Масовата кампания по преименуване на помаците през 70-те години дава увереност на режима, че преодоляването на съпротивата на населението и последвалото поне външно примирение са достатъчно добра основа, на която да се опре следващата фаза на „пълзящото“, този път окончателно приобщаване. След временното отстъпление към средата на 60-те години следва преосмисляне на опита, средствата и възможностите за нова смяна на имената, този път на всички българи мюсюлмани.
В контекста на „единната социалистическа нация“ и инструментализирането на историята за конкретни политически цели фиксацията на властниците върху мюсюлманските имена напомня автосугестия за лекуване на следите от травматичното османско минало. Доминиращата историографска версия за ислямизацията като акт на брутално имперско насилие, която се преплита с фолклорното възприемане на „чуждата вяра“ („турската вяра“), за пореден път обосновава средствата. Мотивите на властниците не са еднозначни и повдигат редица въпроси, но е безспорно, че в идеологическия код на мислене на архитектите на тази кампания „възстановяването на историческата справедливост“ е резонно да бъде осъществено чрез действия и въздействия, сходни с начина, по който те си представят, че някога е протекъл ислямизационният процес. На тях обаче е придадено значението на исторически, политически и идеологически легитимни, натоварени с положителния знак на приобщаването в противовес на трагичното откъсване от „българската народност“ на цял неин и само неин компонент. Така повече или по-малко насилствените действия се оправдават като най-ефикасния и навременен начин да се сложи кръст на вековете, в които двете българоезични общности са живели разделени.
Редица въпроси биха могли да бъдат поставени и около поведението на самия обект на въздействие, съответно – следваната стратегия на централно и местно ниво. Сред тях най-важен е защо предишните мероприятия на режима, като борбата срещу мюсюлманската религия, „паспортизацията“, дори крайно унизителното „разфереджаване“, не срещат такава яростна съпротива, на каквато се натъква кампанията по смяна на имената както през 60-те, така и през 70-те години? Очевидно името като код е от решаващо значение и се възприема като един от малкото все още публични маркери на идентичността, което се осъзнава и от двете страни в конфликта. Защо всъщност това е така?
Част от отговора на този въпрос се съдържа в продължаващото да доминира религиозно съзнание сред голямото мнозинство от помаците. Както вече стана дума, тук централно място имат ирационалните представи за греха, изкуплението и спасението, тяхната функционална връзка със задгробния живот. Изключително устойчива в тази връзка е вярата, че на третия ден преди Рамазан байрама – на т. нар. Кадър геджеси, Всевишният записва срещу всяко име съдбата на човека през следващата година. С други думи, новото име лишава съответния човек от късмета му на земята. С още по-тежки последици за вярващия човек е отнемането на мюсюлманското му име на оня свят. В кораническите представи всеки покойник се представя пред Аллах с името, с което е живял, и по него той прави последна равносметка за делата му. Поради това новото име, дадено на вярващия човек, го лишава от надеждата, че дори и праведно да е живял, ще може да попадне в дженнета (рая). Нещо повече – религиозните мюсюлмани вярват, че така душата няма да бъде разпознаваема нито за мюсюлманския, нито за християнския съдник и ще бъде обречена вечно да се скита между двете вери и двата свята, без да намери покой.[1]
Втората важна причина за решителната съпротива срещу тази политика е свързана с обстоятелството, че мюсюлманската именна система, както впрочем и всяка друга в традиционното общество, отразява цял комплекс от древни вярвания и стереотипни представи. Като носител на историческа информация тя обединява миналото с настоящето и бъдещето както по отношение на отделната личност, така и на целия род и дори селище. Особено що се отнася до родовите (превърнали се в отделни случаи и в селищни) имена, предаването им през поколенията ги превръща в своеобразна памет за предците, култът към които е изключително широко развит. Властите също така отчитат факта, че част от именната система постепенно е преминала в пласта на тюркската (тюрко-арабската, „не-българската“) топонимия. Поради това в цялата страна тя е обект на систематично изличаване и преименуване още след Освобождението, но особено всеобхватно след 1934 и 1944 г. Същевременно обаче славянските родови и селищни имена сред помаците в Родопите и Ловешко са обичайният аргумент за „единния им корен“ със съседите християни.
При избора на личните имена мюсюлманите в много по-малка степен се влияят от името на съответния дядо или баба – практика особено застъпена при българите християни. В мюсюлманската традиция волята на родителите и особено фатализмът при избора на лично име заемат много по-важно място.[2] Поради съвместното съжителство с християните обаче, още преди самата кампания по преименуването, „кръщаването“ на името на дядо или баба започва да получава популярност и сред мюсюлманите.[3]
Третата причина е свързана с възприемането (и самовъзприемането) на индивида като част от локалната общност именно чрез името. Такава е нормативната практика, определяща тази важна връзка. Неизменно част от изследователите акцентират върху идентификационната функция на името.[4] Според тях то не само индивидуализира личността, но едновременно представлява свидетелство за мястото й в социалната йерархия чрез реалната или символична връзка с останалите носители на конкретното или сходно друго име. Тази социализираща функция подчертава и Ив. Хаджийски. Според него името представлява пресечна точка „на представи, чувства, мисли със значение както за самосъзнанието на носителя му, така и за отношението на другите към него“.[5] Според дефиницията на П. Бурдийо, името е видимото удостоверение за идентичността на съответния носител в социалното време и пространство. Същевременно собственото име легитимира и основанията за последователните проявления на индивида в него.[6] Така биологичният индивид получава устойчива и трайна социална идентичност във всички възможни полета, в които се намесва като субект, с други думи, във всички възможни негови истории на живота.[7] В тази връзка Джемиле Ахмед акцентира върху способността на името – реална или въображаема – да пренася информация от един свят в друг и от поле в поле, описвайки по този начин и свойствата, личните качества на индивида.[8] Последното се намира в пряка зависимост от заемащата важно място в представите на традиционния човек т. нар. ритуално-харизматична функция на името. Става дума за неговата апотропейна роля срещу зли сили (покровителственото му, магическо предпазно значение).[9]
В контекста на установените локални различия в нагласите и реакциите, в степените на „приобщеност“ към официалната линия, на мимикрия и дихотомия между публична и неофициална сфера, а също на поколенческо и индивидуално равнище, всички тези функции, значения и характерните за традиционната култура номинационни практики, не се осмислят по един и същи начин от българите мюсюлмани във времето, за което става дума. От друга страна, те съществуват в съзнанието (и по-устойчиво в подсъзнанието) на тези хора като цялостен комплекс, който мотивира активното масово противопоставяне срещу кампанията. Натискът реактивира значението на традиционните имена като символ на застрашената религиозна идентичност и въпреки „общия родов корен“, език и културните сходства, съпротивата се оказва безпрецедентна и изненадваща за властите.
На 17 юли 1970 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение да продължи работата по подобряването на социалния статус на българите мюсюлмани и същевременно да се пристъпи към смяна на имената.[10] Кампанията започва още през същата година в Смолянско и през 1971 и 1972 г. се разпростира на изток – в Маданско, Рудоземско и Златоградско, и на запад – в Девинско и Доспатско. Следва се вече отрепетирания сценарий – чрез същите „групи за натиск“, използвани по време на „разфереджаването“ и при безуспешния опит от 1964 г. В тях почти неизменно присъства учителството – както т. нар. „местни кадри“, така и привлечените от дребните привилегии специалисти от вътрешността на страната, щатни и доброволни партийни, ОФ-работници и пропагандисти, цивилни и униформени милиционери и пр. Както изрично се подчертава в решението на Секретариата, би трябвало да се спазва смятаният за идеологически легитимен „принцип на доброволността“ – поне там, където той е в състояние да даде резултат.
