Твърдя, че скандалът с проекта „Митът за Батак“ е симптом на криза на държавната власт, на медиите, на науката; кризата се изразява в това, че те започват да губят властта си.
Би могло да се твърди, че Павлов е едноличен автор на новата комунистическа културна политика, ако все пак овладяването на апарата на културната политика не беше колективно дело...
Четейки Тодор Павлов, попадаме във властта на блокираща мисленето, заклинателна реторика, в която и словесните формулировки, и начинът, по който те са подредени, изглежда неизбежен и недосегаем, подобен на сакрални магически формули.
Опитът да се наложи мнението, че в Европа еднозначно одобряват новото българско правителство и едва ли не са в патетичен възторг от избраниците на Бойко Борисов е твърде неумела PR акция, чийто говорител за съжаление е самият Б.Б.
Закоравелите хомофоби, разбира се, не винаги са били такива – никой не се ражда с генетично заложена омраза срещу хомосексуалността, това е чисто културен феномен, който човек попива от средата, в която живее. Същото се отнася и до всяка друга омраза...
Въпреки че увенчава един постъпателен и логичен развой на държавната политика в периода на „зрелия социализъм“ и „единната социалистическа нация“, кампанията за окончателна асимилация на българските турци изненадва както тях, така и цялото общество.
Още преди поредната „доганизация“ да се случи в село Кочан, повечето политически партии системно се опитваха да привлекат привърженици на „Атака“ чрез националистическо говорене
Както е известно, самосъзнанието при българите мюсюлмани, а и при всяка друга общност, не е изначална, константна, непромелива във времето величина. Всяка „традиционна“ или не идентичност е натоварена с напрежения, ситуативна и променливо конюнктурна.
Странно как не последва никакво брожение около данните, които изскочиха от швейцарския институт по генетика „Игенеа“, оповестени у нас почти само от в. „Труд“ (броят от 27 май т. г.).
Aз съм антинационалист по патриотични съображения. Миналият век ни даде изобилие от примери – от Хитлер до Милошевич – за това каква полза може да има от националистите в политиката една нация. Но това не е всичко.
В контекста на „единната социалистическа нация“ и инструментализирането на историята за конкретни политически цели фиксацията на властниците върху мюсюлманските имена напомня автосугестия за лекуване на следите от травматичното османско минало. Доминиращата историографска версия за ислямизацията като акт на брутално имперско насилие, която се преплита с фолклорното възприемане на „чуждата вяра“ („турската вяра“), за пореден път обосновава средствата.
Истината. В този ден тя витаеше някъде из въздуха, гола, но не похотлива, не и търсеща успехи, донякъде безразлична към собствените ни емоции и страсти. Тия хора отдавна бяха сложили кръст на миналото си (или полумесец, знам ли), бяха сключили мир с бившите си мъчители, бяха престанали – отдавна, много отдавна – да търсят начини за изравняване на историческите сметки ...
Писмо от Уливие Мехмедова Чуренева (майка на журналистката Нихал Йозерган) до студентите от СУ „Кл. Охридски“, организирали семинара „Срещу политическия монопол върху историята: Другият разказ за Майските протести 1989 г. – 20 години по-късно"
Настоящият текст е един своеобразен експеримент – той включва не само първоначалната статия на Никола Пенев (един удивително свеж и силен български глас, идещ откъм Станфорд, Америка) – но и всички коментари, които я следват на неговия блог (в три отделни части, тъй като материалът е твърде обемист). Препоръчвам най-настоятелно да си вземете няколко часа и да изчетете всичко. Уверявам ви, ще откриете не малко интересни неща.
Не съм описвал тези събития никога до сега, не знам кой знае колко за онова време, но видях нещата отвътре и ги видях по този начин ... Споделям това не за да бъде слагано то на кантар. На кантара всъщност и тогава и сега е сложено цялото гражданско общество на България. Провалят ли се едни, проваляме се всички.
Настоящото изследване няма за цел да се занимае с примерите за [едно] хронологично-тематично съвпадение, а преди всичко да осветли причините, породили съдбовното вглеждане в трагедията на Батак и визуалните стратегии за конструирането й като съществен елемент от колективната памет на българите.
Спорът, породен от
публикацията на книгата „Македония на кръстопът“, има всичко, което прави един
интелектуален дебат интересен – важен проблем, противоположни оценки, крайни
аргументи, наранени честолюбия и... нежелание да разбереш позицията на другите.
Но особеното на тоя дебат е, че в него не участва нито един човек, който
самоопределя себе си като националист.
Това, което се случи вчера в българския
парламент, прехвърли всякакви граници на допустимото. Опитът на управляващите
да елиминират своите политически противници, прекроявайки в последния момент
изборното законодателство, не е просто и само непочтен, нагъл и вреден за
нашето общо бъдеще. Той е и подъл.
Кои са онези ли? Лошите.
Мръсните. Чуждите. До такива недискусионни
квалификации се стига, когато т.нар. „национализъм“ стане доминантна
политическа доктрина и етичен фундамент на индивида.
Пиша Ви това
писмо, впечатлен от политическото Ви ЛИЦЕМЕРИЕ, което отблъсна десетки хиляди
членове и стотици хиляди избиратели на ДПС. Пиша Ви като един от политическите
затворници, които лежаха с Вас по килиите заради т. нар. „Възродителен процес“.
Ето няколко конкретни медийни последици на едно привидно изолирано малцинство в България – гей-лесбийското, последиците на 20-годишния днес конденз: години, през които трябваше да изживеем ведно процеси на Просвещение, Модернизация, западняшка индустриализация и еманципация.
Социоложката д-р Илона Томова говори
за своята научна работа, в която обръща внимание на господстващите стереотипи и
разпространени предразсъдъци по отношение на ромите.
Наскоро председателят на
парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията проф. Огнян
Герджиков и зам.-председателят на парламента г-н Любен Корнезов направиха
няколко странни заявления по повод решението на Европейския съд по правата на
човека в Страсбург на „алтернативния синод“ на Българската православна църква.
Кампанията „Голямото четене“
свърши. За „любима книга на българските читатели“ в неделя бе обявен Вазовият
роман „Под игото“ с подгласници „Време разделно“ на Антон Дончев (второ място)
и „Тютюн“ на Димитър Димов (трето). Оттук нататък следват коментарите за
ползата от всичко, случило се дотук, имало ли я е, доколко я е имало, в какво
точно се е изразила.
Поредицата от материали и есета на Даниела Горчева от последния месец, посветени на историята и настоящето на едно нещо, придобиващо все по-ясните очертания на етнически конфликт, не ще и дума, здраво разбуниха умовете и сърцата в България.
У нас знакът за нещо винаги е бил по-важен от нещото, което той
обозначава. Защо ли? Така е по-лесно. За да се справиш с корупцията, кражбите,
поръчковите убийства, местните главатари и собствената си огъваема психика е
необходимо всекидневно, всеобщо усилие. За да се справиш със знака е достатъчно
да смениш клозета на Черни с маслодайната роза.
Ако паметта е взаимодействие между повторението и спомена, а историята, по думите на Патрик Хатън, е един вид изкуство на паметта, то кои са тогава разпознавателните белези, образуващи колективната памет? Още по-съществено, по какъв начин се предават те и как се възприемат?