Общност против общество в Европа[1]
Преди тридесет години мнозина европейци виждаха в мултикултурализма – тоест идеята за едно включващо всички, разнообразно общество – отговор на социалните проблеми в Европа. Днес все повече от тях го считат за тяхна причина. Това разбиране на нещата накара някои от утвърдените политици, сред тях британският премиер-министър Дейвид Камерън и германската канцлерка Ангела Меркел, публично да отрекат мултикултурализма и да се произнесат против неговите опасности. А това подхрани успехите на крайно десните партии и популистки-настроени политици из цяла Европа – от Партията на свободата в Холандия до Националния фронт във Франция. В най-екстремните случаи това послужи като вдъхновение за отвратителни актове на насилие, като масовото убийство, извършено от Андерс Брейвик на норвежкия остров Утоя през юли 2011.
Но как точно се е получила тази трансформация? Според критиците на мултикултурализма, Европа е допуснала прекомерна имиграция без да изисква достатъчно много интеграция – неудачно решение, в резултат на което социалното сцепление е ерозирало, националните идентичности са били подкопани, а общественото доверие – силно понижено. Защитниците на мултикултурализма, от друга страна, отговарят, че проблемът е не в прекомерното разнообразие, а в прекомерния расизъм.
Но истината за мултикултурализма е далеч по-комплексна от онова, което всяка от двете страни би се съгласила да приеме, а дебатите около него често са се превръщали в софистика. Мултикултурализмът се е превърнал днес в чучело, използвано за представяне на други социални и политически въпроси: имиграция, идентичност, политическо разочарование, упадък на работническата класа. Нещо повече – различните [европейски] страни са вървели по много различни пътища. Великобритания се е опитвала да предостави на различните общности еднакво участие в политическата система. Германия е окуражавала имигрантите да живеят по свои собствени, обособени начини, вместо да им даде гражданство. А Франция просто е отхвърлила мултикултурните политики, предпочитайки [традиционните си] асимилационни подходи. Специфичните резултати също са много различни: във Великобритания се стигна до общностно насилие; в Германия турските общности се изолират все повече от основното общество; във Франция отношенията между властите и северноафриканските общности са силно експлозивни. Навсякъде обаче основните последствия са едни и същи: фрагментирани общества, отчуждени малцинства и гневни граждани.
Като политически инструмент мултикултурализмът е функционирал не само като отговор на многообразието, а също и като средство за ограничаването му. А това разбиране разкрива определен парадокс. Мултикултурните политики приемат като даденост, че обществата са многообразни, но пък имплицитно допускат, че това многообразие приключва по границите на малцинствените общности. Те се опитват да институционализират разнообразието, като поставят хората в етнически и културни кутийки – например една-единствена, хомогенна мюсюлманска общност – и определят нуждите и правата им в съответствие с това. Такива политики, с други думи, само са спомогнали за създаването на самите онези разделения, за чието управляване са били предназначени.
Митът за разнообразието
Разчепкването на многобройните нишки в мултикултурния дебат изисква на първо място разбиране на самото понятие. Терминът „мултикултурен“ се е утвърдил като дефиниращ както [разбирането за] едно особено разнообразно общество (обикновено в резултат от имиграция), така и политиките, необходими за управляването на такова общество. Той, следователно, включва както описание на обществото, така и предписание за начините, по които то трябва да се направлява. Приравняването на двете неща – възприемания проблем и предполагаемото решение – е нещото, което затяга възела в ядрото на дебата. А разплитането на този възел изисква внимателно оценяване и на двете.
Както привържениците, така и критиците на мултикултурализма широко приемат предпоставката, че масовата имиграция е трансформирала европейските общества, като ги е направила по-разнообразни. До известна степен това изглежда очевидно само по себе си. Днес Германия е втората по популярност имигрантска дестинация, след Съединените щати. През 2013 повече от десет милиона души, или малко над 12 процента от населението, са били родени в чужбина. В Австрия тази цифра е 16 процента; в Швеция, 15 процента; а във Франция и Великобритания, около 12 процента. Но, ако бъде разгледано от историческа перспектива, твърдението, че тези страни днес са по-плуралистични от всякога, не е чак толкова праволинейно, колкото може би изглежда. Европейските общества от деветнадесети век може и да изглеждат хомогенни от днешна гледна точка, но това изобщо не е начинът, по който самите те са виждали себе си по онова време.
