От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Opening

 

Блестяща и увлекателна, книгата „Защо нациите се провалят“ отговаря на вековен въпрос: защо някои нации са богати, а други бедни? Дали причината е в културата, в климата, в географията? Или може би в незнанието кои са правилните политики? Казано с една дума: не. Нито един от тези фактори не е определящ или съдбоносен. Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън убедително показват, че в основата на икономическия успех (или на липсата на такъв) стоят създадените от човека политически и икономически институции.

 

През лятото на 1945 г., когато Втората световна война върви към своя край, японската колония в Корея започва да отслабва. При безусловната капитулация на Япония на 15 август Корея е разделена по 38-ия паралел на две сфери на влияние. Югът се управлява административно от Съединените щати. Северът – от Русия. Трудният мир на Студената война е разтърсен през юни 1950 г., когато севернокорейската армия нахлува в Южна Корея. Макар че първоначално севернокорейците правят големи набези и превземат столицата Сеул, през есента започват пълно отстъпление. Тогава Хуанг Пьонг Уон и неговият брат се разделят. Хуанг Пьонг Уон успява да се скрие и се спасява от повиквателната на севернокорейската армия. Завършва висше образование в Южна Корея и работи като фармацевт. Неговият брат, лекар, работещ в Сеул, лекувал ранени войници от южнокорейската армия, е взет на север при отстъплението на севернокорейската армия. Разделени през 1950 г., братята се срещат през 2000 г. в Сеул за пръв път след петдесет години, след като двете правителства най-сетне се споразумяват да осъществят ограничена програма за събиране на семейства.

Като лекар братът на Хуанг Пьонг Уон се е издигнал дотам да работи във въздушните сили, което е добра работа в един военен диктаторски режим. Но в Северна Корея дори хората с привилегии не са особено добре. Когато братята се срещат, Хуанг Пьонг Уон се интересува какъв е животът северно от 38ия паралел. Той има кола, а брат му няма. „Имаш ли телефон?“ – пита брат си. „Не – отвръща той. – Дъщеря ми, която работи в министерството на външните работи, има телефон, но ако не знаеш кода, не можеш да ѝ се обадиш“ Хуанг Пьонг Уон знае, че всички хора от Северна Корея молят при срещата си с роднините за пари, затова предлага известна сума на брат си. Последният обаче отговаря: „Ако се върна с пари, правителството ще каже: дай ни тези пари. Затова си ги задръж“ Хуанг Пьонг Уон забелязва, че палтото на брат му е изтъркано: „Свали това палто и ми го остави, и се върни ето с това“ – предлага. „Не мога да го направя – отвръща му брат му. – Държавно е, дадоха ми го за срещата.“ Хуанг Пьонг Уон си спомня, че когато се разделят, брат му е неспокоен и притеснен, сякаш някой ги подслушва. Той е по-беден, отколкото си е представял Хуанг Пьонг Уон. Брат му твърди, че живее добре, но Хуанг Пьонг Уон смята, че той изглежда ужасно и е слаб като щека.

Хората от Южна Корея имат стандарти на живот, сходни с тези на Португалия и Испания. На север, в така наречената Корейска народнодемократична република, стандартите на живот приличат на тези в някоя държава от Субсахарска Африка и възлизат на около една десета от средните стандарти на живот в Южна Корея. Здравето на севернокорейците е в още по-лошо състояние; средният север но кореец има продължителност на живота с десет години по-малка от тази на братовчедите му южно от 38-ия паралел. Карта № 7 (на с…) ни предлага ярка илюстрация на икономическата бездна между двете Кореи. С помощта на сателитни снимки тя показва осветеността на двете държави нощно време. Северна Корея е почти напълно тъмна поради липсата на електричество; Южна Корея блести от светлина.

Тези поразителни различия съвсем не са древни. Всъщност те не са съществували преди края на Втората световна война. Но след 1945 г. различните правителства на Севера и на Юга избират твърде различни начини за организиране на своите икономики. Южна Корея се ръководи от възпитаника на Харвард и Принстън, твърдия антикомунист Ли Сън Ман. Нейните икономически и политически институции се формират от него със значителна подкрепа от Съединените щати. Ли е избран за президент през 1948 г. Скалъпена посред Корейската война и с цел да противостои на заплахата от разпространението на комунизма на юг от 38-ия паралел, Южна Корея не е демокрация. Както Ли, така и неговият също толкова прочут приемник генерал Пак Чон Хи имат запазени места в историята като авторитарни президенти. Но и двамата признават пазарната икономика и частната собственост, а след 1961 г. Пак ефективно използва инструментите на държавата, за да постигне бърз икономически растеж, като на фирмите, които имат успех, се предоставят кредити и помощи.

Small Ad GF 1

 

Lights 01
Светлините в Южна Корея и тъмнината в Северна.

 

Ситуацията на север от 38-ия паралел е различна. Ким Ир Сен, лидер на антияпонските партизани комунисти през Втората световна война, се налага като диктатор към 1947 г. и с помощта на Съветския съюз въвежда строга форма на централно планирана икономика като част от т.нар. система чуче.[1] Частната собственост е обявена за незаконна и пазарите са забранени. Свободите са орязани не само на пазара, но и във всяка сфера от живота на севернокорейците – с изключение на хората, които са част от съвсем малкия елит управляващи около Ким Ир Сен и по-късно около неговия син и приемник Ким Чен Ир.

Не би трябвало да ни изненадва, че икономическите резултати на Южна и Северна Корея се различават рязко. Бързо става ясно, че командната икономика на Ким Ир Сен и системата чуч е са катастрофални. Не разполагаме с подробна статистика от Северна Корея, която е, да кажем, потайна държава. Независимо от това наличните данни потвърждават онова, което знаем от твърде често възникващите гладове: промишленото производство не успява да отскочи от стартовата линия, но Северна Корея всъщност изпитва срив и в земеделското производство. Липсата на частна собственост означава, че малко хора имат стимули да инвестират или да полагат усилия за увеличаване или дори за запазване на производителността. Смазващият, репресивен режим е враждебен към иновациите и усвояването на нови технологии. Но Ким Ир Сен, Ким Чен Ир и техните близки приятели нямат намерение да реформират системата или да въведат частна собственост, пазари, частни договори или да променят икономическите и политическите институции. Северна Корея продължава да се намира в икономическа стагнация.

Икономическият успех на държавите е различен заради техните различни институции: правилата, влияещи върху начина, по който работи икономиката, и стимулите, които мотивират хората.

Междувременно на Юг икономическите институции насърчават инвестирането и търговията. Южнокорейските политици инвестират в образованието и постигат високи нива на грамотност и посещаемост на училище. Южнокорейските компании бързо се възползват от относително образованото население, от политиките, насърчаващи инвестирането и индустриализацията, експорта и трансфера на технологии. Южна Корея бързо става една от „икономиките-чудо“ на Източна Азия и една от нациите с най-бърз икономически растеж в света.

