Кризисното изменение на климата и свързаните с него огромни човешки миграции ще променят селското стопанство и ще преобразят световния ред – и вероятно никоя друга страна няма да спечели от всичко това толкова много, колкото Русия.
Само ноември е, но студът вече пронизва до кости в малкото село Димитрово, което се намира на 35 мили северно от китайската граница в една отдалечена част на Еврейската автономна област в Източна Русия. Зад редицата провиснали къщички и престаряла селскостопанска техника равните поля преминават в кичестите клони на безлистна гора, преди да избледнеят в забравата на обичайния тукашен мрачен дъжд. Няколко селяни вървят по еднолентовия черен път, присвили рамене срещу студа, а призрачните следи са единственото, което остава след тях по сухия бял сняг.
Няколко мили по-надолу по пътя стар ръждясал комбайн „Джон Диър“ ръмжи сред преспите, а мотовилото му пресича мъртвокафяви стръкове соя. Тракторът спира и от кабината слиза добродушен мъж на име Дима. Дима, предприемач, който обработва близо 6500 акра от тези полета, е роден в провинцията Ляонин в Североизточен Китай – рожденото му име е Син Дзие. Той е само един от огромната вълна китайци, които през последните години мигрират на север в търсене на по-добри възможности. Откак в края на 2020 китайските работници на Дима започнали се завръщат по домовете си заради пандемията, той е принуден да върши голяма част от работата сам. Облечен в дебела камуфлажна парка (единственото, което помага срещу тукашния вятър), той се навежда, за да вдигне от земята шепа тънки шушулки и отваря една от тях, за да ни открие още един възможен поглед към бъдещето на Русия.
„Никоя друга държава не е в по-добра позиция да се възползва от климатичните промени в сравнение Русия“
В източните части на Русия протичат големи трансформации. В продължение на векове тук е било невъзможно да се обработва по-голямата част от земята; само най-южните участъци покрай китайската и монголската граница, включително около Димитрово, са били достатъчно умерени, за да предлагат годна за обработване земя. Но със затоплянето на климата почвата – както и перспективите за нейното обработване – започват да се подобряват. Преди двадесет години, казва Дима, пролетното размразяване е идвало през май, а сега земята е гола още през април; дъждовете днес са по-обилни и по-влажни. В цяла Източна Русия дивите гори, блата и ливади бавно се превръщат в подредени правоъгълници от соя, царевица и пшеница. Този процес вероятно ще се ускори: Русия се надява да се възползва от затоплянето на температурите и по-дългите вегетационни периоди, предизвикани от изменението на климата, за да се превърне в един от най-големите производители на храни на планетата.
По целия свят изменението на климата се превръща в епохална криза – кошмар от суши, опустиняване, наводнения и непоносими горещини, които заплашват да направят обширни региони по-малко обитаеми и да предизвикат най-голямата миграция на бежанци в историята. Но за няколко държави изменението на климата ще предостави неповторима възможност, тъй като най-студените региони на планетата ще станат по-умерени. Има много основания да се смята, че тези места също ще получат изключителен приток на хора, разселени от най-горещите части на света, докато климатът се затопля. В исторически план миграцията на хората обикновено е била предизвиквана в по-голяма степен от стремеж към просперитет, отколкото от екологични проблеми. Но с изменението на климата просперитетът и пригодността за обитаване – убежище и икономически възможности – скоро ще станат едно и също.
И никоя друга държава не е в по-добра позиция да се възползва от климатичните промени в сравнение Русия. Русия има най-голямата земна маса от всички държави. Тя е разположена по-северно от всичките си южноазиатски съседи – традиционният дом на най-многобройното световно население, което постепенно бива принудено да мигрира заради покачващите се морета, засушаването и прегряването на климата. Подобно на Канада, Русия е богата на ресурси и земя, и има възможност да се развива. Очаква се през следващите десетилетия производството на земеделски култури в страната да бъде увеличено в резултат от затоплянето на температурите, като в същото време се очаква добивите в САЩ, Европа и Индия да намалеят. И независимо дали това е случайност или хитра стратегия, а най-вероятно комбинация от двете, стъпките, които нейните лидери постоянно предприемат – опити за предявяване на териториални претенции в Арктика, но и подпомагане на вътрешното зърнопроизводство – все повече я поставят в позиция да възвърне ролята си на суперсила в един по-топъл свят.
Китайският предприемач и фермер на име Дима, на своя собствена земя.
В продължение на хиляди години затоплянето на температурите и оптималният климат са били в тясна връзка с човешката производителност и развитие. След последния ледников период човешката колонизация на Гренландия рязко се е увеличила през периода на затопляне, само за да се свие отново рязко в периода на рязко застудяване. Неотдавна изследователите са свързали ускоряването на икономическия импулс в Исландия с годините, в които температурите са били по-високи от средните, точно както задушаващите топлинни вълни в глобалния Юг са забавяли растежа там. Според скорошно проучване, публикувано в Proceedings of the National Academy of Sciences, за човешката продуктивност е налице определен оптимален климат – средни годишни температури между 11 и 15 градуса по Целзий – и голяма част от далечния север на планетата се насочва директно към него.