Да разгледаме например Франция. През годините на Френската революция само половината от населението е говорела френски език, и само около 12 процента са го говорели правилно. Както показва историкът Йожен Вебер, модернизацията и унификацията на Франция в годините след Революцията е изисквала травматичен и продължителен процес на културна, образователна, политическа и икономическа самоколонизация. Тези усилия са създали модерната френска държава и са породили представите за френското (и европейско) превъзходство над не-европейските култури. Но заедно с това те са усилили усещането за степента, до която по-голямата част от населението е била все още социално и културно различна [от ядрото на „френскостта“]. В реч пред Медико-психологическото общество от Париж през 1857, християн-социалистът Филип Буше се пита как е могло да се случи така, че „вътре в общество като нашето да се оформят раси – и то не една, а няколко – мизерни, непълноценни и унижавани до такава степен, че могат да бъдат класифицирани като намиращи се далеч по-ниско от най-низшите дивашки раси, тъй като непълноценността им е понякога нелечима“. А „расите“, които навяват такъв страх на Буше, са не имигранти от Африка или Азия, а селското беднячество във Франция.
През Викторианската ера множество британци също са виждали в градската работническа класа и селското беднячество своя „друг“. Една забележка, описваща работническата класа от източно-лондонския квартал Бетнал Грийн, излязла в един от броевете на The Saturday Review от 1864 (широко четен по онова време либерален вестник), е типична за представите на викторианската средна класа. „Бедняците от Бетнал Грийн“, се обяснява в бележката, били „обособена каста, раса, за която не знаем нищо, чиито животи са от напълно различно естество в сравнение с нашите; хора, с които нямаме никакви допирни точки“. Същото било до голяма степен валидно, внушава статията, и за „голяма част от селското беднячество“. И макар че различията между роби и господари са се считали за „по-крещящи“ от онези между състоятелни хора и бедняци, те все пак предлагали „доста точно сравнение“; в действителност различията били толкова фундаментални, че предотвратявали „всичко, наподобяващо някакъв вид контакт или дружелюбно отношение“.
В наши дни Бетнал Грийн е сърцето на бангладешката общност в Източен Лондон. Мнозина белокожи британци виждат в жителите му новите бедняци от Бетнал Грийн – културно и расово различни от самите тях. Но днес само хора от политическите крайности биха сравнявали различията между белите британци и техните бангладешки съседи с онези между господари и роби. Социалните и културни различия между един викториански джентълмен или собственик на фабрика, от една страна, и някой селски ратай или фабричен работник, от друга, са били в действителност далеч по-големи от онези между един бял жител и жител от бангладешки произход в наши дни. Колкото и да виждат себе си като различни, едно 16-годишно момче от бангладешки произход, живеещо в Бетнал Грийн, и някое бяло 16-годишно момче, най-вероятно носят едни и същи дрехи, слушат една и съща музика и са фенове на един и същи футболен клуб. Супермаркетът, спортната площадка и Интернет ги свързват един с друг, като създават набор от преживявания и културни практики, далеч по-общи от ония от миналото.
Подобна историческа амнезия подкопава и дискусиите около имиграцията. Много критици на мултикултурализма твърдят, че имиграцията в Европа днес е по-различна от онези от миналите времена. В книгата си Размишления върху революцията в Европа журналистът Кристофър Колдуел твърди, че преди Втората световна война имигрантите в европейските страни са идвали почти само от континента, а следователно са се асимилирали лесно. „Да се използва думата имиграция за описване на вътрешно-европейските движения“, казва Колдуел, „едва ли има повече смисъл от това да се описва някой нюйоркчанин като ‚имигрант‘ в Калифорния“. Според него предвоенната имиграция между европейските нации се е различавала [съществено] от следвоенната имиграция, идеща от места извън Европа, тъй като „имиграцията от съседни страни не предизвиква най-тревожните имиграционни въпроси, като например ‚Колко добре ще се аклиматизират?‘, ‚Наистина ли желаят да се асимилират?“ и, повече от всичко останало, ‚Кои са реалните им лоялности?‘“
Но именно това са въпросите, с които са били пресрещани и имигрантите от предвоенните години. Както пише изследователят Макс Силвърман, идеята, че Франция е асимилирала с лекота имигрантите от други европейски части преди Втората световна война е „ретроспективна илюзия“. А това се отнася до голяма степен и за Великобритания. През 1903 Кралската комисия по чуждата имиграция изказва страхове, че пришълците във Великобритания ще бъдат склонни да живеят „според традициите, навиците и нравите си“. Имало е също грижи, както се изразява вестникарският редактор Дж. Л. Силвър, че „дебилните, болнави и зли продукти на Европа“ биха могли да се „присадят към английския щам“. Първият имиграционен закон в страната, Актът за чужденците от 1905, е бил предназначен основно да ограничи притока на европейски евреи. Без такъв закон, твърди по онова време тогавашният министър-председател Артур Балфур, британската „националност не би била същата, а и не би била националността, от която бихме желали да произлизат наследниците ни през идещите епохи“. Приликите с днешните безпокойства са несъмнени.
