Pin It

Не забравяйте това! Светът има нужда от нови османци…[1]

2014 03 FetihТурция, 16 февруари 2012 г., 14:53 часа. В 780 киносалона из цялата страна започва премиерата на турския филм „Завоевание 1453“ („Fetih 1453“). Както подсказва заглавието му, филмът разказва за завладяването на Константинопол от османските турци. Първата сцена е знаменателна – зрителят се връща в 627 г. в Медина и става свидетел на изричането на пророчеството на Пророка Мохамед: „Разбира се, че един ден Константинопол ще бъде завладян! Колко блажен ще бъде завоевателят му и колко блажена ще бъде неговата армия…“. После се пренася в средата на XV век, за да присъства на второто възшествие на въпросния завоевател – султан Мехмед II (1444-1446, 1451-1481) – на османския трон. В следващия час и половина на екрана се развихря бурята на политическите събития, предшестващи обсадата на Константинопол: неутрализирането на основните противници на Османците – Венеция, бейлика Караман в Югоизточна Мала Азия, деспотството Морея; опитите на византийския василевс Константин XI Драгаш Палеолог (1449-1453) да противодейства на османските ходове; подоготвката на обсадата… На последната е отреден почти час, изпълнен с драматизъм, спиращи дъха повратни моменти и много кръв. Две сцени увенчават филма. В едната Улубатлъ Хасан, близък съратник на султан Мехмед II и отличен боец, се покачва на градските бастиони и, пронизан от пет стрели, с последни усилия съумява да побие османското знаме там и така да даде началото на пълния обрат в битката. В другата, последна за филма, султан Мехмед II влиза във всеизвестния катедрален храм „Св. София“ и държи пред укрилите се и треперещи от страх християни кратка реч: „Не бойте се! Оттук насетне ще споделяме един живот, едно имане, една съдба. Свободни сте да живеете както повелява вярата ви!“. После с усмивка поема в ръцете си от прегръдките на майка му малко, русо момиченце, което започва да милва брадата на всемогъщия и страшен падишах под радостните възгласи на тълпата.

Както подобава на тези събития, които са от значение не само за турската, но и за световната история, за възпроизвеждането им под формата на филм не са пестени средства. Използвани са най-модерните филмови технологии, декорите, включително тези, пресъздаващи крепостните стени на Константинопол, са правени в реални размери, участие взимат видни специалисти по специални ефекти и едни от най-добрите каскадьори в света, в големите бойни сцени са заснети хиляди души статисти[2]. Общият бюджет на филма е 18.2 милиона долара, което го прави най-скъпия турски филм в историята на турското кино[3]. Освен най-скъп, този филм е и най-успешен. Според боксофис класациите само за шест седмици след излизането си по кината (16 февруари) са го гледали над шест милиона души (само в Турция)[4]. За сравнение вторият най-гледан филм в Турция – Реджеп Иведик 2 – е гледан от 4 300 000 души за три години и половина[5].

За няколко седмици през февруари – март 2012 г. цяла Турция говори за „завоеванието“. Отзвукът е толкова голям, че намира място в световните и комшийските медии: например на сайтовете на английския в-к „Гардиън“[6], френския „Ле Фигаро“[7], американското списание „Тайм“[8], германския в-к „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“[9], гръцкия „То Прото Тема“, българския „Капитал“[10]. Общото между тези и други подобни анализи е, че те обясняват големия успех на „Завоевание 1453“ с нарастващия интерес на турците към имперското им минало и търсят причината за този интерес в тона, задаван в политическия и културния живот на Турция от управляващата от 2002 г. ислямистка Партия на справедливостта и развитието (Adalet ve Kalkınma Partisi, AKP). Някои правят връзка и с радикализирането на турския национализъм в посока външна експанзия и заклеймяват филма като евтина националистическа пропаганда. Показателни в този ред на мисли са думите на Ф. Гибънс от горецитирания в-к „Гардиън“:

Това е филмът, който кара милиони турски сърца да се преизпълват с патриотизъм повече от обикновеното. „Завоевание 1453“ … е приветстван като потвърждение на факта, че надигаща се Турция все още има завоевателска кръв в своите вени. …

Нищо не се продава в Турция така, както национализмът…“.