„ До 2070 г. повече от три милиарда души може да се окажат извън оптималния за човешки живот климат“
Маршал Бърк, заместник-директор на Центъра за продоволствена сигурност и околна среда към Станфордския университет, е прекарал по-голямата част от десетилетието в проучване на това как климатичните промени ще променят световните икономики, като се е фокусирал най-вече върху икономическите щети, които могат да бъдат нанесени от бурите, горещите вълни и изсъхващите култури. В негова статия от 2015 г., публикувана в списание Nature, географските последици са ясни: Начертайте по глобуса на планетата нещо като широка линия, на географската ширина на северните граници на Съединените щати и Китай – и почти всяко място на юг от нея, по всичките пет континента, ще се намира в позиция на загуба. Бърк открива, че производителността достига своя връх при около 13 градуса средна температура, а след това спада със затоплянето на климата. Той прогнозира, че до 2100 г. националният доход на глава от населението в САЩ може да бъде с една трета по-нисък, отколкото би бил в свят без затопляне; в Индия той ще бъде с близо 92% по-нисък, а бъдещият растеж на Китай ще бъде съкратен почти наполовина. Междувременно огледалният образ на всичко това разказва една съвсем друга история: Невероятен растеж може да очаква тези места, които скоро ще навлязат в разцвета си. До края на века в Канада, Скандинавия, Исландия и Русия брутният вътрешен продукт на глава от населението може да нарасне до пет пъти, стига те да имат достатъчно хора, които да поддържат икономиките им на това ниво.
От две години насам The New York Times и ProPublica съобщават за голямата глобална климатична миграция, която вече е в ход. До 2070 г. повече от три милиарда души може да се окажат извън оптималния за човешкия живот климат, което ще накара десетки милиони мигранти да се насочат на север към Съединените щати и Европа. (Повечето мигранти наистина се придвижват на север, където има най-много земя и икономически възможности). В доклада се посочва, че самите САЩ вероятно ще претърпят собствена огромна демографска трансформация, тъй като горещините, сушата и покачващото се морско равнище ще изместят милиони американци. Оптималната ниша за човешкия живот в крайна сметка ще се премести отвъд САЩ и Европа, към полюса, а хората ще се преместят с нея.
Благовешченск, Русия. Китайският град Хейхе се вижда точно от другата страна на река Амур.
Това би могло да предостави изключителна възможност за най-северните държави в света – но само ако те разберат как да прекратят спада на собственото си население, като същевременно приемат поне част от огромния демографски натиск по границите си. Да вземем например Канада: Тя разполага с много земя, дървен материал, нефт, газ и водна енергия и има достъп до 20% от световните запаси на прясна вода. Освен това има стабилна, некорумпирана демокрация. И докато климатът се затопля, Канада ще навлезе в екологично най-сладкото място за цивилизацията, възползвайки се от новите арктически транспортни маршрути, както и от разширения капацитет за земеделие. Но в Канада живеят само 38 млн. души, а канадците умират по-бързо, отколкото се раждат. Изследването на Бърк показва, че до 2100 г. изменението на климата ще направи канадците два и половина пъти по-богати по отношение на БНП на глава от населението, отколкото биха били, ако планетата не се затопляше. Но Канада може да се възползва от тази възможност само ако приеме много повече хора.
Ето защо група канадски бизнесмени и учени призоваха своето правителство да превърне имиграционната система на страната в магнит за най-талантливите хора на планетата, надявайки се до 2100 г. населението на Канада да се увеличи почти три пъти. Правителството даде знак за известна отзивчивост, като увеличи имиграционните си цели за тази година с 14%, което отчасти отразява обществените настроения, които признават значението на имиграцията за икономиката на Канада. Дали обаче днешните канадци са наистина готови да видят как броят на мигрантите ще нарасне около два пъти е нещо, което тепърва предстои да разберем.
Подобна е ситуацията и в северните страни на Европа, където ниската раждаемост и застаряващото население не отговарят на прогнозираните нужди на селското стопанство и други отрасли. Страните от Западна и Централна Европа са сред най-големите производители на храни в света, но намаляването на местното население налага по време на жътва да се разчита в голяма степен на работници мигранти от места като Беларус и Румъния. Норвегия и Швеция също могат скоро да се радват на по-дълъг вегетационен период и по-голяма реколта от зеленчуци, плодове и ягоди, тъй като температурите се повишават, но дори и в днешно време не са в състояние да ги приберат, без да привлекат между 15 000 и 30 000 работници мигранти, казва Арне Бардален от Норвежкия институт за биоикономически изследвания.
Всичко това – земеделието, миграцията, затоплянето – е свързано с една по-голяма игра на глобално влияние. Въпросът за националната сигурност за всяка от тези страни, както и за Съединените щати, е неразривно свързан не само с имиграционните и граничните политики, но и с продоволствената сигурност. Надпреварата за просперитет в един свят, който се променя от климатичните промени, е свързана с постигането на вътрешна самостоятелност, но и с разширяване на геополитическото влияние. Както наскоро ми каза Джон Кери, бивш държавен секретар на САЩ и министър по въпросите на климата на президента Байдън, и двете неща зависят от това как се променя с времето достъпността или използваемостта на територията – било то арктически проходи или размразяващи се земи. Колкото по-оскъдни стават храните и другите ресурси в световен мащаб, толкова повече способността за производство на храна в страната се превръща в инструмент на властта. И колкото повече държави могат да се задържат на повърхността в този променящ се свят, толкова повече те могат да се възползват от това само ако оставят другите да потъват. „Това може да бъде нещо много неприятно – каза Кери, – един наистина, наистина объркан процес“. Всичко това превръща потока от хора – независимо дали ще ги наричаме климатични бежанци или човешки капитал – в неизменна част от геополитическата борба за власт, която се води по света.