Към края на 90-те години на XX в., само за около половин век, южнокорейският растеж и севернокорейската стагнация доведоха до десетократни различия между двете половини на тази някога единна страна – и можем да си представим каква би била разликата за няколко века. Съпоставена с икономическия успех на Южна Корея, икономическата катастрофа на Северна Корея, довела до гладната смърт на милиони души, е поразителна: нито културата, нито географията, нито незнанието са в състояние да обяснят различните пътища на Северна и Южна Корея. За отговор трябва да се вгледаме в институциите.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Екстрактивни и инклузивни икономически институции

Икономическият успех на държавите е различен заради техните различни институции: правилата, влияещи върху начина, по който работи икономиката, и стимулите, които мотивират хората. Нека си представим юноши от Северна и Южна Корея и техните очаквания от живота. Онези от Севера израстват в бедност, без предприемаческа инициатива, изобретателност или адекватно образование, подготвящо ги за квалифициран труд. По-голямата част от образованието, което получават в училище, е чиста пропаганда, целяща да укрепи законността на режима; те имат достъп до малко книги, за компютри да не говорим. След като завърши училище, всеки младеж трябва да служи в армията десет години. Тези юноши знаят, че няма да могат да притежават собственост, да започнат свой бизнес или да станат по-богати, макар че много хора се занимават нелегално с частни икономически начинания, за да си осигурят прехраната. Освен това те знаят, че няма да имат легален достъп до пазари, на които могат да използват своите умения или припечелени пари, за да си купят стоки, от които се нуждаят или които желаят. Те дори не са сигурни какви човешки права притежават.

Онези от Юга получават добро образование и са изправени пред стимули, които ги насърчават да полагат усилия и да изпъкват в избраната си професия. Южна Корея е пазарна икономика, изградена върху частната собственост. Южнокорейските юноши знаят, че ако имат успех като предприемачи или работници, един ден ще могат да се радват на плодовете на своите инвестиции и усилия; ще могат да подобрят своя стандарт на живот и да си купуват коли, жилища и здравни услуги.

На Юг държавата подкрепя икономическата активност. Така предприемачите могат да вземат назаем пари от банки и икономически пазари, чуждестранните компании могат да влизат в партньорства с южнокорейски фирми, индивидите могат да вземат ипотеки, за да си купуват жилища. На Юг като цяло човек е свободен да започне всеки бизнес, който пожелае. На Север не е. На Юг човек може да наема работници, да продава своите стоки или услуги и да печели пари на който си пожелае пазар. На Север има само черни пазари. Тези различни правила са институциите, при които живеят севернокорейците и южнокорейците.

 

South 04
Сеул, Южна Корея

 

Инклузивните икономически институции, например онези, които съществуват в Южна Корея или в Съединените щати, са институции, които позволяват и насърчават участието на голямата маса хора в икономически дейности, позволяват им да използват максимално своите таланти и умения и дават възможност на индивидите да правят желаните от тях избори. За да бъдат инклузивни, икономическите институции трябва да се отличават със сигурна частна собственост, безпристрастна съдебна система и обезпечаване на обществени услуги, осигуряващи условия за честна конкуренция, при които хората могат да осъществяват обмен и да сключват договори; освен това тази обезпеченост трябва да позволява навлизането на нови видове бизнес и да разрешава на хората да избират своята кариера.

Контрастът между Южна и Северна Корея и между Съединените щати и Латинска Америка илюстрира един общ принцип. Инклузивните икономически институции поощряват икономическата активност, растежа на производителността и икономическия просперитет. Сигурните права на частната собственост са от централно значение, тъй като само хората с такива права ще са склонни да инвестират и да увеличават производителността. Един бизнесмен, който очаква продукцията да му бъде открадната, експроприирана или изцяло отнета във вид на данъци, ще има малко стимули да се труди, да не говорим, че ще има какъвто и да било стимул да се заеме с инвестиране и иновации. Ала такива права трябва да съществуват за мнозинството от хората в обществото.

През 80-те години на XVII в. английското правителство провело преброяване на населението на своята западноиндийска колония Барбадос. Преброяването показало, че от общото население на острова, възлизащо на около 60 000 души, почти 39 000 души били африкански роби, които били собственост на останалата една трета от населението. В действителност те били собственост предимно на най-едрите 175 плантатори на захарна тръстика, които притежавали и по-голямата част от земята. Тези едри плантатори имали сигурни и добре спазвани права на собственост над своята земя и дори над своите роби. Ако даден плантатор желаел да продаде роби на друг, можел да го направи и да очаква, че съдът ще подкрепи подобна продажба или всеки друг договор, който той подпише. Защо? От четирийсетимата съдии на острова двайсет и девет били едри плантатори. Въпреки добре дефинираните, сигурни и привеждани в действие права на собственост и договори за елита на острова, Барбадос е нямал инклузивни икономически институции, тъй като две трети от населението е било роби, лишени от всякакъв достъп до образование или икономически възможности и не притежаващи никаква способност или стимул да използват своите таланти или умения. За да има инклузивни икономически институции, е необходимо да има сигурни права на собственост и икономически възможности не само за елита, а за голям брой обществени слоеве.

Инклузивните икономически институции създават инклузивни пазари, които не само дават на хората свободата да упражняват онези занятия, които отговарят най-добре на техните таланти, но и им осигуряват условия за честна конкуренция в това.

Всички, и сигурните права на собственост, и законът, и обществените услуги, и свободата за сключване на договори и за обмен се опират на държавата: институцията, притежаваща способността да налага ред, да предотвратява кражбата и измамата и да налага спазването на договорите между частни страни чрез принуда. За да функционира добре, обществото се нуждае и от други обществени услуги: пътища и транспортна мрежа, за да могат да се транспортират стоките; обществена инфраструктура, така че да може да процъфтява икономическата дейност; и някои типове основна регулация, за да се предотвратяват измамата и злоупотребата. Макар че много от тези обществени услуги могат да се осигуряват от пазари и частни граждани, степента на координация, необходима за осъществяването им в голям мащаб, често е постижима само чрез един централен авторитет. Следователно държавата е твърдо преплетена с икономическите институции, понеже тя е, която налага спазването на закона и реда, частната собственост и договорите и често тя е ключов доставчик на обществени услуги. Инклузивните икономически институции се нуждаят от и използват държавата.

Икономическите институции на Северна Корея или на колониална Латинска Америка – митата, енкомиендата или репартимиентото, които описахме по-горе – не притежават тези качества. В Северна Корея не съществува частна собственост. В колониална Латинска Америка е имало частна собственост за испанците, но собствеността на туземните народи е била във висша степен несигурна. Нито в единия, нито в другия тип общество е имало огромна маса хора, способни да вземат икономическите решения, които желаят; хората са били обект на масова принуда. Нито в единия, нито в другия тип общество властта на държавата се е използвала, за да осигурява ключови обществени услуги, допринасящи за просперитета. В Северна Корея държавата е изградила образователна система за втълпяване на пропаганда, но не е способна да предотврати глада. В колониална Латинска Америка държавата се е фокусирала върху налагането на принуда над туземните народи. Нито в единия, нито в другия тип общество съществуват необходимите условия за честна конкуренция или безпристрастна съдебна система. В Северна Корея съдебната система е оръдие на управляващата комунистическа партия, а в Латинска Америка тя е била инструмент за дискриминация на голямата маса хора. Такива институции, които се отличават с качества, противоположни на онези, които нарекохме инклузивни, наричаме екстрактивни икономически институции – екстрактивни, защото подобни институции целят да извличат доходите и богатството от една част от обществото, за да облагодетелстват друга част.