Има и още едно общо нещо в посочените по-горе анализи. Източниците, които те използват, се ограничават до статии и коментари преди всичко от англоезичните версии на турските медии, например www.todayszaman.com и www.hurriyetdailynews.com, рекламиращи се като „прозорец на света към Турция“. Настоящото съчинение се заема да провери доколко този „прозорец към Турция“ показва какви настроения буди „Завоевание 1453“ у турците и доколко са оправдани притесненията на „света“ от турския национализъм и повишения интерес към османското минало. За целта ще навлезем по-надълбоко в дебрите на турското интернет пространство.


Small Ad GF 1

Налага се да направим няколко уговорки преди да започнем. Най-напред трябва да подчертаем, че за целта на анализа предпочитаме интернет пространството пред традиционните медии (телевизия, печат) поради две причини. На първо място то е по-лесно достъпно. На второ място то предоставя значително по-богат изворов материал, най-вече защото дава възможност на всеки свободно да изразява своето лично мнение – например чрез личните блогове и форумите, каквато възможност липсва или почти липсва в телевизията и печата. Тук идва ред да дадем и работна дефиниция на понятието „турско интернет пространство“. Що се отнася до „интернет пространство“, имаме предвид онлайн платформите на различните информационни агенции, вестници, форуми за политика или изкуство, националистически форуми, големите социални мрежи като „Фейсбук“ и „Туитър“, популярните блогове – накратко всякакви достъпни източници в интернет, имащи отношение към „Завоевание 1453“. Специално внимание е обърнато на коментарите във форумите и блоговете, понеже те са много показателни за мисленето на обикновените турци, което понякога се различава от това на журналистите, писателите и историците, т.е. хората, които насочват обществения дебат по темата за „завоеванието“. Що се отнася до това кое точно очертава „турското интернет пространство“, лесно би могло за критерий да бъде избран езикът – турският език. Така отпадат редица източници, в които турци пишат на друг език, най-често английски. Пример за такъв източник е световноизвестният сайт за видеосподеляне „Ютюб“. Ако читателят хвърли око на коментарите под някой от трейлърите на „Завоевание 1453“, той ще забележи, че освен турци сред коментиращите има гърци, арменци, западноевропейци и др. и в целия този хаос е трудно със сигурност да се посочи кой какъв е. Тъй като нас ни интересува преди всичко какво мислят турците, ще ограничим източниците си само до турскоезичните. Предполагаме, че броят на нетурците, които пишат в тях, е пренебрежимо малък, като извеждаме това си съждение от факта, че турският език е достатъчно „екзотичен“, в сравнение с английския или испанския например. Все пак трябва да отбележим, че някои източници, писани на език, различен от турския, са взети под внимание – най-вече англоезичните версии на турски информационни агенции като споменатите по-горе www.todayszaman.com и www.hurriyetdailynews.com. Както ще се види по-долу, в тези и други подобни сайтове турски журналисти и интелектуалци изказват мнения, които рядко се срещат в турскоезичното интернет пространство, но представляват особен интерес от гледна точка на интелектуалното влияние на авторите им. Освен това те са често цитирани в анализите на световните медии и ще бъде интересно да видим какво място заемат и в турското интернет пространство.

Няколко думи и за достъпа на турците до интернет. По данни на Турския статистически институт („TurkStat“) към 16 август 2012 г. 47.4% от турците между 16 и 74 г. имат достъп до интернет, като 37.8% от тях ползват интернет редовно (поне веднъж седмично). Турците, имащи достъп до интернет, най-често го ползват, за да посещават новинарски сайтове (72.5%). От гледна точка на населеното място 56.6% от градското население ползва интернет, а от селското – 26.4%. От гледна точка на пола 58.1% от интернет потребителите са мъже, а 37% – жени[11]. Така турският интернет потребител е по-често от мъжки пол, от града и чете новини. Като изключим твърдението за местожителството, нашите наблюдения потвърждават донякъде тези данни: рядко се вижда жени да коментират в интернет (това се вижда особено ясно във „Фейсбук“), а в същото време основните места за дискусии в интернет са форумите на сайтовете на информационните агенции. Споменаваме това, защото макар настоящото съчинение да няма претенции да борави с представителни извадки, все пак може да се има едно наум предимно коя част от турското общество се изявява по интернет форумите.