В своя национален план за действие в областта на климата, публикуван през януари 2020, Русия призовава страната да „използва предимствата“ на затоплянето и изброява арктическото корабоплаване и удължените вегетационни сезони сред нещата, които ще донесат „допълнителни ползи“ на страната. От политическа гледна точка Русия може би не е в по-добра позиция да посрещне голям брой мигранти, отколкото САЩ или Канада; всъщност ксенофобията там вероятно е дори по-разпространена. Но начинът, по който тя се справя с миграцията и собствените си демографски предизвикателства, ще има огромни последици за САЩ и останалата част от света. Русия винаги е искала да засели обширните си източни земи, а постоянното размразяване на климата поставя тази дългоочаквана цел на една ръка разстояние. Постигането ѝ би могло значително да увеличи просперитета и мощта на Русия чрез отварянето на десетки милиони хектари земя и процъфтяваща нова селскостопанска икономика.
Екатерининбург, Русия. В момента оранжериите са в състояние на покой, тъй като много китайски работници са се завърнали по домовете си поради пандемията от Covid-19.
Когато Надежда Чебакова, водещ руски еколог, се премества в Сибир, за да изследва промените в климата на региона, тя следва стъпките на затворници от ГУЛАГ, които са били прогонени в земя, смятана за толкова негостоприемна, че единствено трудността да бъде прекосена е пречела на бягството. С времето тя открива бързо затопляща се природа с гори, привлекателни и умерени хълмове. В изследването, което е публикувала миналото лято в списание Environmental Research Letters, Чебакова изчислява, че до 2080 г. вечната замръзналост на Русия в азиатската част на страната ще намалее повече от наполовина, поне в активния слой на шест метра от повърхността. Една трета от тукашната земна маса ще започне да преминава от „абсолютна крайност“ на пълна негостоприемност към „сравнително благоприятна“ за цивилизацията – и доста гостоприемна – пише тя, приемайки екологичната терминология, която самото руско правителство е измислило, за да диктува колко помощи трябва да получават изселниците, заселени в региона. Тя открива, че едно от най-студените и екологично враждебни места на планетата бързо се превръща в приятно за живеене.
Способността на земята да поддържа живот се свежда до няколко основни биологични принципа. Организмите се нуждаят от достатъчно светлина и топлина, за да произвеждат съединения, които живите същества могат да консумират, за да изградят хранителна мрежа. Вечната замръзналост спира голяма част от този процес, но когато се стигне до размразяване, цикълът може да започне отново. Трудно е да се определи колко точно нови земи отваря един градус на затопляне, но изследването на Чебакова показва, че ако хората продължат да отделят въглероден диоксид с високи темпове, около половината от Сибир – повече от два милиона квадратни мили – може да стане достъпен за земеделие до 2080 г., а капацитетът му да поддържа потенциални климатични мигранти може да скочи до девет пъти. Не всички размразени земи ще бъдат подходящи; на много места бедните почви няма да могат да се обработват или ще изискват много торове, за да го правят. И промяната няма да настъпи моментално; по самата си същност почвите в процес на размразяване са нещо като рецепта за хаос, тъй като пътищата и мостовете се напукват, а сградите се срутват в резултат на сезонните надигания и потъвания на земята. За известно време размразяващите се райони могат да бъдат почти непроходими. В крайна сметка обаче размразяването ще завърши и ще се постигне ново равновесие, което ще направи земята отново годна за строителство и засаждане.
Владивосток, Русия. Комбайни за прибиране на царевица на корпоративната селскостопанска компания Rusagro.
Чакането може да не е особено дълго. През този сезон посевите от зимна пшеница и рапица край града Красноярск в Южен Сибир, вече са дали два пъти по-високи добиви в сравнение с предходната година. „Това е точно нещото, което прогнозирахме“, казва Чебакова, „само че го прогнозирахме някъде към средата на века“. Както веднъж се изрази самият Владимир Путин, няколко градуса затопляне може да не са чак толкова лошо нещо: „Може би ще харчим по-малко за кожени палта, а реколтата от зърно ще се увеличи“.
Превъзходството на селскостопанска продукция е само малка част от това, което според руските климатични оптимисти страната може да очаква. Непрекъснатото топене на арктическия лед ще отвори нов морски път, който ще съкрати транзитното време от Югоизточна Азия до Европа с до 40%, а освен това ще съкрати времето за пътуване до Съединените щати, което ще даде възможност на Русия да печели, като контролира този маршрут между Китай и Запада. С няколко изключения, сред които е и Санкт Петербург, най-големите руски градове и най-важните военни бази също са много по-малко уязвими от покачването на морското равнище в сравнение с онези на Съединените щати, които през следващите десетилетия по неизбежност ще трябва да насочат трилиони долари за укрепване или преместване на стратегически активи. Дори икономиите на енергия, които ще се получат в резултат на затоплянето на температурите, представляват лек икономически стимул.