Двигатели на просперитета

Инклузивните икономически институции създават инклузивни пазари, които не само дават на хората свободата да упражняват онези занятия, които отговарят най-добре на техните таланти, но и им осигуряват условия за честна конкуренция в това. Онези, които имат добри идеи, ще бъдат способни да започнат свой бизнес, работниците ще са склонни да се захващат с дейности, където тяхната производителност е по-голяма, а на мястото на по-малко ефикасните фирми могат да дойдат по-ефикасни. Съпоставете начина, по който хората избират своите занятия при инклузивните пазари, с колониално Перу и Боливия, където при институцията мита мнозина са били принуждавани да работят в мините за добив на злато и живак независимо от техните умения и желание. Инклузивните пазари не са съвсем същото като свободните пазари. И Барбадос през XVII в. е имал пазари. Но също както е нямал права на собственост за всички, а само за тесния елит на плантаторите, така и пазарите му далеч не са били инклузивни; пазарите на роби всъщност са били част от икономическите институции, систематично налагащи принуда над мнозинството от населението и лишаващи го от способността да избира своите занятия и начина, по който да използва талантите си.

Освен това инклузивните икономически институции подготвят пътя на още два двигателя на просперитета: технологията и образованието. Устойчивият икономически растеж се придружава почти винаги от технологични подобрения, които позволяват на хората (труда), земята и съществуващия капитал (сгради, съществуващи машини и така нататък) да стават още по-продуктивни. Помислете си за нашите прапрадядовци само отпреди век, които са нямали достъп до самолети или автомобили, или до повечето лекарства и здравни грижи, които ние сега смятаме за даденост, да не споменаваме за канализацията на жилищата, климатиците, моловете, радиото или киното; какво остава пък за информационната технология, роботиката или компютърно управляваните машини. А преди още няколко поколения технологичното ноу-хау и стандартите на живот са били до такава степен още по-назад, че ни е трудно да си представим как повечето хора са се борили със живота. Тези подобрения са резултат от науката и от предприемачи като Томас Едисън, които са прилагали научните открития, за да създават печеливш бизнес. Този процес на иновация е станал възможен благодарение на икономическите институции, които насърчават частната собственост, подкрепят договорите, създават условия за честна конкуренция и позволяват навлизането на нов бизнес, който може да въведе в живота нови технологии. Следователно не би трябвало да е изненада, че обществото на САЩ, а не на Мексико и или на Перу, е създало Томас Едисън и че Южна, а не Северна Корея, създава днес технологично иновативни компании като „Самсунг“ или „Хюндай“.

Най-тясно свързани с технологията са образованието, уменията, компетентността и вещината на работната сила, придобивани в училище, у дома и на работното място. Ние сме много по-продуктивни, отколкото преди век, не само заради по-добрата технология, въплътена в машините, но и заради по-големите умения, които притежават работниците. Цялата технология в света би била от малка полза, ако ги нямаше работниците, които да знаят как да работят с нея. Но към уменията и компетентността не спада само способността да се управляват машините. Именно образованието и уменията на работната сила генерират научното познание, на което се основава нашият прогрес и което прави възможни адаптирането и усвояването на тези технологии в различни бизнес направления. Макар че в първа глава видяхме, че мнозина от иноваторите от Индустриалната революция и след нея, като например Томас Едисън, не са имали високо образование, тези иновации са били много по-прости от съвременната технология. Днешната технологична промяна изисква да бъдат образовани както новаторът, така и работникът. И тук виждаме колко е важно икономическите институции да създават условия за честна конкуренция. Съединените щати можаха да създадат, за разлика от някои чужди страни, хора като Бил Гейтс, Стив Джобс, Сергей Брин, Лари Пейдж, Джеф Безос и стотиците учени, които извършиха фундаментални открития в информационната технология, ядрената енергия, биотехнологиите и останалите сфери, в които тези предприемачи изградиха своя бизнес. Запасите с таланти можаха да бъдат използвани, защото повечето юноши в Съединените щати имат възможност да получат толкова образование, колкото желаят или колкото са способни да придобият. Представете си сега някое различно общество, да речем, Конго или Хаити, където голяма част от населението няма средства, за да посещава училище, или където, ако децата успеят да ходят на училище, качеството на обучение е незадоволително, където учителите ходят на работа само формално или ако наистина работят, не разполагат с учебници.

Ниското ниво на образование в бедните страни е обусловено от икономическите институции, които не успяват да създадат стимули за родителите, така че те да желаят да образоват децата си, и от политическите институции, които не успяват да накарат правителството да изгради, финансира и поддържа училищата и желанията на родителите и децата. Цената, която тези нации плащат за лошото образование на своето население и за липсата на инклузивни пазари, е висока. Те не успяват да мобилизират своите зараждащи се таланти. В тях има много потенциални Бил Гейтсовци и може би един или двама Алберт Айнщайновци, които работят като бедни, необразовани земеделци, принудени да вършат работа, която не желаят, или които биват вкарвани в армията, защото никога не са имали възможността да осъзнаят своето житейско призвание.

Способността на икономическите институции да използват потенциала на инклузивните пазари, да инвестират в хората и да мобилизират талантите и уменията на голям брой индивиди е изключително важна за икономическия растеж. Защо толкова много икономически институции не успяват да постигнат тези прости цели – ето това е централната тема на нашата книга.

Всички икономически институции се създават от обществото. Например тези в Северна Корея са били наложени на гражданите ѝ от комунистите, които завземат властта в страната през 40-те години на XX в., докато онези в колониална Латинска Америка са били наложени от испанските конквистадори. Южна Корея има много по-различни икономически институции от Северна, защото по-различни хора, имащи по-различни интереси и по-различни цели, са взели решенията за това как да се структурира обществото. С други думи, Южна Корея е имала по-различна политика.

Политиката е процесът, чрез който дадено общество избира правилата, които ще го управляват. Политиката обгражда институциите поради простата причина, че докато инклузивните институции могат да са добри за икономическия просперитет на дадена нация, някои хора или групи, като например елитът на комунистическата партия на Северна Корея или плантаторите на захарна тръстика в колониален Барбадос ще са далеч по-добре, ако налагат институции, които са екстрактивни. Когато има конфликт по въпроса за институциите, какво ще се случи зависи от това кои хора или коя група ще спечели политическата игра – кой ще може да спечели повече подкрепа, да получи допълнителни ресурси и да образува по-ефективни съюзи. Накратко, кой ще спечели зависи от разпределението на политическата власт в обществото.

Политическите институции на обществото са ключов детерминант за резултата от тази игра. Те са правилата, които ръководят стимулите в политиката. Те определят как се избира правителството и коя част от правителството има правото да върши това. Политическите институции определят кой ще държи властта в обществото и за какви цели може да се използва тази власт. Ако разпределението на властта е тясно и неограничено, тогава политическите институции са абсолютистки, пример за което са абсолютните монархии, съществували в целия свят през по-голямата част от историята. При абсолютистките политически институции, каквито са тези в Северна Корея и в колониална Латинска Америка, хората, които могат да притежават тази власт, са способни да учредяват икономически институции, които ги обогатяват и увеличават властта им за сметка на обществото. Противоположни на тях са политическите институции, които разпределят властта нашироко и я подлагат на ограничения. Те са плуралистични. Политическата власт не е владение на един-единствен човек или на една тясна група, а е в ръцете на широка коалиция или множество групи.

