От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 07 Kiev Bombing

 

Как да се подготвим за непредвидена ескалация

Войната в Украйна скоро ще навлезе в шестия си месец. При всички разговори за това, че Русия е пресякла червените линии на Запада с поведението си във войната и че Западът е пресякъл червените линии на Русия с военната си помощ за Украйна, истинските червени линии все още не са нарушени. В началото на войната и двете страни определиха набор от невидими правила – негласни, но все пак реални. Те включват приемането от страна на Русия на съюзнически доставки на тежко въоръжение и разузнавателна подкрепа за Украйна, но не и използването на западни войски. Те включват и неохотното приемане от страна на западните държави на руските конвенционални военни действия в границите на Украйна (макар и тези държави да желаят да видят Москва победена), стига конфликтът да не доведе до използване на оръжия за масово унищожение. Засега тези невидими правила продължават да функционират, което е доказателство, че нито президентът на САЩ Джо Байдън, нито руският президент Владимир Путин искат по-широка война.

И все пак една по-широка война със сигурност е възможна. В края на краищата никой международен механизъм не контролира конфликта. Организацията на обединените нации е периферна, а Европейският съюз не е безпристрастен. Съединените щати не са в състояние да прекратят войната при своите условия, същото важи за Русия и Украйна. Разговорите между Киев и Москва се провалиха и въпреки продължаващите усилия за смекчаване на конфликта, от 24 февруари, когато започна войната, не е имало американско-руска дипломация, за която да си струва да се говори. Ако към това се прибавят размерът и сложността на конфликта, броят на участващите държави и използваните нови технологии, сместа става потенциално токсична.

Следователно споделеното желание на Путин и Байдън да се избегне по-широка война не е гаранция, че войната ще бъде ограничена. Конфликтът може да излезе извън контрол дори и ако никоя от страните не вземе съзнателно решение за ескалация или използване на ядрени оръжия. И въпреки че е малко вероятно, ядрената атака все още е в сферата на възможностите, като се има предвид руският капацитет и непрозрачността на действителната ядрена доктрина на Москва. Всъщност една случайна ескалация може да бъде дори по-страшна от преднамерената, тъй като последната съдържа в себе си възможността и за преднамерена де-ескалация. В края на краищата, по-лесно е да се обърне една волево избрана траектория, отколкото такава, която се развива по собствена воля.

Студената война може да бъде полезен ориентир за това какво се крие зад хоризонта. Като се има предвид продължителността на този конфликт и погрешността на политическите и военните лидери и от двете страни, забележително е, че американско-съветската конфронтация приключи по мирен начин. Но зад светлото чудо на оцеляването на човечеството в ядрената епоха се крият тъмните ъгли на близката конфронтация и епизодичните ескалации, характерни за втората половина на ХХ век. Войната в Украйна вероятно ще следва този модел – тя най-вероятно ще включва фази, в които цялостната конфронтация е добре управлявана, последвани от такива, в които конфликтът се засилва рязко и анархично. Политиците и дипломатите от двете страни на Атлантическия океан трябва да се подготвят за този сценарий още по-усърдно, отколкото се подготвят за перспективата за планирана ескалация. Мъглата на войната, която се сгъстява от бързината и ненадеждността на социалните медии, е реална. Тя може да замъгли и най-добре замислените стратегии.

Червени линии

Байдън е категоричен, че няма да отиде в Украйна. Той няма да се намеси пряко. Няма да санкционира участието на НАТО в конфликта. Няма да диктува на Украйна военни цели, които да са по-максималистични (или минималистични) от онези, определени в Киев. И въпреки че Съединените щати доставят огромно количество оборудване на Украйна, Байдън подчерта разграничението между самозащитата на Украйна, към която Вашингтон е недвусмислено ангажиран, и украинските удари по самата Русия. Военната подкрепа за Украйна е калибрирана по този начин. Байдън иска Украйна да победи при своите условия и на своята територия. Той очевидно не иска това да се превърне в регионална война и дори използва статия в New York Times, за да съобщи тези цели на Москва.


