През 1944, когато е на 14 години, унгарският писател Имре Кертес е арестуван и депортиран в Аушвиц, а оттам – в Бухенвалд. Освободен е през 1945, след което се завръща в Будапеща, където става комунист, а по-късно – дисидентстващ журналист и романист, есеист и преводач. През 2002 година той получи Нобеловата награда за литература. Романите Безсъдбовност, Фиаско и Кадиш[1] за едно неродено дете са винаги свързани с преживяванията на Кертес в концентрационните лагери, макар че самият той настоява да прави разлика между автобиографичната белетристика и автобиографията. Досието К, появила се през 2006, е автобиография, но неконвенционална – тя се представя под формата на авто-интервю. Това е отговорът на самия Кертес към множеството различни портретирания, които му бяха направени след получаването на Нобеловата награда. Кертес задава остри, заядливи и провокационни въпроси на Кертес. (Следва откъс)
* * *
Във „Фиаско“ вие пишете: „Когато бях на четиринадесет и половина, чрез поредица от безкрайно безсмислени обстоятелства, се оказах изправен пред дулото на заредена картечница в продължение на половин час.“ Предполагам, че това се е случило в казармите на жандармерията. Защо този епизод е пропуснат в „Безсъдбовност“?
От перспективата на романа това беше напълно анекдотичен елемент, ето защо трябваше да бъде пропуснат.
Но от перспективата на собствения ви живот това все пак трябва да е било силно определящ момент…
Означава ли това, че ще трябва да кажа всичко за неща, за които никога не съм желал да говоря?
Защо тогава писахте за тях?
Може би именно за да не ми се налага да говоря.
Толкова ли трудно го намирате?
Знаете ли, това е също като ония интервюта с по-възрастни оцелели от серията на Спилбърг. Ненавиждам всякакви изказвания от рода на „Подкараха ни като стадо към кошарата… Вкараха ни в онзи двор… Закараха ни в тухларната в Будакалаш“ и всякакви подобни.
Но не е ли именно това, което се е случвало?
В романа, да, така е. Но пък всеки роман е фикция…
Която във вашия случай, както знам, се основава на реалност. Как стана така, че се оказахте в онзи тесен двор в казармата на жандармерията?
Вземайки всичко пред вид, точно така, като го описах в Безсъдбовност. Посред нощ – бях почти заспал, облегнат на коленете на човека зад мен, а онзи пред мен облегнат на моите – се събудих от звука на крясъци и виещи сирени. Минута по-късно вече стоях там, в двора, под лунното небе, прекосявано от ескадрили бомбардировачи. Покрай ниските стени пияни жандармеристи клечаха зад картечници, насочени към тълпите от хора, натъпкани в двора на казармата – към нас. Но няма смисъл да ви разказвам всичко това; можете да прочетете едно много по-добро описание във Фиаско.
Да, но там изглежда, че момчето си няма представа за цялото, за това как се е оказало там.
По принцип така се случи всичко.
Никога ли не сте се интересували от онова, което бих нарекъл исторически корени на онази сцена?
Разбира се, само че обстоятелствата не бяха толкова прости…
Искате да кажете реалността, не измислицата…
Не бих правил толкова рязка разлика между двете неща, но нека засега пропуснем това. Проблемът е, че при режима на Кадар беше изключително трудно да се получи каквато и да е документация – особено през шестдесетте, когато пишех Безсъдбовност. Сякаш бяха се съюзили с нацисткото минало, като се помисли колко добре беше скрита цялата онази документация: човек трябваше да си набавя липсващия материал от най-задните рафтове в библиотеките, а издаваните по онова време неща хвърляха тотално було върху миналото. Въпреки това в края на краищата успях да сглобя нещата, които бяха довели до моя арест – един жандармерийски преврат, който е бил планиран за късния юни 1944. Целта на преврата, по същество, е била да се направи възможна депортацията на еврейските граждани на Будапеща в Германия, за обработване. Както вече знаем, щом само Хорти е разбрал какъв ще бъде изхода от Втората световна война и като е имал пред вид декларацията на Съюзниците, според която след войната на всеки човек, който е сътрудничил при унищожаването на евреите в Европа, ще бъде потърсена сметка, той е наредил прекратяване на депортациите от Будапеща – областта, над която е имал по-здрав контрол. Жандармерията е искала да отмени това решение. Като първа стъпка една сутрин са поставили около административните граници на Будапеща обръч от контролни постове. Но както и да е, по някакъв начин жандармерията успява да привлече и редовната полиция и на този ден полицията арестува хората, носещи жълти звезди, които преминават градските граници, независимо от това дали човекът, който го прави, има специално разрешение или не. Ето така бях арестуван и аз, заедно с другарите ми, осемнадесет момчета по на четиринадесет или петнадесет, които работехме в рафинерията на Шел Ойл малко извън границите на града.