Очевидно има тясна връзка между плурализма и инклузивните икономически институции. Но ключ за разбирането на въпроса защо Южна Корея и Съединените щати имат инклузивни икономически институции не са само техните плуралистични политически институции, а и техните достатъчно централизирани и силни държави. Показателен контраст е източноафриканската държава Сомалия. Както ще видим по-нататък, политическата власт в Сомалия е отдавна широко разпределена – тя е почти плуралистична. В действителност няма реален авторитет, който може да контролира или да санкционира действията на хората. Обществото е разделено на дълбоко антагонистични кланове, които не могат да надделеят един над друг. Властта на единия клан се ограничава само от пушките на другия. Това разпределение на властта не води до инклузивни институции, а до хаос. На него се дължат липсата на каквато и да било политическа централизация на сомалийската държава и нейната неспособност да приведе в действие дори минималното количество закон и ред, за да поддържа икономическата дейност, търговията или дори елементарната сигурност на своите граждани.

Макс Вебер, когото споменахме в предишната глава, ни е осигурил най-прочутата и най-широко приемана дефиниция на държавата. Той идентифицира последната като „монопола на законното насилие“ в обществото. Без такъв монопол и без степента на централизация, която следва от него, държавата не може да изпълнява своята функция на институция, налагаща спазването на закона и реда, камо ли да осигурява обществените услуги и да насърчава и регулира икономическата дейност. Когато държавата се проваля и не съумява да постигне почти никаква политическа централизация, обществото рано или късно изпада до положение на хаос, както стана в Сомалия.

Политическите институции, които са достатъчно централизирани и плуралистични, ще наричаме инклузивни политически институции. Когато липсва едното или другото от тези две условия, ще наричаме институциите екстрактивни политически институции.

Между икономическите и политическите институции има силна синергия. Екстрактивните политически институции концентрират властта в ръцете на тесен елит и поставят малко ограничения върху упражняването на тази власт. Тогава икономическите институции често се структурират от този елит така, че да изстискват ресурси от останалите прослойки на обществото. Следователно екстрактивните икономически институции естествено съпътстват екстрактивните политически институции. Фактически на тях им е присъщо да се опират на екстрактивни политически институции, за да оцеляват. Инклузивните политически институции, разпределяйки властта нашироко, носят тенденцията да премахват икономическите институции, които експроприират ресурсите на мнозинството, издигат входни бариери и потискат функционирането на пазарите по такъв начин, че да се облагодетелстват само малцина.

На Барбадос например плантатор ската система, базирана на експлоатацията на роби, е нямало да оцелее, ако е нямало политически институции, които са потискали и напълно изключвали от политическия процес робите. Икономическата система, правеща милиони души бедни в името на ползата на един тесен комунистически елит в Северна Корея, също щеше да е немислима, ако не съществуваше тоталното политическо господство на комунистическата партия.

Това синергично отношение между екстрактивните икономически и политически институции показва силна обратна връзка: политическите институции позволяват на елитите, контролиращи политическата власт, да избират икономически институции с малко ограничения или противоположни сили. Освен това те позволяват на елитите да структурират бъдещите политически институции и тяхната еволюция. На свой ред екстрактивните икономически институции обогатяват същите тези елити, а тяхното икономическо богатство и сила им помагат да консолидират политическото си господство. На Барбадос или в Латинска Америка например колонизаторите са били в състояние да използват политическата си власт, за да наложат набор от икономически институции, чрез които са натрупали огромни състояния за сметка на останалата част от населението. Ресурсите, които са генерирали тези икономически институции, са позволили на тези елити да организират войски и сили за сигурност, за да защитават своя абсолютен монопол върху политическа власт. Изводът е, че екстрактивните политически и икономически институции се подкрепят взаимно и показват тенденция към трайност.

Всъщност отношението между екстрактивните икономически и политически институции е нещо повече от синергия. Когато в общество с екстрактивни политически институции съществуващите елити се изправят пред предизвикателства и се издигнат нови хора, новодошлите по същия начин подлежат на малко ограничения. Така те имат стимули да запазят тези политически институции и да създадат подобен набор от икономически институции, както например прави Порфирио Диас и елитът около него в края на XIX в. в Мексико.

Инклузивните икономически институции пък се опират на основи, положени от инклузивни политически институции, които позволяват властта да е широко разпределена в обществото и ограничават произволната ѝ употреба. Освен това такива политически институции правят по-трудно осъществима вероятността други да узурпират властта и да унищожат основите на инклузивните институции. Тази контролираща политическа власт не може да се използва лесно за налагане на екстрактивни икономически институции, облагодетелстващи личния интерес на властимащите. Инклузивните икономически институции на свой ред създават по-справедливо разпределение на ресурсите, понеже способстват за трайността на инклузивните политически институции.

Нациите се провалят, когато имат екстрактивни икономически институции, поддържани от екстрактивни политически институции, които пречат на икономическия растеж и дори го блокират.

Не е било случайност, че когато през 1618 г. Вирджинската компания дала на колонистите земя и ги освободила от жестоките им договори, след като преди това се опитала да ги застави да се трудят, прилагайки насилие, Законодателната асамблея през следващата година позволила на колонистите да започнат да се управляват сами. Колонистите, които били видели непрестанните опити на Вирджинската компания да ги накара да работят с принуда, е нямало да повярват, че имат икономически права, ако са нямали политически такива. А и тези стопанства е нямало да бъдат стабилни и трайни. Всъщност съчетанията от екстрактивни и инклузивни институции са по принцип нестабилни. Не е вероятно екстрактивни икономически институции да оцелеят дълго при инклузивни политически институции, както подсказва разгледаният от нас случай с Барбадос.

По подобен начин и инклузивните икономически институции нито ще подкрепят, нито ще бъдат подкрепяни от екстрактивни политически институции. И в двата случая те ще бъдат трансформирани в екстрактивни икономически институции, за да обслужват тесните интереси на властимащите, или икономическата динамика, която създават, ще дестабилизира екстрактивните политически институции и ще открие път за възникването на инклузивни политически институции. Освен това инклузивните икономически институции носят тенденцията да намаляват облагите, на които може да се радват елитите чрез управляването им на екстрактивни политически институции, тъй като тези институции са изправени пред конкуренцията на пазара и се ограничават от договори и права на собственост на останалите прослойки от обществото.

Защо невинаги се избира просперитетът?

Политическите и икономическите институции, които са в крайна сметка избор на обществото, могат да бъдат инклузивни и да насърчават икономическия растеж или могат да бъдат екстрактивни и да стават пречка за икономическия растеж. Нациите се провалят, когато имат екстрактивни икономически институции, поддържани от екстрактивни политически институции, които пречат на икономическия растеж и дори го блокират. Това обаче означава, че изборът на институциите – тоест политиката на институциите – е централен за нашето изследване на причините за успеха и провала на нациите. Необходимо е да разберем защо политиката на някои общества води до инклузивни институции, които са благоприятни за икономическия растеж, докато политиката на огромното мнозинство общества през цялата история е водила и продължава да води и днес до екстрактивни институции, които спъват икономическия растеж.

Може би изглежда очевидно, че всеки човек трябва да има интерес да създава типа икономически институции, които ще носят просперитет. Нима всеки гражданин, всеки политик, та дори и диктатор, предател на народа си, не иска да направи страната си колкото може по-богата?

