Една вечер дойдоха двама джандари, забраха наместника и право в дома на Метю. Той живееше с майка си. Женило се бе, ала жената му умре, и вече не повтори. Вика го наместникът, подава се Метю и джандарете го вкопчат. По риза, както си бил, и с фуражка. Карат го в общината, свалят го в зимника и – бой, бой – да признае кой бичкията е палил. Дънили го, ритали го, парили го с вода, пържили със слама, ала чейнето му не разковали. На сутринта вързали ръцете му с въже и го подкарали за града. Вървели тримата един зад друг. Метю вързан най-напред, след него – единият джандар с пушка, а подире му – другият. Пътеката – заклечена с клечки и с шума, не видели джандарите кога Метю е сдъвкал вървите и са развързал. Запретнал един буков прът и с него – в очите на джандара. Пленява ги и двата. Взема им патроните, съблича им гащите и ги оставя да си ходят. Връща се в общината с две пушки: едната – на едното рамо, другата – на другото. Намира си фуражката в зимника, налага я, а че вика на агите:
– Отсега или мирно ще седите, или ще дам огъня на целото село! Гората един сайбия има и тоя сайбия съм я!