Small Ad GF 1

Путин е по-двусмислен – той обещава „последствия“ от съюзническата военна помощ. Руската пропаганда редовно се застъпва за настъпление към Берлин или за ядрени атаки срещу Лондон. Колкото и да са пресилени, подобни послания създават в Кремъл и руското общество някакво усещане за позволеност. През юни, в разгара на спор относно доставката на стоки за Калининград, руски анклав, отделен от континентална Русия, Путин заплаши Литва с неуточнени наказателни мерки. Литва е член на НАТО и едно руско нападение би предизвикало пряк военен конфликт. На други места Путин би могъл да подготви или да използва кризи на Балканите, за да засили позициите на Русия – да извърши преврат, да се ангажира с паравоенна дейност или да предприеме открито нахлуване. Друг риск представляват мащабните кибератаки срещу критични инфраструктури в Европа и Съединените щати. Ако те се случат, Съединените щати и други страни вероятно ще отвърнат на удара и ще започнат нова глава във войната.

Част от реторичната двусмисленост на Путин е блъфиране. Той не може да си позволи по-широка война. Макар че Русия вероятно разполага с пари, за да продължи политиката си на смяна на режима в Украйна, руската армия има огромен недостиг на човешки ресурси – и това е пряко следствие от разрушителния първоначален военен план на Путин. Всеки допълнителен конфликт, особено срещу добре оборудвани сили на НАТО, ще задълбочи тези проблеми. На теория Путин и Байдън могат да се срещнат по средата на пътя. Тъй като са на едно мнение, че не искат по-голям пожар, те имат стимули да спазват невидимите правила на войната.

Нова Студена война?

С придържането си към невидимите правила Путин и Байдън са възстановили една важна динамика от времената на Студената война. През втората половина на ХХ в. Съединените щати и Съветският съюз никога не се споразумяха официално за това как да водят войни чрез посредници. Така например нито една от страните не установи базисни правила за Корейската война – първият горещ конфликт от ерата на Студената война. Вместо това в продължение на почти четири десетилетия двете страни импровизираха по пътя към устойчив начин на правене на бизнес. Съществуваше позволеното: взаимно разобличаване, културно и идеологическо съперничество, шпионаж, активни мерки като пропаганда и дезинформационни кампании, стремеж към сфери на влияние, намеса във вътрешната политика на други държави и подкрепа за противниците на другата страна в мир и война (обикновено подсладена от степени на правдоподобно отричане). Имаше и недопустими неща: преки военни сблъсъци и използване на ядрени оръжия.

Можем само да гадаем какви са днешните невидими правила. За западните държави най-важното изглежда е да не допускат униформените си войници да участват във войната. Отклонявайки се от етикета на Студената война, Съединените щати се отказаха от правдоподобното отричане, което култивираха, докато подкрепяха афганистанските муджахидини в борбата им срещу съветските сили през 80-те години. В Украйна Вашингтон и неговите съюзници открито предоставиха на украинската армия тежки оръжия, военно обучение извън Украйна и обмен на разузнавателна информация за идентифициране на цели. От своя страна Русия не е атакувала оръжейни конвои, насочени към Украйна, докато те все още са на територията на НАТО. Русия не е нарушила и постоянния поток от американски и съюзнически политически лидери към Киев, които трябва да пътуват през страна, в която се води война. Подобна сдържаност би била немислима по време на Втората световна война, но е типична за Студената война.

Вървене по ръба

Какво би могло да застраши невидимите правила, които са установили Съединените щати и Русия? Една от възможностите е чиста случайност. Другата е цикъл от събития, който „изисква“ ескалация. Със сигурност тези възможности могат да се слеят и една-единствена случайност може да стане повод за ескалация – както понякога се случваше по време на Студената война.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Да разгледаме Кубинската ракетна криза. Твърде често отбелязвана като пример за хладнокръвието на президента на САЩ Джон Ф. Кенеди, през 1962 г. сблъсъкът между Москва и Вашингтон относно съветските ядрени ракети в Куба почти завършва с катастрофа. Съветският премиер Никита Хрушчов прекалява; кубинският президент Фидел Кастро е прекалено ревностен; Кенеди има късмет да намери работещо решение – размяна на премахването на американските ракети в Турция срещу премахването на съветските ракети в Куба. Единственият механизъм, който деескалира кризата, е способността на Хрушчов и Кенеди да общуват и да намерят общ език – един наистина скромен механизъм. По-късно, през 1983 г., в атмосфера на високо напрежение по време на Студената война, Съветският съюз погрешно възприема учението на НАТО „Able Archer“, симулиращо ескалация на конфликта, като реална ядрена атака и е близо до нанасянето на катастрофален ответен удар. За пореден път невидимите правила на Студената война се оказват близо до това да не сработят. Може би предотвратяването на два такива катаклизма не е лошо за 40-годишен конфликт. А може би два са прекалено много.