Нека се върнем на царство Конго, за което говорихме по-горе. Макар че това царство рухнало през XVII в., то е дало названието на съвременната държава, която получава независимост от белгийското колониално управление през 1960 г. Като независима държава Конго преживява почти непрекъснат икономически упадък и нарастваща бедност по време на управлението на Жозеф Мобуту (от 1965 до 1997 г.). Този упадък продължава и след като Мобуту е свален от власт от Лоран Кабила. Мобуту е създал силно екстрактивен набор от икономически институции. Гражданите обедняват, но Мобуту и елитът около него, известен като Les Grosses Legumes („Едрите зеленчуци“), стават приказно богати. Мобуту си издига дворец в родното си село Гбадолите, разположено в северната част на страната. Построява си там и летище, достатъчно голямо, за да каца на него свръхзвуков конкорд, самолет, който той често наема от „Еър Франс“, за да пътува до Европа. В Европа купува замъци и притежава големи имоти в столицата на Белгия Брюксел.

Нима за Мобуту нямаше да е по-добре да създаде икономически институции, които увеличават богатството на конгоанците, а не тяхната бедност? Ако Мобуту беше успял да увеличи просперитета на своята нация, нямаше ли да е способен да си присвоява още повече пари, да си купи конкорд, а не да го наема, да има повече замъци и къщи, и може би по-голяма и по-силна войска? За нещастие на гражданите на много държави по света отговорът е „не“. Икономическите институции, които създават стимули за икономическия напредък, могат едновременно с това да преразпределят дохода и властта по такъв начин, че положението на диктатора предател и другите властимащи може да се влоши.

Основният проблем е, че по необходимост ще има спорове и конфликти за икономическите институции. Различните институции водят до различни последици за просперитета на нацията, за начина, по който се разпределя просперитетът, и за това кой държи властта. Икономическият растеж, до който могат да доведат институциите, създава както печелещи, така и губещи. Това е видно от периода на Индустриалната революция в Англия, която е положил основите на просперитета, който виждаме в богатите държави по света днес. В нейния център стоят редица основополагащи технологични преобразования в сферата на парната енергия, транспорта и текстилното производство. Макар че механизацията довежда до огромни увеличения на общите доходи и в крайна сметка става основа на модерното индустриално общество, мнозина яростно ѝ се противопоставят. И не заради невежество или късогледство; тъкмо напротив. По-скоро тази съпротива срещу икономическия растеж си има своя, за жалост последователна логика. Икономическият растеж и технологичната промяна се съпътстват от онова, което големият икономист Йозеф Шумпетер[2] нарича творческо разрушение. Те заместват старото с ново. Новите сектори привличат ресурси от старите. Новите фирми отнемат бизнеса на утвърдените. Новите технологии водят до остаряване на съществуващите умения и машини. Процесът на икономическия растеж и инклузивните институции, на които се базира той, създават както губещи, така и победители на политическата арена и на икономическия пазар. Страхът от творческото разрушение често стои в основите на съпротивата срещу инклузивните икономически и политически институции.

Европейската история предлага ярък пример за последиците от творческото разрушение. В навечерието на Индустриалната революция през XVIII в. правителствата на повечето европейски държави се контролирали от аристокрациите и от традиционните елити, чийто главен източник на доход идвал от поземлената им собственост или от привилегии в търговията, на които те се радвали благодарение на монополите, дадени им от монарсите, и от входните бариери, наложени пак от последните. В съгласие с идеята за творческото разрушение разпространението на индустриалните производства, фабриките и градовете намалило ресурсите от земята, понижило поземлените ренти и увеличило надниците, които земевладелците трябвало да плащат на работниците си. Освен това тези елити виждали, че появата на нови бизнесмени и търговци подрива техните привилегии в търговията. Като цяло те били очевидните икономически губещи от индустриализацията. Урбанизацията и появата на социално осъзната средна и работническа класа също представлявали предизвикателство за политическия монопол на поземлените аристокрации. Така с разпространението на Индустриалната революция аристокрациите били не само икономическите губещи; те рискували да станат и политическите губещи, като загубят контрола си върху политическата власт. Тъй като тяхната икономическа и политическа власт била застрашена, тези елити често се противопоставяли яростно на индустриализацията.

Аристокрацията не била единственият губещ от индустриализацията. Занаятчиите, чиито ръчни умения били заместени от механизацията, също били противници на разпространението на промишлеността. Мнозина от тях се организирали против нея, бунтували се и унищожавали машините, които според тях били виновни за намаляването на препитанието им. Те били лудитите, дума, която днес е станала синоним на съпротивата срещу технологичната промяна. Къщата на англичанина Джон Кей, изобретил през 1733 г. едно от първите значителни подобрения в механизацията на тъкането, а именно стана с „летяща совалка“, била изгорена от лудити през 1753 г. Джеймс Харгрийвс, изобретателят на „предящата Джени“, още едно революционно подобрение в тъкането, изпитал същото отношение.

Така, както няма причина политическите институции автоматично да станат плуралистични, не съществува и естествена тенденция към политическа централизация.

В действителност занаятчиите имали далеч по-слаб успех в съпротивата си срещу индустриализацията, отколкото земевладелците и елитите. Лудитите не притежавали политическата власт – способността да повлияят на политическите резултати против желанието на другите групи – на поземлената аристокрация. В Англия индустриализацията настъпила въпреки съпротивата на лудитите, защото съпротивата на аристокрацията, макар и реална, била слаба. В Австро-Унгарската и в Руската империя, където абсолютните монарси и аристократите имали много повече за губене, индустриализацията била блокирана. В резултат икономиките на Австро-Унгария и на Русия спрели да се развиват. Те изостанали от останалите европейски нации, където икономическият растеж започнал през XIX в.

Независимо от успеха и провала на определени групи, урокът е ясен: групите на властимащите често се съпротивляват на икономическия напредък и на двигателите на просперитета. Икономическият растеж е не само процес на навлизане на все по-добри и по-добри машини, на все по-голям брой и по-добре образовани хора, но и процес на трансформация и дестабилизация, свързан с широко творческо унищожение. Следователно растежът върви напред само ако не е блокиран от икономическите губещи, които предусещат, че ще загубят своите икономически привилегии, и от политическите губещи, които се страхуват, че политическата им власт ще бъде подкопана.

Конфликтът за ограничените ресурси, доходи и власт преминава в конфликт за правилата на играта, за икономическите институции, които ще определят икономическите дейности и кой ще се облагодетелства от тях. Когато има конфликт, не е възможно да се удовлетворят едновременно желанията на всички страни. Някои ще бъдат победени и разочаровани, докато други ще успеят да постигнат резултатите, които желаят. Резултатът от този конфликт (кои ще излязат победители в него) има фундаментални последици за икономическата траектория на дадена нация. Ако победят групите, които се противопоставят на икономическия растеж, те с успехмогат да блокират икономическия растеж и икономиката ще се окаже в стагнация.