Но селското стопанство предлага ключа към един от най-големите ресурси на новата климатична ера – храната – и през последните години Русия вече показа ново разбиране за това как да използва все по-силните си позиции в износа на селскостопански продукти. През 2010 г., когато горските пожари и сушата сякаш обединяваха сили, за да съсипят руската зърнена реколта, Путин забрани износа на пшеница, за да защити собствения си народ, след което световните цени на пшеницата се утроиха. Светът изпадна в ужас. От Пакистан до Индонезия бедността се увеличи. Високите цени разклатиха деликатното политическо равновесие в Сирия, Мароко и Египет, където около 40% от дневния калориен прием идва от хляб. Недостигът на хляб подхрани бунтовете от Арабската пролет, които в крайна сметка тласнаха милиони мигранти към Европа – с дестабилизиращ ефект, който представляваше определен бонус за руските интереси. И голяма част от тези сътресения започнаха с пшеницата. Както казва Майкъл Верц, старши научен сътрудник по въпросите на миграцията, климата и сигурността, „има много определени причини за това, че хората в Кайро демонстрират с багети в ръце“.
Когато след свалянето на малайзийския пътнически самолет над Украйна през 2014 г., Европа и САЩ наложиха санкции на Русия, тя отвърна с налагане на санкции върху европейския внос. Първоначално това изглеждаше като самонаказание, но целта на този ход беше да се даде възможност на руските местни производители на храни да запълнят недостига на доставки. И когато през декември следващата година Путин се обърна към Федералното събрание, той смело обяви, че скоро Русия ще бъде „най-големият световен доставчик“ на здравословни храни, като се позова на целта си да запази руските храни предимно без ГМО. До 2018 г. санкциите на Путин бяха донесли огромни дивиденти: От 2015 г. насам износът на пшеница от Русия е скочил със 100% до около 44 милиона тона, надминавайки този на САЩ и Европа. Сега Русия е най-големият износител на пшеница в света, който отговаря за почти една четвърт от световния пазар. От 2000 г. насам износът на селскостопански продукти от Русия е скочил шестнадесет пъти и към 2018 г. е на стойност близо 30 млрд. долара, като за всичко това се разчита основно на наследените от Русия региони за отглеждане на пшеница в южната и западната ѝ част. Пред участниците в Руско-африканския икономически форум, който се проведе в Сочи през 2019 г., Путин заяви: „Сега изнасяме повече селскостопански продукти, отколкото оръжия“.
През следващите десетилетия, когато производството на зърно и соя в Русия ще се увеличи в резултат на климатичните промени, собствената ѝ продоволствена сигурност ще ѝ даде още един лост, с който да упражнява влияние върху световната геополитика. Доминиращото положение на Русия в областта на селското стопанство, казва Род Шуновър, бивш директор на отдел „Околна среда и природни ресурси“ в Националния разузнавателен съвет, е „възникващ проблем на националната сигурност“, който е „недооценен като геополитическа заплаха“.
Близо до Благовешченск. Река Зея в началото на ноември.
За американските експерти по разузнаване станаха ясни две неща: един ден определени страни по света може да използват последиците от изменението на климата като възможност за издигане към по-голямо влияние и просперитет. А Съединените щати, въпреки нелошото си географско положение, по-скоро ще загубят, отколкото да спечелят – не на последно място защото много от техните лидери не са успели да си представят мащаба на предстоящите трансформации.
За Джон Подеста дълбоките геополитически предизвикателства, породени от изменението на климата, са станали ясни за първи път през юли 2008 г., малко преди да оглави преходния екип на новоизбрания президент Барак Обама. През същия месец той е участвал във военна игра, организирана от Центъра за нова американска сигурност, базирана във Вашингтон изследователска група. Залата била пълна с хора, които също като него очаквали шанса да се върнат на влиятелни позиции в американското правителство. Около масата в частна конферентна зала в Newseum във Вашингтон били насядали множество бивши американски военни, бивш администратор на E.P.A., анализатори от мощни изследователски фирми като McKinsey и Brookings Institution и поне един европейски дипломат. „Позволете ми да бъда пределно ясен“, заявил Подеста пред събралите се в отредената му роля на генерален секретар на ООН. „Времето ни изтича.“
„През следващите 80 години БДП на глава от населението в САЩ ще намалее с 36% в сравнение с този, който би бил в един незатоплящ се свят, докато БДП на глава от населението в Русия ще се увеличи четирикратно.“
Учението се провеждало през 2015 г., когато кризата с климата стана жестоко очевидна. Ураган от пета категория беше ударил Маями само малко след като циклон беше убил 200 000 души в Бангладеш. Сценарият на играта е бил разработен от старша сътрудничка в Центъра за нова американска сигурност на име Шарън Бърк, която по-късно ще стане помощник-министърка на отбраната на САЩ; нейният план за игра предпоставя, че около един милиард климатични мигранти ще бъдат прогонени от домовете си, като част от причиненото от климата разселване някъде около 2050 г. Един от важните въпроси, които са били поставени пред групата, е как Съединените щати, Европа, Китай и Индия ще реагират на тази огромна миграция и дали ще могат да се споразумеят за това какви задължения трябва да поемат държавите, по силата на международното право, за да се грижат за мигрантите.
