Както е известно, самосъзнанието при българите мюсюлмани, а и при всяка друга общност, не е изначална, константна, непромелива във времето величина. Всяка „традиционна“ или не идентичност е натоварена с напрежения, ситуативна и променливо конюнктурна.
Странно как не последва никакво брожение около данните, които изскочиха от швейцарския институт по генетика „Игенеа“, оповестени у нас почти само от в. „Труд“ (броят от 27 май т. г.).
Aз съм антинационалист по патриотични съображения. Миналият век ни даде изобилие от примери – от Хитлер до Милошевич – за това каква полза може да има от националистите в политиката една нация. Но това не е всичко.
В контекста на „единната социалистическа нация“ и инструментализирането на историята за конкретни политически цели фиксацията на властниците върху мюсюлманските имена напомня автосугестия за лекуване на следите от травматичното османско минало. Доминиращата историографска версия за ислямизацията като акт на брутално имперско насилие, която се преплита с фолклорното възприемане на „чуждата вяра“ („турската вяра“), за пореден път обосновава средствата.
Истината. В този ден тя витаеше някъде из въздуха, гола, но не похотлива, не и търсеща успехи, донякъде безразлична към собствените ни емоции и страсти. Тия хора отдавна бяха сложили кръст на миналото си (или полумесец, знам ли), бяха сключили мир с бившите си мъчители, бяха престанали – отдавна, много отдавна – да търсят начини за изравняване на историческите сметки ...
Писмо от Уливие Мехмедова Чуренева (майка на журналистката Нихал Йозерган) до студентите от СУ „Кл. Охридски“, организирали семинара „Срещу политическия монопол върху историята: Другият разказ за Майските протести 1989 г. – 20 години по-късно"
Настоящият текст е един своеобразен експеримент – той включва не само първоначалната статия на Никола Пенев (един удивително свеж и силен български глас, идещ откъм Станфорд, Америка) – но и всички коментари, които я следват на неговия блог (в три отделни части, тъй като материалът е твърде обемист). Препоръчвам най-настоятелно да си вземете няколко часа и да изчетете всичко. Уверявам ви, ще откриете не малко интересни неща.
Не съм описвал тези събития никога до сега, не знам кой знае колко за онова време, но видях нещата отвътре и ги видях по този начин ... Споделям това не за да бъде слагано то на кантар. На кантара всъщност и тогава и сега е сложено цялото гражданско общество на България. Провалят ли се едни, проваляме се всички.
Настоящото изследване няма за цел да се занимае с примерите за [едно] хронологично-тематично съвпадение, а преди всичко да осветли причините, породили съдбовното вглеждане в трагедията на Батак и визуалните стратегии за конструирането й като съществен елемент от колективната памет на българите.
Спорът, породен от
публикацията на книгата „Македония на кръстопът“, има всичко, което прави един
интелектуален дебат интересен – важен проблем, противоположни оценки, крайни
аргументи, наранени честолюбия и... нежелание да разбереш позицията на другите.
Но особеното на тоя дебат е, че в него не участва нито един човек, който
самоопределя себе си като националист.
Това, което се случи вчера в българския
парламент, прехвърли всякакви граници на допустимото. Опитът на управляващите
да елиминират своите политически противници, прекроявайки в последния момент
изборното законодателство, не е просто и само непочтен, нагъл и вреден за
нашето общо бъдеще. Той е и подъл.
Кои са онези ли? Лошите.
Мръсните. Чуждите. До такива недискусионни
квалификации се стига, когато т.нар. „национализъм“ стане доминантна
политическа доктрина и етичен фундамент на индивида.
Пиша Ви това
писмо, впечатлен от политическото Ви ЛИЦЕМЕРИЕ, което отблъсна десетки хиляди
членове и стотици хиляди избиратели на ДПС. Пиша Ви като един от политическите
затворници, които лежаха с Вас по килиите заради т. нар. „Възродителен процес“.
Ето няколко конкретни медийни последици на едно привидно изолирано малцинство в България – гей-лесбийското, последиците на 20-годишния днес конденз: години, през които трябваше да изживеем ведно процеси на Просвещение, Модернизация, западняшка индустриализация и еманципация.
Социоложката д-р Илона Томова говори
за своята научна работа, в която обръща внимание на господстващите стереотипи и
разпространени предразсъдъци по отношение на ромите.