* * *

За удобство разделихме изложението на три части. Те са посветени на главните герои във филма – Улубатлъ Хасан, султан Мехмед II и василевс Константин XI, които са най-коментирани в турското интернет пространство, и следват обща структура: кратко описание на съответната историческа личност, как тя е представена във филма и как е коментирана от турската публика. Темите, които зрителите повдигат, дискутирайки образите от екрана, са многобройни, но ние ще поставим ударение върху три, съответно за всяка част по една, понеже ги намираме за особено важни: за историческата обективност на филма, за възприемането на османското наследство и за образа на чужденците и възприемането на чуждата критика.

Улубатлъ Хасан

Улубатлъ Хасан е един от най-известните участници в обсадата на Константинопол през 1453 г. Той е човекът, който в сюблимния момент се изкачва на крепостните стени на града, забива османското знаме там и така дава сигнал на съратниците си, че в отбраната е осъществен пробив. Османските войски съсредоточават усилията си на въпросното място и в крайна сметка нахлуват във византийската столица. Така е според разказа, утвърдил се в по-старите исторически книги и художествените произведения. Всъщност изворите от средата на XV век не споменават нито тази история, нито името Улубатлъ Хасан. Според някои случката със знамето е по-късна добавка за внасяне на драматизъм в разказа за превземането на Константинопол, а според други тя съдържа зрънце историческа истина, чиито реални измерения обаче трудно могат да бъдат открити в оскъдните източници. За самия Улубатлъ Хасан не се знае почти нищо, като изключим предполагаемото му участие в обсадата на Константинопол – твърди се, че е бил еничарин или спахия, че е роден край Бурса в село Улубат (оттам и прозвището му „Улубатлъ“). Независимо от спорната си историчност, той се е превърнал в един от символите на завладяването на Константинопол от османските турци[12].

Легендарният персонаж на Улубатлъ Хасан приема съвсем реален образ във филма „Завоевание 1453“, изигран от актьора Ибрахим Челиккол. Неяснотите около историческата личност позволяват на режисьора и сценаристите да развихрят своето въображение. Хасан има голяма роля във филма, която конкурира тази на главния герой – султан Мехмед II, но без да има противопоставяне между двамата – Хасан е представен като близък довереник на султана. Той е як мъжага с дълга коса и големи бицепси, отличен и неустрашим боец, който разпердушинва наред чуждите шпиони, предателите и накрая половината византийска армия. На него се възлагат мисии с особена важност: той залавя византийските агенти, изпратени да организират враговете на османците в Източна Мала Азия за подъл удар в гърба; отървава от ръцете на други византийски агенти майстора леяр Урбан, излял прочутото оръдие „Шахи Топу“, с което османците пробиват стените на Константинопол. По време на обсадата застава в първите бойни линии и лично ръководи пристъпите, а когато сред бойците от османската армия пропълзява съмнение и униние, Хасан с желязна ръка въдворява ред и дисциплина. „A badass guy“ биха казали американците. Сценаристите са се погрижили да внесат и малко нежност в този образ – на Хасан е позволено да се влюби в Ера, дъщерята на споменатия Урбан. Първите любовни искрици прехвръкват веднага след като Хасан изколва византийците, дошли да отвлекат Урбан. Следват романтични разходки по бреговете на живописни поточета, споделяне на лични истории, премрежени погледи… Не е показано как и кога се получава свалката, както е в холивудските филми, тъй като режисьорът е наясно, че филмът ще се гледа от консервативна публика. Все пак има намеци за сексуалност – в една сцена непосредствено преди началото на обсадата се появява легло, но Хасан и Ера не лягат, а вече стават от него. Към края пък някои жестове подсказват, че Ера е забременяла. Любовната история обаче не се развива толкова простичко, понеже в нея присъства и трети човек – генуезкият капитан Джовани Джустиниани. Джустиниани е реална историческа личност – благородник от голям генуезки род, участвал е в отбраната на Константинопол начело на отряд от 700 наемници. Във филма той си съперничи с Хасан за сърцето на Ера, като това съперничество се пренася на бойното поле и завършва със зашеметяващ дуел между двамата върху крепостните стени в последните часове от обсадата. Победителят, разбира се, е Хасан, който бърза да се изкачи на бастиона с османското знаме в ръка и да увековечи името си. Сцената със знамето е финалният акорд, подчертаващ ключовата роля на Улубатлъ Хасан във филма. Роля, каквато той едва ли е играл в действителност, ако приемем, че наистина е същестувал.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Толкова за историческия Хасан и Хасан от филма. Сега да видим как турците възприемат образа от екрана. Най-коментирани са три проблема: историчността на Хасан, любовният му романс с Ера и голямата му роля във филма.