Логиката, поради която властимащите няма да искат непременно да установят икономическите институции, които способстват за икономическия успех, лесно включва и избора на политическите институции. В един абсолютистки режим някои елити могат да притежават властта да учредят икономическите институции, които предпочитат. Биха ли били заинтересовани те да променят политическите институции така, че да ги направят по-плуралистични? По принцип не, тъй като това само би отслабило политическата им власт и би направило по-трудно, а може би и невъзможно за тях да структурират икономически институции, отговарящи на личния им интерес. Тук отново виждаме готов източник на конфликт. Хората, които страдат от екстрактивните икономически институции, не могат да се надяват, че абсолютните владетели доброволно ще променят политическите институции и ще преразпределят властта в обществото. Единственият начин за промяна на тези политически институции е елитът да бъде принуден да създаде по-плуралистични институции.

Така, както няма причина политическите институции автоматично да станат плуралистични, не съществува и естествена тенденция към политическа централизация. Сигурно би имало стимули за създаване на централизирани държавни институции във всяко общество и особено в онези, които нямат никаква подобна централизация. Например в Сомалия ако един клан беше създал централизирана държава, способна да наложи ред в страната, това би довело до икономически ползи и би направило този клан по-богат. Кое пречи да се случи това? Главната бариера пред политическата централизация е пак форма на страх от промяната: всеки клан, група или политик, опитващ се да централизира властта в държавата, иска да централизира властта в собствените си ръце, а това вероятно се посреща с гняв от страна на другите кланове, групи и индивиди, които биха били политически губещи в този процес. Липсата на политическа централизация означава не само липса на закон и ред в голяма част от дадена територия, но и че са налице много действащи лица, притежаващи достатъчно сила, за да блокират или разстроят нещата, и страхът от тяхната съпротива и реакция с насилие често възпира мнозина евентуални „централизатори“. Политическа централизация е вероятно да се осъществи само когато една група от народа е в достатъчна степен по-силна от останалите, така че е в състояние да изгради държава. В Сомалия властта се намира в баланс и никой клан не може да наложи волята си над другия. Ето защо липсата на политическа централизация продължава.

Дългата агония на Конго

Конго е един от най-добрите (или всъщност най-депресиращите) примери на сили, които обясняват логиката, по която икономическият просперитет е толкова трайно рядък при екстрактивни институции, или които илюстрират синергията между екстрактивните икономически и политически институции. Португалците и холандците, посетили Конго през XV и XVI в., отбелязват „окаяната бедност“ там. Технологията била в зачатъчно състояние по европейските стандарти: конгоанците не познавали нито писмеността, нито колелото, нито плуга. Причината за тази бедност и за неохотата на конгоанските земеделци да усвоят по-добрите технологии, когато се запознали с тях, е ясна благодарение на историческите разкази. Тя е свързана с екстрактивната природа на икономическите институции на страната.

Както видяхме, царство Конго било управлявано от царя в град Мбанза, наречен по-късно Сао Салвадор. Областите, отдалечени от столицата, били управлявани от елит, който изпълнявал ролята на губернатори на различни части от царството. Богатството на този елит се базирало на робските плантации около Сао Салвадор и на изстискването на данъци от останалата част на страната. Робството имало централно значение за икономиката. То се използвало от елита, който си осигурявал чрез него работна ръка за плантациите, и от европейците по крайбрежието. Данъците били произволни; данък се събирал дори всеки път, щом паднела на земята баретата на царя. За да стане по-богат, конгоанският народ би трябвало да спестява и да инвестира – например да си купи плугове. Но това не си заслужавало усилието, тъй като всеки допълнителен добив, който хората произведели, използвайки по-добрата технология, щял да бъде експроприиран от царя и неговия елит. Вместо да инвестират, за да увеличат своята производителност и да продават стоките си на пазарите, конгоанците премествали селата си далече от пазара; опитвали се да бъдат колкото може по-далече от пътищата, за да намалят случаите на грабеж и да се изплъзнат от търговците на роби.

Следователно бедността на Конго била резултат от екстрактивните икономически институции, които блокирали двигателите на просперитета или дори ги накарали да заработят в обратната посока. Правителството на Конго осигурявало много малко обществени услуги на своите граждани, всъщност то не им осигурявало дори основните, като например сигурни права на собственост или закон и ред. Напротив, самото правителство било най-голямата заплаха за собствеността и човешките права на неговите поданици. Институцията на робството означавала, че най-основният пазар, инклузивният пазар на труда, на който хората могат да избират своето занятие или работни места по начини, които са толкова важни за една просперираща икономика, не съществувал. Нещо повече: търговията на далечни разстояния и търговските дейности били контролирани от царя и били отворени само за близките до него. Макар че елитът бързо се ограмотил, след като португалците въвели писмеността, царят не се опитвал да разпространи грамотността сред голямата маса на населението.

Независимо от това, макар че „окаяната бедност“ била широко разпространена, конгоанските екстрактивни институции си имали безукорна логика: те правели малък брой хора, а именно онези, които притежавали политическата власт, безмерно богати. През XVI в. царят на Конго и аристокрацията можели да внасят луксозни европейски стоки и били заобиколени от слуги и роби.

Икономическите институции на конгоанското общество се коренели в разпределението на политическата власт в обществото и следователно в природата на политическите институции. Нищо, освен заплахата от бунт, не можело да спре царя да отнема притежанията или телата на своите поданици. Макар че тази заплаха била реална, тя не била достатъчна, за да направи хората или тяхното богатство сигурни. Политическите институции на

Конго били наистина абсолютистки, понеже не поставяли пред царя и елита никакви ограничения и не давали на гражданите право на глас за начина, по който е организирано обществото.

Разбира се, не е трудно да се види, че политическите институции на Конго се отличават рязко от инклузивните политически институции, при които властта е ограничена и разпределена в широки слоеве от обществото. Абсолютистките институции на Конго били поддържани от войската. В средата на XVII в. царят имал постоянна войска от пет хиляди взвода, а ядрото ѝ се състояло от петстотин мускетари – страшна сила за времето си. Следователно е лесно да се разбере защо царят и аристокрацията с такава готовност усвоили европейските пушки.

При този набор от икономически институции нямало шанс за устойчив икономически растеж и дори стимулите за генериране на временен растеж били силно ограничени. Реформирането на икономическите институции с цел повишаване на индивидуалния просперитет би направило конгоанското общество в пъти по-проспериращо. Не е вероятно обаче елитът да се беше облагодетелствал от този по-широк просперитет. Първо, такива реформи биха направили елита икономически губещ, понеже биха намалили богатството, което му осигурява търговията с роби и плантациите, експлоатиращи робски труд. Второ, такива реформи биха били възможни само ако политическата власт на царя и на елита се ореже. Например ако царят би продължил да командва своите петстотин мускетари, кой би му повярвал, ако провъзгласи, че робството се отменя? Кое би възпряло царя да не си промени решението по-късно? Единствената реална гаранция би била промяната на политическите институции, така че гражданите да получат известна политическа власт в противовес на неговата, което би им позволило да имат право на глас по отношение на данъчното облагане или на действията на мускетарите. Но в този случай е съмнително, че поддържането на консумацията и стила на живот на царя и на елита би било сред техните приоритети. Според този сценарий преобразованията, които биха създали по-добри икономически институции в обществото, биха направили царя и аристокрацията както политически, така и икономически губещи.