Наскоро председателят на
парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията проф. Огнян
Герджиков и зам.-председателят на парламента г-н Любен Корнезов направиха
няколко странни заявления по повод решението на Европейския съд по правата на
човека в Страсбург на „алтернативния синод“ на Българската православна църква.
Кампанията „Голямото четене“
свърши. За „любима книга на българските читатели“ в неделя бе обявен Вазовият
роман „Под игото“ с подгласници „Време разделно“ на Антон Дончев (второ място)
и „Тютюн“ на Димитър Димов (трето). Оттук нататък следват коментарите за
ползата от всичко, случило се дотук, имало ли я е, доколко я е имало, в какво
точно се е изразила.
Поредицата от материали и есета на Даниела Горчева от последния месец, посветени на историята и настоящето на едно нещо, придобиващо все по-ясните очертания на етнически конфликт, не ще и дума, здраво разбуниха умовете и сърцата в България.
У нас знакът за нещо винаги е бил по-важен от нещото, което той
обозначава. Защо ли? Така е по-лесно. За да се справиш с корупцията, кражбите,
поръчковите убийства, местните главатари и собствената си огъваема психика е
необходимо всекидневно, всеобщо усилие. За да се справиш със знака е достатъчно
да смениш клозета на Черни с маслодайната роза.
Ако паметта е взаимодействие между повторението и спомена, а историята, по думите на Патрик Хатън, е един вид изкуство на паметта, то кои са тогава разпознавателните белези, образуващи колективната памет? Още по-съществено, по какъв начин се предават те и как се възприемат?
Идеологизираната история и циментираните в главите ни клишета надживяха монопола на Партията върху историята, въпреки обективните исторически изследвания. Една от идеологизираните исторически теми, с която години наред бе спекулирано по политически причини в българските учебници по история, бе насилствената ислямизация.
Общоевропейската шега на един чешки артист предизвика силен гняв в неспокойна България. Но събитието разкрива някои по-дълбоки истини за страната – а и за самото изкуство.
На Цветница, като всички не особено ревностни християни, но пък имащи близък с цветно име, влязох и аз в църквата. Със свещ за здраве, с осветено върбово клонче, послушах службата.Вдъхновено божият отец призоваваше да отворим очите си за христовата красота и милост, да отворим душите си за добротата и любовта човешка.
Ало,
чудо, къде си? – така се надсмиваше над собствените си
все по-еднакви, все по-циментирани в рутината дни мой добър приятел… Тревожното
съзнание на модерно мислещия човек се връща често в света на приказките за
среща с чудото, с вълшебството, забравено там на някой завой от бързалото да
порасне дете.
Новата българска история познава множество драстични примери на
политическа подлост, безпардонна наглост, първобитен егоизъм и мизерна
страхопъзльовщина. Дори на този фон обаче интервюто на Ахмед Доган с Валерия
Велева по повод смъртта на Ахмед Емин, публикувано наскоро в „Труд“, поставя
абсолютен рекорд.
В детството ми, когато руският беше по-задължителен и от родния език, всички знаехме закачливата песничка – „От какво са направени нашите момчета, от какво са направени нашите момичета“. Мелодичната игра с римите трудно може да се предаде на български, но всъщност пеехме, че децата са направени от ягодки и загадки, от пружинки и картинки, от цветенца и звънченца ...
Струва ми се, че случването на
националистическите формации, антисемитизъм и ксенофобия има своята логика. До
голяма степен тя се състои в умишлените мълчания и непроведени дебати по
ключови за българското общество теми; на комплексирано отношение към
националната история, на ценностната аморфност на строителите на демокрацията в
България ...
Думата ми е за простите, азбучни истини от нашия живот. За онези кратки, разпръснати мигове, които могат да придадат нов смисъл и неочаквано очарование на връзката между двама души, наречена семейство. Някога, преди 1989 година то беше „основната клетка на обществото“. Днес според енциклопедичния речник по социология „семейството е относително устойчива малка група включваща родителите и техните несемейни деца“ ...
В този кратък обзор имам за цел
да направя обобщена оценка на последните пет години в правно-религиозния живот
на страната, в присъствието на „новия“ Закон за вероизповеданията (ЗВ).
Побоят над Огнян Стефанов предизвика
разностранни реакции сред политици, журналисти и просто читатели, дали воля на
своите чувства в постинги. Най-адекватна според мен бе реакцията на последните
– при която думата „държава“ най-често се съчетаваше към „майката“ – неизвестно
чия, вероятно на държавата.