Расата над всичко
Дали днешна Европа е наистина по-плуралистична отколкото е била през деветнадесети век си остава нещо спорно, но е несъмнен факт, че европейците я възприемат като по-разнообразна. Това се дължи до голяма степен на промяната в начините, по които хората определят социалните различия. Преди век и половина класата е била далеч по-важна като рамка за разбиране на социалните взаимоотношения. Колкото и трудно да е човек да си представи това днес, много хора по онова време са възприемали расовите разграничения не в смисъла на различия в цвета на кожата, а такива в класата и социалното положение. Повечето мислители от деветнадесети век са били загрижени не толкова за чужденците, пресичащи границите на страните им, колкото за онези, обитаващи тъмните пространства вътре в тях.
През последните няколко десетилетия класата е изгубила важността си в Европа – както като политическа категория, така и като отличителен белег на социална идентичност. В същото време културата се превръща все повече в централното средство, чрез което хората възприемат социалните различия. Това изместване отразява по-широки тенденции. Идеологическите разделения, които са характеризирали политиката през по-голямата част от последните 200 години са намалели, а старите разграничения между ляво и дясно вече са по-малко смислени. Тъй като работническите класи са изгубили икономическата си и политическа мощ, професионалните организации и колективистичните идеологии са западнали. Пазарът, междувременно, се е разширил и обхванал почти всяка дреболия от социалния живот. А институциите, които традиционно са свързвали коренно различни индивиди – от професионалните съюзи до църквата – са изгубили значението си в обществения живот.
В резултат на всичко това европейците са започнали да виждат себе си и социалните си принадлежности по един по-различен начин. Те все повече определят социалната солидарност не от гледна точка на политически понятия, а по-скоро в отношение към неща като етнически произход, култура или вяра. И са загрижени по-малко за вида общество, което биха искали да изградят, отколкото за общността, към която принадлежат. Тези две сфери са, разбира се, тясно свързани и всяко усещане за социална идентичност трябва да се съобразява и с двете. Но тъй като идеологическият спектър се е стеснил, а механизмите за промяна са отслабнали, то политиката на идеологията е отстъпила място на политиката на идентичността. Именно на фона на всичко това европейците са започнали да виждат родните си места като прекалено, дори невъзможно разнообразни – и са формулирали начини, в съответствие с които реагират.
Под моя чадър
Описвайки съвременните европейски общества като изключително разнообразни, мултикултурализмът очевидно греши. Но какво да кажем за неговите предписания по отношение на начините, по които би трябвало да се управлява това предполагаемо многообразие? В хода на последните три десетилетия множество европейски нации са възприемали мултикултурни политики, но по силно различни начини. Сравнението между само два от тези случаи – онези на Великобритания и Германия – и разбирането на общото между тях, може да ни разкрие много неща за самия мултикултурализъм.
Един от най-широко разпространените митове в европейската политика е, че правителствата са възприели мултикултурни политики защото малцинствата са искали да утвърдят спецификите си. Макар че въпросите на културната асимилация със сигурност са занимавали усилено политическите елити, те не са (поне доскоро) занимавали и самите имигранти. Когато през късните 1940 и 1950 години във Великобритания са започнали да пристигат големи имигрантски маси от Карибите, Индия и Пакистан, за да запълнят недостига от работна ръка, британските чиновници са се страхували, че това може да подкопае усещането за идентичност на страната. Според предупреждението, изказано в един правителствен доклад от 1953, „Една голяма цветнокожа общност като забележима черта на нашия социален живот би отслабила… понятието за Англия или Великобритания, към което хората от британски произход из цялата Британска общност са привързани“.
Имигрантите донасят със себе си традиции и нрави от родните си места, с които често се гордеят много. Но те рядко са загрижени за запазване на културните си различия, нито пък като цяло са склонни да гледат на културата като на политически въпрос. Онова, което ги тревожи е не желанието да бъдат третирани по различен начин, а фактът, че са третирани така. Расизмът и неравенството, а не религията и етническият произход, са нещата, които съставляват основните им грижи. През следващите десетилетия едно ново поколение от чернокожи и азиатски активисти, оформящи групи като Азиатското младежко движение и колектива „Расата днес“, реагират срещу тези неприятности, като организират стачки и протести, чрез които се противопоставят на дискриминацията по работните места, депортациите и полицейското насилие. Тези усилия достигат експлозивен връх в серията от бунтове, които разтърсиха вътрешните градове на Великобритания през късните 1970 и ранните 1980 години.
В този момент британските власти осъзнават, че ако на малцинствените общности не бъде дадена възможност за политическо участие в системата, напреженията ще продължат да подкопават стабилността в градовете. Именно в този контекст се появяват мултикултурните политики. Държавата, както на национално, така и на местно равнище, въвежда нова стратегия за привличане на чернокожите и азиатски общности в основното русло на политическия процес, чрез назначаване на определени организации или общностни водачи като представители на техните интереси. По същество този проект дефинира отново понятията за расизъм и неравенство. Расизмът в този момент започва да означава не просто отказ на равни права, а също и на правото на различност. А равенството пък вече се състои не просто в притежаването на права, надхвърлящи расата, етническия произход, културата и вярата; то означава утвърждаването на различни права поради тези фактори.