Взаимодействието между икономическите и политическите институции преди петстотин години продължава да е релевантно за разбирането на причината, поради която съвременната държава Конго продължава да се намира в окаяна бедност и днес. Налагането на европейското управление в този ареал и по-надълбоко в басейна на река Конго по време на „надпреварата за Африка“[3] в края на XIX в. довежда до още по-голяма несигурност на човешките права и правата на собственост дори в сравнение с тази от периода на предколониално Конго. Освен това то възпроизвежда модела на екстрактивните институции и политическия абсолютизъм, които дават власт и богатство на малцина за сметка на масите, макар че сега малцината са белгийските колонизатори, особено забележително крал Леополд II.

Когато през 1960 г. Конго става независимо, се възпроизвежда същият модел на икономически институции, стимули и постижения. Тези конгоански екстрактивни икономически институции отново се поддържат от силно екстрактивни политически институции. Ситуацията е още по-лоша, защото европейският колониализъм създава една държава, Конго, съставена от много на брой, различни предколониални държави и общества, над които националната държава, управлявана от Киншаса, има слаб контрол. Макар че президентът Мобуту използва държавата, за да обогатява себе си и своите близки приятели – например чрез програмата за заиризация[4] от 1973 г., част от която е масовата експроприация на чуждестранните икономически интереси – той управлява една нецентрализирана държава и има малко власт над голяма част от страната. През 60-те години на XX в. е принуден да поиска чуждестранна помощ, за да спре отцепването на провинциите Катанга и Касай. Тази липса на политическа централизация, стигаща почти до точката на колапс на държавата, е характеристика, която Конго споделя с голяма част от държавите в Субсахарска Африка.

Съвременната Демократична република Конго остава бедна, защото нейните граждани продължават да са лишени от икономическите институции, които създават основните стимули, правещи обществото проспериращо. Не географията, културата или невежеството на нейните граждани или политици продължават да държат Конго бедно, а нейните екстрактивни икономически институции. Те продължават да съществуват след всичките тези векове, защото политическата власт продължава да бъде концентрирана в тесния кръг на един елит, който има малко стимули да наложи сигурни права на собственост на хората, да осигурява основните обществени услуги, които биха подобрили качеството на живота, или да насърчава икономическия напредък. Неговият интерес е по-скоро да изстисква доход и да поддържа властта си. Той не използва властта си, за да изгради централизирана държава, защото ако го направи, би си създал същите проблеми с опозицията и политическите предизвикателства, които би му създало насърчаването на икономическия растеж. Нещо повече: както в повечето останали страни от Субсахарска Африка, вътрешните борби, разпалвани от съперничещите си групи, опитващи се да поемат контрола над екстрактивните институции, унищожават всяка тенденция за държавна централизация, която може да е съществувала.

Историята на царство Конго и по-новата история на Конго илюстрира ярко как политическите институции определят икономическите институции, а чрез последните и икономическите стимули и обема на икономическия растеж. Освен това тя илюстрира симбиотичната връзка между политическия абсолютизъм и икономическите институции, които дават власт и богатство на малцина за сметка на мнозинството хора.

Растежът при екстрактивни политически институции

Със своето беззаконие и силно несигурни права на собственост днешно Конго е краен пример. Но в повечето случаи подобна крайност не би обслужвала интересите на елита, тъй като тя би унищожила всички икономически стимули и би генерирала малко ресурси, които биха могли да бъдат изцеждани. Основната теза на нашата книга е, че икономическият растеж и просперитет са свързани с инклузивните икономически и политически институции, докато екстрактивните институции водят по типичен начин до стагнация и бедност. От това обаче не следва нито че екстрактивните институции не могат никога да генерират растеж, нито че всички екстрактивни институции са поначало еднакви.

Съществуват два различни, но допълващи се начина, по които може да възникне растеж при екстрактивни политически институции. Първо, дори ако икономическите институции са екстрактивни, растежът е възможен, когато елитите могат пряко да преразпределят ресурси към високо производителни дейности, които контролират сами. Известен пример за този тип растеж при екстрактивни институции са Карибските острови между XVI и XVIII в. Повечето хора били роби и работели при ужасни условия в плантации. Стандартът им на живот бил малко над екзистенцминимума. Мнозина умирали от недохранване и изтощение. На Барбадос, в Куба, на Хаити и на Ямайка през XVII и XVIII в. едно тясно малцинство, елитът на плантаторите, контролирало цялата политическа власт и притежавало всички авоари, включително и всички роби. Докато мнозинството нямало никакви права, собствеността и авоарите на плантаторския елит били добре защитени. Въпреки екстрактивните икономически институции, които варварски експлоатирали мнозинството от населението, тези острови били едно от най-богатите места в света, тъй като можели да произвеждат захар и да я продават на световните пазари. Икономиката на островите изпаднала в стагнация едва когато възникнала необходимост от преминаване към нови икономически дейности, които застрашили както доходите, така и политическата власт на плантаторския елит.

 

North 03
Севрна Корея се слави с красиви момичета.

 

Друг пример е икономическият растеж и индустриализацията на Съветския съюз от Първия петгодишен план през 1928 г. до 70-те години на XX в. Политическите и икономическите институции са силно екстрактивни, а пазарите са високо ограничени. Независимо от това Съветският съюз успява да постигне бърз икономически растеж, защото може да използва властта на държавата, за да пренасочи ресурсите от селското стопанство, където те се използват много неефективно, в промишлеността.

Вторият тип растеж при екстрактивни политически институции възниква, когато институциите позволяват развитието на донякъде инклузивни икономически институции, макар и непълно. Много общества с екстрактивни политически институции се отнасят резервирано към инклузивните икономически институции поради страх от творческо разрушение. Но степента, до която елитът успява да монополизира властта, варира при различните общества. В някои положението на елита е могло да бъде достатъчно сигурно, за да му позволи да направи някои стъпки в посока към инклузивни икономически институции, когато е достатъчно уверен, че това няма да застраши неговата политическа власт. Или пък историческата ситуация може да е такава, че да даде на един екстрактивен политически режим по-скоро инклузивни икономически институции, които той решава да не блокира. Това е вторият начин, по който може да се осъществи растеж при екстрактивни политически институции.

Пример е бързата индустриализация на Южна Корея при управлението на генерал Пак. Пак идва на власт през 1961 г. чрез военен преврат. Той обаче го извършва в общество, силно подкрепяно от Съединените щати и притежаващо икономика, в която икономическите институции са по същество инклузивни. Макар че режимът на Пак е авторитарен, той се усеща достатъчно сигурен, за да насърчава икономическия растеж, и наистина прави това много активно – вероятно отчасти защото режимът не се подкрепя пряко от екстрактивни икономически институции. За разлика от Съветският съюз и от повечето останали примери на растеж при екстрактивни институции, през 80-те години на XX в. Южна Корея преминава от екстрактивни политически институции към инклузивни. Успешният преход се дължи на стечение на редица фактори.

Към 70-те години икономическите институции в Южна Корея са станали достатъчно инклузивни, така че редуцират една от основните причини за съществуването на екстрактивни политически институции – икономическият елит може да спечели малко от собствеността си или от надмощието на военните в политиката. Освен това относителното равенство на доходите в Южна Корея означава, че елитът може да се страхува по-малко от плурализма и демокрацията. Ключовото влияние на Съединените щати, отчасти дължащо се на заплахата от Северна Корея, означава освен това, че силното движение за демокрация, насочено срещу военната диктатура, не може да бъде потискано дълго време. Макар че убийството на генерал Пак през 1979 г. е последвано от друг военен преврат, воден от Чон Ду-Хуан, избраният приемник на Чон, Ро Дъ У инициира процес на политически реформи, които довеждат до консолидация на плуралистичната демокрация след 1992 г. Разбира се, в Съветския съюз не се извършва подобен преход. В резултат съветският растеж спира и през 80-те години икономиката започва да запада, а през 90-те напълно се разпада.

