Джудит Бътлър е кралица, може би кралицата, на пост-структуралистката философия. Първопроходница на т. нар. queer theory[1] и една от водещите феминистки философки, тя си създаде име с излязлата през 1990 г. книга Gender Trouble (преведена на български като „Безпокойствата около родовия пол“; букв. „Социополови безпокойства“), която отхвърля идеята за секса и пола като фиксирани категории и вместо това ги разглежда като форми на социална нагласа. В книгата си Бътлър въвежда концепцията за пола като „перформативност“, тоест вид изпълнителска роля: държейки се така, сякаш има мъжки и женски „природи“, ние създаваме социалната фикция, че тези природи наистина съществуват.
Тази година Бътлър беше избрана да получи престижната награда Адорно. Наградата се дава от град Франкфурт в чест на неговия най-известен философски син, Теодор Адорно, веднъж на три години, за „значителни постижения в областите на философията, музиката, театъра и киното“. Сред предишните лауреати се намират такива светила като Юрген Хабермас, Зигмунт Бауман, Норберт Елиас, Пиер Булез, Жан-Люк Годар и Дьорд Лигети.
Тазгодишната награда предизвика огромни полемики. Критиците описаха даването на наградата на Бътлър като „чудовищно“, „скандално“ и „морално корумпирано“.
Работите на Бътлър винаги са разделяли критиците. Докато някои виждат в нея смела и оригинална мислителка, други я разглеждат като интелектуален шарлатан. „Трудно е да се прецени значението на идеите на Бътлър“, пише американската философка Марта Нусбаум в една унищожителна критика, „защото е трудно да се разбере какви са те“.
Бътлър е не само княгиня на постмодерната проза; освен това тя е императрица на непроницаемата фраза. През 1998 тя спечели една друга, по-малко желана награда, когато списанието Философия и литература й даде наградата за „лошо писане“ – награда, която се опитва да „прослави стилистично най-жалките пасажи, открити в научни книги и статии“. Бътлър отговори с мнение в Ню Йорк Таймс, в което възхвали неразбираемото писане като единствения начин „да се постави под въпрос здравия разум, да се подложат на разпит неговите скрити презумпции и да се провокират нови начини за разглеждане на познатия свят“.
Всъщност, както отбелязва Марта Нусбаум, непроницаемостта на прозата на Бътлър служи не да подложи на съмнение здравия разум, а да защити празнотата на подлежащите идеи. Изпъстрената от професионален жаргон неяснота на проза на Бътлър, пише Нусбаум, помага „да се създаде аура на важност“, така че да се „принуди читателя да се съгласи, че, тъй като не може да се разбере за какво става дума, то трябва да има нещо важно, някаква сложност на мисълта, докато всъщност често това са познати или дори износени идеи, разгледани прекалено опростенчески и прекалено повърхностно, за да могат да добавят някакво ново измерение към разбирането“.
Не само формата, но и съдържанието на писанията на Бътлър е проблематично. За нея всички ние сме конституирани в дискурс, във властови отношения, и от този дискурс, от тези отношения, ние не можем да избягаме. Властта за Бътлър, както и за Мишел Фуко, от когото тя черпи голяма част от аргументите си, е вездесъща. Нейните нишки са навсякъде и реалността се конституира само чрез властта. „Властта винаги ‚е вече тук‘“, както казва Фуко, тоест „човек никога не може да бъде ‚извън‘ нея, няма ‚граници‘ за онези, които скъсват със системата, за да танцуват сами“ [Power/Knowledge, p85]. Или, с думите на Бътлър, „Наречена с оскърбително име, аз получавам социално битие, и понеже притежавам известна неизбежна обвързаност със съществуването си, понеже известна доза нарцисизъм е присъща на всяко понятие, което удостоверява съществуване, аз започвам да приемам понятията, които ме нараняват, защото те ме конституират социално“ [The Psychic Life of Power, p104]. С други думи: тъй като съм създадена от социални властови отношения, то никога не мога да избегна тези властови отношения, без да престана да съществувам. Никога не мога да поставя под съмнение системата по какъвто и да е разбираем начин, тъй като „властта винаги ‚е вече тук‘“. Мога само да работя вътре в нея, да си издълбая някакво пространство, да обърна срещу самия него езика на подчинение, който ме държи в плен, за да се надсмивам над моя затвор, да нарушавам правилата като се държа по малко по-различен, пародиен начин. Въпреки целия си заявяван радикализъм, политиката на Бътлър, също като онази на множество други пост-структуралисти, е политика на жеста, а не на промяната.
Но почти нищо от тези неща изглежда не занимава критиците, които се противопоставят на отдаването на наградата. Онова, което ги вбесява е не толкова интелектуалната плиткост на писанията на Бътлър, колкото недопустимостта на нейните политически възгледи, и по-точно от яростната й враждебност срещу Израел. Бътлър поддържа кампанията „Бойкот, разобличаване и санкции“ (Boycott, Divestment and Sanctions – BDS), която цели изолация на Израел, културно и икономически, настоявайки, че връзките с израелските университети и културни институции трябва да бъдат прекъснати. Тя е наричала Хамас и Хизбула „социални движения, които са прогресивни“ и „част от глобалната левица“. (В отговор на критиките Бътлър се е опитала да избегне обвиненията, че поддържа Хамас и Хизбула, настоявайки, че коментарът й бил „чисто описателен“. Откога думата „прогресивен“ се е превърнала в чисто „описателно“ понятие?)