И така. Когато човек гледа филм, разказващ исторически събития, в реда на нещата е той да се замисли доколко този филм му представя по автентичен начин миналото. Такъв е и случаят с Улубатлъ Хасан от „Завоевание 1453“. Един от най-често обсъжданите въпроси е дали въобще Хасан е съществувал. В началото на тази част казахме няколко думи за това. Сега е ред да изслушаме мнението на академичните историци, които са несъмнени авторитети по темата.

Проф. д-р Недждет Йозтюрк, Мармарски университет:

„От време на време темата за историчността на Улубатлъ Хасан идва на дневен ред. Проучих и сравних съвременните на събитията османски извори. Няма податки за Улубатлъ Хасан или за някой друг, който пръв да е забил османското знаме на крепостните стени по време на обсадата. Дори хронистът Нешри [XV век], който разказва за завладяването на Константинопол до най-малките подробности, не споменава Улубатлъ Хасан. Това име се е появило в по-късен период. Може би е било предадено от устната, фолклорна традиция. Поради това не е правилно и да се каже, че Хасан не е съществувал. Според мен по-уместен е този подход: каквото разбираме под „незнайния воин“[13], това трябва да разбираме и под името Улубатлъ Хасан…“.

Проф. д-р Феридун Емеджен, Истанбулски университет:

„Не трябва да казваме „Имало е Улубатлъ Хасан“ или „Нямало е Улубатлъ Хасан“, защото разполагаме с противоречиви сведения. В османските исторически извори няма информация кой се е покачил пръв на крепостните стени. Само че има един хронист на име Бихищи [края на XV век]. Той казва, че неговият баща Сюлейман бег е бил начело на отряда, влязъл пръв в Константинопол. Друг хронист – Таджизаде [края на XV век], споменава, че група бойци са надвили византийците в пробойната край Одринската порта, после 5-10 от тях са се качили на стената и са забили османското знаме. Когато останалите османски войници го видели, вкупом са влезли в града. Името Улубатлъ Хасан срещаме в една по-късна, голяма хроника, приписвана на Сфрандзес [1401-1478]. Само че тя не е писаният от него оригинал, а е препис, правен в по-късна епоха в Морея [XVI век] [14]. Възможно е сведението за Хасан да е добавено по хрумване на преписвача. В още по-късни извори забилият османското знаме войник се споменава под две други имена – Мустафа и Балабан ага. Само че не можем да бъдем сигурни както за тях, така и за Улубатлъ Хасан“.

Проф. д-р Абдулкадир Йозджан, Университет „Султан Мехмед Завоевателя“:

„Улубатлъ Хасан не е личност, която се споменава в нашите [османските] извори. Името му се появява само във втория препис на една византийска история, писана от хрониста Сфрандзес. Този препис не е на Сфрандзес, писал го е някой друг. Поради това не можем да твърдим дали сведенията, които дава, са автентични. Според мен обаче няма значение дали ще отречем или приемем съществуването на Улубатлъ Хасан. Защото той се свързва със завоюването на Константинопол, дал е името на войника, забил османското знаме. Поради това трябва да го възприемаме като морален символ“.

