„Най-важната истина, която стана ясна след 1989“, писа Джон Поукок^[1], е, че границите на „Европа“ на изток са навсякъде отворени и неопределени. „Европа“, както става ясно сега, не е континент – както в мечтата на древния географ – а субконтинент: един полуостров от евразийската земна маса, подобен на Индия по това, че е населен от специфична верига от взаимодействащи си култури, но различен от нея по това, че му липсва ясно маркирана геофизическа граница. Вместо Афганистан и Хималаите, тук има огромни плоски пространства, чрез които условната „Европа“ се прелива в условната „Азия“ – и малцина биха разпознали Уралските планини дори ако изобщо ги достигнат.

Но, продължи той, империите – за една от които Европейският Съюз трябва да бъде приет – винаги са се нуждаели от това да определят пространството, в което упражняват властта си, фиксирайки границите на страх или привлекателност около себе си.

Десетилетие и половина по-късно, въпросът вече придоби по-реална форма. След абсорбирането на всички бивши Comecon-държави, остават само непокорните останки от някога независимите комунизми на Югославия и Албания – седемте малки държави от „Западните Балкани“ – които все още трябва да бъдат интегрирани в ЕС. Но никой не се съмнява в това, че и те ще бъдат приети когато му дойде времето. Големият въпрос, пред който Съюзът е изправен, лежи пó на изток, на мястото, където пред окото не се изправя никаква огромна степ, но една дълга традиция утвърждава, че тесен воден пролив разделя един свят от друг. Още никой не е чувствал липсата на Босфора. „Всеки ученик знае, че Мала Азия не е част от Европа“, каза Саркози на избирателите си по пътя към Елисейския дворец, обещавайки да поддържа този ред на нещата. Но с Турция няма да се действа по този начин. Официалното съгласие в ЕС – че тя трябва да стане пълноправен член на Съюза – е съкрушително вече от доста време насам. Това съгласие не изключва задни мисли при това или онова правителство – Германия, Франция и Австрия имаха такива в различни моменти – но срещу превръщането на такива неща в действие се противопоставя огромната бариера на единодушието на едно медийно мнение, което е по-цялостно и по-обвързано с приемането на Турция, отколкото са самите Съвет или Комисия. Освен това налице е простият факт, че никоя страна, която веднъж е била приета като кандидат за приемане в Съюза не е била отхвърляна досега.

Разширението на Съюза до страните от Варшавския Договор не изискваше кой знае каква политическа защита или примери. Всички засегнати страни бяха неоспоримо европейски, както и да се определя това понятие – и всички те страдаха при комунизма. Да бъдат приети те в Съюза означаваше не само да се изправи едно антично разделение на континента, но и да се компенсира Изтока за неговите нещастия след 1945, освобождавайки Запада от гузната съвест, породена от различията в съдбите им. Освен това тези страни щяха да образуват една стратегическа зона, насочена срещу евентуалното ново активизиране на Русия, както и да предложат един близък източник на евтина работна ръка, макар че този последен аспект получи по-слабо публично представяне. Но тази безспорна логика не е непосредствено преносима и върху случая с Турция. Страната вече отдавна е пазарна икономика, провежда парламентарни избори, член е на НАТО, а в момента е дори по-отдалечена от Русия, отколкото в миналото. Изглежда, че остава само последния от мотивите, приложими към източна Европа – икономическия – но той едва ли може да обясни приоритета, който приемането на Турция в ЕС получи в Брюксел.

И все пак може да се открие известна симетрия между случая с източна Европа и главните аргументи в полза на турското приемане, които се изтъкват в западните столици. Падането на Съветския Съюз може и да е отстранило заплахата от комунизма, но в момента – такова е разпространеното мнение – той има наследник в лицето на Ислямизма. Широко разпространен в авторитарните общества на Близкия Изток, той заплашва да се разпространи и в емигрантските общности в самата западна Европа. Каква по-добра профилактика срещу него, освен да се приеме в Европейския Съюз една устойчива мюсюлманска демокрация, функционираща едновременно като маяк на либералния ред за един регион, който отчаяно се нуждае от един по-просветен политически модел, а и като страж срещу всеки вид тероризъм и екстремизъм? Тази идея води началото си от САЩ, с тяхната по-широка сфера на глобални отговорности в сравнение с ЕС – и тя продължава да определя американския натиск за приемане на Турция в Съюза. Също както Вашингтон зададе темпото за Брюксел по време на разширението в източна Европа, поставяйки НАТО-светлини по пистата за последващо приземяване на ЕС, така и сега той поддържаше делото на Турция далеч преди Съвета или Комисията да са стигнали до нея.

Но макар че стратегическият аргумент за един геополитически вал срещу лошите видове Ислям днес е нещо обичайно из европейските уводни статии, той все пак не получава същата важност както в Америка. Отчасти това се дължи на факта, че перспективата за споделяне на граница с Ирак и Иран не е особено приятна за мнозина вътре в Европейския Съюз, колкото и бдителна да се окаже турската армия. За американците, които се намират на достатъчно отдалечено разстояние, е много по-лесно да видят голямата картина. Но такива резерви не са единствената причина, поради която тази тема, колкото и да е централна, не доминира дискусиите в ЕС до такава степен, както това е в САЩ. Защото един друг аргумент притежава много по-очевидна тежест. Според настоящата европейска идеология Съюзът предлага най-високия морален и институционален ред в света – един ред, който комбинира в едно (при всичките си възможни несъвършенства) икономически просперитет, политическа свобода и социална солидарност по начин, който никой негов конкурент не може да предложи. Но не е ли налице опасността от културно затваряне – именно поради успеха на този уникален модел? Сред всичките си постижения, дали Европа не рискува да изпадне – самата дума бидейки вече един укор – в Европоцентризъм: една идентичност, която е твърде хомогенна и прекомерно насочена навътре, докато авангардът на съвременния цивилизован живот по необходимост трябва да бъде все повече мултикултурен?

Приемането на Турция в ЕС, според тази логика, би успокоило именно тези страхове. Най-голямото бреме за настоящите поколения, следващо от една тясно традиционна концепция за Европа, е нейната идентификация с християнството като исторически определител на континента. Най-голямото предизвикателство към това наследство вече отдавна идва откъм Исляма. Какво тогава би могло да бъде една по-голяма и по-триумфална демонстрация на модерен мултикултурализъм, ако не мирното преплитане на двете вери, на ниво държава и вътре в гражданското общество, в една супер-европейска система, простираща се, подобно на Римската империя, до Ефрат? Фактът, че за пръв път турското правителство е открито мюсюлманско, не би трябвало да се разглежда като пречка, а по-скоро като препоръка за приемане, тъй като той обещава именно онази преоценка на мултикултурния начин на живот, от която Съюзът се нуждае, за да направи следващата стъпка в своя конституционен прогрес. От своя страна, точно както новооткритите или възстановени демокрации от посткомунистическия Изток извличат полза от стабилизиращата ръка на Комисията по пътя си към нормалността, така и турската демокрация ще бъде защитена и подсилена вътре в Съюза. Ако разширението в източна Европа изплаща един морален дълг по отношение на ония, които живяха при комунизма, то включването на Турция може да изправи моралните щети, причинени от едно самодоволно – или арогантно – тесногръдие. Чрез едно такова двойно изкупление Европа има възможността да се превърне в по-добро място.

