Погледнати откъм Истанбул, Балканите (тур. „гориста планина“) изглеждат по-различно, отколкото откъм Брюксел. В северозападната им част се намира дребно-държавна, етнически разпокъсана зона, която не е особено атрактивна нито от културна, нито от икономическа гледна точка, и всъщност е интересна единствено когато се появи заплаха от конфликти и „имиграционни вълни“. Като „бедно предградие на Европа“ обозначи Балканите британският журналист Тим Джуда по време на една организирана в Белград конференция на фондацията Бьол и Берлинската фондация за наука и политика, докато мюнхенският историк Едгар Хьош говори за „регион на ината“, защото тук модернизацията не успява да се помръдне от мястото си.
„Балкани“ всъщност е проблематично понятие за запада от началото на 20 век. Съвсем другояче изглеждат нещата от турска гледна точка. За външния министър Ахмет Давутоглу Балканите са „централното пространство на афро-Евразия“ и зона на обмен от голямо културно и икономическо значение. Този възглед е резултат от едно ново ориентиране на външната политика на Анкара. Сегашната максима е „стратегическа дълбочина“ на отношенията с всички съседи, от Близкия изток през Кавказ до Балканите. Географското положение и историческото наследство дефинират стратегическите шансове на тази политика.
Златна епоха?
Когато погледът на Давутоглу почива върху картата, от нея започват да изплуват картини на османската цивилизация. Златната си епоха, пише той, обитателите на Балканския полуостров са имали по времена Османската империя. Тогава е било възможно от сръбското селско момче Байо Ненадич да стане Великия везир Паша Соколович. А от незначителни ъгълчета като Белград или Сараево са се развили градове със стотици църкви и джамии. Едва след падането на тази цивилизация са се появили онези етнически конфликти и прочиствания, които привидно са типични за Балканите. Но регионът трябва да бъде схващан в своята цялост, за да може отново да се открие духа му. Основа за това са един нов политически диалог и жива обмяна на икономически и културни стоки. Давутоглу и неговите сподвижници биват понякога обозначавани като „неоосманисти“. Това е едно ислямско-повлияно поколение, което постепенно заменя национално-турския кемалистки елит. За разлика от кемалистите те се отнасят положително към мисълта за Османската империя и гледат спокойно на мултиетническите общества.
Опити за посредничество
Какво означава това за тяхната балканска политика? На политическо ниво Анкара се застъпи с успех за подобрение на отношенията между Сараево и Белград. И напротив, в самата Босна опитите им за посредничество между босненци и сърби се провалиха. Дали ще бъдат по-успешни опитите за миротворство в сръбския Санджак, където турците се опитват да сдържат вътрешно-мюсюлманските борби за власт, остава неясно. За разлика от това, нарастващата икономическа роля на Турция е видна още отсега: тя строи пътища в Сърбия, летища в Прищина и Скопие, и сключва щедри търговски договори, които дават привилегии на балканските страни.
Изненадваща е може би турската употреба на „мека власт“ (soft power): в много страни Анкара финансира възстановяванията на паметници от османско време. Възстановяват се компетентно не само масивните турски крепости, но също и пазари, и чешми. В Албания, Македония и Косово частните турски училища и университети се радват на отлично реноме, а студентите гостуват за отделни семестри в Истанбул и Анкара. Турските плажове са сред най-любимите почивни дестинации на туристите от Балканите. А турските сериали се конкурират успешно с испанските теленовели във вечерните програми. „Не са така екзалтирани като испанците, приличат по-скоро на нас“, казва една моя белградска позната. С една дума: турският полумесец не може да не бъде забелязан над Балканите. Но когато човек се вгледа по-внимателно, се вижда, че до момента неоосманистите се обръщат най-вече към балканските мюсюлмани. Дали историческото наследство предлага изобщо някакви ориентири за бъдещето? Онова, което християнските балкански народи обозначават като „турско робство“ – 500-годишното османско владичество – не е било тирания, преобръщаща с главата надолу цялото общество. Тук става въпрос по-скоро за една теокрация, т. е. религиозно владичество, която е позволявала на управляваните да запазят вярата си (чрез системата „милет“) и дори им е давала известна степен на самоуправление. Османците, според историка от Грац, Карл Казер, са установили една система на заслуги, интересуваща се преди всичко от събирането на данъците, за да може империята да се развива във военно отношение. Докато тази сметка е излизала, „Високата порта“ се е държала сравнително толерантно. Но не-мюсюлманите са били ощетявани в шансовете си, тъй като социалният възход е бил възможен единствено чрез преминаване към исляма.