Нека разгледаме случая с Бирмингам, втория по големина град във Великобритания. През 1985 тамошният квартал Хандсуърт е потопен в бунтове, разпалени от яростен гняв срещу бедността, безработицата и особено полицейското насилие. Двама души са убити, десетки са ранени в резултат на насилието. След безредиците градският съвет се опитва да привлече малцинствата чрез създаването на така наречените „чадърни групи“ – организации, от които се очаква да представляват и защитават членовете си по въпросите на градските политики. Тези общности решават какви са потребностите на всяка общност, как и сред кои хора ще бъдат разпределяни [финансовите] средства и по какви начини ще бъде разпределяна политическата власт. По същество те се превръщат в представители на своего рода малки етнически владичества.
Градският съвет се е надявал да привлече малцинствата към [направляването на] демократическия процес, но всъщност групите се борят за определяне на своите индивидуални и колективни мандати. Някои от тях, като Движението на хората от африкански и карибски произход, представляват етнически групи, докато други, като Съвета на ръководените от чернокожи хора църкви, са и религиозни. Разнообразието сред групите е също толкова голямо, както и онова вътре в тях; например не всички хора, за които се предполага да бъдат представяни от Консултативния комитет на бангладешките ислямски проекти, са еднакво религиозни. Но планът на градския съвет по същество причислява всеки член на дадено малцинство към една точно определена малцинствена група, определя потребностите на всяка група като цяло и поставя различните организации в състояние на конкуренция за градските ресурси. А всеки човек, който се чувства извън рамките на тези определени общности, е по същество напълно изключен от мултикултурния процес.
Проблемът с политиките на Бирмингам, отбелязан през 2005 от Джой Уормингтън, директорка на Бирмингамското партньорство за расово действие (BRAP, благотворителна организация, целяща намаляване на неравенството) е, че те „обикновено подчертаваха етническия произход като ключов елемент за постигане на привилегии“. [С други думи], тук е станало нещо нормално да се разпределят ресурси според етнически или религиозни признаци. И така, вместо да мислят за това как да посрещнат потребностите на хората или да разпределят ресурсите справедливо, организациите са принудени да мислят за разпределение на етническата принадлежност. Последствията от всичко това са катастрофални. През октомври 2005, две десетилетия след първоначалните бунтове от Хандсуърт, избухва насилие в съседния квартал Лоузълс. През 1985 по улиците излизат заедно азиатски, чернокожи и бели демонстранти, за да протестират срещу бедността, безработицата и полицейското насилие. През 2005 битките вече са между чернокожи и азиатци. Като искра е послужила мълвата – неподкрепена от нищо – че група азиатски мъже са изнасилили ямаиканско момиче. Насилието продължава цял един уикенд.
Но защо две общности, които са се борили рамо до рамо през 1985, се бият едни срещу други през 2005? Отговорът се открива най-вече в мултикултурните политики на Бирмингам. Както се отбелязва в едно академично изследване на бирмингамските политики, „Моделът на ангажимент [с проблемите на малцинствата] чрез ‚чадърните групи‘ обикновено води до това, че се стига до конкуренция за ресурси между BME [чернокожите и други малцинствени групи]. Вместо да се определят най-наложителните нужди и да се подчертае необходимостта от между-общностна съвместна работа, различните ‚чадърни групи‘ по принцип се опитват единствено да преследват собствените си интереси“.
Политиките на съвета, с други думи, не само обвързват хората още по-тясно с определени [малцинствени] идентичности, но и ги водят до страх и омраза към други групи, като техни конкуренти в борбата за власт и влияние. Идентичността на даден индивид тук трябва да бъде утвърдена като различна от идентичностите на индивидите от други групи: да бъдеш бангладешец в Бирмингам означава също и да не си ирландец, да не си сикх, да не си афро-карибец. Следствието от това е появата на нещо, което икономистът Амартия Сен нарича „плуралистичен монокултурализъм“ – политика, основаваща се на мита, че обществото е съставено от различни, еднородни култури, които се стремят да се избягват взаимно. Резултатът в Бирмингам е, че разделенията между чернокожите и азиатски общности се втвърдяват до такава степен, че довеждат до междуобщностно насилие.
Разделени и неравни
Германският път към мултикултурализма е различен от онзи във Великобритания, макар че изходната предпоставка е същата. Както много други страни в Западна Европа, Германия се сблъсква с огромен недостиг на работна ръка в годините след Втората световна война и започва активно да привлича чужди работници. Но за разлика от Великобритания тук новите работници идват не от бивши колонии, а от страните от средиземноморския регион: първо от Гърция, Италия и Испания, а след това от Турция. Освен това те идват не като имигранти, още по-малко като потенциални граждани, а като т. нар. „гастарбайтери“ (работници-гости), от които се очаква да се върнат в родните си страни когато германската икономика престане да се нуждае от услугите им.