В този самокритичен маниер често се изтъква един исторически контраст. В продължение на столетия християнска Европа беше обезобразявана от дива религиозна нетърпимост, от всеки възможен вид преследване, инквизиция, отстраняване и погром, извършени в опитите да се изключат други верски общности, еврейски или мюсюлмански, да не говорим пък за еретиците в собствената вяра. Османската империя, от друга страна, толерираше християните и евреите, без репресии или насилствени покръствания, позволявайки на различните общности да живеят мирно заедно под мюсюлманско управление, в една пред-модерна мултикултурна хармония. Този ислямски ред беше не само по-просветен от християнските си съответствия. Бидейки далеч от това да се превърне във външното Друго на Европа, в продължение на столетия той беше интегрална част от самата европейска система на силите. В този смисъл Турция не е пришълец в Европа. Нейното присъединяване към Съюза по-скоро би възстановило една приемственост на смешения и контрасти, от която ние все още имаме много да учим.

Така, грубо казано, изглежда разговора по турското присъединяване към ЕС, който може да бъде дочут в канцеларии и чатове, из научни списания и водещи статии, по трибуни и токшоута из цяла Европа. Едно от големите му предимства се състои в това, че до днес не съществува негова не-ксенофобска алтернатива. Неговата слабост се крие в поредиците от images d’Epinal^[2], от които е изтъкана по-голямата му част и чрез които се омаловажават реалните трудности, с които е свързана турската молба за присъединяване към Съюза. Без съмнение всяко разглеждане на тези неща трябва да започне с Османската империя. Защото първата и най-важна разлика между кандидатурата на Турция и всички ония от източна Европа се състои в това, че в този случай Съюзът си има работа с наследника на една имперска държава, която в продължение на много дълго време е била далеч по-голяма сила от всяко западно кралство. Задължителна предпоставка за разбирането на това наследство е едно реалистично разбиране на изначалната форма на тази империя.

* * *

Османлийският султанат, в процеса на разширението си в Европа между 14 и 16 век, беше действително по-толерантен – колкото и анахронистки да звучи това понятие – от всяко друго християнско царство от този период. Достатъчно е да се сравни съдбата на мюсюлманите в католическа Испания с онази на православните християни от Балканите под османско управление. Християните и евреите не бяха нито принудени да приемат Исляма, нито пък изхвърлени от султаната. Разрешено им беше да извършват богослужения на когото пожелаят, вътре в Дома на Исляма. Това не беше толерантност в модерния смисъл на думата, нито пък нещо специфично османско, а просто традиционна система на ислямско управление, датираща от времето на халифата на Умаядите^[3] от осми век. Неверниците бяха поданици, по закон стоящи по-ниско от управляващите. Семиотично и практически, това бяха отделни общности. Те плащаха по-високи данъци от управляващите, не им се разрешаваше да носят оръжие, да извършват процесии, да носят определени дрехи, да притежават домове, надвишаващи определена височина. Мюсюлманите можеха да си вземат невернически жени; на неверниците не се разрешаваше да вземат мюсюлмански жени.

Османската държава, която наследи тази система, възникна през 14 век в Анадола, в резултат на победите на една от турските вождови групировки над останалите и разширението й на изток и юг за сметка на местните мюсюлмански съперници, и на север за сметка на остатъците от византийската власт. В продължение на две столетия, докато армиите й завоюваха по-голямата част от източна Европа, Близкия Изток и северна Африка, издигнатата от нея империя запази двупосочността си. Но никога не е имало съмнение относно това къде се намира нейният стратегически център. Още от самото начало османлийските управници бяха черпили основанията на своята легитимност от свещената война – газа – по границите с християнството. Подчинените региони в Европа съставяха най-богатите, най-гъсто населени и политически ценни зони в империята, както и театъра на преобладаващото множество на нейните военни кампании. Османската държава беше основана, както пише нейната най-нова историчка Каролине Финкел, върху „идеала на постоянната война“. Без да признава равни, без да респектира пиетети или мирно съвместно съществуване, тя беше предназначена за бойното поле, без териториално постоянство или дефиниция.

Но тя беше и прагматична. От самото й начало идеологическата борба срещу неверниците беше комбинирана с тяхното инструментално използване за целите на самата тази борба. От една страна, османците водеха неограничена свещена война срещу християнството. От друга, от 15 век държавата зависеше от един данък – девширме – изразяващ се в събирането на бивши християнски момчета, избрани от подчинените балкански населения (самите те не задължавани да приемат исляма), които по-късно съставяха нейния военен и административен елит: така наречените капи кулларъ, или „роби на султана“.

В продължение на повече от два века, динамиката на тази мощна машина за завоевания, простираща се от Аден до Белград и от Крим до планинския Риф в северна Африка, внушаваше страхопочитание на Европа. Но към края на 17 век, след последната обсада на Виена, нейната енергия беше се изчерпила. „Управляващата институция“ на империята вече не беше набирана сред децата на неверниците, обръщайки се към самите мюсюлмани – и балансът на силите постепенно се обърна против Портата. След 18 век, когато Русия й нанесе няколко последователни поражения по северното Черноморие, а революционна Франция набързо завзе Египет, Османската държава никога повече не спечели някоя голяма война. През 19 век нейното оцеляване зависеше много повече от взаимните зависти на хищническите сили в Европа, отколкото от собствената й сила. От време на време тя беше спасявана от по-нататъшно осакатяване или разрушаване само чрез интервенцията на съперничещи си чужди столици – Лондон, Париж, Виена, в една от големите кризи дори Санкт Петербург – за тяхна взаимна вреда.

Но макар че външните напрежения, все по-злокобни с разширяването на технологическата пропаст между Османската и европейските империи, по принцип биха могли да се неутрализират взаимно достатъчно дълго време, за да позволят една основна ревизия на обществото, така че то да посрещне предизвикателството на Запада, – примера на въстаналия сатрап от Египет, Мехмед Али^[4], показваше какво може да се направи в това отношение – то възходът на национализма сред подчинените християнски народи на Балканите подкопа всякакво дипломатическо равновесие. Гръцката независимост, неохотно приета от Англия и Франция от страх, че инак Русия би могла да стане неин патрон, шокира султаната и го принуди да предприеме първия сериозен опит за вътрешни реформи. През периода на Танзимата (1839–76), модернизацията стана по-систематична. Палатът беше загърбен от бюрокрацията. Администрацията беше централизирана; бяха обявени юридическо равенство на всички поданици и сигурност на собствеността; образованието и науките бяха насърчени; идеи и навици бяха привнесени от Запада. След една поредица от про-британски везири, османският ред намери мястото си в европейската държавна система.