Това преминаване е било осъществявано не само по собствена воля: по-късният Велик везир Соколович, за чиято слава пише турският външен министър, е бил отведен в Истанбул като жертва на „кръвния данък“, където децата са били ислямизирани, а след това обучавани като войници или управители. През 17 и 18 век десетки хиляди обитатели на днешна Албания и Босна преминават към исляма. В заключението си Казер обозначава османското господство като „културна катастрофа“, защото в продължение на столетия то е изолирало Балакните от напредничавите развития в останалите части от Европа. Нито Ренесансът, нито Реформацията или Просвещението са оставили тук някакви значителни следи; израстването на местна интелигенция е било винаги невъзможно.
След освобождението християните са си отмъстили кърваво под знака на новите национални държави. Между 1820 и 1920 стотици хиляди от техните турски съседи са били убити или прогонени. Мнозина от тях намират в Турция нова родина. „Пробуждащите се нации“ основават самочувствието си на героически стилизирани фигури, които са се борили срещу „турското робство“, като княз Скендербег при албанците или Лазар при сърбите. Този анти-османски елемент на националните идентичности днес е значително препятствие пред турската „мека власт“. Освобождението от владичеството на Истанбул за първи път е дало реална възможност за модернизация на Балканите. Заедно с това, по примера на немската романтика, те възприемат етноса като централна диференцираща категория. С това Балканите правят избор, който се оказва натоварен с изключително важни последствия за бъдещето им.
Онова, което междувременно е останало като продължаващо наследство от „турско време“, и то до ден-днешен, е недоверието към държавата от страна на поданиците, набързо превърнати в граждани, както и голямата роля на православните църкви, които още повече подсилват разделението между отделните етноси. Освобождението носи със себе си и една нова зависимост: Балканите се превръщат във военно-политическа игрова площадка за европейските „велики сили“. Това също е нещо, което по принцип продължава и до днес. Тесните връзки между Турция и Балканите не са започнали едва с възхода на нео-османистите. Решаваща роля изигра войната в Босна от 1992 до 1995. Анкара пое ролята на сила, защищаваща босненците, които, за разлика от босненските сърби и хърватите нямаха зад гърба си родни земи. Тази война засили и политическото значение на исляма на Балканите. Политическите приятелства и вражди започнаха да се очертават все повече по религиозен начин. До известна степен смекчени, но все пак придържащи се към този шаблон, са и днешните реакции към нео-османистките агитации. Ентусиазъм при босненци, недоверие при босненските хървати и сърби. Загреб и Белград, родините на малцинствата, се държат прагматично. Тук се разчита преди всичко на икономически предимства от регионалното сътрудничество.
Изпълненият с недоверие Европейски съюз
Но това не е единственото: интересно е да се наблюдава как при посещения на турците балканските домакини ревностно посочват многото културни и кулинарни сходства. В такива случаи турците кимат усмихнато. От османска надменност няма и следа. Имперската гордост бива умно прикривана. Това поведение различава положително в очите на малките балкански народи турците от множество „европейци“. Техните приказки за „европейски стандарти“ и спорадичните недодялани появи на умиротворителите им опъват нервите на немалко от местните политици. Нерядко се чува, че турците просто „разбират по-добре някои неща“. Сред кръговете на ЕС се реагира скептично на турските аванси по Балканите. Този регион не е много обичан. Но когато идват турците, все пак нечистото балканско дете бързо започва да се привижда като част от европейското семейство.