Pin It

 

Улица с душа1

Раул Мансебо, 26
Ведадо, Хавана

Моята улица е моя, принадлежи ми. Независимо че мнозина я обитават и всички я наричат моята улица. Не бих могъл да кажа дали е красива или грозна, защото е моя. Тя е мост между моя град и моя дом, бариерата, която пречи крайностите на първия да проникнат във втория, и личният живот във втория да се приплъзне към първия. Всичко остава на нея. Нейните жители, нейните сгради, нейните дървета, нейните тротоари (всичките мои) никога не се променят: една улица, която се променя, не е добра улица.

Независимо от това, че моята улица е моя, аз не съм й верен: имам и друга улица, онази от детството ми, по която понякога минавам и която бих искал да изрежа, да смаля и да скътам завинаги в някое джобче. Моята сегашна улица не е ревнива – знае че имам нужда и от двете и не казва нищо. Достатъчно й е, че и тя е крайно необходима.

Може би един ден ще има още улици в моя живот и не знам какви ще бъдат. Затова ще нося тези двете в джоба си и ако ми липсват, ще ги извадя, ще ги увелича отново и ще ги залепя една до друга, за да мога да живея завинаги на тях.


[1] Част от книгата Моята улица: Кубински истории, съставители Диана Иванова и Бабак Салари.
На 12 януари земята се разтресе под Хаити. Какво означаваше земетресението за вашата родина?


Земетресението беше важна тема в Куба по множество причини, защото не само Хаити, но и източното крайбрежие на Куба се счита за земетръсна зона, тоест нещо подобно може да се случи и при нас. Зоната не е високорискова, но все пак за хората това е нещо доста конкретно и по тази причина темата присъства навсякъде, тя вълнува всички. За степента на разрушенията тук се знае всичко, също както и за това, че хаитианската столица е всичко друго, но не и добре организирана. В Хаити се намира голяма група кубински лекари, които работят при доста трудни условия. Мисля, че извън Куба за това се знае твърде малко и намирам това несправедливо, тъй като тези лекари вършат там наистина чудесна работа.

Куба даде на САЩ разрешение за полети през нейното въздушно пространство, за да могат те да стигат по-бързо до Хаити. Хуманитарен жест в отношенията между двете страни, които са всичко друго, но не и приятелски?

Ситуацията не е същата като преди, има малки промени. Например кубинските емигранти сега могат да пътуват до Куба, а освен това има напредък и при пътуванията от Куба до САЩ. Академичният обмен се засили много. Това са признаци за промяна. Все още не сме достигнали нивото от ерата на Клинтън, но все пак нещата са значително по-добре, отколкото по времето на Буш. Но ние имаме нужда от стъпки, които отиват значително по-далеч. От една реална и задълбочена промяна в отношенията между САЩ и Куба биха спечелили и двете страни – но разбира се, ние кубинците значително повече.

По-лесно ли е вече да се получи виза, макар че Куба е в списъка на терористичните държави?

Лесно не е, но е възможно. Аз бях в САЩ през януари 2010 и подадох молба една година по-рано. Това е напредък, тъй като в годините между 2001 и 2008 беше почти невъзможно да се получи виза. При втората ми молба за пътуване през май нещата бяха вече значително по-бързи.

Виждате ли някакви шансове за изграждане на мост между Куба и САЩ с помощта на културата?

Културата може да помогне, да създаде контакти, но последната дума имат политиците. В края на краищата те са ония, които трябва да променят манталитета, умонагласата си, и това засяга на първо място Съединените щати. Очевидно е, че САЩ нямаха успех с политиката си към Куба, защото в края на краищата не им се удаде да сложат край на социализма в Куба. Една интелигентна политика е възможна само чрез промяна на умонагласата. Но тази промяна все още не се е получила.

Но има ли промяна в самата Куба? Кубинските социолози с удоволствие посочват, че на острова вече има повече място за дебати. Вярно ли е това и отнася ли се то и до литературата?