С времето обаче тези гости, огромното мнозинство от тях турци, се превръщат от временна необходимост в постоянно присъствие. Това е така отчасти защото Германия продължава да се нуждае от труда им, отчасти защото имигрантите, а още повече децата им, започват да гледат на нея като на свой дом. Но германската държава продължава да ги третира като аутсайдери и да им отказва гражданство.
Германското гражданство доскоро се основаваше на принципа jus sanguinis[2], според който човек може да получи гражданство само ако родителите му/ѝ са били граждани. Принципът изключва от достъп до гражданство не само имигрантите от първо поколение, но също и децата им, вече родени в Германия. През 1999 един нов закон за националността действително направи по-лесно получаването на гражданство за имигрантите. И все пак повечето турци си остават аутсайдери. От около три милиона граждани от турски произход в днешна Германия, едва около 800,000 са успели да получат гражданство.
Вместо да приветстват имигрантите като равни, германските политици се опитват да се справят с т. нар. „турски проблем“ чрез политики на мултикултурализъм. Започвайки през 1980-те, правителството окуражава турските имигранти да запазят собствената си култура, език и начин на живот. Но тази политика представлява не толкова акт на уважение към различността, колкото удобно средство за избягване на въпроса за това как да се създаде обща, включваща всички, култура. А основното следствие от нея се оказва появата на паралелни общности.
Имигрантите от първо поколение са били, общо взето, секуларни хора, а религиозните сред тях рядко са били твърдолинейни във вярванията и практиките си. Днес обаче почти една трета от турците на зряла възраст в Германия редовно посещават джамии – цифра, далеч по-висока от обичайната за други турски общности в Западна Европа, а дори и в много части от самата Турция. Подобно на това, турските жени от първото поколение почти никога не са носили забрадки; днес много от дъщерите им го правят. Без каквато и да било мотивация да участват в националната общност, множество турци изобщо не си дават труд да научат немски език.
В същото време, в което мултикултурните политики в Германия са насърчавали турците да гледат с безразличие на германското общество, те са накарали и множество германци да гледат на турската култура с все по-засилващ се антагонизъм. Популярните представи за това какво означава да бъдеш германец/германка, постепенно започват да се определят отчасти от противопоставянето срещу възприеманите [по определен начин] ценности и вярвания на изключената имигрантска общност. Едно социологическо проучване от 2011, проведено от френската фирма Ifop, показва, че 40 процента от германците считат присъствието на ислямски общности за „заплаха“ пред тяхната национална идентичност. А според едно друго допитване, проведено от германския университет в Билефелд през 2005, трима от четирима германци смятат, че ислямската култура не подхожда към западния свят. Анти-мюсюлмански групи, като Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада (PEGIDA), са във възход, а анти-имиграционните протести, провеждани в градове из цялата страна през миналия януари, бяха сред най-големите в последно време. Много германски политици, включително и Меркел, заеха решителни позиции против анти-мюсюлманското движение. Но вредата вече е била нанесена.
Политиката на подизпълнението
Както във Великобритания, така и в Германия правителствата не успяват да осъзнаят сложността, еластичността, пък и чистото твърдоглавие на идентичността. Личните идентичности възникват от отношения – не просто лични, а социални връзки – и те постоянно мутират.
Да вземем мюсюлманската идентичност. Днес в европейските страни се говори много за така наречената мюсюлманска общност – нейните възгледи, потребности, аспирации. Но понятието е напълно ново. Чак до късните 1980, само малцина мюсюлмански имигранти в Европа са считали себе си за принадлежащи към каквото и да било нещо от тоя род. И това е било така не защото са били малобройни. Във Франция, Германия и Великобритания например, през 1980-те вече е имало големи и добре утвърдени южно-азиатски, северноафрикански и турски имигрантски общности.
Първото поколение от северноафрикански имигранти във Франция е като цяло секуларно, също като онова на турските имигранти в Германия. Напротив, първата вълна от южноазиатски имигранти, пристигащи във Великобритания след Втората световна война, се състои от по-религиозни хора. Но дори и те виждат в себе си на първо място не толкова като мюсюлмани, колкото пунджабци, бенгалци или джлалабадци. Макар и набожни, те носят религията си леко. Мнозина пият алкохол. Малко от жените носят забрадки, да не говорим за бурка или никаб (пълно покритие на лицето и тялото). Повечето посещават джамии само от време на време. В техните очи ислямът не представлява вид всеобхватна философия. Вярата определя отношението им към Бога, а не някаква неприкосновена публична идентичност.
Членовете на второто поколение британци с мюсюлмански произход са дори още по-малко склонни да се идентифицират с религията си. Същото важи и за онези, чиито родители са индуси или сикхи. Религиозните организации са едва видими вътре в малцинствените общности. Организациите, които свързват имигрантите едни с други, са преди всичко секуларни и често политически; във Великобритания например такива групи включват Азиатското младежко движение, което се бори срещу расизма, както и Асоциацията на индийските работници, която се фокусира върху трудовите права.