На много места в Централните Родопи, и по-специално в Смолянско, кампанията протича сравнително безболезнено и при отчетено позитивно отношение към нея главно на средното и младото поколение. Образно казано, тя се развива лавинообразно – първо поддава най-горният пласт, който започва да „тежи“ върху тези под него. От своя страна поддалите се впоследствие, поради гъсто преплетената мрежа от семейно-родствени и междусъседски връзки, сами се превръщат в „тежест“ за най-упоритите и устойчиви членове на локалната общност. Това ускорява процеса, но същевременно увеличава разрушителната му сила и последствията за най-твърдите привърженици на традицията. След лавината те или са напълно смазани в буквалния смисъл на думата и/или са отхвърлени като непотребни отломки в периферията на социума, гледани враждебно както от властта, така и от онези техни съселяни, които не са били като тях. Това повсеместно е съдбата на активно съпротивлявалите се личности, което не означава, че в местата на масово и твърдо противопоставяне репресиите не постигат обратния ефект. В много от донесенията на Държавна сигурност и други документи се съдържа и информация за прояви на солидарност с членове на общността, които се намират по затвори и лагери. В някои селища това са новите, неофициални герои, алтернативни на стереотипния образ на социалистическия ударник или поборник от недалечното минало. В някои селища почитта към тях се изразява в колективно подпомагане на семействата им.[11] Разбира се, в годините след падането на комунизма част от активно противопоставялите се през 70-те години станаха обект на стилизация в местната устна традиция, други герои бяха изобретени независимо от противоречивата им позиция или лична съдба, превръщайки се в част от новите пропагандни и политически внушения.
На места при смяната на имената не липсва и ентусиазъм. Тук отново се проявяват бившите родинци. Архивът на П. Маринов предоставя интересни данни за реакцията на предишните му съмишленици в новите условия. Макар вече поостарели, в тази кампания те виждат нов шанс да докажат правотата на своята кауза в миналото и да дадат нови уверения на режима за лоялността си. Един от видните бивши родинци – Войн (Салих) Кумецов от с. Кутела, отбелязва в писмото си от 29 ноември 1970 г:
„В Кутела интелигенцията промени имената си. В с. Виево – също. […] Младежите донаборници всичките отидоха в казармата с нови документи, с възстановени български имена. Мене не са ме канили още, но момчетата ми преди няколко деня възстановиха българските си имена.“[12]
За разлика от своя бивш съидейник, Асен (Асан) Зеров от Войкова лъка, Рудоземско, не чака, а сам кани местните властници на преименуване на своето 14-членно семейство. Тъй като в махалата си той е пръв, за да се придаде тържественост на акта, в къщата му „идват на крака“ първият секретар на градския комитет на БКП – Рудозем Вл. Куюмджиев и други местни функционери, придружени от фоторепортер на в. „Родопски устрем“. Като на сватба засвирва и цял оркестър от две гайди, акордеон и кларнет, стреля се с пистолети и карабини. Връчването на паспортите със съответните нови имена върви заедно с подаряването на семейството на разтегателна полирана маса, 12 стола, килим, особено модерния по това време радио-бюфет, сервизи.[13] Тези впечатляващи подробности описва сам Зеров в писмо до Маринов. Освен ценно свидетелство за налаганата „отгоре“ битова модернизация, то представлява и доказателство за следваната в хода на кампанията тактика в зависимост от всеки конкретен случай.
За да подчертаят приемствеността между някогашните им идеи и актуалната политическа конюнктура, родинци връщат същите „български имена“ отпреди 9 септември 1944 г. По-голямата част от българите мюсюлмани обаче не си спомнят или не искат да си спомнят за тях и предпочитат да изберат съвсем нови имена. Ако в изготвения навремето от „Родина“ препоръчителен списък отсъстват имена, свързани с православието и християнските светци, новата кампания дава възможност за избор и на такива. Отново обаче преобладават „неутрални“, „исторически“ или „модерни“ имена без пряка връзка с религията. Тази практика започва постепенно да се изживява вече при второто или в наши дни при третото поколение след кампанията. Прави впечатление и силното „русифициране/съветизиране“ на именната система, наложена след 1970 г. Това е тенденция, забележима и сред българите християни, но в този случай използването на имена като Сергей, Альоша, Федя и пр. е с много по-голяма честотност. Самите българи мюсюлмани интерпретират по противоречив начин този проблем. Някои отговарят иронично: „за да не ни се наложи след някоя година да се преименуваме отново заедно с вас [християните/българите]“; други обясняват с красивото звучене на тези имена, трети виждат в тях нов идентификационен код, тъй като така отново се подчертава различието спрямо останалата част от българите. Примерните списъци с новите „български“ имена на места се прилагат като задължителни и хората могат да избират само от тях. Един от списъците – този в Смолянско, е изготвен от окръжния функционер с характерното име Феликс (Фаик) Кабадозов, който в случая влиза в ролята на експерт по ономастика.[14]
Както и през 40-те години, като цяло се запазва практиката там, където не е възможно турско-арабските имена да бъдат сполучливо преведени, да се запазва поне съвпадението в първата буква, така че инициалите на съответния човек да не се променят. В началото на кампанията въпросът за смяната на презимето и фамилията все още не се засяга. Впоследствие обаче се стига и до тях. Това води до твърде абсурдни и понякога унизителни номинационни практики. Тъй като омъжените жени живеят по традиция в жилището на съпруга си, а не рядко и в различно селище, става твърде сложно от административна гледна точка да им се даде като презиме новото име на бащата. Някъде то все още не се знае, а някъде той все още не го е сменил. Затова по неволя се налага в тези случаи за второ име да се дава първото на съпруга й. Така всъщност се стига до реанимирането на една архаична номинационна практика, съществувала и при българите християни, но постепенно изоставена още през 30-те години. В отделни селища след цялостното приключване на кампанията документите отново са подменени с вече второ българско бащино име, но на повечето места те остават с второто име, „дадено“ им още в началото на кампанията. За разлика от 70-те години, при смяната на имената на турците през 1984-1985 г. омъжените жени вече по правило получават второто българско име на своя баща.[15]
Още по-сложен казус възниква, когато се пристъпва към смяната на презимената на хора, чиито родители са починали. Парадоксално в повечето такива случаи живият внук става „кръстник“ на починалия си дядо. Макар, както вече стана дума, при мюсюлманите традицията да се именуват внуците на дядовците и бабите си да е много по-слабо разпространена, по аналогия се заимства една практика, която дава възможност всички да получат по три нови имена.
Така или иначе, даването на фиктивно „българско“ бащино име на хора, чиито родители са починали преди кампанията, представлява едно от най-тежките посегателства върху паметта на предците, граничещо с кощунство. В разказите на информаторите тази стъпка на режима неизменно се сочи като пример за изключително грубо вмешателство в дълбоко интимните територии на всеки човек. „Преименуването на покойниците“ води след себе си и премахване на следите за тях върху надгробни паметници (включително и такива, свързани със спомена за ятаци и партизани с мюсюлмански имена) и пр. В случаите, когато става дума за селища със смесено население, се стига и до механичното обединяване на мюсюлманските и християнски гробища – стъпка, към която еднакво осъдително се отнасят представителите и на двете религии. Освен това посегателство върху сакралното пространство, нерядко се пристъпва и към пълното заличаване на по-старите мюсюлмански гробища в землищата на селищата.