Това не е особено лесно. Нито една от участващите държави не желае да поеме без резерви задължението да приема мигранти, свързани с климата, каза ми Бърк. Участниците в дискусията се сблъскали с въпроса дали климатичните мигранти изобщо могат да бъдат наричани „бежанци“, като се има предвид, че ООН настоява този термин да бъде запазен за преследвани или принудени да бягат хора. В крайна сметка те решили, че думата трябва да се прилага само към жертвите на бедствия, предизвикани от климата, а не за хора, които страдат от бавно настъпващи промени като суша. В крайна сметка участниците не пожелали да се изправят сериозно пред предизвикателствата, свързани с миграцията – тревожен знак, че в реалния свят богати държави като Съединените щати вероятно ще се придържат към статуквото дори когато започнат да се развиват мащабни хуманитарни кризи. „Един от изводите, които достигнахме, беше, че миграцията е абсолютно забранена зона“, каза Бърк. „Не очаквах това.“
Играта отбелязва своеобразен прелом в начина, по който някои американски служители разглеждат заплахите за сигурността, породени от изменението на климата. През 2010 г., в рядка и ранна официална оценка на климатичния риск, Четиригодишният преглед на отбраната на Министерството на отбраната на САЩ предупреждава, че изменението на климата „би могло да има значителни геополитически последици“, допринасяйки за увеличаването на някои бедствия като глад, суша, бедност и разпространение на болести, като всички тези фактори биха „подтикнали или изострили масовата миграция“. До 2014 г. Министерството на отбраната използва термина „мултипликатор на заплахите“ по отношение на изменението на климата, описвайки как то ще увеличи много от най-големите кошмари на институциите за сигурност. В края на 2014 г., когато Подеста отива в Китай, за да договори споразумение за емисиите – дипломатически подвиг, който постави основите на Парижкото споразумение за климата – той вече вярва, че именно предизвиканият от климата недостиг на храна представлява доминиращата заплаха за глобалната сигурност и за американските интереси. Той смята, че този недостиг и миграцията, която той ще предизвика, ще доведат до фундаментална, може би опасна промяна в геополитическия баланс на света. „Намирахме се едва в началото на осъзнването на това колко голям е проблемът“, каза ми Подеста.
Стратегическите предизвикателства пред Америка, свързани с изменението на климата, се въртят не само около храната. Например: дори при умерено затопляне, до 2050 г. повишаването на морското равнище може да доведе до изселването на 14 милиона американци, докато в Русия по-малко от два милиона души са изложени на подобен риск. Американските военни съоръжения по света също са особено уязвими. Според анализ на Министерството на отбраната от 2018 г., може да се наложи около 1700 от тях да бъдат преместени. А трайното нежелание да се говори за повишаване на морското равнище и затопляне сред десните политически кръгове спъва стратегията на САЩ и затруднява лидерите на страната да видят реалната картина. Ако изключите който и да е фактор от изчисленията си, ще си създадете слепи зони. Един показателен пример: Русия разполага с 34 ледоразбивача, а Китай, който не е близо до Арктика, има четири; САЩ имат само два, единият от които е на почти половин век. Когато става въпрос за климата, разпространената умонагласа „е по-скоро реактивна, отколкото действена“, казва Джон Конгър, бивш заместник-министър на отбраната, а сега директор на Центъра за климат и сигурност. „Така че извънредните ситуации и кризите получават повече внимание, отколкото възможностите и шансовете.“
Но в дългосрочен план селското стопанство представлява може би най-значимата илюстрация на това как затоплянето на света може да подкопае позициите на Америка. В момента американската селскостопанска индустрия служи като значителен, макар и не особено важен инструмент за въздействие върху външните работи на самата Америка. САЩ осигуряват около една трета от соята, която се търгува в световен мащаб, близо 40% от царевицата и 13% от пшеницата. По последни данни американските основни култури се доставят в 174 държави, а заедно с тях идва и демократично влияние и власт. И все пак климатичните данни, анализирани за този проект, сочат, че американската селскостопанска индустрия е в опасност. Добивите на зърнени култури от Тексас до Небраска могат да намалеят с до 90% още през 2040 г., тъй като идеалният регион за отглеждане се измества към Дакота и канадската граница. За разлика от Русия или Канада, тази граница възпрепятства възможността САЩ да се изместят на север заедно с оптималните условия.
Маршал Бърк прогнозира, че през следващите 80 години БДП на глава от населението в САЩ ще намалее с 36% в сравнение с този, който би бил в един незатоплящ се свят, докато БДП на глава от населението в Русия ще се увеличи четирикратно. Неотдавнашно проучване, ръководено от изследователи от Колумбийския университет, е установило, че смущенията в селското стопанство на САЩ бързо ще се разпространят по целия свят. При определени сценарии само в хода на четири години световните резерви от пшеница могат да намалеят с почти една трета, а резервите на САЩ да изчезнат почти напълно. И докато жизнеността и капацитетът на американската земя намаляват, влиянието на САЩ в света може да намалее заедно с нея.
Близо до Благовешченск. Фьодор, Ксения и Андрей Швалови в имението си. Семейството издига сгради и изкопава кладенец, но не намира почти никаква инфраструктура, към която да се свърже, а и липсва друга подкрепа от страна на правителството.
Текстът на съвременния химн на Русия подсказва, че поне някои от нейните лидери са очаквали този момент: „Широки пространства за мечти и за живот се откриват пред нас през следващите години“. Сякаш за да изпълни тази визия – а може би и с очакването, че ще се нуждае от повече земя, за да осъществи климатичните си амбиции – през 2013 г. Владимир Путин заяви, че прекрояването на руския Изток „е наш национален приоритет за целия XXI век“ и че „целите, които трябва да бъдат постигнати, са безпрецедентни по своя обхват“. Когато е излагал тези амбиции, той със сигурност е имал предвид историята. Става дума за аванпоста, който Русия изгражда на Охотско море през 1700 г.; усилията за прогонване на китайските заселници от династията Цин през 1800 г.; основаването на Еврейската автономна област, която през 1934 г. довежда около 40 000 евреи, говорещи идиш, в района около Биробиджан; и дори дългогодишното заточаване на работници и затворници в Сибир и Далечния изток по времето на Сталин и след това.