Но реформаторите от онова време, колкото и да бяха настроени светски, не можеха да променят религиозните основи на Османската империя. Три неравенства бяха кодирани в нея по традиция: между вярващи и неверници, между господари и роби, между мъже и жени. Отношенията между половете се промениха само малко, макар че към края на века предпочитанието към момчета беше станало по-рядко сред елита, а робството – много бавно – беше премахнато. Политически, най-важното отношение беше първото. На книга дискриминацията срещу неверниците беше премахната чрез реформите. Но, отречена по принцип, тя продължи да съществува на практика, тъй като не-мюсюлманите продължаваха да бъдат облагани с данък на глава, сега маскиран под формата на плащане за изключване от военната повинност, което не се отнасяше до мюсюлманите. Армията продължаваше да бъде място, запазено единствено за вярващите. Същото се отнасяше и до всички по-важни граждански постове. Тази защита на върховенството на исляма беше обаче недостатъчна да премахне народната враждебност срещу реформите, възприемани като капитулация пред европейския натиск и мода, несъвместими с благочестието или подобаващото положение на вярващите в империята. Като се оставят настрана „непристойните“ прояви на западен живот в градовете, непопулярните селски данъци бяха наложени и на мюсюлманите, докато християнските търговци, да не говорим пък за чуждите интереси, процъфтяваха при режима на свободна търговия, привнесен от реформаторите под натиска на западните сили.

Нито последователно модерен, нито грубо традиционен, режимът на Танзимата беше една данъчна катастрофа. Отдаването под аренда на данъчното събиране, официално отричано, продължаваше да съществува; вместо да се увеличават, приходите на държавата намаляваха, а капитулациите – извън-териториални привилегии, отдавани на чужденци – продължаваха. Заемите от чужбина се раздуха прекомерно, докато през 1875 се стигна до държавен банкрут. Две години по-късно османските армии отново бяха победени от Русия, а през 1878 – след като един кратък конституционен период беше завършил безславно – империята беше принудена да приеме независимостта на Сърбия, Черна Гора и Румъния, както и автономията на по-голямата част от България. През следващите тридесет години властта се върна обратно от бюрокрацията към палата, в лицето на султан Абдулхамид Втори, който съчета в едно технологическа и административна модернизация – железопътни линии, пощенски станции, военни кораби – с религиозна реставрация и полицейски репресии. Със загубата на по-голямата част от Балканите, населението на империята беше станало повече от 70 процента мюсюлманско. За да циментира лоялността към режима си, султанът възстанови отдавна занемарената титла „халиф“, същевременно разпращайки панислямски призиви и засищайки върховните административни постове с араби. Но никакви идеологически бури, нито пък фабрикуването на традиция в утвърдения викториански стил, можеха да променят продължаващата зависимост на империята от управлението на държавния дълг, ръководено от чужденци, както и от един европейски баланс на силите, неспособен да потисне пожара на национализма в Балканите.

Една широка ивица от османски земи все още се простираше до Адриатическо море. Там се подвизаваха различни въстанически чети – най-вече от македонската ВМРО –, а цветът на армията беше разположен в гарнизонни градове, за да поддържа онова, което беше останало от Румелия, богатото първоначално ядро на империята, нейната „римска“ част. Към началото на двадесети век противопоставянето срещу султанската тирания беше се превърнало тук в нещо общоприето сред младежите от всички етнически групи, а дори и сред самите млади турци. През 1908, след продължителни борби в Македония, Абдулхамид беше принуден да проведе избори, в които новосъздадената организация, известна под името Комитет за Обединение и Прогрес (КОП), спечели убедителна победа в цялата империя. Младите турци бяха спечелили властта.

Революцията от 1908 беше нещо странно и непоследователно. В много отношения тя беше предшественик на въстанията в Китай и Персия, които последваха три години по-късно, но същевременно те притежава и черти, които я различават от всички други последващи въстания от 20 век. От една страна тя представляваше истинско конституционно движение, пробуждащо народен ентусиазъм сред всички националности в империята; тя успя да създаде един впечатляващо етнически-смесен парламент въз основа на широко гласуване: един автентичен израз на все още либералния дух на времето. От друга страна, това беше военен преврат, проведен от тайна организация, състояща се от млади офицери и конспиратори, който може да претендира да бъде първия по рода си от една дълга серия от подобни епизоди в Третия Свят. Двете неща не бяха откъснати едно от друго, тъй като архитектите на преврата, малка група съзаклятници, получиха подкрепа в цялата империя буквално за броени дни – партията им наброяваше стотици хиляди членове в течение само на една година. Нито пък, говорейки формално, бяха откъснати едни от други целите им: речникът на времето (свобода, равенство, братство и справедливост), обявен от първите като условие за осигуряването на целостта на империята беше поддържан от вторите, чрез общото и равноправно гражданство, споделяно от всички нейни народи.

Но този синтез не можеше – а и никога не би могъл – да бъде стабилен. Основният мотор на революцията беше ядрото от офицери в КОП. Тяхната главна цел беше запазването на империята, на всяка цена. Конституционните и други такива подробности бяха неща само функционални – те бяха средства, а не цели сами по себе си. Тези хора не бяха либерали, но те не бяха и антиколониално настроени, по начина на по-късните военни патриоти от третия Свят, често много авторитарни, но решителни врагове на западния империализъм – Свободните офицери в Египет, Хунтата в Аржентина, Тридесетте Другари в Бирма. Заплахите за Османската империя идваха, както винаги, откъм европейските сили или откъм местните й съюзници, но Младотурците не отхвърляха Запада културно или политически: по-скоро те искаха да бъдат приети в неговия обръч от Machtpolitik на равна нога, като нормален участник сред всички останали. А за това беше необходимо да се трансформира Османската империя, да й се даде онази модерна масова основа, която беше се превърнала в такава сила сред нейните противници.

Но тук те се сблъскаха с една остра дилема. Какъв идеологически апел би могъл да обедини пъстрото население на Османската империя, разделено от език, религия и етнически произход? Някакъв обединяващ патриотизъм беше непременно необходим, но типичните съставки за него липсваха. Най-близкият еквивалент на османския ред беше Хабсбургската империя, но дори и тя беше значително по-компактна, състояща се от населения от една и съща вяра, имайки един все още сравнително уважаван владетел. Младотурците, управляващи държава, която се простираше от Йемен до Дунав, населена от хора, разделяни от отдавнашни, йерархизирани и несъвместими вероизповедания, не притежаваха такива предимства. Какво можеше да означава да бъдеш гражданин на тази държава, освен че си условен поданик на една династия, към която самите Младотурци се отнасяха с не особено страхопочитание, отстранявайки Абдулхамид от трона само една година след като взеха властта? Новият режим не можеше да избегне един скрит дефицит на легитимност. И осъзнаването на нестабилността на неговата идеологическа позиция беше видимо още от самото начало. Защото Младотурците запазиха дискредитираната монархия, срещу която бяха въстанали, възкачвайки на престола слабия брат на Абдулхамид като фигуративен наследник на султаната – и дори участваха в тържествената погребална процесия, когато старият звяр най-после умря.