Властта обаче не успява да постигне пълен синхрон по въпроса за фамилните имена. Проблемът се състои в това, че не малка част от българите християни също носят такива с „турско“ звучене или произход. Това налага или „възродителният процес“ да се разпростре и върху тях, или просто те да бъдат оставени. Всеки отделен случай получава частно решение – някъде до промяната им така и не се стига, освен когато не произхождат от турско-арабско лично име, другаде са променени само тези на българите мюсюлмани, без да се засягат едноименниците им християни, а много по-рядко отделни престараващи се функционери решават да променят и фамилните имена на стари християнски семейства. Тези „извращения“ са донякъде инициирани от хора като П. Маринов и други „пуристи“, които пишат специални изложения до първия секретар в Смолян Д. Димитров с настояване за премахването на фамилни имена като Бостанджиев, Капсъзов, Ходжов, Везирска и пр.[16]
В крайна сметка бруталните стъпки на режима водят до нарастване на съпротивата на българите мюсюлмани срещу кампанията. Първата реакция е още във фазата, в която преименуването не е добило масов характер. Протестни демонстрации се провеждат в Мадан и Рудозем.[17] В оценките на Държавна сигурност още преди смяната на имената този район се отчита като най-проблемен. Затова и самата кампания се провежда с поредица от съпътстващи „мероприятия“. Така например променен е пазарният ден в Мадан – идеята е той да не е в петък, за да се ограничат участията в празничните богослужения. Нараства и натискът за въвеждане на „новите социалистически ритуали“, увеличава се броят на присъдите, санкциониращи ранната брачност.[18] Това води до естествена контрареакция, изразяваща се в зачестили поклонения на Ениханбаба (преименуван на връх Свобода),[19] засилване на изселническите настроения, разпространяване на анонимни послания с религиозен характер. В някои от тях, макар да се твърди, че властта била добра, щял да настане глад поради нарушената вяра на хората в Аллах и пр. От бдителния поглед на тайните служби не са убягнали дори такива дискретни прояви на „алтернативно поведение“ като придобилото масовост поставяне на юздечките на конете и мулетата на миниатюрни, изрязани от ламарина полумесец и звезда.[20]
Още в самото начало на кампанията тези скрити форми на съпротива преминават в явни чрез организираните протестни демонстрации. Опитите на пристигналия в Мадан първи секретар Димитров да говори пред протестиращото множество и да убеди събралите се да се разотидат завършват без успех, поради което се налага разпръскването на демонстрацията със сила.[21]
В контекста на политическите борби в първите няколко години след 10 ноември 1989 г. в пресата се появяват редица къде повече, къде по-малко документирани сведения за тези събития. Те са импулсирани от тогавашните противоречия с утвърждаващата се нова политическа сила – Движение за права и свободи (ДПС), обвиненията в съпричастие на нейни деятели към „възродителния процес“ и ДС, използване на „етническата карта“ и електорат, икономически интереси и заиграване с травмите от кампаниите срущу българските турци и мюсюлмани. В този дух периодичното повдигане например във в. „Демокрация“ на въпроса за политическата и лична отговорност за насилието в страната е в противовес с нарастващите националистически и ксенофобски нотки в печатните медии (в началото на 90-те особено във в. „Дума“), подклаждащи страхове и напрежение в смесените райони. Това става на фона на ескалиращите конфликти в бивша Югославия и сложните вътрешни и външнополитически проблеми на „прехода“.[22]
Така например един от участниците в описваните събития – Свилен Капсъзов, представя събрани в ученическа тетрадка свидетелски показания за насилствената смяна на имената през 1972 г. в маданските села и махали Батанци, Равно Нивище, Равнища, Ловци, Аврамовска, Конски дол, Шаренска, Малка река, Чурка, Ляска, Върбина и Койнарци.[23]
Колкото кампанията по „имесменяването“, както тя е известна на жаргона на местната номенклатура, се пренася по на запад в Родопите, толкова съпротивата срещу нея става все по-ожесточена. Особено масова е в Доспатското село Барутин. Заедно със съседния Доспат, то заема важно място в травматичната памет на българите християни от времето на Априлското въстание през 1876 г. Известно е, че един от главните предводители на башибозуците при смазването на съпротивата в Батак произхожда именно оттук, немалък брой селяни от тези две села също участват в печално известното клане. Това изкопава пропаст между местните помаци и християни. В отговор, както по време на Руско-турската война, така и през 1912–1913 г., двете села са опожарявани, а част от жителите им са избити или завинаги се изселват. Всички тези събития проектират сблъсъка християнство–ислям на локално ниво и оставят дълбоки следи в колективната памет и на двете страни, а също заемат централно място в „големия наратив“ на националната история. В новите условия, когато в пропагандната и историческа литература се акцентира преди всичко върху общия етнически произход, активното съучастие на помаците от тези села в смазването на Априлското въстание постепенно става неудобно и започва да се премълчава и подминава. Противно обаче на официалния дискурс, „имесменяването“ в Доспат и Барутин се разглежда от смолянските и девинските функционери именно като реванш, историческо възмездие заради някогашните „прегрешения“ на техните жители. Сред самите барутинци също не без основание се е утвърдило усещането, че погледът на властта е вторачен именно в тях и че отново им е отредена ролята на необходима изкупителна жертва. Така опозицията Барутин–Батак има пряко отражение и върху събитията, разиграли се близо век по-късно.[24]
Още от началото на 1972 г. миньорите от намиращия се в близост уранов рудник са подложени на всекидневен натиск да сменят имената си, но „агитаторите“ не постигат успех. Това става причина на 13 март след края на втората смяна мината да бъде обкръжена от цивилна и униформена милиция. Към 23 ч. започва истинска ръкопашна битка между миньорите и „възродителите“, при която малцина успяват да се изскубнат. Повечето са смазани от бой и откарани в Девин, където са преименувани. По-упоритите са осъдени на различни срокове затвор или просто интернирани.[25] Разигралата се през нощта драма в урановата мина още повече покачва градуса на напрежението в селото. Под вековния кавак на площада се събира буквално цялото население – мъже, жени, деца и старци. Те седят там денонощно, търсейки инстинктивно опора в множеството, в колективната солидарност. Това „бдение“ продължава до 16 март 1972 г., когато по заповед на смолянския първи секретар Димитров се стига до блокиране на селото с цел да бъде проведено „тактическо учение“. По тревога са вдигнати поделенията в Девин и Гоце Делчев, мобилизирани са запасняци комунисти от околните села, отново е доведена цивилна и униформена милиция. Този път селото е обградено от танкове, бронетранспортьори, както и от две противопожарни коли с гореща вода.[26] В 16 ч. започва операцията по „овладяване на положението“. Започва безмилостен бой и стрелба във въздуха. Планът е протестиращите да бъдат пръснати по къщите си, където поединично да се разправят с тях. Единственото противодействие, което все пак барутинци успяват да окажат, се изразява в пробиването с кирки на двете противопожарни коли. След разпръсването на множеството на площада, се пристъпва към обхождане и пребиване поотделно на търсещите спасение селяни. В резултат от нанесени огнестрелни рани загиват две жени, шестима други са ранени, стотици са бити.[27] Десетки са и арестуваните и откарани в Девин. Част от тях след преименуването им са освободени, а друга вкарани без присъди в затворите или интернирани за различни периоди от време.