Войната в Украйна е също толкова предразположена към инциденти. Днес опасенията са предимно на руска страна. Невидимите правила на войната може би са напълно ясни на Путин, но не толкова на неговите командири, много от които се сблъскват с разочарованието от неуспехите на бойното поле, проблемите с оборудването, недостатъчния човешки ресурс и украинската армия, която се сражава умело и решително. Авантюризмът им може да насърчи въздушен или ракетен удар извън Украйна – например, за да се спре преминаването на оръжия в Украйна. Това, разбира се, би било руско нападение срещу държава – членка на НАТО, и то не защото Кремъл директно е направил рискован избор. Рискът, разбира се, е, че Вашингтон ще изтълкува подобна атака като ескалация, насочена от Кремъл. След като е основал цялата си война на увъртания, Путин може да няма надеждни средства да промени това тълкуване и да няма възможност или желание да съобщи за грешка. При такъв сценарий войната между Русия и НАТО би била неизбежна.

Един поучителен пример за интерпретация и реакция идва от 2014 г. През юли същата година контролираните от Русия сепаратисти в Източна Украйна свалиха граждански самолет, полет MH17 на Малайзийските авиолинии, с ракета земя-въздух „Бук“, в резултат на което загинаха 298 души – предимно холандски граждани. Вместо да съобщи за грешката чрез своите пълномощници или да запази мълчание, Москва се ангажира с абсурдни твърдения и дезинформация – излагайки десетки противоречиви обяснения. Този инцидент не надхвърли рамките на словесната война, тъй като конфликтът в Украйна все още беше локален и ограничен по мащаб. Възмутената Нидерландия никога не е обмисляла военни действия. Подобно стечение на обстоятелствата обаче може да има различен резултат днес. За разлика от 2014 г. днес ще има огромен натиск върху НАТО да предприеме нещо и много вече изнервени държави биха могли да изтълкуват нападението като знак, че Русия разширява войната си.

Както подчертава този пример, пропагандата на Москва допринася за объркването на войната. Под влиянието на Кремъл руските медии последователно характеризират войната от 2022 г. като конфликт между Русия и Запада, като риторично вървят към пропастта на една по-широка война. Например, когато Литва заплаши да блокира стоките, които отиват в Калининград, официалната реторика на Русия беше войнствена, почти като че ли Путин поставяше ултиматум. Най-вероятно той просто се е държал позитивно пред руската публика. Въпреки че и двете страни в крайна сметка потушиха кризата, опитът на Русия да поддържа конфликта в бавно кипене чрез вътрешна пропаганда е капан, в който Кремъл може да се хване в крайна сметка.

Друг вид инцидент може да се случи от украинска страна. Докато нанасят удари по военни цели в Русия, украинските военни може да се преценят погрешно и да ударят голяма гражданска цел в Русия. Това очевидно е нещо, което Москва прави без никакви угризения в самата Украйна, където руските ракетни атаки постоянно убиват цивилни граждани – включително деца и възрастни хора. Все пак Кремъл би могъл да използва украинска атака, особено с оръжия, доставени отвън, като претекст за ответни действия срещу съюзнически военни доставки в непосредствена близост до или дори на територията на НАТО. Путин вероятно ще предположи, че западните държави подкрепят украинската атака, както предположи, че въстанието на Майдана през 2014 г., което доведе до свалянето на подкрепяния от Русия украински президент Виктор Янукович, е било заговор на ЦРУ. Само смекчаването на конфликта, при липса на комуникация на високо равнище между Москва и Вашингтон, може да се окаже недостатъчно за отпушване на кризата.