Но такива парцалки от избеляла приемственост разбира се не бяха достатъчни, за да се облече новия колективен император. КОП се нуждаеше от пълното облекло на един модерен национализъм. Но как можеше да бъде определен той? Отговорът беше намерен в едно „двурелсово“ решение. За публична консумация беше обявен един „граждански“ национализъм, отворен за всеки гражданин на държавата, независимо от неговата вяра и произход: една доктрина с широка привлекателност, приета с първоначален изблик на огромна енергия и надежда от страна дори на досега най-непокорните групи в империята, включително и от арменците. В таен порядък, от друга страна, беше подготвен един по-конфесионален или етнически национализъм, ограничен до мюсюлманите или турците. Това беше една двойнственост, която по собствен начин отразяваше особената структура на самия КОП. Като партия, той беше спечелил голямо парламентарно мнозинство при първите свободни избори в империята – и с кратко прекъсване от 1912–13, беше определял политиките на държавата. Но неговото ръководство избягваше видимите постове в държавата, оставяйки ги на едно по-старо поколение от военни и бюрократи. Зад фасадата на конституционността и уважението към възрастта обаче действителната власт се държеше от Централния Комитет на партията – една група от 50 активисти, контролиращи една политическа организация, създадена по модела на македонските и арменски нелегални организации. Названието Младотурци не е погрешно. Когато поеха властта, ключовите водачи на КОП бяха в тридесетте или късните си двадесет години. В организацията преобладаваха армейски капитани и майори, но имаше и цивилни лица. Тримата най-важни участници бяха офицерите Енвер и Кемал, както и един бивш пощенски служител, Талат. Зад тях, по-малко видими за обществеността, но също важни дейци на организацията, бяха двамата военни лекари Назим Селяникли и Шакир Бахеттин. Всичките петима водачи идеха от „европейския“ сектор на империята: Енвер от богато истанбулско семейство, Талат и Шакир от днешна България, Назим от Солун, а малко по-старият Кемал – от остров Лесбос.

КОП скоро трябваше да защищава империята. През 1911 Италия й отне Либия, последната османска провинция в северна Африка. Една година по-късно Сърбия, Черна Гора, Гърция и България започнаха съвместна атака срещу османските армии на Балканите, като за броени седмици ги изтласкаха почти напълно извън Европа. КОП, който беше отстранен за кратко време от властта през лятото на 1912, успя да избегне омразата, породена от това масивно поражение – и когато съюзниците се нахвърлиха едни върху други, успя да си възвърне голяма част от Тракия. Но размерите на имперската катастрофа бяха травматични. В продължение на много дълго време Румелия беше била най-напредничавият регион на империята, като до 1912младите турци бяха държали централния си комитет в Солун, а не в Истанбул. Загубата й – даже не от ръцете на една от великите сили – смали османските владения в Европа до минимум и прогони около 400 000 турци от домовете им, превръщайки се по този начин в най-голямата катастрофа и унижение в историята на империята.

Ефектът върху КОП беше двустранен. Империята сега се състоеше от 85 процента мюсюлмани, което намали мотивацията за политически апели към оставащата част неверници и увеличи привлекателността на ислямската карта за повишаване на поддръжката към режима. Но макар че водачите на комитета, твърдо решени да запазят арабските си провинции, широко използваха тази карта, те имаха пред себе си горчивия опит с албанците – събратя-мюсюлмани, които бяха използвали възможността, предложена им от Балканските войни, за да извоюват независимостта си. Това отстъпничество показваше, че общата религия не е достатъчна, за да се предотврати по-нататъшното разпадане на държавата, която те бяха наследили. Резултатът беше, че идеологическата ос на КОП, особено сред неговия вътрешен кръг, беше наклонена в една все по-етническа – турска, различна от мюсюлманската – посока. Промяната не изискваше кой знае каква нова нагласа: буквално всички Младотурци бяха позитивисти, чиито възгледи по свещените въпроси бяха чисто инструментални.

Урокът, който КОП беше научил от Балканските войни беше, че османската власт може да бъде поддържана само в съюз с поне една от европейските велики сили, които бяха стояли настрана по време на Балканските войни. Младотурците нямаха особено предпочитание, опитвайки късмета си последователно при Великобритания, Австро-Унгария, Русия и Франция, само за да бъдат отблъснати навсякъде, докато най-накрая усилията им се увенчаха с успех при Германия – на 2 август 1914, два дни преди избухването на Първата световна война. По това време КОП вече  заемаше предния план на властта: Енвер беше министър на войната, Талат на вътрешните работи, Кемал на флота. Сам по себе си договорът не задължаваше империята да обяви война на Антантата, но Младотурците разчитаха да спечелят от него без особен риск. Те очакваха Германия да победи Франция набързо, след което османските армии можеха спокойно да се присъединят към армиите на Центъра, за да победят Русия и да съберат плодовете на победата – възвръщайки си солидна част от Тракия, егейските острови, Кипър, Либия, цяла Арабия, някои от териториите, отстъпени на Русия в Кавказ, както и земи, простиращи се чак до Азербайджан и Туркестан.

Но когато Франция не се сгромоляса, а Германия започна да настоява за бързо османско участие във войната, за да се отслаби Русия, мнозина от членовете на кабинета започнаха да се обливат в студена пот. Едва след дълги седмици на несъгласия и колебания, Енвер – най-войнолюбивият член на управляващата хунта – успя да вкара правителството във войната, в късния октомври 1914, чрез едно не провокирано нападение срещу руските брегови позиции по Черноморието. Но османският флот, дори и с германски моряци, не успя да извърши десант в Украйна. Къде тогава можеше да се демонстрира младотурския характер? Символични сили бяха изпратени на север, за да подкрепят австро-унгарските линии в Галиция, а по настояване на Берлин, срещу британските линии в Египет бяха направени апатични атаки. Но това бяха само показни операции. Истинските сили на армията, водени лично от Енвер, бяха изпратени през руската граница в Кавказ. Там, очаквайки да бъдат възвърнати, се намираха трите провинции Батум, Ардахан и Карс, отнети от империята на Берлинския конгрес през 1878. В дълбоката зима на 1915 оттам се завърнаха само малцина. Османската атака беше отблъсната по-цялостно, отколкото която и да  било друга подобна офанзива от Великата война – по-малко от един на всеки седем войници преживя тази кампания.

В Истанбул, КОП реагира бързо. Това не беше просто едно оттегляне. Цялата териториална ивица от двете страни на границата беше населена от арменци. Каква роля бяха играли те в конфликта? Исторически най-старите обитатели на региона, дори на по-голямата част от Анадола, те бяха християни чиято църква – водеща началото си от трети век на новото летоброене – можеше да претендира, че е по-стара дори от Рим. Но в 19 век, за разлика от сърбите, българите, гърците или албанците, те не бяха образували компактно национално мнозинство никъде в обитаваните от тях територии. През 1914 около една четвърт от тях бяха поданици на Руската, а останалите три четвърти – на Османската империя. При руските царе те нямаха никакви политически права, но като събратя-християни не бяха преследвани поради религията си и можеха да заемат постове в имперската администрация. При султаните те бяха изключени от девширме, кръвния данък, още от самото начало, можеха да бъдат търговци и да закупуват земя, но не и да получават служби. През 19 век те си създадоха значителна интелектуална прослойка – първите османски романи бяха написани от арменци.