Събитията в Барутин бележат епилога на кампанията в Смолянско и същевременно предвещават още по-кървавата драма на преименуването във Велинградско, Гоцеделчевско и Разложко. Граничното разположение на селището, едновременно в непосредствена близост до българо-гръцката граница и до мястото, където се събират съседните Пазарджишки и Благоевградски окръзи, зарежда с огромно напрежение делника в съседните села, които все още са в неизвестност дали става дума за регионална инициатива на смолянското окръжно ръководство, или е в ход поредната масова акция.
Още през следващия месец събитията се пренасят във Велинградско. В близост до Доспат е голямото помашко село Сърница. В началото на века то възниква като зимно поселище (къшли) на доспатските овчари, но впоследствие се обособява като отделно населено място, в което мюсюлманската религия запазва изключително силни позиции. Разликата в настроенията между жителите на иначе родствените селища е видима и в наши дни. По това време доспатчани, които без особени ексцесии сменят имената си, наблюдават с интерес (а и с доловима от някои анкети доза злорадство) съдбата на съседите си сърничани. Тук обаче събитията не се развиват по познатия вече сценарий. На 23 април 1972 г. жертва на битова свада (заради отнета шофьорска книжка) става 25-годишният униформен милиционер в селото Сергей Куртов. От петимата съучастници в убийството единият се предава веднага. Останалите правят опит да избягат в Гърция, но са заловени при с. Кочан.[28] Впоследствие един от тях е осъден на смърт и разстрелян, а останалите получават различни срокове затвор. Смъртта на младия старшина, произведен посмъртно в младши лейтенант, има само косвена връзка със смяната на имената, но дава отличен повод на властите да стартират кампанията в селото, експлоатирайки шока сред жителите му от разигралата се трагедия. Тъй като голяма част от мъжкото население е заето в дървододобива, два дни по-късно е блокирано намиращото се високо в планината Горско стопанство „Беслет“. Подобно на събитията в Барутин, цели се първо да бъдат обхванати мъжете, с което евентуалната съпротива да бъде сломена. Част от горските работници са преименувани на място, а по-упоритите са арестувани и впоследствие интернирани.[29] По същото време вече подпухналото тяло на убития милиционер е изложено в една от класните стаи на училището в селото, а децата са заставени да видят трупа и след това да чуят покайната изповед на един от съучастниците.[30] Този подход, имащ за цел травмирането на сърничани и внушаването у тях на чувство за колективна вина, всъщност постига очакваното, тъй като страхът, че убийството на униформения може да бъде приписано и на други, парира желанието за съпротива. Така преименуването тук минава неочаквано безпроблемно. За това спомага и погребването на самия милиционер на селския площад и поставянето върху паметната му плоча на подходящ текст:
„Младши лейтенант Сергей Куртов. Загинал геройски при изпълнение на служебния си дълг.“[31]
Кампанията и тук продължава с унищожаването на всички надгробни паметници, върху които има изписани турско-арабски имена. Убийството на милиционера в Сърница дава повод за прехвърляне на действията и в района на Чеч, и по-специално в с. Кочан, където са заловени самите бегълци. Вина се вменява и на кочанлии, предоставили първоначално убежище на убийците и оказали се по този начин „замесени в случая“. Както отбелязва тогавашният първи секретар на ОК на БКП – Благоевград П. Дюлгеров, това е и единственото село в района на Чеч, където част от „партийния актив“ запазва българските си имена, дадени им по време на кампанията през 1964 г. Сравнително безпроблемно преминава преименуването и в съседното с. Осина.[32] В неколкократно цитирания вече публицистично-автобиографичен труд на Дюлгеров, носещ димитър-димовското заглавие „Разпнати души“, събитията в този район са представени твърде идилично като еднопосочен процес на „национално осъзнаване“ и постепенно „вземане на надмощие над туркофилските и фанатизирани елементи“. Всъщност става дума за вкарване в действие на целия арсенал от лостове и инструменти на режима – от дребни насърчения и привилегии до грубо и демонстративно физическо насилие, в резултат на което в последна сметка преименуването продължава. Ето как например комунистическият функционер описва събитията в с. Слащен:
„Окуражени от този рязък, безконфликтен и неочаквано лек обрат в Осина и Кочан, Борис Аврамов с двама сътрудници от окръга се прехвърлят в Слащен. Партийният секретар Владо Масарлиев и част от интелигенцията на селото ги уверяват, че много слащенци са готови за смяна на имената. […] Без точна представа за обстановката, въпреки предупрежденията за подготвена съпротива, те почват… Противниците са добре организирани и акцията е провалена. Отстъплението е неизбежно. Надмощие вземат туркофилите.“[33]
Без да навлиза по-нататък в действията на подчинените си, Дюлгеров пропуска самата „методика“ и за да не загуби окончателно читателя за каузата си, отново извръща поглед от ставащото в селото и предпочита да разказва за вълненията на самите апаратчици:
„За провала и създадената обстановка в Слащен бях информиран…от Б. Арабаджиев, началник на ОУ на МВР в Благоевград. Изрично се разбрахме, че конфликтът е локален, може бързо и безболезнено да се ликвидира и за него не бива да излиза информация извън окръга. Веднага потърсих Б. Аврамов по телефона. Намерих го в Слащен. […] Малко след 10 ч. се разнесе телефонен звън. Ясно прозвуча гласът на В. Масарлиев от Слащен. „Току-що и последният човек в селото смени турското си име с българско. От днес в Слащен ще се чуват само български имена!“ Това кратко съобщение развълнува всички.“[34]
Както може да се види от текста, тайната на този успех остава скрита, „рецептата“ е само за „познавачите“ отвътре. Любопитно е все пак, как изглеждат тези събития от другата страна. Ето как те се описват от един „възроден“:
„Ужас беше тогава. Хванаха ме тука над село отгоре, със сопа ни откараха в милицията, кладоха ме на един стол, на ток ме кладаа. И тогава, какво са правили с мен, какво не са правили и когато се усетих ми казаха, че е готово и айде върви си. […] Оттука рейсове, рейсове, пълни ги откараха там да им сменят имената.“[35]
Разпростирането на смяната на имената и на територията на Благоевградски окръг води до рязко нарастване на броя на арестуваните и интернираните. Повечето от тях стоят години наред без присъди. За да се поеме такъв голям брой хора, отново отваря врати закритият повторно през 1959 г. най-голям български лагер на дунавския остров Персин, по-известен като „Белене“. Така това място възвръща мрачната си слава на своеобразен барометър за състоянието на режима – периодичното му откриване и закриване логично съответства на редуващите се вълни на либерализация и стагнация през десетилетията. По някои косвени сведения през 70-те години тук се намират между 400 и 500 българи мюсюлмани заради оказана от тях или членове на техните семейства съпротива срещу смяната на имената.[36] След известна пауза лагерът отново е отворен през 1984 г., за да поеме този път стотици „възродени“ турци.
