Pin It

Европа, нашият общ... какво всъщност?

1. Помощ, аз съм европеец от Адриан ван Дис

2. Юг и щастие от Флавио Сорига

3. Чук, чук, кой живее в Теремок? от Михаил Шишкин

4. Обезпечено с литература от Георги Господинов

5. Интеграция в четири точки от Марко Погачар

Всеки руснак знае от детската градина приказката за „Теремок“, къщичката в гората. Това е малка, удобна къщичка, в която живеят различни горски животни. Там идва например жабата Квак, чука на вратата и казва: „Чук-чук! Кой живее в Теремок? Пуснете ме да живея при вас!“ Пускат го и всички се чувстват уютно. По същия начин са допуснати и малката мишка, и петела Кукуригу – в къщичката има място за всички. А после идва мечокът. Как точно свършва приказката, ще ви разкажа след малко…

Европа много напомня за тази горска къщичка. Тя е удобна и приятна, всички искат да влязат в нея. Малко е тесничко, но затова пък политически-коректно. От време на време човек се поскарва със съседите заради дълговете, но там, където има обич, има и караници. Защото европейските животни знаят много добре: немците имат пари, те ще стигнат за всички. Накратко, всички в къщичката се познават добре. Но дали ги познава и мечокът? В края на краищата, те живеят в една и съща гора… Но този мечок има такава една загадъчна душа. Никога не се знае какво ще му скимне. А и как мирише…

Мишка, мечокът, цял живот е измъчван от съмнения: европеец ли е той всъщност или все пак не? Гората, разбира се, е същата, но мечокът ходи по отделна пътека. Той е някак странен – не животно, ами някакъв Хамлет. Ту ще смачка или изяде всички наоколо, ту пък ще изпадне в дълбок сън и ще се измъчва в разкаяние и мъдруване. И му се ще, с цялата му мощ, някак да спаси света. И на сън, и наяве му се привижда, че бърлогата му е Третият Рим, умножен по Третия Интернационал. И тогава започва да съчинява поезия: „Всички знаят, че земята започва при Кремъл“. И страда безкрайно: ту има киселини или мания за величие, ту пък лошо храносмилане, поради комплекси за малоценност.

След татарите Европа винаги е била Враг номер едно за Русия.

Петър Велики в никакъв случай не е възнамерявал да „европеизира“ пущинака на края на континента. Той се нуждаеше от западната военна техника, за да води война със същия този Запад. Но с притока на „гастарбайтери“ от Рейн към Нева и Москва с неизбежност започна и размиването на ценностите. Под плочата на тоталитарното руско съзнание беше поставена бомба с часовников механизъм – първенството на ценностите на личния живот.

Не-тоталитарното съзнание намира израз в литературата, която през 18 век идва от Запад заедно с идеята за човешкото достойнство. Първото столетие на руската литература се определя по принцип от преводи и имитации. За да се изрази индивидуалното съзнание, липсва необходимия вербален инструментариум. Той трябва първо да бъде създаден. Писателите, принадлежащи по рождение към руския език, въвеждат липсващите понятия: общество, влюбеност, човечност, литература.


Small Ad GF 1

В Русия възниква индивидуално съзнание и най-умните глави започват да се оглеждат, стряскат и размислят: Кои сме ние? Откъде идваме? Защо сме роби?

Пьотр Чаадаев удивява току-що възникващото общество с една проста идея: руснаците не са богоизбран народ. Русия не е Трети Рим, а недоразумение. Нещастието на Отечеството се състои в това, пише той в открито писмо до една дама (на френски), че ние сме приели не римо-католическата, а византийско-православната вяра и чрез това сме се отрязали от Европа и нейното историческо развитие. Списанието [в което се появява това писмо] е принудено да преустанови издаването си, издателят Надеждин е изпратен на заточение, а Чаадаев, по заповед на монарха – официално обявен за луд. Но „философските писма“ на лудия от Москва излизат в тогавашния Самиздат и се превръщат в основополагаща идея на едно от основните направления в руската мисъл – „западничеството“. Борбата по идеологическите барикади не е утихнала и до днес, а основният руски въпрос все още не е получил отговор: била ли е цялата руска история просто задънена улица, трябва ли сега да се върнем към европейските ценности и в лоното на европейската цивилизация, или Русия трябва да върви по свой собствен път?

Оттогава насам в Русия е възникнала една странна ситуация. Две духовно и културно различаващи се нации споделят една и съща територия, макар че и едните, и другите са руснаци и говорят един и същи език. Едната част от народа живее предимно в провинцията – тя наброява много милиони бедни, необразовани, впиянчени хора, които живеят в едно мисловно средновековие. Другата, по-голяма част, се концентрира в двете руски метрополии – това са образовани, заможни хора, които са пътували по цял свят и имат европейски представи за обществените структури. За едните само Бащицата-цар може да възстанови с желязна ръка реда в Русия. За другите цялата руска история е едно кърваво блато, от което трябва да се спечели земя, която да се подреди по европейски либерален обществен маниер. До какво доведе това обществено противоречие през 1917 година знаем всички. Последиците от тази ужасяваща руска катастрофа не са преодолени и до днес.