Непосредствените страхове на КОП бяха, че местното арменско население в Кавказ ще подкрепи врага. На 25 февруари комитетът разпореди всички арменски участници във военните сили да бъдат обезоръжени. Телеграмите бяха изпратени в деня, в който англо-френските сили започнаха да бомбардират Дарданелите, поставяйки в опасност самия Истанбул. Към края на март, сред голямо напрежение в столицата, Централният Комитет – Талат беше главният инициатор – гласува цялото арменско население в Анадола да бъде депортирано в сирийските пустини, за да се осигури гърба на империята. Операцията трябваше да бъде проведена от Teskilât-i Mahsusa, „Специалната Организация“, създадена от партията за секретни операции през 1913, сега наброяваща около 30 000 души, под ръководството на Шакир Бахеттин.

Етническо прочистване от голям мащаб не беше нищо ново в този регион. Цели общности бяха прогонвани от домовете си, обикновено като бежанци пред чужди армии. Такава беше съдбата на стотици хиляди турци и черкези по времето, когато Русия беше завладяла сверен Кавказ през 1860, както и при извоюването на независимостта на балканските нации през следващия половин век. Анадола беше пълен с такива муджахир, изпълнени с горчиви спомени за това как се бяха отнесли към тях християните. Нито пък насилственото преселване по причини за сигурност беше нещо, ограничено единствено до Първата световна война: по-рано в Русия царският режим беше прогонил и депортирал поне половин милион евреи от Полша и Украйна.

Но операцията, която КОП предприе през пролетта на 1915, все пак беше нещо ново. Защото привидната депортация, колкото и да беше жестока сама по себе си, всъщност трябваше да бъде само прикритие за изтребване – систематично, държавно организирано унищожаване на цяла една общност. Убийствата започнаха през март, все още малко наслуки, докато руските сили започнаха да проникват в Анадола. На 20 април, в обстановка на все по-нарастващ страх, в град Ван се надигна арменско въстание. Пет дни по-късно англо-френските войски започнаха десант в Дарданелите и правителството започна да прави планове за спешна евакуация, ако столицата попадне в ръцете на Антантата. В тази ситуация КОП не чака дълго време. В началото на юни, централно разпореденото и координирано унищожаване на арменците беше в пълен ход. Както пише най-авторитетният изследовател по въпросите на етническото прочистване, Майкъл Ман: „ескалацията от първите инциденти до геноцид се извърши в течение на три месеца, много по-бързо, отколкото по-късно при Хитлер и евреите.“ Шакир – оригиналният създател на КОП – обикаляше определените зони, тайно и смъртоносно, ръководейки клането. Дори без да се използва претекста за сигурността, арменците от западния Анадола бяха унищожени, на стотици километри от фронта.

Няма достоверни цифри относно броя на убитите, нито пък относно начините, по които те са били убивани. Ман, който смята, че реалната цифра е между 1,2 и 1,4 милиона души, отбелязва, че „може би две трети от арменците бяха унищожени“ – „най-успешното убийствено прочистване, постигнато през 20 век“, надминаващо в пропорциите си дори Холокоста. Една катастрофа с тези размери не можеше да бъде скрита. Немците, присъстващи в Анадола като османски съюзници в много и различни длъжности – консултативни, военни и свещенически между другото – бяха свидетели на станалото и много от тях докладваха у дома, не рядко изпълнени с ужас и страдание. Конфронтиран от американския посланик, Талар дори не си направи труда да отрича. От своя страна Антантата, за разлика от съюзниците, които премълчаваха Холокоста по време на Втората световна война, незабавно осъди унищожението, издавайки тържествена декларация на 24 май 1915, обещавайки да накаже като престъпници неговите организатори.

Победата при Дарданелите спаси режима на КОП. Но това беше единственият реален успех в тази война. На други места, в Арабия, Палестина, Ирак, Черно Море, армиите на едно все още предимно земеделско общество бяха победени от неговите по-индустриализирани противници, при голямо страдание за цивилното население и огромни военни загуби, надминавани като пропорционална част от населението само в Сърбия. След колапса на България, османското спасително въже към Централните сили, съдбата на КОП беше решена. Талат, минавайки през София на връщане от Берлин, разбра, че играта е свършила и подаде оставка като велик везир. Две седмици по-късно беше създаден нов кабинет, с по-малко компрометирани водачи, а на 31 октомври Портата подписа с Антантата примирие, три дни преди Австрия и две седмици преди Германия. Изглеждаше така, сякаш доминото се събаря – от посока на най-слабите към по-силните плочки.

Но това впечатление беше измамливо. Във Виена, Хабсбургската монархия се разпадна за броени дни. В Берлин възникваха войнишки и работнически комитети, докато последния Хоенцолерн избяга в изгнание. В София Земеделската партия на Стамболийски получи властта. Във всеки от тези случаи поражението беше неоспоримо, старият ред беше непоправимо дискредитиран от него и сред руините му се появяваха революционни сили. В Истанбул такъв сценарий липсваше. Османската империя беше влязла във войната доброволно, за разлика от която и да било друга сила – и изходът, който тя избра, също не приличаше на никой друг. Защото водачите на КОП не приеха, че са били победени. Предаването на кабинета в чужди ръце беше за тях само тактически маньовър. В течение на двете седмици между отказа от властта и подписването на примирието, те се подготвиха за съпротива срещу предстоящата окупация, както и за втори рунд в борбата за утвърждаване на турската сила. Талат организира една полувоенна нелегална организация, Каракол, ръководена от близки негови съратници и въоръжена с екипировка от Специалната Организация, която от своя страна беше набързо разтурена, а името на партията беше променено. Архивите бяха скрити, а уличаващите документи – методично унищожени.

Капитулацията беше подписана на остров Лемнос на 31 октомври, но обединените сили все още не бяха навлезли в протока. В това време ръководителите на КОП направиха последния си ход. Приготовленията вече бяха завършени и нямаше паника. През нощта на първи срещу втори ноември осем водачи на режима тайно бяха качени на една немска подводница – бившият Счастливый, спечелен от руснаците – и закарани в Севастопол. Сред тях бяха Енвер, Талат, Шакир, Назим и Кемал. От Крим, Енвер се отправи към Кавказ, докато останалите бяха постепенно прехвърлени в Берлин, където стигнаха през януари 1919. Там им беше обещано покровителство от Еберт, новият социалдемократически президент на републиката. Турският унионизъм не е нацизъм, но ако бихме потърсили аналогии, това беше все едно през 1945 Хитлер, Химлер, Калтенбрунер, Гьобелс и Гьоринг, след като са предприели внимателна подготовка на операция „Върколак“ в Германия, да избягат хладнокръвно за Финландия, за да продължат борбата оттам.