През май 1972 г. „възродителният процес“ достига и високопланинските села и махали в района на Бабек. Опитите за противодействие на местните хора намират израз в една действително отчаяна стъпка. Около 400 мъже от многобройните малки селища в този край съгласуват действията помежду си и вземат решение да прекосят Рила през билото й, да достигнат до Самоков и оттам да се опитат да се доберат до София, където да протестират пред американското и турското посолство. Държавна сигурност научава за този план едва когато групата е високо в планината.[37] Предприема се сложна операция по „неутрализиране и задържане“. Голямата част е арестувана и свалена в Белово. Тук по отношение на тях са предприети съответните „профилактични мерки“ и всички са изпратени по родните им места или пък на „принудително местожителство“ вече с нови имена.[38] Част от участниците в похода обаче успяват да се отскубнат от преследвачите си и поемат обратно към Якоруда. По пътя един от по-възрастните умира и тялото му е свалено на ръце до градчето. Сред жителите му бързо се разпространява слухът, че това е поредната жертва на кампанията. Погребението му на 9 май 1972 г. се превръща в повод за нова демонстрация срещу мерките на режима и на вече появилото се ясно разделение и взаимно недоверие между двете верски общности.[39] И тук, както и на останалите места, първи сменят имената си напълно доброволно местните функционери. Ето разказа на един от тях, по това време секретар на ОбНС – Якоруда:
„Георги Иванов – тогавашен първи секретар на Общинския комитет на БКП, ми подхвърли да помисля за смяна на турско-арабските имена на семейството с български. Аз бях готов на такава стъпка незабавно, но за да не сме единствените, за да избегнем евентуална пълна изолация от страна на останалите, отложихме този акт за по-сетне. […] На втори април при Председателя на съвета К. Стоянов се събрахме ние с жена ми и в присъствието на Л. Георгиев собственоръчно написахме една молба, посочихме кой какво име желае да носи отсега натам и се подписахме. […] После поляхме случая с по един коняк. Председателят повика при него и други служители от Съвета, съобщи им новината и дръпна едно похвално слово в наша чест. Това стана цела година преди примера ни да бъде последван от останалите. Как сме преживели от тех в този период е тема за отделен разказ.“[40]
Този по-дълъг откъс от житейската история на един от проводниците на кампанията на местно ниво е изключително любопитен от гледна точка на очертаването на вътрешните граници на властовия дискурс, който, от една страна, сплотява местните функционери, но от друга – поставя нови разделителни граници между тях самите и между останалата част от локалната общност. В самата кампания в градчето, както и в акцията по залавянето на групата помаци, намиращи се във високата част на Рила, най-активно участие взема първият секретар на местния общински комитет А. Роснев. Той и неговият екип обаче се натъкват на изключително силно противодействие в близкото до Якоруда село Бунцево. Събитията тук представляват кулминацията на кампанията в този най-северозападен дял на Родопите.
На 17.05.1972 г. Роснев и придружаващия го председател на ОбК на ОФ Г. Цинцев са нападнати от около 80 жители на селото с брадви и колове. Макар и бит, Роснев успява да избяга от нападателите си, но Цинцев е тежко ранен и впоследствие умира в разложката болница.[41] Вестта за случилото се бързо обикаля района на Бабек и към Бунцево започват да се стичат стотици хора от съседните селца и махали. Дюлгеров, в качеството му на първи секретар на Благоевградския окръжен комитет, също е смутен от случилото се и най-вече от перспективата да се повторят рибновските събития от 1964 г. Заради това решава да не губи време и нарежда на сформираните оперативни групи от униформени милиционери и отрядници да заемат позиции в училището на селото. Последното е плътно обкръжено от въоръжени с подръчни сечива помаци, които се канят да го атакуват. В последна сметка тълпата е разпръсната със стрелба, както от обкръжената в училището група, така и от пристигналото подкрепление. Експлоатирайки едновременно страха и чувството за вина за станалото убийство, хората на Дюлгеров успяват на следващия ден сравнително безпроблемно да сменят имената на бунцевци.[42] През август с. г. Благоевградският окръжен съд осъжда двама от организаторите на бунта на смърт и още пет човека на различни срокове затвор. Впоследствие едната смъртна присъда – на Сабрия Бунцев, е заменена с 20-годишен затвор.[43] Ето как описва тези събития самият оцелял:
„Трепеха ни и ни осъдиха – А. Чолаков и мен – на смърт, други на 15 години. Едно момче осъдиха на 8 години, но той почина, а един друг – на 1 година, но и той след това почина. Сега в момента от всички осъдени само аз и Дж. Сирачки, който беше осъден на 15 г., сме живи. […] 13 месеца там [в Старозагорския затвор] седяхме, беше точно 3 септември 1973 г. Почнаха да ни изкарват и да ни трепят. Там бяхме общо пет човека, осъдени на смърт, в различни килии. Изкараха пръв А. Чолаков, ама аз не знам какво става, той беше по-натам в друга килия, останалите затворници почнаха да викат: „Убийци, убийци.“ […] …караха, караха, та седем човека очистиха. След това казаха, че са открили кой е убил този в нашето село. […] Седях 13 месеца и ми отмениха смъртната присъда.“[44]
Впрочем в своята книга Дюлгеров също изказва предположението, че истинските подбудители и организатори на тези събития са останали неразкрити.[45] Събитията в района на Якоруда стават повод създалата се ситуация да бъде обсъдена на заседание на Политбюро. Както отбелязва и Дюлгеров, протоколът от това обсъждане през май 1972 г. не е запазен, поради което отново ни се налага да се задоволим с неговия разказ. Според спомените му Т. Живков е изразил недоволството си от обстоятелството, че информацията за събитията е получил по агентурни данни чрез турското посолство, а не по каналния ред. Подчертано критично към него самия са изказванията на вътрешния министър А. Цанев, на външния – П. Младенов, както и на члена на ПБ – Б. Велчев.
От изказването на Младенов за първи път става дума за някакъв международен отзвук на тези събития и по-специално от турска страна.[46] Трябва да се има предвид, че именно по това време е в ход 10-годишната изселническа спогодба с Турция за събиране на разделените семейства, подписана през 1968 г., но влязла в сила през следващата година. Може да се каже, че това е периодът на най-възходящото развитие на двустранните отношения в годините след Втората световна война. Вероятно Турция също отчита това относително затопляне, тъй като реакцията й е вяла и недостатъчно категорична.[47] Изненадващо за българските власти, но не нелогично, международен отзвук идва оттам, откъдето те най-малко са очаквали. Новият либийски ръководител Муамар Кадафи, от три години на власт след поредния преврат, официално протестира пред провелата се в Бенгази среща на организацията Ислямска конференция за потъпкването на правата на мюсюлманите в България.[48] Проблемът обаче до този момент не е изследван самостоятелно и вероятно в бъдеще би представлявал интерес за специалистите. Поради изключителната конспиративност, при която протича операцията, Западът, в т. ч. и международните правозащитни организации, също нямат ясна представа за случващото се. По този начин би следвало да се обясни изключително слабата външна реакция (на фона например на кампанията от 1984 – 1985 г.).
