Вилхелм Тел, символът
на швейцарската независимост.От Ирландия до Кипър, цяла Европа изглежда е блокирана от икономическа и политическа криза. Но в сърцето на континента има една малка област, в която цари спокойствие: Швейцария.

Тайната на Швейцария е в това, че тя е част от Европа – и заедно с това не е. От една страна, тя е подписала Шенгенското споразумение и чрез това отдава защитата на границите си на Европейския съюз. Има и договор за свободна търговия със страните от ЕС от 1972. Съответно, 60 % от износа й отива за ЕС, а 80 % от вноса идва от там. Тя е член на Областта за единни разплащания в евро (SEPA), която обединява европейската финансова индустрия, а валутата й е стабилно обвързана с еврото от 2011 г. В същото време обаче Швейцария не е типична част от континента: тя не принадлежи нито към Европейския съюз, нито към Еврозоната, така че осъществява фискалната си политика самостоятелно и си остава икономически и политически независима.

Средният път, който страната е избрала, е най-вероятното обяснение за това, че тя се справя толкова добре. Между 2007 и първото тримесечие от 2012 икономиката й растеше със стабилни два до три процента годишно, със скромно свиване от 1,9 процента на върха на кризата през 2009. Брутният й национален продукт също се сви леко през второто тримесечие на 2012, но се очаква да нарасне отново с повече от един процент през 2013. Освен това правителството на страната е невероятно стабилно. Базисният баланс между партиите в изпълнителния бранш си остава непроменен през последните 50 години.

Успехът на Швейцария се намира в остър контраст с трудностите, в които са изпаднали мнозина от съседите й, които все още се намират дълбоко в рецесия, изправени са пред дълбоки социални разцепления и имат правителства, които водят усилена борба, за да останат на власт. Дори само този факт би трябвало да превърне Швейцария в обект на международни изследвания. Но, поне до днес, това не е така. Светът само рядко говори за този заобиколен от суша „остров на блажените“ в средата на Европа. И, дори и да го прави, разговорите се въртят най-вече около проблематични банкови тайни или налагането на най-стриктните в света регулации върху компаниите, с чиито акции се търгува на борсата. Но Швейцария е много повече от това. Под сравнителния успех на страната е заложена уникална политическа система, някои елементи от която може би самата Европа би трябвало да възприеме.

В основата си, икономическите и политически проблеми на Европа произлизат от криза на легитимността. В Европа, общата икономическа зона и валута бяха създадени без съответстващо федерално правителство. А самият съюз контролира по-малко от два процента от общия Брутен национален продукт на 27-те страни-членки, което го прави до голяма степен неефективен. Националните правителства са запазили легитимността си, но са обвързани с един злополучен и непопулярен съюз. Както показаха скорошните италиански избори, европейците се чувстват в безизходица както поради прекомерната бюрокрация, така и поради властовия вакуум. Това, от своя страна, води до липса на доверие в традиционните партии и в институционалните политики.

Нищо от това обаче не се случва в Швейцария, която има свой собствен вид демокрация, поддържаща политиката, капитала и обществеността в постоянен разговор едни с други. Накратко, изпълнителната част от швейцарското правителство се състои не от президент и премиер-министър, а от нещо, което се нарича Федерален съвет, избиран от швейцарския парламент. Съветът се състои от седем члена, при което в него задължително трябва да бъдат представени всичките пет основни партии, плюс немския и френски езици. По този начин противостоенето между управляващата партия и опозицията отслабва, тъй като всички участват в изпълнителната власт.

Друга важна разлика е, че жителите на Швейцария, около осем милиона, са призовавани да гласуват най-малко по четири пъти годишно – и това само на национални избори. Честотата на гласуването се дължи на два факта: конституционните подобрения тук могат да бъдат доведени до вниманието на правителството чрез народни инициативи (условието е да се съберат 100,000 подписа в течение на 18 месеца), и всички конституционни промени подлежат на задължителни публични референдуми. Освен това швейцарските граждани могат да лансират референдум върху всяка част от законодателството чрез събиране на 50,000 подписа в течение на 100 дни. През последните няколко години швейцарските граждани са гласували по конституционни промени отнасящи се до: защитата срещу въоръжено насилие; въвеждането на професионални грижи за възрастни и хора с увреждания (managed care); защита срещу пасивното тютюнопушене; искането да се поставят на обществено гласуване договорите с други страни и правилото, че никой човек, работещ в някоя компания, не може да печели по-малко за година, отколкото печели за месец най-висшия мениджър в същата компания.

Продължителните политически разисквания са създали тук един рядко срещан баланс между граждани и правителство. Правителствените комисии са мотивирани да създават законодателство, което да премине през процеса на непосредствено изследване и обсъждане от страна на парламента и обществеността. А правителството прекарва сериозно количество време в комуникация, чието предназначение е да обяснява политическите му решения пред обществеността. Не е за учудване, че информационните усилия на властимащите са подложени на постоянно внимателно разглеждане: една активна част от обществеността изисква правителствените представители да се въздържат от кампании и да оставят хората да решават определени въпроси без опити за влияние от тяхна страна. По подобен начин, кампанийните разходи, особено от страна на различни търговски асоциации, се намират под внимателно наблюдение, а медиите, спонсорирани от публични фондации и по-широката общественост, засилват разбирането за все по-нарастващите неравенства при тези разходи. В добавка към това, швейцарските закони забраняват политическите реклами по телевизията и радиото. Разбира се, това все още не означава, че обществеността е перфектно информирана: въвеждането на безплатни вестници, натиска върху печатните медии и постепенния обрат към новините като забавление по телевизията – всички те са заплаха за качеството и разнообразието на информацията.