Доц. д-р Ерхан Афйонджу, Мармарски университет:

„Улубатлъ Хасан не се появява в изворите от онази епоха. Той е персонаж, появил се в края на XVI век. Името му се появява в книга, писана от познатия като псевдо-Сфрандзес Мелисинос, който преписва с обширни добавки хрониката на Сфрандзес. Последният е станал свидетел на завладяването на Константинопол от османците и е написал книга, обхващаща събитията от 1401 до 1477 г. Ако е съществувал човек с името Улубатлъ Хасан, то ще да е написано от Сфрандзес, а не от Мелисинос. В изворите от епохата на завоеванието има различни сведения за хора, покачили се първи на крепостните стени. Един от тях е албанският еничарин Балабан бег. Неговото име се споменава в празненствата в Османската империя по случай завоеванието, включително по времето на младотурците [1908-1918 г.]. Поради това е възможно Балабан чауш да е първият, качил се на крепостните стени, а не Улубатлъ Хасан“[15].

Историците не обичат да дават еднозначни отговори. Това е видно и от горецитираните становища. Докато проф. Йозтюрк все пак е склонен да допусне съществуването на Улубатлъ Хасан, пък макар и под образа на „незнайния воин“, проф. Йозджан го възприема като морален символ. Доц. Афйонджу приема съществуването на Хасан, само че настоява за друго име – Балабан чауш. Проф. Емеджен пък се опитва да бъде най-обективен – изрежда всички варианти, ала в друга своя статия по въпроса предлага свое тълкувание и съответно прекръства Улубатлъ Хасан на Сюлейман[16]. Различните тълкувания на цитираните историци изчерпват до голяма степен възможните варианти, които историческите извори предоставят и които циркулират в турското интернет пространство. Господстващото мнение сред потребителите на форуми и блогърите обаче е, че Хасан е реално съществувала личност и че той в действителност е изиграл важна роля в завладяването на Константинопол. И ако темата за историчността му не е толкова парлива, на следващата се обръща много по-голямо внимание.

Споменахме, че неяснотите около историческия Хасан позволяват на сценаристите да дадат воля на фантазиите си. Хасан от филма притежава качества и извършва подвизи, които са изцяло измислени и недоказуеми. Изкушените от историята турци усърдно обсъждат доколко измислиците прилягат на Хасан. В началото на филма той тренира султан Мехмед на бой със саби, после пък спасява Ера и се залюбва с нея, накрая убива генуезеца Джустиниани… Очевидни измислици, а смъртта на Джустиниани направо противоречи на историческите извори, които казват, че той бяга от обсадения Константинопол и умира от раните си няколко дни по-късно. Проблемът обаче не в количеството несъответствия, а в техния характер. Така малко хора обръщат внимание къде и кога Джустиниани умира, ала мнозина заявяват, че са разочаровани от връзката на Хасан с Ера. Недоволните имат своя представа за Хасан – той е газия, сиреч воин на правата вяра (исляма), следователно около него няма много място за жени. В споменатата сцена с изкачването на крепостните стени той гледа към Ера, докато умира прегърнал знамето. Хасан Йозмен, коментиращ на страницата на филма във „Фейсбук“, има друга представа за смъртта на Хасан, изградена върху една известна легенда:

„Улубатлъ Хасан умирал, положил глава на коленете на султан Мехмед Завоевателя. Завоевателя плачел, а Хасан се усмихвал. Завоевателя питал: „Какво те кара да се усмихваш с тези рани и болки?“, а Хасан отговорил: „Султане! Току-що видях Пророка! Беше дошъл да прегледа армията ни!“. Срам и грях е на такъв човек да се приписват извънбрачни връзки!…“[17].

Тревожното за турския зрител не са близките отношения на един газия като Хасан с представителка на нежния пол, а възможността тези отношения да бъдат извънбрачни. Разбира се, ако вземем предвид епохата, която филмът ни разказва, тези забележки са напълно нормални – все пак през XV век по-близките отношения между половете са предполагали брак. Само че турците, коментиращи връзката между Хасан и Ера, са обезпокоени не за историческата ѝ обективност, а за посланието, което една извънбрачна връзка носи, особено на по-младата публика. Често по форумите могат да се срещнат въпроси доколко филмът е подходящ за деца, като въпросът за сексуалните отношения е далеч по-важен, отколкото насилието и убийствата. Има една сцена, в която в детайли е показано как един воин разбива с боздуган лицето на друг – очите и зъбите му изкачат, скулите му се трошат, а кръвта хвърчи във всички посоки… Срещу тази сцена не срещнахме нито дума. Има обаче няколко други сцени, в които съпругата на султан Мехмед се показва с изрязано деколте, при това много апетитно. Това вече предизвиква негодувание сред мнозина. По този повод Mehmet Karadeniz от сайта за киномани www.beyazperde.com се провиква към режисьора на филма Фарук Аксой:

„Уважаеми Фарук Аксой, я вземи си спомни как се обличаше баба ти!“[18].