Но да се върнем на заседанието на Политбюро. А. Цанев обвинява Дюлгеров и благоевградското окръжно комунистическо ръководство в самоуправство, в „грубо нарушение на конституцията“, а Б. Велчев заявява, че той „за първи път се сблъсква с такова грубо нарушение на партийната дисциплина“.[49] Обратно – подчертано положително към случилото се е отношението на Ив. Попов, който дори предлага Дюлгеров да бъде поздравен. Всъщност последният успява безпогрешно да отгатне мислите и настроенията на Живков, което в крайна сметка предопределя и решението на това заседание. То би могло да се оприличи като „леко подръпване на уши“ за проявените самоинициативи, но същевременно и „потупване по рамото“ за добре свършената работа. Ето как Дюлгеров описва крайното решение:
„Живков слушаше внимателно. Направи няколко прекъсвания в потвърждение на казаното от мен. След като завърших, посегна към чашката с коняк. (Обичайно беше на заседанията на Политбюро да се сервира кафе и коняк. Той се пиеше само след поканата на генералния секретар.) Вдигна я и каза: „Хайде, наздраве по този случай.“ Отпи от чашката и продължи: „Смятам, че Дюлгеров е действал правилно. Все пак внимавайте да не се стига до подобни усложнения.“[50]
Последните думи доста точно илюстрират настроението и мислите на първия човек в държавата, който убедено стои зад този политически курс и всъщност е неговият архитект. Бързият възход на Дюлгеров през следващите години също по категоричен начин подкрепя този извод. Въпреки разигравания властови театър, описаният епизод е доста показателен за механизма на вземане на решения и за взаимодействието между различните нива на партийно-държавната пирамида. Очевидно е, че членовете на Политбюро вече са придобили ролята на статисти, които успешно поддържат главното действащо лице в качеството му на върховен арбитър и на лидер, вслушващ се в различните мнения. Всъщност тяхната основна функция, а и тази на окръжните ръководители, се състои в предугаждането на желанията и волята на „Първия“, които той не винаги изказва на глас в самото начало на събитията. Разбира се, става дума и за насрещен процес, очертаващ постигането на своеобразен консенсус.
С присъщата му сервилност Дюлгеров отново се връща към тези събития на заседание на Политбюро от април 1989 г., когато над управляващия елит вече е надвиснал призракът на окончателния провал на „възродителния процес“, а и на режима като цяло:
„Аз не мога да не спомена и началото на 70-те години. Във връзка със смяната на имената в окръга [Благоеврадски – бел. м., М. Г.] се създаде сложна обстановка. Аз няма да забравя никога заседанието на Политбюро, на което другарят Живков не само прецени обстановката с присъщия му реализъм, но фактически пое голяма отговорност […] Другарят Живков вдигна тогава чаша коняк и каза: „Ха наздраве по тоя случай, момчета внимавайте.“ [51]
Към края на 1973 г. в почти цялата страна преименуването на българите мюсюлмани е приключило. Остава да бъдат сменени имената на малката група тетевенски помаци, както и в най-консервативните села в района на Чеч – Рибново, Абланица и Вълкосел. Към тази група следва да добавим и жителите на трите села по десния бряг на Места в подножието на Южен Пирин – Брезница, Лъжница и Корница. Поради обстоятелството, че се намират в периферията на голямата помашка общност и са сравнително изолирани, те също се отнасят изключително ревностно към вярата си и към всичко, свързано с нея, като проявяват силно развито чувство на колективна солидарност. В традиционната култура на трите села съществуват елементи и белези, които ги обособяват в самостоятелна субгрупа, отличаваща се от селата в района на Чеч. През междувоенния период българската държава успява да засели в тях малък брой бежанци от Егейска Македония, но макар да съжителстват подчертано дружелюбно с местните, те така и не успяват да „отворят“ тези села към външния свят.[52] Когато кампанията по смяна на имената придобива масовост, селяните тук решават, че единственият начин да избегнат съдбата на останалите е да се обявят за турци, и което е по-важно, да се опитат да убедят властта, че са такива. Те разчитат, че на този етап на турците няма да се посегне. Между трите села се създава силно взаимодействие, на практика е изградена конспиративна мрежа, която съгласува плановете си за съпротива в случай на въоръжена намеса в което и да е от тях. От минаретата на джамиите на всяко от трите села има видимост към останалите две, така че е постигната договорката при евентуална акция на властта във едно от тях да бъдат подадени светлинни сигнали, с които да се иска помощ от съседите. Централното, но не най-голямо село е Корница, където селяните буквално прекарват цялата зима на 1972-1973 г. покрай големи огньове на площада, търсейки опора във взаимната солидарност и във вярата в колективната сила. Децата спират да посещават училище, преустановяват се всякакви връзки с външния свят, свалено е и националното знаме, а на негово място е издигнато турското. Самоорганизирането на селяните, създаването на своя алтернативна йерархия и изместването от нея на казионната, вътрешните механизми на функциониране на самата локална общност в условия на криза и външна заплаха, са значим обект на евентуално самостоятелно изследване.
Поведението на трите разположени в подножието на Пирин села създава опасения у властта да не бъде създаден прецедент, който да се разпространи и в останалите райони, където кампанията вече е приключила. Самият Дюлгеров отбелязва, че основният страх на благоевградските ръководители е от повторението на „сценария Рибново“.[53] След като опитите на местните функционери да създадат своя „партия“, чрез която да действат по-нататък вътре в самата общност, завършват без успех, се взема решение за въоръжено превземане на селото. Акцията е насрочена за 28 март 1973 г. призори и е ръководена от генерала от ДС Петър Стоянов. Ето как тя е описана от Дюлгеров:
„В селото отидох около обяд, след като тя бе приключила. Тук разбрах, че в Корница е бил и министърът на вътрешните работи А. Цанев, но вече беше си заминал за София. Ръководители и участници ми разказаха, че срещу влезлите в селото сили на властта е оказана яростна съпротива предимно с хладно оръжие. Ранени са били неколцина, а трима от местните хора са убити. Както ми съобщиха, двама от тях, в усилията си да предотвратят безсмислената съпротива, са били убити от свои съселяни. За съжаление дошлите от Брезница селяни били подложени на безсмислени унижения, заставяли ги да преминават през локви от кал и вода. По погрешка е застрелян войник, който бил в домашен отпуск.“[54]
Нека отново дадем думата на онези, чието „национално осъзнаване“ хората на Дюлгеров са взели присърце. Един от жителите на съседното село Брезница, отправили се в помощ на корничани, разказва:
„Добре, но през дерето, гледаме из Корница се задават едни камиони, ние малко така са поослушахме и то нема и време да се иде до Корница, те там като почнаха да стрелят в нас, един младеж на 21 – 22 години ли беше, дошъл от казармата, златен човек, хубав човек, млад. Казаха, че е паднал, че са го убили на място. Майка му горката, седна до него и те като стигнаха милиционерите до него, той вече даде душа, се изпе [изпъна] и даде душа. Майка му, както си беше до него и те – милиционерите като стигнаха до нея, като я почнаха, бой по гърба, по главата, бой до спукнуване […] Тогава като ни заградиха и ни караха, караха с бой, на почивки. Даже ни закараха накрай Корница имаше язовир. Там накрай язовира сяки да си фати ръките на вратъ, да ни гледа встрани и да не познаваш кой та бъхте. […] Почнаха да ни накарват през язовира да пълзим, а той е пълен с вода.“[55]
Няма съмнение, че Корнишките събития представляват кулминацията и същевременно епилога на кампанията по смяна на имената на българите мюсюлмани. Властта решава да даде сериозен урок на жителите на трите разбунтували се села и присъдите, които се издават впоследствие, са изключително тежки. Тъй като вече „кръвнината“ е взета, тук липсват смъртни наказания, но за сметка на това броят на осъдените е висок – 11 души. Десетки други обаче прекарват различни срокове в затвора без присъди, голям е и броят на интернираните семейства.[56] В този, както и в немалко други случаи (включително и от периода 1984-1989), е налице разминаване в данните за броя на жертвите. Така например според С. Капсъзов в Корница е предприета атака от 3000 души над обкръженото село на 27 срещу 28 март 1973 г. Убити са 5 души, ранени 80, 10 са осъдени след това на срокове от 3 до 12 години, интернирани са 13 души индивидуално и 14 семейства. Той посочва конкретни извършители и виновници, включително за акцията в Рибново, където „хората са пребити и десетки мъже умират след няколко месеца от побоища“.[57]
От втората половина на 1973 до началото на 1975 г. е преименувана и последната компактна група българи мюсюлмани – тези в Тетевенско. Поради обстоятелството, че става дума за относително малък брой хора, които живеят откъснато от големия помашки масив в Родопите, както и при предишните кампании, редът им идва последен. Тук също влизат в действие познатите методи. Основното действащо лице е П. Нейков – директор на милицията в Тетевен. Отново не минава без човешки жертви. Вследствие на травми, нанесени при побой, и на развита пневмония след продължителен арест през зимата, от с. Галата почиват Мехмед Селимов и Хабизе Алиева.[58]
Тези, както и други подобни случаи, добре илюстрират колко е трудно да се направи обща рекапитулация на жертвите. С пълна сила това се отнася и за следващата кампания от 1984–1985 г. Често смъртта настъпва не от разстрел и непосредствено на място, а по-късно, в резултат от побоища и травми. В смъртните актове, както и в регистрите по гражданското състояние на съответните населени места стоят като причини за смъртта инфаркти, инсулти или пневмонии. Доколкото всеки от нас е смъртен, не можем да бъдем сигурни, че всички подобни случаи трябва да се припишат на „възродителите“. Затова конкретна цифра на жертвите не може да се посочи.[59] Тя е „размита“ в общата вълна на насилието, така както често липсва ясна граница между жертви и пасивни наблюдатели, съучастници и палачи. Смяната на ролите и разминаването в гледните точки също e неразделна част от случилото се.