В Русия все още се разиграва същата игра за трима играчи: народът мълчи; тепърва възникващото общество изисква „швейцарско“ народно управление и обявява война на правителството; за държавната власт пък остава единствено или да абдикира, или да затегне гайките още по-здраво. През 1917 тази държавна власт абдикира до степн на саморазпадане и страната потъна в такава анархия, че се появи нужда от невижданата дотогава диктатура на Сталин, за да се възстанови реда.

В може би най-руския текст от руската литература, „Мъртви души“, Гогол сравнява моята родина с диво препускаща тройка, която задминава останалите страни и държави: „Накъде си се втурнала, о, Русия? Дай ми отговор? Мълчиш.“ Всеки руски ученик познава тези редове. Те са давали надежда на цели поколения руски читатели. Накъде препуска тройката – дали към светлото бъдеще?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

От времето на Гогол са изминали двеста години. Страната е събрала исторически, а народът – генетически опит. Епохалните опити за освобождение доведоха до още по-ужасяваща диктатура, при всеки режим най-надарената и активна част от народа беше или унищожавана, или принуждавана да емигрира. Ах, в светлината на този опит големият писател днес сигурно би сравнил Русия с влак от метрото, който пътува безспир от единия до другия край на тунела – от диктаторския ред към анархо-демокрацията и обратно. Това е неговата отсечка. В този влак не може да бъде достигната никаква друга цел.

На моето поколение беше дадено да се носи и двете посоки из руския тунел. Перестройката и слабостта на държавната власт потопиха страната в хаоса на деветдесетте години, след което влакът се отправи в обратната посока и ние отново се оказахме в новата путинова империя.

Ако се сравнят сегашните събития в Русия с историята на Европа, то руснаците се намират отново малко преди буржоазна революция. Но дали тя ще успее? Моите родители живееха в комунистическия робовладелски ред и ме доведоха на бял свят като съветски роби. Неочакваната смърт на последните трима генерални секретари на КПСС доведе Русия до „демокрация“, която се превърна в патриархалната феодална система на Путин: властта се основава отгоре до долу на личната преданост на васалите (губернатори, кметове, областни префекти и т. н., до най-дребното ченге). Тази система е много устойчива и аз се страхувам, че не само едно руско поколение ще бъде родено и принудено да живее вътре в нея.

Но какво трябва да прави „европейското малцинство“ в Русия? Да се опитва да се бори срещу правителството? Да емигрира? Или, в края на краищата: ако се приеме демократичното обявяване на волята на мнозинството за единствено правилно решение, то ще трябва да свикне с мисълта, че в Русия, дори и при най-свободни избори, Путин отново ще бъде победител. За феодалния манталитет на мнозинството от населението на нашата огромна страна, държавната власт открай време е нещо сакрално, просто защото е власт, тоест сила. Ето защо винаги се избира силата.

Всички събития от последно време показват, че в Русия отново се затягат гайките. Правителството не възнамерява да отстъпва дори и на крачка. На всички, на които не се харесва да живеят в системата на Путин, се обяснява недвусмислено, че трябва да напуснат страната – границите са отворени. Ние сме на прага на едно ново Велико преселение на народите. То вече започна. В следващите години стотици хиляди хора ще се преселят от Русия в Европа.

Но нека отново се завърнем към „Теремок“. Всички опити на мечока да се набута в горската къщичка, разбира се завършват неуспешно. Той се разгневява и сяда върху нея. А с това свършва и къщичката, и приказката.

Върху къщичката Европа сядат обаче с цялата си тежест и други мечоци – африканският и азиатският. И никакъв парашут не може да спаси тази европейска къщичка. Европа от 21 век е станала прекалено малка, за да може да си позволи да ври в собствен сос и да мисли единствено за себе си. Преди да е станало прекалено късно, „европейските животни“ трябва да се освободят от тясното си европейско мислене, за да решат глобалните въпроси, пред които е изправена и Европа, и цялото човечество. Защото нашата къщичка е нашата Земя.


Източник

Михаил Шишкин (род. 1961) е руски писател и журналист. От 1995 насам живее и работи в Швейцария. Книгите му са преведени на 14 езика. За романа си „Венерин косъм“ получи през 2011 г. авторитетната Международна литературна награда в Германия.

Pin It

Прочетете още...

Пътят на Ердоган

Халил Карàвели 10 Ян, 2017 Hits: 11152
Ердоган би искал да бъде новият „баща…