****************************

Десет дни по-късно съюзниците влязоха в Истанбул. В края на войната Хабсбургската империя беше се разпаднала спонтанно; Хоенцолерните отстъпиха пред една република, която трябваше да предаде на Франция Елзас и Лотарингия, както и да изтърпи окупацията на Рур, но без реална загуба на германската териториална цялост. Османската империя беше нещо по-различно, съдбата й сега зависеше напълно от милостта на победителите. През 1918 г. четири сили – Великобритания, Франция, Италия и Гърция – си поделиха плячката, първите две разделяйки арабските провинции помежду си, а другите борейки се за придобивки в югоизточния Анадол. Преди да се постигне окончателно съглашение по разделянето на империята щяха да изминат още две години. Междувременно в Истанбул те упражняваха съвместен контрол над един очевидно готов за съдействие кабинет под ръководството на новия султан, познат с ненавистта си към КОП.

Следвоенната мизерия на едно победено общество беше тук много по-тежка, отколкото в Германия или Австрия, но в замяна на това ресурсите за съпротива срещу един потенциално картагенски мир бяха по-големи. Каракол скоро започна да прелива вълни от агенти и оръжия във вътрешността на страната, където още по време на войната бяха направени планове за прехвърляне на центъра на властта. И което беше най-важно, Октомврийската революция, изключвайки Русия от редиците на съюзниците, не само осигури, че източния Анадол ще остане неокупиран. Освен това тя остави непокътната османската девета армия, която Енвер беше изпратил в Кавказ, под ръководството на юнионисткия й командир, след като Брест-Литовския мир й откри път за напредване чак до Баку.

През есента на 1919 на сцената се появи един нов юнионистки офицер. Мустафа Кемал, който също идваше от Румелия, беше ранен член на КОП, успял да се издигне по време на защитата на Дарданелите, преди да прекара останалата част от войната в Сирия. Напрегнатите отношения между него и Енвер бяха го изключили от вътрешното ядро на партията, освобождавайки го от забъркване в работите на Специалната Организация. След като се завърна от Дамаск, очаквайки да получи министерство в следвоенния кабинет, вместо това той получи военния инспекторат на изтока. Предложението вероятно дойде като резултат от разговори с Каракол, с които той беше влязъл в контакт след завръщането си. След като пристигна на черноморското крайбрежие, той се придвижи във вътрешността на страната и незабавно започна да координира политическата и военна съпротива срещу съюзническия контрол над Турция. В това, което с времето щеше да се превърне във Войната за Независимост, той беше подпомогнат от четири фактора.

Първият беше просто степента на подготвеност за съпротива, оставена след тях от ръководителите на КОП, която включваше не само големи доставки на оръжие и множество нелегални агенти, но и национална мрежа от Общества за Правата за Национална Защита като един вид официална политическа партия; към това се прибавяше – повече резултат от късмет, отколкото от предварително планиране – една напълно екипирана редовна армия, извън сферата на действие на съюзниците. Втората беше солидарността, проявена от Русия, където режимът на Ленин, сам борещ се срещу множество интервенции на Антантата, поддържаше турската съпротива срещу общия враг с оръжия и средства. Третата се дължеше на разделението сред самата Антанта. Великобритания беше основната сила в Истанбул. Но тя не желаеше да подкрепи политическата си тежест със съответстващи военни сили, предпочитайки да разчита на Гърция като свой местен представител. Но гръцката карта – и това беше четвъртия важен елемент в тази ситуация – се оказа особено слаба, за да бъде разигравана от победителите.

Гърция беше не само презирана като слаб италиански съперник – и разглеждана от Франция като британска пионка. В очите на турците тя беше чакал, възползвал се от силата на големите, реалните противници на империята; тя не беше допринесла буквално нищо за победата над османските армии, но въпреки това беше получила най-големите окупирани зони, в които преди това голям брой етнически гърци вече бяха прогонени от Специалната Организация преди войната и етническите напрежения бяха много високи. На връх на всичко това Гърция беше една малка, вътрешно разделена страна, с незначителна важност като военна сила. Една по-добра цел за кампанията за национално освобождение едва ли можеше да бъде намерена. Четири дни преди Кемал да пристигне на Черно Море, гръцките войски навлязоха в Смирна (Измир) и окупираха заобикалящия я регион, предизвиквайки огромен гняв в цялата страна и създавайки перфектни условия за едно начинание, което все още изглеждаше прекалено рисковано за множество турци.

В течение на една година Кемал вече беше установил Национално Събрание в Анкара, в открито предизвикателство към правителството в Истанбул и събрал сили, способни да ограничават придвижването на гръцките сили. През 1922 армията му постигна решаващи победи над гръцките войски и отново превзе Смирна, изгаряйки я до основи и избивайки голяма част от тамошното гръцко население. Във Великобритания, поражението на неговото протеже доведе до падането на правителството на Лойд Джордж. Когато през октомври 1922 той заплаши, че ще поведе страната във война в помощ на Гърция, Джордж беше отстранен от власт.

През следващото лято беше подписан договорът от Лозана, който затвърди сегашните граници на Турция и преустанови териториалните права на чуждите сили в нея. Юридически, основното нововъведение на договора беше взаимното етническо прочистване, предложено от норвежкия филантропист Фритьоф Нансен, който получи първата Нобелова награда за мир в резултат тази „свръхидея“. „Народната размяна“ между Турция и Гърция отразяваше относителните позиции на победителя и победения, прогонвайки съответно 900 000 и 400 000 турци от домовете и родните им места, в противоположни посоки.

Няколко месеца по-късно Османлиите най-после последваха Хабсбургите, Романовците и Хоенцолерните и султанатът беше отменен. Една година по-късно, след плътно контролирани избори, Кемал беше обявен за президент на Турската република. И, докато раздялата от империята все още беше нещо, което можеше да бъде предвидено, то последвалите я събития се оказаха значително по-изненадващи. През пролетта на 1924 Кемал премахна Халифата, една религиозна институция, все още почитана в целия мюсюлмански свят (вълната от протести се разпростря чак до Индия), скоро започна да затваря поклоннически места и да потиска дервиши, забрани феса, промени календара, замени шариата с граждански кодекс и въведе латинското, в замяна на арабското, писмо. Мащабите и скоростта на това нападение срещу религиозната традиция и домашни навици, обхващащо вярата, времето, облеклото, семейството и езика, си остават и до ден днешен уникални в цялата мюсюлманска общност. Радикализмът и скоростта на Кемал се оказаха напълно непредсказуеми, разграничавайки го рязко от предшествениците му.

Но колкото и да беше систематична, тази трансформация беше много странна: една културна революция без съответна социална такава, нещо много рядко в историята. Структурата на обществото, правилата на собствеността, образецът на класовите отношения, си останаха непроменени. КОП беше репресирала всякакви стачки или работнически организации от самото начало. Кемал продължи по същия начин: комунистите бяха убивани или затваряни, колкото и добри да бяха дипломатическите отношения с Москва. Но ако у Кемализма липсваше какъвто и да било антикапиталистически импулс, то той не притежаваше и някакви значителни антифеодални измерения. Османското управление никога не беше изисквало или разрешавало появата на силна класа от земевладелци, най-малко от всичко в Анадола, където дребните селски имоти бяха преобладавали по традиция, единственото изключение бидейки кюрдският югоизток, контролиран от племенни вождове. Мащабът на аграрната реформа беше значително по-ограничен, отколкото в Русия или дори на Балканите.