Събитията в Тетевенско в общи линии съвпадат с края на преименуването, обхванало междувременно и трайно уседналите във вътрешността на страната помаци – в Разградско, Шуменско и Търговищко, в района на Златарица – Великотърновско, в Карнобатско, както и в Пловдив, Асеновград и селата наоколо.
Финалният акорд е проведеният на 7 и 8 февруари 1974 г. пленум на ЦК на БКП, посветен на подобряването на идеологическата работа. Основният доклад изнася Александър Лилов в качеството му на новоиздигнат идеолог, на практика – втори човек в партийната йерархия. В същината си този форум е посветен на необходимостта от освежаване на стария идеологически „реквизит“, съхранил се без съществени промени още от времето на Сталин. Както А. Лилов, така и бъдещата неформална „Втора“ – Людмила Живкова, ясно си дават сметка, че пропагандната реторика и партийната агитация в дотогавашния им вид имат все по-малък мобилизационен потенциал по отношение на обществото и се нуждаят от сериозно реформиране и обновление. В този смисъл очакването е, че по-нататашното преместване на акцента от класата към нацията, към т. нар. „патриотично възпитание“ и всичко онова, което се крие зад термина, би могло да разшири социалната опора на режима. Очевидно се залага на активизирането на скрития потенциал на национализма, който би могъл да очертае нови хоризонти на утопията. Това е и основният дух на доклада на А. Лилов, в който не централно, но все пак важно място заема темата за „задържането на завоювания рубеж“ по отношение на българите мюсюлмани и за разширяване на въздействието чрез внедряването на „новата социалистическа календарно-празнична система“. Всъщност това не е нов момент в политиката на режима. Той съставлява неизменна част от цялостната линия по т. нар. „атеистично възпитание“ и се разглежда като важен инструмент за въздействие в частност върху „консерватизма на мюсюлманската традиция“. Още през 1957 г. Политбюро утвърждава „Мерки за засилване и подобряване на атеистичната пропаганда в страната“. В началото на 1958 г. те са спуснати за изпълнение като специално окръжно на ЦК на БКП до всички низови партийни структури.[60] Сред тях водещо място има повелята за заместване на традиционната календарно-празнична система с изкованата нова. Така през 1963 г. е изградена Национална комисия по социалистическите празници и обреди към Комитета за изкуство и култура, ръководена от Георги Йорданов. В нейно подчинение са поставени съответните окръжни комисии, оглавявани от секретаря или заместник-председателя на ОНС. За укрепване на тези структури през 1966 г. излиза и специално решение на Секретариата на ЦК на БКП, озаглавено „За по-нататъшното подобряване на на работата по атеистичното възпитание на трудещите се“, с което се възлага изграждането на „домове на атеиста“ под шапката на НС на ОФ. [61] Към края на 1972 г. те започват да се трансформират в „домове за социалистически бит и култура“. Основната им задача е налагането на новата празничност.[62] В този смисъл Февруарският пленум от 1974 г. отбелязва нов етап в еволюцията на проекта.
Преведено на езика на местните партийни кадри, това означава засилване на мерките за недопускане на мюсюлманските празници, посещенията на джамиите, обрязването на момчетата и пр. В решенията на този важен форум се казва:
„Да се полагат още по-конкретни и системни грижи за всестранното комунистическо възпитание и израстване на българите, изповядващи мохамеданска вяра.
Да се противодейства решително на опитите на реакционната пропаганда да използва религиозната заблуда на част от българите с мохамеданска вяра, за да бъдат настройвани против социализма и да се забавя и деформира тяхното национално и обществено съзнание.
Министерският съвет да направи преценка как се изпълняват решенията за икономическо и културно развитие на районите, в които преобладават българите с мохамеданска вяра.“[63]
Документите на пленума съдържат обаче и нов момент – „мерки за идейно-политическо приобщаване на населението от турски произход“. Всъщност оттогава нататък отношението на режима към турците все повече приближава към политиката, следвана по отношение на българите мюсюлмани в предходните десетилетия. Така постоянната тенденция на засилване на натиска върху помашкото население, започнала още през 50–те години, в последна сметка завършва с мащабен опит за заличаване на неговата културна идентичност. Зададен е моделът, който властите ще следват и при кампанията по смяна на имената на българските турци от началото на 80-те години.
Около десетилетие по-рано настъпва времето на „единната социалистическа българска нация“. Макар авторството на този термин все още да не е съвсем ясно, той в най-голяма степен съответства на лансираната през 1971 г. от Брежнев теза за „единния съветски народ“, като „качествено различна и по-висша форма“ на обединение на отделните националности и отразява вижданията на българското комунистическо ръководство за по-нататъшно разширяване на „възродителния процес“.[64]
Откъси от книгата:
„Възродителният процес“: Мюсюлманските общности и комунистическият режим: политики, реакции и последици.
Автори: Михаил Груев и Алексей Кальонски.
Издание на Институт за изследване на близкото минало,
Институт "Отворено общество" и СИЕЛА, София 2008
Публикацията се извършва с разрешение на авторите
[1]Информ. Джемал Мустафов Гурдалов, имам в с. Рибново, р. 1921, нач. обр.
[2]Обикновено изборът става чрез предварително наричане на три лъжици и по-рядко на три китки, залци хляб и др. – личен архив на М. Груев (теренни материали от Горно Дряново, Забърдо, Сатовча и др.).
[3]Кръстева – Благоева, Е. Личното име в българската традиция. С., 1999, с.10; 71.
[4]Бестужев – Лада. Имя человеческое – прошлое, настоящее и будущее. – Советская этнография, 1968, № 2 и др.
[5]Хаджийски, Ив. Бит и душевност на нашия народ. Т. 1., С., 1945, с. 154.
[6]Бурдийо, П. „Биографичната илюзия“. – Във: Бурдийо, П. Практическият разум. С., 1997, 73 – 75.
[7]Пак там, с. 73.
[8]Ахмед, Дж. Име, преименуване и двойствена идентичност. (Българските турци по време на „Възродителния процес“). – Социологически проблеми, 2003, 1-2, с. 171.