Едва през късните 1980 въпросът за културните различия започва да става истински важен. Едно поколение, което, иронично, е далеч по-интегрирано и озападнено от първите, се оказва далеч по-упорито в настояването да поддържа предполагаемата си различност. Причините за тази промяна са комплексни. Отчасти те се крият в заплетена мрежа от по-големи социални, политически и икономически промени, случили се през последния половин век (като колапса на левицата и възхода на идентичностната политика). Друга част се крие в някои международни събития, като Иранската революция от 1979 и Босненската война от ранните 1990 – и двете събития играят важна роля за подхранването на едно по-изострено чувство за мюсюлманска идентичност в Европа. И накрая, част от тях се крият в европейските мултикултурни политики.
Груповите идентичности не са естествени категории; те възникват в процеса на социалното взаимодействие. Но тъй като някои от културните категории са придобили официален мандат, то и някои идентичности са започнали да изглеждат фиксирани. Разпределяйки финансови ресурси и политическа власт чрез етнически базирани организации, правителствата предоставят на някои етнически идентичности автентичност – и я отказват на други.
Мултикултурните политики се опитват да изградят мост между държавата и малцинствените общности, като издирват определени общности и организации, които да действат като посредници. Вместо да апелират към мюсюлманите и другите малцинствени групи като към граждани, политиците са склонни да приемат, че истинските лоялности на малцинствата са към тяхната вяра или етническа общност. В резултат на това правителствата отдават своите политически отговорности на малцинствените водачи като техни подизпълнители.
Но такива лидери рядко са представители на общностите си. Това не би трябвало да изненадва: никоя единична група или набор от лидери не би могла да представя една голяма бяла общност. Някои бели европейци са консервативни, мнозина са либерали, други пък са комунисти или неофашисти. А повечето бели хора не биха считали интересите си за специфично „бели“. Един бял християнин вероятно ще има повече общо с някой чернокож християнин, отколкото с бял атеист; белият социалист най-вероятно ще мисли по-скоро като някой бангладешки социалист, а не толкова като бял консерватор, и така нататък. Мюсюлманите, сикхите и афро-карибците не са по-различни; именно в това се състои и фундаменталният недостатък на мултикултурализма.
Асимилирай се сега
Френската политика на асимилация обикновено се разглежда като полярна противоположност на мултикултурализма, който френските политици с гордост са отхвърлили. За разлика от останала Европа, настояват те, Франция третира всеки индивид като гражданин, а не като член на определена расова, етническа или културна група. В действителност обаче Франция е също толкова социално разделена, колкото са Германия или Великобритания, и то по удивително сходен начин.
Въпросите около френската социална политика, както и социалните разделения в страната, попаднаха на фокус в Париж през миналия януари, когато ислямистки стрелци застреляха 12 души в офисите на сатиричното списание Charlie Hebdo и четирима други, от еврейски произход, в един кашер-супермаркет. Френските политици дълго време бяха считали, че мултикултурните политики са отговорни за появата на местни джихадисти във Великобритания. Сега самите те трябваше да отговарят защо такива терористи са били отглеждани и в асимилационистката Франция.
Често се твърди, че във Франция има около пет милиона мюсюлмани – предполага се, че това е най-голямата мюсюлманска общност в Западна Европа. Всъщност хората от северноафрикански произход във Франция (напъхани в същата тази група), никога не са съставлявали някаква единна общност, а още по-малко пък религиозна такава. Имигрантите от северна Африка са били най-вече секуларно настроени, а понякога дори враждебни към религията. Един доклад на Изследователския център Пю от 2006 показва, че 42 процента от мюсюлманите във Франция идентифицират себе си на първо място като френски граждани – повече, отколкото в Германия, Испания или Великобритания. През последните години един все по-голям брой от тях са били привлечени от исляма. Но дори и днес, според едно изследване на Ifop от 2011, само 40 процента идентифицират себе си като вярващи мюсюлмани, а само 25 процента посещават петъчните молитви.
Хората от северноафрикански произход във Франция често биват описвани като имигранти. На практика мнозинството от тях са второ поколение френски граждани, родени във Франция и също толкова французи, колкото и всеки избирател на Националния фронт. Но употребата на понятията „мюсюлманин“ и „имигрант“ като етикети за френските граждани от северноафрикански произход не е случайна. Тя е част от процеса, чрез който държавата представя такива граждани като „други“ – като не съвсем част от френската нация.