Всички тези усилия са съсредоточени върху преселването – върху преместването на собствените граждани на Русия на изток, за да се използва тази нова земя. Настоящият план приканва всички руснаци, които желаят да се преместят в Сибир и Далечния изток, включително в района на Биробиджан в Еврейската автономна област, да закупят имоти с 2% лихва. Руснаците, които желаят да се преместят там, могат да кандидатстват и за безплатни парцели земеделска земя. Обучението във висше учебно заведение и търговията също могат да бъдат безплатни.
И все пак нито едно от тези усилия за насърчаване на вътрешната миграция не е оказало особено въздействие. Правителството твърди, че е разпределило близо 150 000 хектара на около 86 000 души, но само 14% от тях са новодошли. От 1991 г. насам населението на регионите, които традиционно съставляват Далекоизточния федерален окръг, е намаляло с 25 процента; спадът се е забавил, но продължава да тече в грешната посока. Положението се смята за толкова тежко, че правителството има специално бюро за справяне с него – Министерство на човешкия капитал.
Историята на Андрей Швалов помага да се разбере защо. През 2016 г. Швалов кандидатства за земя по програмата за презаселване, изоставяйки живота си на фотограф, за да стане първопроходец в селските райони на Далечния изток. Той попълва заявление онлайн и бързо получава пет акра гора край Благовешченск, малък град на китайската граница на около 260 мили северозападно от Димитрово. Но едва след като пристига там със съпругата си и двете си малки деца, той открива всички предизвикателства, които програмата не може да реши.
„Първият ми проблем беше откъде да взема вода“, казва той. Швалов гледал видеоклипове в YouTube, за да се научи как да издълбае кладенец, да издигне къща и да нареже и изсуши сам дървата си за огрев. Първо построил кокошарник и семейството се настанило в него. Сега, четири години по-късно, съпругата му държи апартамент в града, а Швалов и децата спят във временна колиба, докато той строи къщата. „В града – казва той – всички мислехме за мотивация и цели. Тук основното е какво ще пиеш и ядеш.“ Най-големият проблем? Няма инфраструктура, към която да се свърже, и въпреки официалните твърдения, че правителството подкрепя заселниците, няма достатъчно държавни пари за изграждането ѝ. Близо до мястото на Швалов, Амурският район губи около 1600 души всяка година; националният демографски отдел на Русия го нарича „донорски“ регион. Еврейският автономен район около Димитрово е в подобен упадък. Просто няма кой да върши тази работа.
Близо до Благовешченск. Фьодор Швалов гледа да види кой е пристигнал.
Ето защо не е изненадващо, че регионът става все по-зависим от това, което Анатолий Вишневски, директор на Института по демография към Националния изследователски университет в Москва, нарича „заместваща миграция“ за работна ръка. Всъщност демографската статистика на самата Русия показва нетно намаляване на населението в източните ѝ региони въпреки малката, но постоянно увеличаваща се чуждестранна миграция – състояща се не само от китайци, севернокорейци и японци, които са се установили в региона, но и от мигранти от Кавказ и централноазиатските държави и дори някои от Индия, Турция и Афганистан.
В края на октомври разговарях по видеовръзка със Сергей Караганов, основател на руския Съвет за външна и отбранителна политика и влиятелен съветник на руските президенти, включително и на Путин. Караганов, който обикновено се представя в костюм и вратовръзка, но се описва и като ловец, седеше трапезарията на своята дача на час и половина извън Москва, където се беше изолирал, за да избегне Ковид-19. Зад гърба му на стената беше опъната огромна меча кожа, редом с главата на гигантски лос. Той ми каза, че Русия се нуждае от толкова много работна ръка на изток, че дори обмисляла да докара работници от Индия: „Мислим за няколко стотици хиляди души“.
Все пак си остава нещо като смътно усещане, че рано или късно ще има повече наличен човешки капитал, отколкото Русия е в състояние да управлява. Азиатска Русия се намира на върха на континента с най-голямо световно население, включващо не само китайците, но и близо два милиарда южноазиатци – от наводняващата се делта на Меконг и Бангладеш до знойните равнини на Индия – много от които неминуемо ще напират на север в търсене на пространство и ресурси, тъй като климатът там става все по-горещ, а морското равнище продължава да се покачва. Русия „не желае да привлича твърде много китайци“, каза Караганов. „Но когато дойдат, те ще дойдат оттам и от Централна Азия, Кавказ. Това е проблем, но може да се окаже и най-голямата възможност.“
Благовешченск. Китайски небостъргачи, от другата страна на река Амур.
В краткосрочен план, макар че Русия може би предпочита мигрантите ѝ да идват от Централна Азия и други страни, разположени по-далеч на юг, китайците са онези, които изглеждат най-вероятни кандидати. Те вече са се заселили в Сибир и Далечния изток, понякога чрез бракове с руски граждани – което им дава право на помощи за отпускане на земя – или чрез наемане на земи от руснаци, които са ги получили по силата на правителствени дарения. В един момент в руски новинарски статии се описваха над 1,5 милиона китайци, живеещи в южните руски територии, въпреки че точни цифри не съществуват; според някои експерти броят им вероятно е много по-малък. През 2020 година много от тях се завърнаха в Китай поради опасенията от затваряне на границата. Но повечето хора, включително и Караганов, очакват, че те ще се върнат, примамвайки руснаците с перспективи за растеж, като в същото време разбунват вековните расистки умонагласи, които помрачават усилията на Русия да асимилира чужденците от неруски произход.