[9]Бестужев – Лада. Цит. съч., с. 132.
[10]Решение на Секретариата на ЦК на БКП за по-нататъшна работа по националното осъзнаване на българите с мохамеданска вяра, С., 17 юли 1970 (Специално издание), 2 – 44.
[11]Според информатори от селата Бунцево, Рибново, Корница и др. – личен архив на М. Груев.
[12]ДА – Пловдив, ф. 959К, оп. 1, а. е. 120, л. 42.
[13]Пак там, а. е. 226, л. 49.
[14]Пак там, л. 39.
[15]Теренни материали на М. Груев, съхранявани в Архив на Историческия музей – Карнобат.
[16]ДА – Пловдив, ф. 959 К, оп. 1, а.е. 226, л. 63.
[17]Пак там, а.е. 218, л. 241 – 242.
[18]ДА – Смолян, ф. 679, оп. 3, а.е. 4, л. 9 – 11.
[19]Важно място на паметта, смятано за гробница (тюрбе) на един от митичните персонажи от епохата на османското завоевание, комуто се приписва покоряването на Родопите. По време на кампанията този местен символ е взривен, а в наши дни отново се стигна до политическа инструментализация на възстановения паметник.
[20]Пак там, л. 50 – 61.
[21]ДА – Пловдив, ф. 959 К, оп. 1, а.е. 226, л. 242; Иванова, Е. Цит. съч., 98 - 106.
[22]Troebst, St. Nаtionalismus als Demokratisierungsheimnis in Bulgarien. Von der Verfassungsdiskussion zur Präsidentschaftswahl (Mai 1991-Januar 1992) – Südosteuropa, 41/3-4, 1992, 188-227.
[23]Демокрация, 1 октомври 1993; Самият Капсъзов, сред малцината публицисти от българо-мюсюлмански произход, впоследствие депутат от ДПС, е един от примерите за това, което Пиер Бурдийо нарича „потиснатата част от категорията на потисниците“.
[24]Вж. по-подробно: Иванова, Е. Цит. съч., 108 – 111.
[25]Ангелов, В. Страници от отчетите на един районен прокурор. – Във: Премълчани истини. С., 2005, 326 – 327.
[26]Инф. Хасан Ахмед Починлиев, р. 1936 г., нач. обр., земеделец. Неговата майка Неджибе Келосманова е една от загиналите при тези събития.
[27]Според паметната плоча на площада под кавака в селото, издигната след 1989.
[28]Инф. Шукри Якубов, р. 1965 г., обр. висше, кмет на селото (обявено през 2003 г. за град).
[29]Инф. Ахмед Ахмед Пехливан (Неби), р. 1924 г., нач. обр., бивш горски работник, понастоящем пенсионер.
[30]Инф. Шукри Якубов, р. 1965 г., обр. висше, кмет на селото.
[31]Гробът и паметната плоча все още могат да се видят на площада в центъра на Сърница.
[32]Дюлгеров, П. Цит. съч., 49 – 51.
[33]Пак там, с. 51.
[34]Пак там, 52 – 53.
[35]Разказ на Юсеин Ибрахим Трохлев. – Във: Горчиви разкази... Благоевград, 2003, с. 102.
[36]Разкази на Хюсеин Мустафа Даракчи, Юсеин Сюлейманов Машев и др. – Във: Горчиви разкази.... Благоевград, 2003, 103 – 105; 107 - 111.
[37]Дюлгеров, П. Цит. съч., 55 – 57.
[38]Разказ на Сабри Мехмед Бунцев. – Във: Горчиви разкази…, с. 9.
[39]Дюлгеров, П. Цит. съч., 57 – 58.
[40]Разказ на Иван, р. 1932 г., средно обр, бивш чиновник. – Във: Воденичаров, П., Кр. Попова, А. Пашова. Искам човекът да е винаги приятен и да си правим моабет… Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани от Гоцеделчевско и Разложко. Благоевград, 1998, 143 – 144.
[41]Дюлгеров, П. Цит. съч., 59 – 61.
[42]Пак там, 62 – 64.
[43]Пак там, с. 93.
[44]Разказ на Сабрия Мехмед Бунцев, р. 1937 г. в с. Бунцево. – В: Горчиви разкази…, 11 – 12.
[45]Дюлгеров, П. Цит. съч., с. 94.
[46]Дюлгеров, П. Пак там, с. 73.
[47]Доколкото все пак има такава, тя е от страна на емигрантските кръгове и по-второстепенни турски вестници, като според Тодор Живков официална Турция контролира подетата в медиите кампания и целенасочено я тушира, а впоследствие я спира, тъй като в този момент не е заинтересована от влошаване на отношенията. – ЦДА, ф. 372Б, а. е. 360, л. 26-27.
[48]ДА – Пловдив, ф. 959 К, оп. 1, а.е. 218, л. 247; Иванова, Е. Цит. съч., 120 – 121.
[49]Пак там.
[50]Пак там, 75 – 76.
[51]ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3634, л. 94 (Протокол А от заседание на Политбюро от 11 април 1989 г.).
[52]Местните помаци, независимо от преживяната травма през 70-те години, продължават да се отнасят подчертано дружелюбно към своите християнски съседи. Свидетелство за това е паричната помощ и безплатният труд, които мюсюлманите в Брезница дават за строителството на православен храм в селото в непосредствено съседство с джамията. Интересно е, че и двата храма са издържани в един и същ архитектурен стил. Това, както и редица други страни от съвместния живот, ярко контрастира с негативния стереотип, че именно тук живеят „най-фанатичните“ помаци.
[53]Пак там, с. 86.
[54]Пак там, 85 – 86.
[55]Разказ на Исмаил Ибрахим Арнауд, р. 1947 г. в с. Брезница. – Във: Горчиви разкази…, 100 – 101.
[56] Poulton, H. The Balkans. Minorities and States in Conflict. London, 1993, 112 – 117.
[57]Демокрация, 1 октомври 1993 (Позоваване на стенограма от заседание на ХХХVІ НС от февруари 1992 г. Изказване на депутата от ДПС Свилен Капсъзов за събитията от 1972-1973 г. в Рибново и Корница по повод търсенето на конкретни виновници за насилията).
[58]Инф. Юмер Хасанов Махмудов, р. 1921 г. в с. Галата, средно обр. (парт. школа).
[59]Този проблем бе повдигнат в журналистическото разследване на Татяна Ваксберг в документалния филм „Технология на злото“. В сборника от документи за кампанията от 1984-1989 г., публикуван от Института за изследване на интеграцията (на ДПС), също фигурират будещи подозрение смъртни актове. – Истината за „Възродителния процес“. Документи от архива на Политбюро и ЦК на БКП. С., 2003, 188-192.
[60]ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 364, л. 34-35; ДА –Кърджали, ф. 3Б, оп. 1., а. е. 414, л. 1-3.
[61]Вж. по-подробно Еленков, И. Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма – политическо управление, идеологически основания, институционален режим. С., 2007 (под печат).
[62]Пашова, А. „Днес остана празно едно работно място“ (Нова идеология за смъртта и погребалната обредност на държавния социализъм в България от 50-те – 70-те години на ХХ век). – Балканистичен форум, кн. 1-3, 2006, 319-340.
[63]Лилов, А. Да издигнем идеологическата работа на висотата на задачите, поставени от Десетия конгрес и новата програма на партията за изграждане на развито социалистическо общество. – Работническо дело, 11 февруари 1974, 15 февруари 1974.
[64]Вж. по-подробно: Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., 1998, 142 – 144.