Подобни реакции не са неочаквани от едно консервативно общество, каквото е турското. По-любопитно е съотношението между възприемането на секса и на насилието – опит за пълно цензуриране на първото и толериране на второто. В този ред на мисли са и думите на турския общественик Херкюл Миллас:

„Като че ли в Турция се тревожим повече отколкото в другите европейски страни да не би това, което гледат децата ни, да им повлияе по лош начин. Тревожим се за възпитанието на бъдещите поколения. В крайна сметка поради това гледаме Хъмфри Богарт със цвете в ръка, вместо със цигара. И книгите се цензурират много, особено в частите, свързани със секса. Моята тревога обаче е друга. Не ми харесва милитаризмът, агресивността, сплашването чрез сила, накратко – потисничеството и насилието…“[19].

Следващата тема, предизвикваща бурни коментари, е твърде голямата роля на Хасан във филма. Султан Мехмед II, другият главен герой, е конкуриран и на моменти засенчван от своя войник. Това се отчита не само като исторически несъстоятелно, но и като кощунство спрямо образа на султана. Спираме дотук, тъй като по-долу в частта за султан Мехмед ще разгледаме този въпрос по-подробно.

Като изключим връзката с Ера и засенчването на султана, образът на Улубатлъ Хасан е приет добре от турската публика. Коментарите за неговата личност повдигат и ред други въпроси, свързани с историческите неточности на филма. Накратко ще отбележим най-обсъжданите. Нека пак да се обърнем към мнението на академичните историци – цитираните по-горе проф. д-р А. Йозджан и доц. д-р Е. Афйонджу, а също така и проф. д-р Юсуф Халачоглу, проф. д-р Екрем Б. Екинджи и проф. д-р Ахмед Шимширгил[20]. Критиките и на петимата са предимно фактологични. Така например проф. Йозджан и доц. Афйонджу посочват като грешка една от сцените на филма, в която султан Мехмед II и василевс Константин XI се срещат пред стените на Константинопол. Всички подчертават, че ислямският мъдрец Акшемседдин е съветвал султана по време на цялата обсада, докато във филма той се появява едва накрая и то за няколко минути. Проф. Халачоглу и проф. Шимширгил отбелязват, че не е акцентирано в достатъчна степен върху гения на султан Мехмед II – той лично е начертал плановете за прочутото оръдие Шахи Топу, но във филма няма и намек за това; заедно с проф. Йозджан критикуват недостатъчното внимание към прехвърлянето на османските кораби в залива Златния рог по суша – операция, лично запланувана от султан Мехмед II и представляваща едно от върховните постижения на военното дело по онова време. Проф. Шимширгил и проф. Йозджан посочват липсата на класическия османски военен марш „мехтер маршъ“, а доц. Афйонджу смята, че най-големият минус на филма е последната сцена с влизането на султан Мехмед II в църквата „Св. София“ – според него филмът трябва да завършва с намаз (мюсюлманска молитва). Тези забележки се намират и сред коментарите на масовата публика. Но докато редовият зрител търси по-дълбок смисъл зад образите от екрана, турските историци предпочитат да се ограничат с коментари върху фактологията. Те говорят надълго и нашироко за присъствието на даден персонаж или събитие в историческите извори, както в случая за историчността на Улубатлъ Хасан, ала когато стане дума за посланията, които носи образът на Хасан и неговите действия, например връзката му с Ера, те ги подминават с мълчание. Обръщаме вниманието на читателя върху това поведение на турските историци, тъй като го намираме за странно, при положение че те са едни от хората, които имат най-голямо право, а и задължение, да участват в насочването на обществения дебат, повдигнат от посланията на „Завоевание 1453“. И вместо да участват активно в него, те абдикират от това си право и заемат позата на педанти, мерещи на везни съответствията и несъответствията на филмовия сюжет с историческите извори. В тази връзка журналистът Емре Акьоз заявява:

„Зрителите гледат с голям интерес филми и сериали за исторически събития и личности. Академичните историци, аматьорите-историци или просто изкушените от историята обаче гледат тези филми под лупа и изброяват грешките им. Има ли смисъл в това? Според мен има. Защото благодарение на тях хората се запознават с историческата истина. Да, полезно нещо… Но този подход не е правилен и приемлив. Защото историците очакват тези филми да разказват истината… Тяхното желание обаче може да бъде изпълнено само от документалните филми. Само че тези филми [като „Завоевание 1453] не са документални… Тяхната цел не е да разказват истината, а да доставят удоволствие на зрителите…“[21].

„Завоевание 1453“ със сигурност не е документален филм. Поради това е нормално да има разминавания с фактологията. Впрочем това отбелязват и цитираните по-горе професори, които подчертават обаче, че разминаванията в никакъв случай не са фатални. Такова мнение имат и много от коментиращите по форуми и блогове зрители. Междувременно между историци и зрители се е установило учудващо единомислие: филмът е голямо постижение за турското кино и същевременно рекламира турската история, следователно трябва – добър или лош, обективен или не – да бъде подкрепен на всяка цена. Човек често може да срещне по форумите твърдение, че филмът, поради една или друга причина, е разочарование, но въпреки това коментиращият зрител щял да отиде да го гледа пак, защото разказва историята на предците му. „Завоевание 1453“ постига целта, посочена от г-н Акьоз – популяризирането на историята.

Не можем да се съгласим все пак с едно друго нещо от изказването на г-н Акьоз, а именно с твърдението му, че целта на филмите е само да доставят удоволствие на зрителите си. Целта на филмите е и да носят някакво послание. Дотук се занимавахме с историческата обективност на „Завоевание 1453“ и заедно с историците и зрителите достигнахме до заключението, че е трудно или по-скоро ненужно тя да бъде търсена в подобен филм. Историците предпочетоха да спрат дотук и да напуснат дебата, но това, разбира се, не означава, че останалите зрители спират да спорят доколко една или друга сцена е автентична и какви послания носи тя. Продължаваме със султан Мехмед II и спора за османското наследство.

Султан Мехмед II Завоевателя

Видяхме, че за Улубатлъ Хасан практически не се знае нищо. Не е така със султан Мехмед II Завоевателя. Той е историческа фигура със световно значение, той е човекът, унищожил последните останки на древната Римска империя, които ние днес наричаме Византия; той завладява Константинопол, Втория Рим, и с това, според някои, слага край на Средновековието и отваря вратите на Новото време. За турската история значението му е неизмеримо: той е голям завоевател – присъединява към империята Константинопол, Сърбия и Караман, води войни с Унгария и Венеция, дори прави опит да завладее Южна Италия; голям държавник – при него се утвърждават класическите османски държавни институции, унифицира имперската правна система; меценат и творец – гради множество медресета, джамии и други архитектурни паметници, поема издръжката на поети, художници и музиканти, самият той пише стихове. Накратко, султан Мехмед II е космополитна личност, обладаваща множество таланти. Управлява дълго, като на два пъти се качва на османския престол. Първият път е в смутната за османците 1444 г., когато султан Мурад II (1421-1444, 1446-1451) абдикира в полза на сина си Мехмед II, тогава само на 12 годишна възраст. Мехмед II остъпва на свой ред трона на баща си през 1446 г., ала след смъртта му през 1451 г. отново се завръща като владетел, за да управлява до собствената си смърт на 3 май 1481 г.[22].