Има бавно отваряне. Пример за това е последната ми книга, която ще се появи в Куба през лятото. Тя се казва Господинът, който обичаше кучетата и в нея става думна за убийството на Леон Троцки; тук доста критично се разглежда историята на социализма в Съветския съюз от онова време. По-рано една такава книга едва ли би се появила в Куба и аз очаквам с голямо нетърпение да видя как тя ще бъде посрещната. По принцип обаче в кубинската преса има само малко място за критично разглеждане на съвременната литература. Нашата преса реагира на интересите на правителството, на партията, и изпълнява на първо място пропагандни задачи, а по-малко информативни или аналитични. Така че трудно мога да си представя, че в медиите ще има някакъв особен дебат около моята книга.

Изглежда, че напоследък фокусът във вашите романи се променя – те стават все по-малко криминални и все по-ясно социални.

Да, това е посоката, в която се движа.

По каква причина?

Мисля, че винаги съзнателно съм разширявал рамките на криминалния роман. Никога не съм бил ортодоксален криминален автор и в романите ми винаги е имало силна социална нота. И това започна да излиза все по-силно на преден план: работата ми се основава на солидни и детайлни социални изследвания, на основата на които аз изграждам историите си, и историческата връзка получава в тях едно все по-голямо значение.

Не се ли страхувате от погрешни интерпретации?

Моите книги могат да бъдат интерпретирани погрешно, разбирани погрешно или изобщо да не бъдат разбирани. Може би един или друг човек ще се почувства изненадан или объркан от това. Но това са рискове, които един автор трябва да приема. Аз не вярвам, че има напълно свободни автори, що се отнася до писането. В главата винаги има граници, които човек може да приема или не, но които въпреки това съществуват. Това могат да бъдат религиозни, политически или всякакви други граници – например, че човек се срамува да пише за по един или друг начин за хомосексуалността. Винаги има определени граници и авторът трябва да решава дали иска да ги нарушава, премахва или респектира.

А авторът в Куба?

Що се отнася до Куба, това означава, че е налице една политическа реалност, която предпоставя, че може да се стигне до деликатни ситуации, ако човек пише за тъмните страни на социализма от 20 век.

Това обаче не звучи като отваряне. Много кубинци очакваха повече от Раул Кастро, особено в икономическата област, нали?

Ситуацията е много трудна, защото живеем в икономическа депресия, която се основава на множество фактори: ембаргото на САЩ, глобалната финансова криза и преди всичко латентната икономическа неефективност на Куба, чиито причини са в структурите. През последните три-четири години се говореше много за необходимостта от провеждане на структурни реформи в кубинската икономика и с определени личности се свързваха големи надежди. Но тези реформи не се получиха, което пък доведе до загуба на доверие. Става дума за промени в отношенията на собственост, модификация на начините на производство и продажба, опростяване на пътуванията – говореше се за много неща, но на практика не се промени нищо.

Ефективността е един от лозунгите, които често се чуват откъм държавния глава Раул Кастро. Не ви ли напомня той за глас в пустиня?

Да, така изглежда, но ние кубинците не разполагаме с достатъчно информация, за да проверим това впечатление – ние не сме в състояние да си съставим собствено мнение, защото липсва основата за това. С повече информация, така поне си мисля, в Куба бихме имали една много по-широка социална дискусия от сегашната.

Във всеки случай се умножават съобщенията за проблеми в образователната и здравната система, за корупция и неефективност. Това ли са феномените, които определят днешна Куба?

Да, ние сме имали и имаме множество проблеми, които са свързани преди всичко със сложната икономическа ситуация. Това насърчава не само корупцията, то има влияние и върху етичните и морални сфери. В Куба всичко е сложно. Има толкова много закони, регулиращи всичко и всички, че пространството за собствени решения от страна на гражданите е абсолютно минимално. Всичко зависи от държавата, а зависимостта от благоразположението на държавните функционери засилва корупцията.
Интервю: Кнут Хенкел

 

{rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_01.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_02.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_03.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_04.jpg{/rokbox}  

{rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_05.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_06.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_07.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_08.jpg{/rokbox}  

{rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_09.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_10.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_11.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Kuba|}images/stories/articles/2010/2010_04_Kuba/Kuba_12.jpg{/rokbox}


Small Ad GF 1

© за всички фотографии – Бабак Салари

Леонардо Падура Фуентес е един от най-известните кубински писатели в момента. Със своите криминални романи от кубинската реалност 55-годишният се счита за точен наблюдател на обществените промени на острова.

Pin It

Прочетете още...