„Je suis Шарли“. Тази фраза е във всеки вестник, всеки Туитър фийд, всяка улична демонстрация из европейските градове. Внушителни са проявите на солидарност с жертвите на нападението над Шарли Ебдо. Също така са и закъснели. Ако журналисти, художници и политически активисти се бяха ангажирали по-енергично със свобода на словото през последните 20 години, никога нямаше да се стигне до тук.
Вместо това те спомогнаха да се създаде една нова култура на самоцензуриране. Отчасти е въпрос на страх, нежелание да се поемат рисковете, на които се излагаха редакторите на Шарли Ебдо и за които платиха такава висока цена. Но страхът е само част от обяснението. През последните две десетилетия се установи морален ангажимент към цензурата – идеята, че, понеже живеем в плуралистично общество, трябва да съблюдаваме определен публичен дискурс когато става въпрос за различните култури и вярвания, и да ограничаваме речта си така че да не звучи обидно. По думите на британския социолог Тарик Модууд, „ако хората трябва да обитават едно и също поитическо пространство безконфликтно, взаимно трябва да ограничат критиките, на които подлагат „фундаменталните си вярвания“.
Толкова дълбоко е вкоренена тази представа, че дори и активистите, защитаващи свободата на словото, не я оспорват. Преди шест години Индексът на Цензурата, една от челните световни организации за защита на свободата на словото, публикува в списанието си интервю с датско-американската професорка Юте Клаусен по повод книгата ѝ, описваща полемиките около случая с датските карикатури, но не разреши на тогавашния редактор да публикува която и да е от карикатурите като илюстрация към интервюто. По това време аз бях член на борда на Индекса и единственият, който публично протестира. Тогава писах, че „отказвайки да публикува карикатурите, Индексът не само помага да се заздрави културата на цензура, но и губи правото си да се бори с тази култура“.
Този път Индексът на Цензурата похвално настоява, че „свободата на изразяване не подлежи на предоговаряне“ и призовава „всички онези, които вярват във фундаменталното право на свобода на изразяване да бъдат единни в решението си да публикуват карикатурите или заглавните страници на Шарли Ебдо“. Но културата на самоцензуриране вече е пуснала дълбоки корени. Даже и самите Шарли Ебдо имат в историята си такъв случай. Твърде често защитата на свободното слово се съпровожда от двойни стандарти.
По ирония на съдбата тези, които най-много страдат от културата на цензура, са самите малцинства. Всякаква социална промяна или социален прогрес задължително означава обида на вкоренени чувствителности. „Не можеш да говориш така“ е най-често срещаният отговор на властимащите към тези, които поставят властта им под въпрос. Да приемем, че определени неща не могат да бъдат изказвани, означава, че приемаме, че определени форми на власт не могат да бъдат оспорвани. Правото „да подлагаме на критика фундаменталните ни вярвания“ е в основата на отвореното, търпящо различия общество. Веднъж отказали се от това право в името на „толерантност“ и „уважение“, ние ограничаваме и способността си да се изправяме срещу властимащите и съответно да се борим с несправедливостите.
Но едвам новината за стрелбата в Шарли Ебдо започна да изтича от новинарските емисии и веднага се появиха хора, наричащи списанието „расистка институция“, а карикатуристите, ако не заслужаващи съдбата си, то със сигурност самопричинили я, чрез неспирните си атаки спрямо исляма. Истински расистка обаче е идеята, че само мили, бели либерали желаят да предизвикат религията, да срутят претенциите ѝ, или да са на прицела на сатира и подигравки. Тези, които твърдят, че е „расистко“ и „ислямофобско“ да се подиграваш на Пророка Мохамед, явно си представят, заедно с расистите, че всички мюсюлмани са реакционери. Ето тук левият „антирасизъм“ се хваща за ръце с дясното антимюсюлманско тесногръдие.
Това, което се нарича „обида към дадена общност“ е най-често борба вътре в самите общности. Стотици хиляди хора в мюсюлманските общности на Запад и в страни с мюсюлманско мнозинство по целия свят се борят с различни вкоренени в религията им реакционни идеи, политики и институции. Писатели, карикатуристи и политически активисти ежедневно рискуват живота си докато се противопоставят на закони срещу богохулството, защитават правото на равенство и се борят за демократични свободи. Това са хора като пакистанския карикатурист Сабир Назир, бангладешката писателка Таслима Назрийн, заставена да живее в Индия след заплахи за убийство, или иранския блогър Сохийл Араби, осъден на смърт миналата година за „обида към Пророка“. Това, което се случи в офиса на Шарли Ебдо в Париж беше дълбоко шокиращо, но по света тези, които се борят за своите права, се изправят пред подобни заплахи всеки ден.
И в мюсюлманските общности, и извън тях, реакционерите се подхранват от малодушието на много така наречени либерали, нежеланието им да защитят основни либерални принципи, готовността им да предадат прогресивните хора от малцинствените общности. От една страна това дава пространство за действие на мюсюлманските екстремисти. Колкото повече обществото позволява на хората да се обиждат, толкова повече тези хора ще се възползват от възможността да се чувстват обидени. И толкова по-смъртоносно ще изразяват те възмущението си. Винаги ще има екстремисти, чиято реакция ще е като тази на убийците на Шарли Ебдо. Реалният проблем е, че техните действия биват легитимирани с фалшив морал от либералите, за които обидата е неприемлива.
Либералното малодушие също така подхранва антиислямски настроения. Захранва расистката идея, че всички мюсюлмани са реакционери, че самите мюсюлмани са проблемът, че мюсюлманската емиграция трябва да се спре, а мюсюлманските общности – подложени на по-строг полицейски надзор. Дава право на организации като Националния Фронт да разпространяват отровата си. Остава да видим дали ще имаме антиислямска ответна реакция след Шарли Ебдо – вече има съобщения за нападения върху джамии и общностни центрове. Фалшивите либерали изиграха своята роля за надигането на реакционните идеи по отношение на мюсюлманите.
Да се подиграваш на религия и да защитаваш свободата на изразяване не е същото като да атакуваш малцинствени групи. Напротив, без горните две е невъзможно да защитаваш свободите на мюсюлманите или на когото и да е. Така че, да: нека да предизвикваме ислямистите и реакционерите вътре в мюсюлманските общности. Нека също така да предизвикваме и антимюсюлманските реакционери. Но едновременно с това нека да поискаме сметка и от фалшивите либерали.
Превод: Зоя Маринчева