„С китайски пари се финансират 14% от новите земеделски стопанства в региона, повече от всеки друг чуждестранен източник.“
Когато Дима е пристигнал от град Шенян, на 26 години, само най-авантюристично настроените мигранти са търсели възможности отвъд руската граница. Той пътувал с влак до Хабаровск, най-големия град в руския Изток, и след това продължил на запад, след като чул за свободна обработваема земя. Бързо си намерил работа в колектив близо до Димитрово и за да се издържа разнасял продукция за изкупвачите покрай железопътната линия, докато пет години по-късно колективът се разпаднал и повечето руснаци се изселили.
Дима видял в това нова възможност. Китай, който той напуснал, бил градски, пренаселен и беден, а тази част на Русия била като дивия изток, място пълно със субсидии, пространство и възможности. Съпругата му, руска гражданка, се класирала за евтин заем, достатъчен за селскостопанско оборудване и 50 акра за отглеждане на соя и ечемик за фураж. До 2020 г. Дима увеличил печалбите си с още земя, а сега вече обработва с два големи комбайна близо 6500 акра соя и наема 15 работници, предимно китайци. И през цялото това време той полагал постоянни се впише в местното общество. „Съседите ме приемат като ‚Дима‘,“ казва той, говорейки руски със силен китайски акцент, „въпреки че не мога да скрия факта, че не говоря добре“.
Дима казва, че е убеден, че след края на пандемията още повече негови сънародници ще бъдат привлечени в региона, вероятно с по-големи инвеститори и по-големи компании. „Няма връщане назад“, казва той, като отбелязва, че китайците са вложили твърде много пари тук. „Те ще дойдат.“ В наши дни голяма част от китайските пари са във Владивосток, ведър и богат пристанищен град, разпръснат по хълмове на брега на Японско море, на около девет часа със самолет от Москва. Именно оттук китайските компании започват да насочват милиарди долари към руски земи под аренда и земеделски дейности, а оттук фермите изпращат хиляди тонове соя, царевица и пшеница на юг към китайските градове. Говорейки от модерната конферентна зала в офиса си в Руската агенция за инвестиции и износ в Далечния изток във Владивосток Абсамат Джанбориев, директор на агенцията за инвестиции в селското стопанство, описва рязкото увеличаване на селскостопанското производство, което може да дойде само от мащабното земеделие. През 2018 г. от източната част на страната са изнесени повече от 900 000 тона соя. Скоро, казва той, регионът ще доставя два милиона тона соя от 3,7 милиона акра обработваема земя – площ с приблизителния размер на Кънектикът. И колкото повече се затопля земята, толкова повече на север ще може да се развива индустрията, като в крайна сметка обработваемата земя отново ще се удвои и ще се произвеждат почти шест милиона тона или повече всяка година.
С китайски пари се финансират 14% от новите земеделски стопанства в региона, повече от всеки друг чуждестранен източник. Миналата година например китайски инвеститори, включително държавна компания, са използвали руско дъщерно дружество, за да започнат разработването на 123 000 хектара за соя и други култури в район близо до Владивосток и да построят завод за преработка на соя, който ще обработва 240 000 тона годишно. Сделката превръща китайското предприятие в един от най-големите частни собственици на земя в руския изток; според местни новини то вероятно ще наеме редица китайски работници, ще разчита на китайски технологии и ще продава продуктите си в Китай. В замяна на това Русия твърди, че ще получи данък върху доходите (след десетгодишно намаление) и че руска банка за развитие също има 20-процентен дял в проекта. (По закон, каза Джанбориев, подобни съвместни предприятия трябва да наемат руснаци, които да извършват поне 80 процента от работата.)
Владивосток. Голям свинекомбинат, собственост на фирмата Rusagro.
Поне засега изглежда, че тези сделки сближават китайските и руските правителства. Основата е била положена през май 2015 г., когато китайският президент Си Дзинпин се съгласи да създаде селскостопански фонд на стойност 2 млрд. долара за търговски партньорства в източната част на Русия. Подобни инвестиции подпомагат кредитирането и земеделието, както и изграждането на крайно необходими пътища и електропроводи в руски села като Димитрово, като същевременно отварят „задната врата“ – отдалечената югоизточна граница на Русия – към колосалния китайски пазар, пазар, който Путин желае. Оттогава насам парите продължават да текат, като според съобщенията до 2017 г. в руските ресурсни сектори са инвестирани близо 14 млрд. долара, а Си обеща още 10 млрд. долара за трансгранична инфраструктура. Тази година беше завършен първият голям мост, свързващ двете държави през река Амур.
Като се има предвид, че Китай изглежда изземва голяма част от печалбите и продуктите от тези предприятия, за руснаците на изток не винаги е било ясно дали сделките си струват. Анализаторите обаче посочват, че целите на двете държави – поне засега – се допълват. Русия получава дългосрочен растеж и създаване на трайна индустрия в регион, който не е успяла да развие в миналото, а сега не разполага с ресурсите или технологиите, за да го направи сама. Според анализа на Анджела Стент от института „Брукингс“, Русия получава и „недвусмислената подкрепа“ на Китай за своите програми и политики – нещо, което стана безценно след санкциите, наложени от Запада след инвазията в Крим.