Доколкото знам, в края на краищата жандармерийският преврат пропада.
Това е вярно. Генерал-лейтенант Ласло Фараго, който, заедно с Негово Ведро Височество регента, е съвместен командир на жандармерията, получава навреме предупреждение за подготвящия се преврат и концентрира регулярните войски, намиращи се под негова команда, в резултат на което успява да убеди жандармеристите да се откажат от плана си.
Но по това време те вече са хванали вас. Това наистина ли се случи по начина, по който го описвате в „Безсъдбовност“?
Точно така.
Значи в края на краищата все пак сте описвали реалността.
Вижте, това е доста основен въпрос. Няколко десетилетия по-късно, когато реших, че ще пиша роман, бях задължен да си изясня, за собствено ползване, така да се каже, каква е разликата между жанровете на романа и автобиографията, „мемоарите“, пък дори и само за да попреча на самия себе си да добавя още една книга към онова, което тогава през шестдесетте беше започнало да се раздува до размерите на библиотека, или как да го кажа…
Холокост-литература. Не е ли това, което искахте да кажете?
Да, така се нарича днес. По онова време, през шестдесетте, думата „Холокост“ не беше позната; тя започна да се използва едва по-късно – и при това неточно. Току-що си спомних как се наричаше тогава: Лагерна литература.
Това по-добра класификация ли е?
Нека сега да не се занимаваме с този въпрос.
Съгласен, но по-късно трябва да се върнем отново към него. Онова, което би ме интересувало по-силно в момента е разликата между белетристика и автобиография, тъй като и критиците, и читателите възприемат „Безсъдбовност“ като автобиографичен роман.
Неточно, трябва да кажа, защото такъв жанр не съществува. Една книга е или автобиография, или роман. Ако е автобиография, то вие се опитвате да пресъздадете миналото, опитвате се да се придържате към спомените си толкова точно, колкото е възможно. От изключителна важност е да запишете всичко точно така, както се е случило. Или, както още се казва: да не украсявате фактите ни най-малко. Добрата автобиография е като документ: огледало на епохата, на което хората могат да „разчитат“. В един роман, напротив, важни са не фактите, а именно онова, което добавяте към фактите.
Но доколкото мога да разбера – пък и това е нещо, което вие винаги сте подкрепяли в изказванията си – романът ви е абсолютно автентичен; че всеки аспект на историята му се основава на документирани факти.
Това не е в противоречие с белетристичността му. Дори напротив. Във Фиаско описвам колко далеч съм стигнал в интерес на пресъздаването на миналото, за да пробудя отново в себе си атмосферата на лагерите.
Помирисвали сте кожената верижка на часовника си…
Да, защото по един или друг начин миризмата на прясно ощавена кожа ми напомня за миризмата, която се носеше между блоковете с бараки в Аушвиц. Такива парченца реалност, разбира се, са много важни за белетристиката изобщо. Но все пак между тези неща има критична разлика, доколкото автобиографията е припомняне на нещо, докато белетристиката създава някакъв вид свят.
За моето собствено мислене, припомнянето също е пресъздаване на част от света.
Но без да се отиде отвъд тази част от света; а именно това е, което се случва в белетристиката. Светът на фикцията е суверенен свят, който се съживява в главата на автора и следва правилата на изкуството, литературата. И това е главната разлика, която се отразява във формата на работата, в нейния език и сюжет. Авторът измисля всеки аспект от белетристиката, всяка подробност.
Но все пак не можете да твърдите, че сте измислили Аушвиц?
В известен смисъл това е точно така. В романа действително трябваше да измисля Аушвиц и да го накарам да заживее; не можех да се облягам на външни неща, на така наречените исторически факти извън романа; всичко трябваш да придобие реалност херметично, чрез магията на езика и композицията. Разгледайте книгата от тази гледна точка. Още от първите редове вече можете да получите усещането, че сте навлезли в някаква странна независима област, в която може да се случи всичко, или, за да бъдем по-точни, каквото и да било. И докато историята се развива, усещането за изоставеност започва да обхваща читателя все по-силно; появява се все по-силно усещане за загуба на почвата под краката…
Да. Non habent sua fata libelli – книгите нямат собствена съдба – както казва в забележителното си есе от 1983 Дьорд Спиро, което, както се оказа, беше първата важна оценка на „Безсъдбовност“, напечатана в Унгария след публикуването й през 1975. Но това означава да се отдалечим прекомерно от темата; вече се отдалечихме доста от онзи казармен двор. Бяхме стигнали до момента, в който жандармеристите…
Обявиха, че са видели как сигнализираме със свещи към английските бомбардировачи откъм загражденията си.