И накрая, един непреднамерен цикъл на ескалация, наподобяващ Кубинската ракетна криза, може да се разрасне в регионална или световна война. Въпреки мирното си разрешаване, кризата от 1962 г. е поучителна история. Хрушчов не успя да предвиди силната реакция на Кенеди, отчасти защото не очакваше Вашингтон да открие ракетите, преди те да са напълно готови. Той погрешно е сметнал, че може да изпревари Кенеди чрез тайни, късмет и блъфиране. Путин може и да не е толкова непостоянен, колкото Хрушчов, но вече показа, че не може да разчете украинската политика, военните възможности и морала. От гордост или от ярост той може да стигне до заключението, че единственият му път напред е да увеличи залога, като драматично ескалира войната като начин да притисне западните държави и да ги изплаши веднъж завинаги. Той може да не предвиди реакцията, която това ще предизвика в Съединените щати и техните съюзници. В такъв случай, подобно на Хрушчов, Путин ще бъде изправен пред мъчително решение. Да увеличи още повече залога или да отстъпи.

Лесни отговори няма

Въпреки тези рискове, изучаваното търпение и спокойствие могат да предпазят конфликта в Украйна от излизане извън контрол. Успехът във войната оправдава решителните действия и бързината, но сложността на войната може да оправдае и бавния ход. В случай на инцидент – руски военен акт срещу държава извън Украйна, да речем, макар и не по заповед на Путин – за Вашингтон и неговите съюзници ще бъде от решаващо значение да прегледат внимателно ситуацията. Може да е трудно да се намерят доказателства, но реакцията на САЩ трябва да бъде съобразена с разумната логика, а не непременно с логиката на „око за око“. В противен случай може да се окаже невъзможно за която и да е от страните да преобърне ненужния цикъл на ескалация.

Западните държави не могат да избавят Путин от изкушението да разшири конфликта. Само той може да направи това, а досега Съединените щати са действали предпазливо. Вашингтон е създал канали за смекчаване на военните конфликти, които послужиха добре и на двете страни в Сирия. Надявам се, че те ще продължат да го правят и в Украйна. Съединените щати трябва отново и отново да напомнят на себе си и на своите съюзници за залозите от нежелана ескалация и за необходимостта да виждат руските реторични провокации такива, каквито са. Най-добрият отговор на троленето (нещо, което Путин обича да прави), е да бъде игнорирано. Същото трябва да важи и за неговите ядрени заплахи. Не винаги е необходимо да се противодейства на словесната грозота. Тя може да бъде стратегически игнорирана.

Няма универсално решение за избягване на по-широка война. Разговорите, преговорите и дипломацията няма да свършат работа. Путин може да бъде сдържан само чрез прилагане на сила, а прилагането на сила никога не е лишено от рискове. Първата стъпка към добрата дългосрочна политика е да се признае новостта на този момент: голяма война, която вероятно ще продължи с години, тлееща в сърцето на една международна система, приближаваща се към анархия. Възпитани да следват правилата на либералния международен ред, съюзническите политици и дипломати сега трябва да се научат да се ориентират в отсъствието на ред.

Колкото по-малко апокалиптична е перспективата на Вашингтон и неговите съюзници, толкова по-добре. Съединените щати и Русия не са на прага на Трета световна война. Не всеки ход е екзистенциален. Руската армия страда от безбройни и все по-големи ограничения, докато войната в Украйна постоянно ще разкрива нови, несигурни, тревожни и плашещи непредвидени обстоятелства. Светът ще трябва да се научи да живее с нея. Кубинската ракетна криза продължи 13 дни. Кризата, породена от войната в Украйна, ще продължи още дълго време.

 

Liana FixЛиана Фикс е програмен директор в отдел „Международни отношения“ на фондация „Кьорбер“, а преди това е била стипендиант-резидент в Германския фонд „Маршал“ на САЩ.

 

 

 

Източник

 

Майкъл Кимидж е професор по история в Католическия университет в Америка и гостуващ стипендиант в Германския фонд „Маршал“. От 2014 г. до 2016 г. е член на екипа за политическо планиране в Държавния департамент на САЩ, където отговаря за ресора „Русия/Украйна“.

Pin It

Прочетете още...