Но социалният ландшафт, засегнат от културната революция, беше същевременно точно обратното на някакъв стабилен социален ред, в едно точно определено отношение. Ако зад динамиката на Кемализма не стоеше никаква класова борба, то етнически катаклизми от гигантски мащаб бяха преоформили напълно анадолското общество. Притокът на турци и черкези, бегълци от руските и балкански войни, унищожаването на арменците, прогонването на гърците, бяха довели до огромно объркване на населения и собствености в една все още много назадничава селскостопанска икономика. Именно тази разрушена среда направи така, че наложената отгоре културна революция можа да бъде осъществена без съществена съпротива отдолу. Но по същата причина революцията никога не придоби активна популярна поддръжка: Кемализмът си остана една вертикална афера.

Макар че той скъса, остро и внезапно, с османската култура в един фундаментален аспект, чрез отмяната на нейната писменост и по този начин откъсвайки следващите поколения от всякаква писмена връзка с миналото, в отдалечеността си от масите Кемализмът не само наследи една османска традиция, но дори я засили. Всички пред-модерни управляващи групи говореха диалекти, различаващи се по един или друг начин, ако и само по акцент и лексика, от ония на управляваните. Но османският елит, в продължение на дълго време дори не състоящ се от турци, беше особено откъснат от поданиците си, като корпус от държавни служители, обвързани едни с други чрез владеенето на един сложен език, който беше смесица от персийски, арабски и турски, с множество чуждици, неразбираеми за управляваните. Административният османски език беше по-малко развит от неговите литературни форми, а турският език си оставаше предимно за употреба у дома. Между ниската и висока култури в империята се простираше широка – и лингвистично фиксирана – пропаст.

Кемализмът се зае да премахне това, чрез създаването на един модерен турски език, който нямаше да бъде повече презирания жаргон от османските времена, а език, говорен от всички граждани на новата република. Но докато се опитваше да премахне пропастта между управлявани и управляващи там, където тя беше най-широка в миналото, той същевременно създаде една нова, непозната дотогава пропаст. Реформата на езика може би подпомогна националното обединение; религиозната реформа можеше само да разединява. Вярата на османските елити имаше само малко общо с формите на народна набожност – различни култове и народни вярвания, разглеждани с презрение от образованите. Но поне имаше една споделена обвързаност с исляма. Тази връзка беше прекъсната от Кемал.  След като държавата започна да преследва различни братства, проповедници и молитвени събрания, тя удари по някои от традиционните обекти на почит – и масите се съпротивиха срещу това. Отхвърлен от мнозинството в селата и малките градчета, кемалисткият секуларизъм беше приет с агресивна ревност в големите градове от модернизираните наследници на османския елит – бюрократи, офицери, хора на професиите. В тази градска прослойка секуларизмът в течение на времето се превърна – както си остава и до днес – в един вид ерзац-религия. Но строгостта на този секуларизъм е особено чуплива. Не само защото той е интелектуално тънък или отдалечен от народните чувства, но още повече поради една, така да се каже, зла воля, която винаги си е оставала неразделима от него.

Тактическо и преходно, използването на исляма от страна на новия режим се оказа набързо изоставено, когато не беше повече необходимо. Но турският секуларизъм никога не е бил истински секуларен. Това отчасти се дължи на факта, че Кемализмът не толкова раздели религията от държавата, колкото я направи подчинена на държавата, създавайки „директорати“, които започнаха да се занимават с всички религиозни въпроси – собствеността върху джамиите, назначаването на имами, управляването на религиозни фондации – по същество превръщайки вярата в клон на бюрокрацията. Една много по-дълбока причина обаче се крие в това, че религията никога не беше откъсната от нацията, превръщайки се вместо това в нейно мълчаливо определение. Неопределеността на Кемализма се прояви в създаването на един идеологически код в два регистъра. Единият от тях беше секуларен и се отнасяше към елита. Другият беше скрито-религиозен и достъпен за масите. Обща и за двата беше целостта на нацията, като върховна политическа ценност.

Като християни, гърците и арменците бяха изключени от самото начало. В първите избори за национално събрание през 1919 да гласуват можеха само мюсюлмани – и когато населенията бяха „разменени“ през 1923, дори гръцките общности в Киликия, чийто език беше турският, бяха изключени с обоснованието, че те въпреки това са неверници, тоест етническият им характер беше определен не от културата, а от религията им. Но в страната остана една друга голяма общност, по-голямата част от която почти не говореше турски език, но която въпреки това не можеше да бъде отграничена, защото беше мюсюлманска. В етнически изчистения Анадол кюрдите съставляваха може би една четвърт от населението. Те бяха играли решаваща роля в арменския геноцид, изпращайки войски за унищожението и бяха се борили редом с турците във Войната за Независимост. Какво трябваше да бъде мястото им в новата държава?

Докато борбата за независимост все още беше с неясен изход, Кемал обеща уважение към тяхната идентичност и автономия в регионите, където те преобладаваха. Но след като победата беше вече сигурна, в кюрдските райони бяха изпратени турски чиновници, кюрдските наименования на местата бяха променени, а кюрдският език – забранен в училищата и съдилищата. По-късно, с отмяната на халифата през 1924, Кемал премахна общия символ на исляма, на който се беше позовавал сам пет години преди това, заявявайки, че „турците и кюрдите ще продължат да живеят заедно като братя в институцията на халифата“. Това действие предизвика масово кюрдско въстание под ръководството на един племенен религиозен водач, шейх Саид, в ранната 1925 г. Половината от турската армия, около 50 000 души, беше мобилизирана, за да потисне въстанието. Според някои сведения, в тези битки загинаха повече турци, отколкото във Войната за Независимост.

В югоизтока репресиите бяха последвани от депортации, екзекуции и систематична турцификация. В страната като цяло това беше сигнал за налагането на диктатура, чрез Закона за поддържане на реда, който премахна всички опозиционни партии и свободната преса в течение на останалата част от десетилетието. През 1937, пред лицето на една още по-драстична програма за турцификация, кюрдите-алевити въстанаха в региона Дерзим, и бяха смазани чрез използването на много по-модерни средства за унищожение – бомбардировки, газ, тежка артилерия. Официално, по това време кюрдите бяха престанали да съществуват. След 1925 Кемал никога повече не произнесе думата „кюрд“ на публично място. Нацията беше съставена от един хомогенен народ, и нищо друго. Тази фикция щеше да продължи за още три поколения.

Но ако кюрдите не бяха по-различни от турците – какъвто и да беше техният език, нрави или усещане за самите себе си – то кое тогава определяше невидимата идентичност и на двете групи? Без да може да се говори за това, единственото, което оставаше, беше религията. Но макар че ислямът определяше нацията, то сега той можеше да го прави само по един чисто негативен начин; той беше скритата идентичност, която оставаше, след като беше премахнато всяко положително определение, в името на хомогенността. В резултат на това турският секуларизъм винаги беше зависим от онова, което самият той потискаше.

