беше малко вероятна фигура, от която да се очаква рязко скъсване на Германия с нейната следвоенна максима „Es gibt keine militärische Lösung“ („Няма военно решение“). Когато го видях това лято да говори на предизборен митинг в Берлин, той ми се стори политик от рода на старомодните [американски] демократи от Средния Запад, като например сенатора от Охайо Шерод Браун: прогресивен, но премерен, чувстващ се удобно в кожата си, сдържан, мотивиран преди всичко от проблемите на вътрешната политика. (Подобно на Браун, Шолц често говореше за възстановяване на „уважението“ към работниците без висше образование, които се бяха отдръпнали от партията му.) По време на телевизионните дебати на кампанията почти не се споменаваше Русия или външната политика като цяло.
Шолц пое канцлерския пост през декември, а съюзниците му изпратиха още оръжия в Украйна. Германия беше осмивана за това, че е обещала само каски. Докато САЩ подготвяха санкции срещу Русия, Германия се колебаеше относно съдбата на газопровода „Северен поток 2“.
На 15 февруари Шолц посети Путин в Кремъл. Преживяването да слушаш „Путин без задръжки“ в продължение на часове вероятно е помогнало на Шолц да се промени, казва Клайн-Брокхоф. „Той получи добър урок от Владимир Велики“. Седмица по-късно Путин обяви за независими двата сепаратистки региона в Украйна и руските сили нахлуха. Източниците на Берендс от S.P.D. са му казали, че Шолц е обсъждал същността на знаковата си реч за военните разходи с малцина извън най-близките си съветници, което е направило добър театър в Бундестага: депутатите, които биха могли да осъдят подобна сериозна промяна, са били хванати неподготвени и са се пренесли от аплодиране на общите думи на Шолц за подкрепа на Украйна към аплодиране на реторика, чието значение са регистрирали твърде късно.
След речта аплодисменти заваляха и от съюзниците на Германия. Малко повече от три десетилетия след като Маргарет Тачър и Франсоа Митеран предупредиха срещу обединението на Германия, лидерите на Западния алианс вече са на още едно поколение разстояние от преживяванията на Втората световна война и германската военна агресия. Техните страни, САЩ и други отчаяно искат най-голямата западноевропейска държава да се активизира. „Това е моментът, в който Германия се почувства удобно – и сметна, че е неизбежно да стане военна сила – и когато другите около нея се почувстваха комфортно с това решение“, казва Клайн-Брокхоф. „Това е важното събитие. Може да се чуят възгласите от Париж и Варшава. Можете да видите усмивките от Лондон и Вашингтон.“
Военната промяна на Шолц предвижда незабавни разходи от сто милиарда евро за въоръжените сили, а през следващите години – връщане към изразходване на повече от два процента от БНП за отбрана. Постигането на двупроцентовия праг ще изпълни ангажимента на Германия към НАТО. (Действията на Путин могат да постигнат това, което бившият президент Доналд Тръмп никога не е постигал с агресивната си реторика).
Забележително нерешен обаче е въпросът как Германия планира да оцелее с много по-малко руски изкопаеми горива, които е търсила през всичките тези години. Според Bloomberg страната вече разчита на Русия за две трети от природния си газ, половината от въглищата си и почти една трета от петрола си. Разширяването на зависимостта от ядрената енергия няма да бъде лесно решение. Миналата есен енергийни експерти ми казаха, че удължаването на живота на трите оставащи атомни електроцентрали в Германия е невъзможно; веднъж започнал, процесът на затваряне трудно може да бъде обърнат. Във вторник министърът на икономиката Роберт Хабек, член на Зелената партия, изключи възможността за удължаване на срока на експлоатация на ядрените централи.
Страната би могла да отложи излизането си от въглищата, но това би застрашило целите ѝ за рязко намаляване на въглеродните емисии. Производството на електроенергия далеч не е единственият проблем: природният газ се използва за производство на торове и, което е изключително важно, за отопление на домовете през зимата. Германия е толкова сигурна в своите руски газопроводи, че едва сега изгражда два терминала в Северно море за получаване на втечнен природен газ от други държави. Изграждането на терминалите ще отнеме поне две години, а самият газ вероятно ще бъде много по-скъп. (Като цяло Европейският съюз обяви тази седмица плановете си да намали годишния внос на руски природен газ с две трети).
Берзина от Германския фонд „Маршал“ ми каза, че най-непосредствената грижа ще бъде закупуването на достатъчно природен газ това лято, за да се складира за следващата зима, при това на цени, които вероятно ще бъдат болезнено високи. Освен това страната ще трябва да инвестира значителни средства в преминаването на възможно най-много домакинства от газови котли към електрически източници на отопление, което според нея може да струва хиляди долари на жилище. Тя добави, че за да се осигури енергия за това допълнително електричество, страната трябва да преразгледа противопоставянето си на ядрената енергетика, което се дължи на комбинация от дълбоко вкоренени натуралистични схващания за неприкосновеността на германската земя и страхове от епохата на Студената война, че ще попадне в центъра на ядрена война. „Моралният императив на Украйна сега надделява над това“, каза ми тя.
Това би представлявало драматичен обрат, но при темповете на сегашните трансформации в Германия не бива да се изключва нищо. По време на неотдавнашен форум Клайн-Брокхоф беше предизвикан от участник, който искаше да знае как Германия може да премине в рамките на няколко дни „от умиротворяване към рискови политики“. „Отговорът ми е, че това е възможно, защото се задаваше от дълго време насам“, каза ми Клайн-Брокхоф. „Защото вътрешният дебат се проточи с години и не доведе до нищо. Докато не настъпи моментът на пречупване – а пречупването беше инвазията.“ Той продължи: „В крайна сметка една демокрация ще се защити и ще отстоява демократичните ценности. В това никога не съм се съмнявал. Въпросът е: дали няма да е твърде късно?“