Макар че екстрактивните институции могат да генерират известен растеж, обикновено те не генерират устойчив икономически растеж.

Китайският икономически растеж днес също показва сходства както със съветския, така и с южнокорейския опит. Докато ранните етапи от китайския растеж са следствие от радикалните пазарни реформи в селското стопанство, реформите в индустриалния сектор са по-слаби. Дори и днес държавата и комунистическата партия играят централна роля в решенията относно това кои сектори и кои компании да получават допълнителен капитал и да се разширяват – като по тоя начин създават и разрушават състояния. Подобно на Съветския съюз по време на неговия разцвет, и Китай показва бърз растеж, обаче този растеж продължава да се осъществява при екстрактивни институции, под контрола на държавата, и са налице малко признаци за преход към инклузивни политически институции. Фактът, че китайските икономически институции все още далеч не са инклузивни, позволява и да се допусне, че един преход в южкокорейски стил е по-малко вероятен, макар и, разбира се, да не е невъзможен.

Заслужава си да се отбележи, че политическата централизация е ключ и към двата начина, по които може да настъпи растеж при екстрактивни политически институции. Ако не съществуваше известна степен на политическа централизация, плантаторският елит на Барбадос, в Куба, на Хаити и на Ямайка нямаше да е способен да поддържа закона и реда и да защитава своите авоари и собственост. Ако не съществуваше значителна политическа централизация и здрав захват над политическата власт, нито южнокорейските военни елити, нито Китайската комунистическа партия щяха да се чувстват достатъчно сигурни, за да произведат значителни икономически реформи и въпреки това да успеят да стискат здраво властта. И ако не съществуваше такава централизация, държавата в Съветския съюз нямаше да е способна да координира икономическата дейност така, че да насочва ресурсите към високо производителните области. Следователно главна разделителна линия между екстрактивните политически институции е тяхната степен на политическа централизация. На онези, които не притежават такава, като например много държави в Субсахарска Африка, ще им е трудно да постигнат дори и ограничен растеж.

Макар че екстрактивните институции могат да генерират известен растеж, обикновено те не генерират устойчив икономически растеж и определено не генерират онзи тип растеж, който се съпътства от творческо разрушение. Когато са екстрактивни както политическите, така и икономическите институции, не съществуват стимули за творческо разрушение и за технологична промяна. Държавата може да е способна да създава за известно време бърз икономически растеж, като разпределя ресурси и хора чрез декрети, но този процес е по същество ограничен. Когато стигне до своите граници, растежът спира, както стана в Съветския съюз през 70-те години. Дори когато Съветите постигнаха бърз икономически растеж, в повечето сфери на икономиката се извършваше малко технологична промяна, макар че чрез наливане на огромни ресурси във военната сфера те бяха способни да развиват военни технологии и дори за кратко да изпреварят Съединените щати в надпреварата за овладяване на космоса и ядрената енергия. Но този растеж, не съпътстван от творческо разрушение и широка технологична иновация, не беше устойчив и рязко секна.

Освен това мерките, които подкрепят икономическия растеж при екстрактивни политически институции, са по своята природа крехки – те могат да се сринат или лесно да бъдат разрушени от вътрешни борби, генерирани от самите екстрактивни институции. Всъщност екстрактивните политически и икономически институции пораждат обща тенденция към вътрешни борби, защото водят до концентрация на богатството и властта в ръцете на един тесен елит. Ако друга група успее да вземе надмощие и да отстрани този елит, и да вземе контрол над държавата, тя ще бъде онази, която ще се радва на това богатство и на тази власт. Следователно, както ще илюстрира нашият анализ на рухването на Римската империя и на маянските градове, борбата за контрола над всевластната държава присъства латентно винаги и периодично се изостря и довежда до събаряне на тези режими, тъй като води до граждански войни, а понякога и до пълен срив и колапс на държавата. Изводът е, че дори ако едно общество с екстрактивни институции първоначално постигне известна степен на държавна централизация, тя не е трайна. Фактически вътрешните борби за контрола над екстрактивните институции често водят до граждански войни и широко беззаконие, като така съхраняват постоянната липса на държавна централизация. Такава е ситуацията в много страни от Субсахарска Африка и в някои от Латинска Америка и Южна Азия.

Най-сетне, когато растежът се осъществява при екстрактивни политически институции, но икономическите институции имат инклузивни аспекти, както беше в Южна Корея, винаги съществува опасността икономическите институции да станат по-екстрактивни и растежът да спре. Хората, контролиращи политическата власт, могат да сметнат, че за тях е по-изгодно да използват властта си, за да ограничат конкуренцията, да увеличат своя дял от баницата или дори да ограбват и да плячкосват от другите, вместо да подкрепят икономическия напредък. Разпределението и способността им да упражняват властта си в крайна сметка ще подринат самите основи на икономическия просперитет, освен ако политическите институции не се трансформират от екстрактивни в инклузивни.

 Откъс от: Аджемоглу, Дарон, „Защо нациите се провалят?“, София, 2013, изд „Изток-Запад“

 

[1] Или чучхе: това е партийната идеология на Корейската работниче­ска партия. Основният принцип на идеологията е самоподдържането в икономическо, културно и военно отношение.

[2] Йозеф Алоис Шумпетер (1883-1950) е австрийски икономист, со­циолог и политолог, представител на Австрийската икономическа школа. Популяризира понятието „творческо разрушение“ в иконо­миката и понятието „елитарна демокрация“ в политологията.

[3] Англ. scramble for Africa: това е период на остра конкуренция меж­ду редица империалистически европейски държави за провеждане на изследвания и военни операции, целящи в крайна сметка да зав­ладеят нови територии в Африка. Конкуренцията се изостря през периода на новия колониализъм, особено след приемането на Гене­ралния акт на Берлинската конференция през 1885 г. Към 1902 г. ев­ропейските държави контролират 90% от територията на Африка. Колониалното разделяне на Африка завършва в началото на Първа­та световна война.

[4] През 1971 г. Мобуту преименува Конго на Заир, а столицата Леополдвил – на Киншаса. Приемат се ново знаме и герб. През следва- щата година се обявява кампания за „истински заирски национализъм“. Жителите на страната трябва да дават на децата си африкански имена; забранено им да носят европейски дрехи, а трябва да носят традиционните африкански туники (абакости: забавното е, че тази дума произлиза от френския лозунг „Долу костюмът“).

 

Дарон Аджемоглу е турски икономист от арменски произход, днес живеещ в САЩ. Понастоящем е професор по икономика в Масачузетския институт за технологии (MIT). Аджемоглу е сред десетте най-цитирани икономисти в света според Research Papers in Economics (RePEc).

Pin It

Прочетете още...

Революцията на мРНК

екип на списание „Шпигел“ 28 Юни, 2021 Hits: 4365
Според наблюдателите на пазара технологията…