Както и във Великобритания, първото поколение от имигранти, дошли във Франция след Втората световна война, се е сблъскало със значителен расизъм, а второто поколение вече е било по-малко склонно да приема социалната дискриминация, безработицата и полицейското насилие. Те са се организирали, най-вече чрез секуларни организации, и са излезли на улицата, често под формата на бурни протести. Бунтовете, които се разразиха из френските градове през есента на 2005, направиха видими пукнатините във френското общество – също толкова ясно, колкото бяха го направили онези, обхванали великобританските градове две десетилетия преди това.
През 1970-те и ранните 1980 френските власти бяха заели сравнително спокойна позиция по отношение на мултикултурализма, обикновено толерирайки културните и религиозни различия във време, в което само малко малцинствени общности са изразявали идентичностите си в културна или религиозна светлина. Френският президент Франсоа Митеран дори беше изковал лозунга le droit à la différence (право на различност). Но когато напреженията вътре в северноафриканските общности станаха по-видими, а Националният фронт се появи като политическа сила, Париж се отказа от този подход в полза на рдна по-твърдолинейна позиция. Бунтовете от 2005, както и недоволството, което те разкриха, бяха представени по-малко като реакция срещу расизма, колкото като израз на нарастващата заплаха за Франция, идеща откъм исляма. На думи френските власти отхвърляха мултикултурния подход на Великобритания. На практика обаче те третираха северноафриканските имигранти и техните наследници по „мултикултурен“ начин – тоест като единна общност, най-вече мюсюлманска такава. Безпокойствата относно исляма започнаха да отразяват по-големите страхове, свързани с кризата на ценностите и идентичността, които измъчват днешна Франция.
Едно широко дискутирано допитване от 2013, проведено от френската изследователска група Ipsos и Центъра за политически изследвания (CEVIPOF) към Института за политически науки в Париж (известен под името Sciences Po) разкрива, че 50 процента от френското население счита икономическия и политически „упадък“ на страната си за „неизбежен“. По-малко от една трета смятат, че френската демокрация функционира добре, а 62 процента намират „повечето“ политици за „корумпирани“. В доклада на анкетьорите се описва една разпокъсана, разделена според племенни линии, отчуждена от основните политици, недоверяваща се на националните лидери, ненавиждаща мюсюлманите Франция. Основното чувство, движещо френското общество, е „страхът“, казва се в заключение в доклада.
Във Великобритания мултикултурните политики са както признание за съществуването на едно разпокъсано общество, така и негов източник. Във Франция, парадоксално, асимилационистките политики са довели до същия резултат. Изправени пред една недоверчива и неангажирана публика, политиците са се опитали да утвърдят отново [идеята за] обща френска идентичност. Но, бидейки неспособни да определят ясно идеите и ценностите, които характеризират страната, те са го правели основно чрез насаждане на враждебност към символите на чуждостта – например чрез забраната на бурката през 2010 г.
Вместо да приеме северноафриканците като пълни граждани, френската политика обикновено е игнорирала расизма и дискриминацията, пред които тези хора са изправени. Мнозина във Франция виждат съгражданите си от северноафрикански произход не като французи, а като араби или мюсюлмани. Но хората от второто поколение северноафриканци са често пъти също толкова отдалечени от културата и нравите на собствените си родители – и от основното русло на исляма – колкото са и от по-широкото френско общество. Те са приклещени не между две култури, както често се твърди, а са лишени от всякаква. Вследствие от това някои от тях се обръщат към ислямизма, а други, ако и малко, дори дават излаз на латентния си гняв чрез прибягване към джихадистко насилие.
В същото време френските асимилационистки политики само изострят усещането за неангажираност, изпитвано от хората в традиционните общности на работническата класа. Социалният географ Кристоф Гюйю е изковал фразата „периферна Франция“, с която би искал да опише хората, „изтласкани встрани от деиндустриализацията и гентрификацията[3] на градските центрове“, които „живеят встрани от икономическите и управленчески центрове, в състояние на социална не-интеграция“, поради което „се чувстват изключени“. Периферната Франция се е появила най-вече в резултат от определени икономически и политически промени. Но, също като много от северноафриканските общности в страната, самата тя е започнала да гледа на маргинализацията си през окуляра на културната и етническа идентичност. Според споменатото проучване на Ipsos-CEVIPOF от 2013, седем от десет души считат, че във Франция има „прекалено много чужденци“, а 74 процента смятат исляма за несъвместим с френското общество. Представянето на исляма като заплаха за френските ценности не само е засилило политическата роля на културата, но освен това е изострило широкото разочарование от настоящите политики.
В миналото едно такова недоволство, независимо дали сред северноафриканските общности или сред онези на работническата класа, би довело да директно политическо действие. Днес обаче и двете групи дават израз на недоволствата си чрез политиките на идентичността. По свои собствени начини и расисткият популизъм, и радикалният ислямизъм са изражения на един и същи вид социална неангажираност в епоха на идентичностни политики.