Благовешченска област, Русия. Коне пасат пред фермата на семейство Савчук. Семейството е взело земя, предоставена от правителството.
В крайна сметка именно неумелото маневриране на Съединените щати може да се окаже най-отговорно за успеха на програмата на Путин. Американските мита, наложени като част от търговската война на администрацията на Тръмп с Китай, доведоха до ответни мита от страна на Китай върху американската соя, създавайки за китайските купувачи мощна мотивация да търсят нови пазари на север. По данни на Изследователската служба на Конгреса на САЩ общият внос на храни и селскостопански продукти от Русия в Китай се е увеличил с 61% през 2017 и 2018 г. Това е още един пример за неспособността на САЩ да си представят шахматната дъска, когато става въпрос за сложните геополитически последици от изменението на климата.
„САЩ допуснаха няколко исторически грешки и не мисля, че са в състояние да ги поправят“, каза ми Караганов. Първата от тях е тази, направена преди около две десетилетия, той определя като отхвърляне на заявката на Русия за укрепване на връзките със Запада. „Втората беше подпомагането на сближаването на Русия и Китай“. При положение че богатството на Китай е сдвоено с ресурсите на Русия, а политическите траектории и свързаните с климата интереси на двете страни повече или по-малко съвпадат, на картата се очертава нов световен ред – ред, който според анализатори от Института „Брукингс“ се основава не само на икономическо сближаване, но и на общия ангажимент на двете страни да изместят западната хегемония.
Но въпросът дали този велик източен съюз може да издържи на изпитанията на времето си остава открит, отчасти поради основния и нерешен въпрос за миграцията на хора и колонизацията на азиатския север. Колкото и силно да изглежда китайско-руското партньорство – Китай се превърна в най-големия търговски партньор на Русия в областта на петрола, оръжията и други – то е асиметрично. Руснаците продължават да изпитват недоверие към китайските намерения, особено в източната част на страната. Инвестиционният бум ускорява постигането на целите за развитие на Русия, но на цената на компромиси, които подклаждат нарастващо недоволство и страх.
Преди два века голяма част от руския Далечен изток е била част от Китай. Още през 1969 г. там се стига до гранични сблъсъци. След разпадането на Съветския съюз страховете от китайска инвазия отново се разпалват. И макар че оттогава насам тези страхове са се смекчили, подозренията към китайците си остават, което е белег на известния ксенофобски поглед на Русия към много нерускоговорящи имигранти, но и част от взаимната история с южния съсед. Страхът от китайско нахлуване в Изтока е многогодишен; той идва и си отива в хода на годините – и понякога е преувеличен – но никога не изчезва напълно.
И тъй като изменението на климата все повече стимулира масовата миграция, евентуалният натиск от страна на населението на юг е съвсем реален. В доклад на Националния съвет за разузнаване на САЩ се предупреждава, че Североизточен Китай ще се сблъска с недостиг на вода и суша, което може да накара населението му да се насочи към Русия „в големи количества“, което може да разтревожи целия регион. Съветът посочва, че днес китайските мигранти могат да бъдат привлечени в руския Далечен изток от икономическите възможности, но още през 2030 г. динамиката може да се промени и те да бъдат изтласкани от Китай поради липса на базисни ресурси.
И това няма да е само в Китай. Недостигът на вода и зачестилите суши в Централна Азия и Монголия и на юг чак до Индия, могат да изтласкат голям брой хора на север. В изследване на руски демографи от 2015 г., публикувано в The Mediterranean Journal of Social Sciences, се разглежда как нестихващите климатични промени ще наложат „преселването на милиони“ виетнамци, много от които може да дойдат и в Русия, тъй като морското равнище ще се повиши и залее делтата на Меконг до края на този век.
Ако има някаква поука от нестабилността, която вече е причинена по целия свят от миграцията, предизвикана от климата, независимо дали става въпрос за гватемалците, които са засегнати от сушата на границата със САЩ, или за сирийците, които се придвижват към Европа, то тя е, че една евентуална стратегия за приемане на мигрантите почти със сигурност ще бъде по-благоприятна за Русия, отколкото такава, която се опитва да ги задържи извън нея. Изследванията в областта на миграцията показват, че приемането на мигранти има по-голям шанс да запази суверенитета на Русия и същевременно да подобри стабилността на заобикалящите я региони; изключването вероятно ще доведе до безкрайни конфликти и хаос по границите на страната, което рискува да се разпространи по дестабилизиращ начин.
Факт е, че хората от Азия отдавна са се отправяли на север – в Сибир, Далечния изток и по-надалеч – докато климатът е претърпявал циклични промени в хода на историята. Преди около 3000 години една продължителна суша в Централен Китай е прогонила монголските скотовъдци на хиляди километри на север в степите на Хакасия в Сибир, където те остават да отглеждат коне и овце в продължение на векове. Вероятността този процес да се повтори със затоплянето на климата вече е неизбежна – казва Амбър Соджа, изследователка, която е изучавала миграцията на древните цивилизации в Северна Азия. По един или друг начин, казва тя, „Хората ще се преместят. Защото трябва да се хранят.“