Всичко това, разбира се, пробуди ярост. „Човек, който бойкотира Израел, не може да бъде лауреат на „Адорно“, настоява германската секция от организацията „Учени за мир в Близкия изток“, която поддържа Израел. Те добавят, че „това гротескно погрешно решение на град Франкфурт води до подозрението, че хората там са съгласни с радикалната враждебност на техния лауреат към Израел“. Професор Гералд Щайнберг, политолог от университета Бар-Илан твърди, че „Кампанията за бойкот е… модерно въплъщение на антисемитизма“. Според Щайнберг, „Бътлър е една от нищожно малкия брой известни евреи, чиито мнения се използват като оправдание за продължаващата война срещу Израел, и които следват мрачната практика, поддържана в диаспората в продължение на векове“. Щефан Крамер, генералният секретар на Германския еврейски съвет, осъди „моралната поквара“ на Бътлър, обруга като „шокиращо“ решението на Франкфурт да я почете и подметна, че еврейскостта на Бътлър я „прави достойна за изследване на психологията на себе-омразата, но не и за наградата ‚Адорно‘, чието име сега е опетнено“. Произраелските активисти се опитват да принудят град Франкфурт да отмени даването на наградата на Бътлър. Лансирана е и онлайн-петиция под заглавие „Никаква награда Адорно за антисемитката Джудит Бътлър“.
Разбира се, в кампанията BDS има нещо дълбоко потискащо. Такава е и самата идея, че може да има нещо прогресивно в опита да се принудят към мълчание израелските академични среди или да се попречи на театрални групи да играят зад граница; да се демонстрира солидарност с палестинския народ чрез опити за ограничаване на интелектуалната свобода. Има нещо отблъскващо и в образа на публичния интелектуалец, който не само вярва, че Хамас и Хизбола са „прогресивни“, но и се опитва да избегне отговорността за това гледище.
Но кампанията срещу Бътлър е също толкова потискаща и опасна. Няма нищо погрешно, разбира се, в критиката срещу писанията или политическите убеждения на Бътлър, нито дори срещу връчването на наградата. Всъщност би било удивително, ако не би се появила такава критика. Но сегашната кампания срещу Бътлър не се състои в просто противопоставяне срещу аргументите й. В нея става дума и за определяне на вида критики срещу Израел, които са легитимни, за маркиране на политическите и морални граници на приемливото в академичните среди. Да се етикетира Бътлър като „антисемитка“ означава просто да се прави опит за прекратяване на дебата. Както с право отбелязва самата Бътлър (с яснота, която често липсва в академическите й съчинения):
Подобни обвинения целят да демонизират личността, която изразява критично гледище и по такъв начин да го дисквалифицират предварително. Това е тактика на заглушаването: за този човек не може да се говори; каквото и да каже той, то трябва да се отхвърли предварително или да бъде изкривено по такъв начин, че да отрече валидността на самия акт на говорене. Обвинението отказва да разглежда самото гледище, да дебатира неговата валидност, да разглежда формите на неговите свидетелства, и да достигне до здравомислещи заключения въз основа на вслушване в разума. Обвинението е не само атака срещу личностите, които поддържат гледища, считани от някои хора за нежелателни, то е и атака срещу разумния обмен на аргументи, срещу възможността за изслушване и говорене в един контекст, в който човек действително може да се замисля над онова, което казва другия.
Звучи като ирония, че критиците на кампанията срещу налагане на културен бойкот срещу Израел, сами се опитват да ограничат свободата на словото и да принудят Франкфурт да отмени наградата. Иронично е, че критиците, справедливо възмутени от лекомисленото сравняване на израелските действия с онези на нацистите, сами правят подобни сравнения по повод на културния бойкот. „Скандално е“, твърди организацията „Учени за мир в Близкия изток“, че „град Франкфурт… където все още се помни нацисткия бойкот срещу евреите от 1933, дава награда от 50.000 евро, наречена на името на учен, пропъден в изгнание от нацистите, на личност, която призовава към подобен бойкот срещу еврейски институции в държавата Израел“. Човек може да не е съгласен с тактиката на BDS, но да се сравняват те с нацистите е абсурдно. Иронично е също, че хората, които най-много укоряват Бътлър за „неморалността“ на враждебността й срещу Израел, нямат нищо против отхвърлянето на реалността на палестинския живот, описвайки израелската окупация като „спомен от миналото“ и осъждайки „фалшивата арабско-палестинска представа, че те били ‚окупирани‘ и че истинската им съдба е била ‚ограбена‘“. Такова гледище представлява гротескно изкривяване на реалността, но хората имат право да поддържат подобни гледища и дори да печелят награди, докато го правят. Това се отнася и за Джудит Бътлър.
Плиткостта на идеите на Бътлър е добър повод да се постави под съмнение отдаването на наградата. Но враждебността й към Израел не е. Дори интелектуалните шарлатани със съмнителни политически възгледи заслужават защита срещу преследванията на академичните ловци на вещици.
[1] Най-точният превод на български вероятно е „теория на еднополовите сексуални малцинства“. Бел. пр.