Друг път
Мултикултурализмът и асимилационизмът са различни управленчески реакции към един и същи проблем: разпокъсването на обществото. Въпреки това и двата подхода са довели в края на краищата до още по-голямо влошаване на нещата. Ето защо е време да се направи крачка отвъд все по-стерилните дебати между привържениците на двата подхода. А това изисква правенето на три вида разграничения.
Първо, Европа трябва да разграничи разнообразието като наличен опит от мултикултурализма като политически процес. Опитът на живота в общество, направено разнообразно чрез масовата имиграция, трябва да се приветства. Напротив, опитите това разнообразие да бъде институционализирано, чрез формалното признаване на културни различия, трябва да бъдат отхвърляни.
Второ, Европа трябва да разграничава слепотата към цвета на кожата от слепотата пред расизма. Асимилационистката решителност да се третират всички хора по един и същи начин, като граждани, вместо като носители на специфични расови или културни истории, е нещо ценно. Но това не означава, че държавата трябва да игнорира дискриминацията срещу определени групи. Гражданството няма смисъл, ако различните класове от граждани се третират по различни начини, независимо дали поради мултикултуралистки политики или поради расизъм.
Накрая, Европа трябва да прави разлика между хора и ценности. Привържениците на мултикултурализма твърдят, че общественото разнообразие подкопава възможността за установяване на общи ценности. Подобно на тях, асимилационистите твърдят, че такива ценности са възможни единствено в някакво по-хомогенно (в културно, а за някои и в етническо отношение) общество. И едните, и другите разглеждат малцинствените общности като хомогенни цялости, обединени от определен набор от културни черти, вярвания и ценности, вместо да виждат в тях съставни части на съвременната демокрация.
Реалният дебат би трябвало да се води не между мултикултурализма и асимилационизма, а между две различни форми както на първия, така и на втория. Една идеална политика би възприела от мултикултурализма неговото приемане на реалното многообразие, но не и склонността му към институционализиране на различията, а от асимилационизма – решителността да се третират всички хора като граждани, но не и склонността му към конструиране на национална идентичност чрез характеризирането на определени групи като чужди на нацията. На практика европейските страни са извършили точно обратното. Те са осъществили или мултикултурни политики, които поставят общностите в изкуствени кутии, или асимилационистки такива, които отчуждават малцинствата от основното русло на обществото.
Движейки се напред, Европа трябва да открие отново едно прогресивно чувство за универсални ценности – нещо, от което либералите на континента отдавна вече са се отказали, ако и по различни начини. От една страна определена част от левицата съчетава в едно релативизма и мултикултурализма, утвърждавайки, че самата представа за универсални ценности вече е в някакъв смисъл расистка. От другата страна са хората (давам като пример някои френски асимилационисти като философа Бернар-Анри Леви), които настояват да се поддържат традиционните просвещенчески ценности, но го правят по примитивен начин, според който сблъсъкът на цивилизациите е неизбежен.
Освен това в Европа е налице едно водещо мнение, според което имиграцията и интеграцията трябва да бъдат управлявани чрез държавните политики и институции. Но реалната интеграция – независимо дали на имигранти или на коренни населения – рядко се случва поради решения на държавата. Тя се оформя предимно от гражданското общество, от индивидуалните връзки, които хората завързват едни с други, както и от организациите, които те създават, за да насърчават политическите и социални интереси, които споделят. Именно ерозията на тези връзки и институции е нещото, заредено с толкова много проблеми – и което може да покаже връзката между провалите както на асимилационистките, така и на мултикултурните политики; да обясни защо социалната неангажираност е черта не само на имигрантските общности, но и на по-широкото общество. А за да поправи щетите, нанесени от тази неангажираност, за да възроди прогресивния универсализъм, Европа има нужда не толкова от нови държавни политики, колкото от обновяване на гражданското общество.
[1] Нека в началото обясним, че под „общност“ в традиционната социология се разбира голяма група от хора, обединени от специфични характеристики – етнически, религиозни, културни и пр., докато „обществото“ е, казано възможно най-опростено, „общността на общностите“, тоест онова цяло, на което те са подмножества и с чиито правила трябва да се съобразяват. Оттук и настоящият конфликт между двете, тъй като определен набор от общности, основно в Европа, настояват за гарантиране на „правата“ им да контролират (и потискат) собствените си членове по начини, несъвместими с основополагащите за съвременните демократични общества разбирания за права на индивида. Виж повече по тези и други въпроси (например) Идентичност и миграция на Франсис Фукуяма (където вместо „общност“ се използва понятието „група“). Бел. пр.
[2] Буквално: „закон на кръвта“: принцип на закона за националността, според който гражданството се определя не от мястото на раждане, а от това дали един или двамата родители са граждани на страната. Бел. пр.
[3] Все по-засилваща се тенденция в модерното градоустройство, която се изразява в обновяването на стари сгради, традиционно населявани от хора от по-бедните обществени прослойки, в резултат на което те са принудени да се изселват, понякога оформяйки нови градски гета. Бел. пр.