Шегувате се!
Ни най-малко; точно това казаха. Отначало аз също помислих, че това е някаква шега, но след това видях, че те изобщо не се шегуват. Ако дори само една бомба беше паднала някъде близо до нас, щяха да ни „накълцат на парченца“ – такава беше заплахата, и беше ясно, че те нямаха търпение тази бомба да падне. Бяха в кръвожадно настроение, повечето от тях мъртво пияни, като хиени, подушили миризмата на кръв. Всъщност това беше брилянтна сцена и все пак тя не пасваше в Безсъдбовност. Да я изоставя почти разби сърцето ми, но, моля: именно това е белетристиката. Безпощадна в законите си. В замяна на това успях да спася сцената за Фиаско.
Как можете да бъдете толкова… толкова…
Циничен?
Не исках да го казвам.
Няма да ме обидите, аз гледам на живота си като на суров материал за романите си; просто така съм устроен и това ме освобождава от всякакви задръжки.
В такъв случай, позволете ми да попитам: Какво изпитвахте в онази нощ, когато все още не сте притежавали този… бих казал не толкова цинизъм, колкото ирония, чрез която да поддържате дистанция? Иронията, с която, в края на краищата, сте се срещнали очи в очи със смъртта? Не се ли страхувахте?
Вероятно да, но вече не си спомням. Много по-важно беше нещо друго, един вид разбиране, което успях да формулирам много години по-късно във Фиаско: „осъзнах простата вселенска тайна, която ми се разкриваше: можех да бъда застрелян навсякъде, по всяко време“.
Опустошаващо осъзнаване.
И да, и не. Знаете ли, не е лесно да се потисне радостта от живота у едно четиринадесетгодишно момче, особено ако то е заобиколено от приятели на същата възраст, споделящи съдбата му. Има нещо… една неопорочена невинност в него, която го предпазва от чувството за пълна беззащитност, пълна липса на надежда. В този смисъл един възрастен може да бъде пречупен много по-бързо.
Това възприятие на собствения ви опит ли се основава или е нещо, за което сте слушали или чели по-късно?
Това е нещо, което съм наблюдавал сам, но и съм чел за него. Вижте, нека бъдем откровени тук. Сред масите книги по тази тема, само много малко са истински в състояние да представят реално с думи несравнимото преживяване да се намираш в нацистките лагери на смъртта. Може би есетата на Жан Амери успяват да кажат най-много, дори и сред онези изключителни автори. Той има една великолепна дума: Weltvertrauen, което бих превел като „доверие в света“. Е, той пише колко трудно е да се живее без това доверие, и щом само някой го изгуби, той е осъден на вечна самота сред хората. Такъв човек никога повече няма да вижда хора-събратя, а само анти-хора (оригиналните изрази са Mitmenschen и Gegenmenschen ). Това доверие е било избито от Амери в Гестапо, докато са го измъчвали във форт Бреендонк – белгийски форт, използван като затвор. Той напразно е оцелял в Аушвиц; десетилетия по-късно сам произнася присъдата си като се самоубива.
Типично е, че онези превъзходни – ужасяващо превъзходни – есета се появиха в унгарски превод едва напоследък, в малотиражното списание Múlt és Jövo [Минало и бъдеще], и дори това беше само скромен подбор от произведенията на Амери. Но нека се върнем отново към „доверието в света“.
Действително, и аз мисля, че дори и в най-напредналата фаза на моето измършавяло състояние на физическо изтощение това доверие… дори и ако не може да се каже, че съм го излъчвал, все пак то сигурно се е виждало лесно. Просто предполагах, че светът на възрастните е задължен да ме спаси от това и да ме върне обратно у дома цял. Това може и да звучи доста смешно днес, но то наистина беше начина, по който мислех. Твърдо вярвам, че спасението ми се дължи на това детинско доверие.
Откъс от „Досие К“ на Имре Кертес, която ще се появ
в Америка на 7 май 2013, при издателство Melville House.
http://www.newyorker.com/online/blogs/books/2013/05/imre-kertesz-on-imre-kertesz.html