В резултат от особеностите на швейцарската политическа система, конституцията тук е обект на постоянни подобрения от страна на нейните граждани-автори. Без съмнение наблягането върху правото на швейцарската общественост да преработва конституцията в съгласие със собствените си представи от конкретния момент води от време на време до непоследователности във висшия закон, а понякога и до напрежения с международните закони за човешките права. Народни инициативи отдясно доведоха например до забраната за строеж на минарета в Швейцария (която е в противоречие с швейцарската конституционна гаранция за свобода на религията) и до нови правила, касаещи депортацията на чужденци, които са били осъдени за престъпления (за които се смята, че са в разрез с международните договори по човешките права). Конституционният съд, натоварен със задачата да отсъжда по такива несъответствия, демонстрира значително нежелание да се противопоставя на директната демокрация и застъпва за човешките права. През 1990 той все пак отмени волята на мъжете-гласоподаватели в един от кантоните, които многократно бяха се противопоставяли на правото на жените в кантона да гласуват. Оттогава насам обаче Върховният съд рядко е избирал подобен път, като например избегна да се намеси в решението против минаретата през 2009 година. От друга страна, манталитетът „обществеността е цар“ на моменти води тук до отслабване на усещането за върховенство на закона.

И все пак, ако се остави настрана напрежението между директната демокрация и конституционната държава, швейцарският вид управление е донесъл със себе си силно чувство за идентификация с политическата система. За разлика от други страни тук изборните урни рядко се използват като средство за протест срещу Берн.

И така, трябва ли останалата част от Европа да възприеме швейцарския модел? За да функционира едно правителство, то се нуждае от легитимност. Това се постига чрез включването на възможно най-голям брой гласове, както и политическа ефективност, която пък се постига когато общественото мнение действително играе роля при създаването на законодателство. Швейцария има добър рейтинг по скалата на ефективността. Тя се справя доста добре и по скалата на легитимността. Трансформацията на медийния ландшафт от последно време, включваща въвеждането на безплатни вестници за хора, които пътуват много между дома и работата си (доста голяма част от населението), както и усиленото влияние на други популистки медии, със сигурност има своята цена, но страната страда далеч по-малко от липса на легитимност, отколкото това се случва в други европейски страни.

Някои елементи на швейцарския модел вероятно не биха могли да бъдат пренесени в останалата част от Европа. Швейцария е сравнително малка и се състои от население, което е етнически и културно хомогенно. (Всъщност хомогенността се е увеличила доста през последните 150 години, тъй като различните вероизповедания и езиковите култури в страната – френска, немска и италианска – са се смесили до голяма степен). Освен това страната печели много от факта, че е заела някои от най-печелившите ниши в световната икономика, като например фармацевтичната индустрия, металите, часовниците и селскостопанските продукти. Благодарение на тези индустрии социалната държава и образователната система са добре финансирани. Европейският съюз като цяло няма никое от тези предимства. Но в Швейцария има четири официални езика и силно противоречие между селото и града по множество политически въпроси, особено що се касае до имиграцията, интеграцията и културното разнообразие.

Швейцарската система предлага четири основни урока за европейския проект. Първо, малкото е хубаво. Швейцарското наблягане върху административна автономия за различните кантони би могло да послужи като модел за европейските региони. Начинът, по който Швейцария третира четирите си езика и съответстващите им етноси е пример за единството в разнообразието, което търси Европа. Второ, директните и чести обръщания към волята на широката общественост правят управлението по-леко. Европа се нуждае от драматично подобрение на отношенията между управлението и хората, ако би желала да избегне по-нататъшната загуба на обществено доверие. Трето, директните обръщания не само правят управлението по-леко, но и карат гражданите да се чувстват по-отговорни за работата на правителството и по-склонни да участват в нея. Четвърто, успехът в един взаимносвързан свят като нашия зависи от баланса между интеграция и автономия. Швейцария има успех, защото се е интегрирала в Европа, но е запазила автономията си. На нивото на цяла Европа това би означавало да се отстъпи от идеята за пълна интеграция и да се прояви по-голяма склонност към полумерки, какъвто е случая в Швейцария – ако не като окончателно решение, то със сигурност като възможен път във времена на криза и преход.

С други думи, Швейцария би могла да бъде модел за потенциалните Съединени европейски щати, които различни политически коментатори, като например политическите теоретици Юрген Хабермас и Умберто Еко, политиците Франсоа Оланд, Марио Монти и Ангела Меркел, считат за необходими за преодоляване на европейската криза. На над-национално ниво швейцарският модел би създал политически съюз без хомогенизация на културите, идентичностите и законите. ЕС би могъл да бъде управляван от съвет като швейцарския, без единичен лидер. Вместо управление отгоре – намиращо се на светлинни години разстояние от европейските граждани – правителствата биха могли да отправят колкото е възможно повече въпроси за процес на общо гласуване от страна на европейските граждани от всичките 27 страни-членки. Такова допитване би насърчило чувствата на общност, споделена съдба и обща идентичност. То би подпомогнало и оформянето на по-конкретна, споделена историческа памет. Ако швейцарската стабилност, мир и благоденствие са целта, то е време за Европа да вземе присърце модела на тази страна.

Източник

Роланд Бенедиктер е професор по мултидисциплинарен политически анализ в центъра Орфалеа, Калифорнийски университет в Санта Барбара.