Режимът на Кемал беше еднопартийна диктатура, основаваща се на култа към една личност. Конни статуи на Кемал започнаха да се издигат още през 1926, далеч преди в Русия да се появят статуи на Сталин. Речта, която той държа през 1927, и която се превърна в официалното национално верую, надминаваше далеч всякакви възможни речи на Хрушчов или Кастро. Възхвалявайки собствените му постижения, тя продължи в течение на 36 часа, беше четена в течение на шест дни и накрая подвързана в том с обем от 600 страници: един рекорд в аналите на автокрацията. Закоравял във войната, Кемал считаше живота за евтин и без колебание изпращаше на смърт ония, които се изпречеха на пътя му. Кюрдите бяха избивани с десетки хиляди, но след като бяха насилствено определени като турци, те не бяха унищожени. Комунистите бяха убивани или затваряни, а най-големият поет на страната, Назим Хикмет, прекара по-голямата част от живота си в затвора или в изгнание. Кемал беше способен да подарява живота на стари съратници. Но юнионистите, които му се съпротивяваха, бяха екзекутирани, процесите бяха фалшифицирани, а пресата – принуждавана да мълчи. По съвременните стандарти режимът не беше нападателен, но репресиите бяха нещо рутинно.

Но тъй като режимът можеше да съществува и без масова поддръжка, Кемал беше в състояние да провежда реформи, за които например Мусолини никога не би могъл и да мечтае. През 1934 турските жени получиха право на глас – една промяна, която се случи в Италия и Франция едва през 1945, в Гърция в средата на 50-те, а в Португалия – едва през 70-те години. Но тук се проявяваха и границите на неговата културна революция: 90 процента от турските жени бяха все още неграмотни когато той умря. Страната не беше превърната в модерното общество, за което той беше мечтал. Тя си остана бедна, аграрна, задушена, а не освободена в хватката на Бащата на турците, както той стилизираше себе си през последния период от живота си.

Болен от цироза, той умря през късната 1938, на 57 години.

Неговият наследник, от когото той искаше да се освободи на края, беше напълно различна фигура. Иньоню беше служил под ръководството на Кемал като офицер на КОП през 1916, сътрудничил с Каракол във военното министерство през 1919-20 и заемал висш команден пост в борбата за независимост. Той беше мрачен, набожен и консервативен, по външност не много различаващ се от някаква турска, не толкова закръглена, версия на Франко. През 1938, чувствайки приближаването на войната, неговият режим потърси сближение с Германия, но беше отблъснат от Берлин, който по това време търсеше близостта на арабските държави, боящи се от турския реваншизъм. За да се предпази от италианската експанзия и потенциалните заплахи за Турция, произлизащи от нацистко-съветския пакт, Анкара тогава подписа договор с Великобритания и Франция за сътрудничество в Средиземноморието, малко след избухването на войната. Но когато Италия нападна Франция през 1940, правителството на Иньоню забрави задълженията си и след една година подписа договор за ненападение с Германия. Четири дни по-късно, когато Хитлер нападна Русия, турското ръководство беше „пияно от радост“.

Но след като везните започнаха да се накланят в полза на Русия, Анкара започна да променя позицията си. Продължавайки да снабдява третия Райх с хромит, от който зависеше функционирането на нацистката военна машина, Турция сега започна да бъде ухажвана от Великобритания и Америка. Докато продължаваше да се съпротивява на англо-американския натиск за присъединяване към съюзниците, Иньоню показа ясно, че пътеводната му звезда си остава антикомунизма. СССР беше главният враг и Турция открито се противопоставяше на всяка британска или американска стратегия, която рискуваше да промени позицията на Германия като бастион срещу него, надявайки се, че Лондон и Вашингтон ще сключат отделен мир с Берлин, за бъдещи действия срещу Москва. Ужасен от изгледите за безусловна капитулация, Иньоню обяви символична война на Германия само след като съюзниците направиха от това условие за получаване на място в ООН, в късния февруари 1945. В борбата срещу фашизма на беше произведен нито един турски изстрел.

Мирът постави режима в несигурна позиция. Вътре в страната той беше мразен от по-голямата част от населението, което беше пострадало от рязкото спадане на стандарта на живот. Инфлацията беше засегнала всички класи, без да остане спестена дори на бюрократите. Навън, режимът беше компрометиран от аферата с нацизма – която следвоенната съветска дипломация беше побързала да посочи – и отказа му да подпомогне победата на съюзниците даже след като тя беше станала очевидна.

Осъзнавайки непопулярността си, през ранната 1945 Иньоню се опита да промени нещата чрез една закъсняла поземлена реформа – само за да предизвика бунт в управляващата партия, без да спечели доверието на селските стопани. Беше необходимо нещо повече. Шест месеца по-късно той обяви, че ще се проведат свободни избори. Турция, диктатура от двадесет години насам, сега щеше да стане демокрация.

През 1946, в резултат на скандално фалшифицирани избори управляващата републиканска Народна Партия спечели с огромна преднина пред Демократическата Партия, водена от хората, които бяха напуснали старата партия покрай аграрната реформа. Измамата беше толкова скандална, че вместо да подобри репутацията на режима, тя я увреди още повече. В международен план обаче трикът беше успешен. Турция беше обявена за опора на запада, доктрината Труман я обяви за икономически и военен помощник в борбата със съветската заплаха – и помощите по плана Маршал започнаха да се изливат. Икономическото възстановяване беше бързо и през следващите четири години Турция отбеляза висок ръст на икономически растеж.

Тези лаври обаче не успокоиха турските маси. Иньоню, след като първо назначи за премиер водещия профашист в своята партия, след това се опита да направи отстъпки пред пазара и в областта на религията. Но нищо не помагаше. Когато през 1950 бяха проведени нови избори, вече беше невъзможно те да се фалшифицират както преди. Избирателите отхвърлиха режима с голямо мнозинство, поставяйки демократите на власт. Диктатурата, която Кемал беше установил, най-после свърши.

 

^[1] Джон Гревил Ейгард Поукок: световноизвестен историк от новозеландски произход, известен със студиите си върху републиканизма и ранния модерен период. Бел. пр.

^[2] Изразът image d'Épinal е нарицателен във френския език и обозначава едно подчертано наивно описание на нещо, подчертаващо единствено неговите добри страни. Бел. пр.

^[3] Умаяди: династия от халифи, владетели на сунитския Ислям от 660 до 750 г. След като през 756 г. биват изтласкани от ориента, те основават халифата в Кордова. Бел. пр.

^[4] Мехмед Али Паша (1769–1849): османски военачалник от албански произход, който през 1807 г. побеждава британската армия и я принуждава да се изтегли от Египет. Основател на просъществувалата до 1953 египетска управническа династия; постига сравнителна независимост от Османската империя. Бел. пр.