В „Завоевание 1453“ на султан Мехмед II, естествено, е отредена главната роля. В образа му се превъплъщава младият актьор Деврим Евин, който поразително прилича на Мехмед II от достигналите до наши дни негови изображения, с изключение на носа – султанът е имал голям, орлов нос, с какъвто г-н Евин не може да се похвали. Филмът е структуриран така, че да се върти все около фигурата на Завоевателя – веднага след първата сцена с пророчеството на Пророка Мохамед („Разбира се, че един ден Константинопол ще бъде завладян! Колко блажен ще бъде завоевателят му и колко блажена ще бъде неговата армия…“) пред очите на зрителя се появява гр. Одрин, тогава столица на османците, султанският дворец и самият султан Мурад II, комуто донасят, че му се е родил син. Синът е Мехмед II, а подтекстът е, че пророчеството е започнало да се изпълнява – завоевателят се е появил на белия свят. Малко по-късно зрителят се пренася в гр. Маниса, в 1451 г., за да научи заедно с шехзаде (принц) Мехмед, че баща му е починал и на него отново се пада жребият да управлява Османската империя. В момента, в който получава вестта, Мехмед II тренира бой със саби в дуел с Улубатлъ Хасан и го надвива, та по този начин още в началото става ясно кой командва парада. Умението на Мехмед II да върти сабята не е единствено. Филмът е пълен с дребни елементи, които подсказват талантите и гениалността му. В една сцена той разговаря с един от везирите си, а междувременно играе шах с него и го побеждава с лекота. В друга е на лов и с един единствен изстрел с лък поваля огромен глиган. В походната му шатра е пълно с книги, а самият той владее няколко езика. Сам чертае плановете за обсадата, държи в безпрекословно подчинение обкръжението си, предугажда с точност и пресича безмилостно ходовете на противниците си. За да не изглежда прекалено плосък и едностранчив персонажът на Мехмед II, сценаристите са му прикачили и някои типични за двадесетгодишната му възраст черти. Той е тщестлавен и амбициозен – слоганът на филма са неговите думи „Или аз ще взема Константинопол, или той мене“, а в една от сцените заявява „Аз не съм като предишните султани. Аз съм султан Мехмед!“. Освен това е нетърпелив, понякога нервен и избухлив, а понякога го обземат колебания. Когато обсадата влиза в тупик, Мехмед II се затваря в шатрата си, обладан от отчаяние. В един от нервните си пристъпи разкъсва скъпоценната броеница на баща си и я запокитва на земята, а после изпада в униние. Покрай всичко друго Мехмед II може да демонстрира нежност и любов – израснал е в суровите условия на османския двор, където на принцовете не се полагат родителски ласки. Това е подчертано на няколко пъти в сцени, в които Завоевателя си спомня за суровото отношение на баща си Мурад. Султан Мехмед II обаче не се спира пред традициите и дава воля на бащината си обич към сина си Баязид. Така космополитната личност от историческите книги се появява върху екрана жива и пълнокръвна, притежаваща качества, характерни не само за великите, но и за обикновените човеци.

Опитът на режисьора и сценаристите да представят султан Мехмед II по-реалистично се сблъсква с масовото неодобрение на зрителите. Журналистката Йомюр Гедик възкликва „Завоеванието не се е получило!“:

„Султан Мехмед е показан като човек, обсебен от желанието си да завладее Константинопол. Това го прави неприятен. …

И, разбира се, идеята за прехвърлянето на корабите в Златния рог по суша – не става ясно нито как се е появила, нито кой я е предложил“[23].

В един форум потребителят Yavuz Selim Arcan допълва:

„Пълно разочарование!… За гения и инженерната мисъл на Завоевателя не се казва нищо, освен няколко думи.… Даже оръдието [„Шахи Топу“], чиито планове сам прави, е показано изцяло като творение на майстора-леяр [Урбан] и дъщеря му [Ера].…

Защо Завоевателя завладя Константинопол? Филмът сякаш ни казва, че е го е направил, за да задоволи егото си, да каже гордо: „Ето, аз го направих!“ и само заради това е пролял толкоз много кръв“[24].

Критиките към образа на султан Мехмед II в „Завоевание 1453“ се съсредоточават върху слабите му страни. Да, изтъкват се неговите таланти, но не всичките – пита се, както се вижда в цитираните коментари, защо не се подчертава централната роля на султана в две от най-ключовите събития в обсадата: вкарването на османски кораби в Златния рог и изливането на Шахи Топу. Не се приемат и редица от чертите на характера на Завоевателя, приписани му от сценаристите – нито амбициозността и тщестлавието, нито проявата на колебание. Някои дори не харесват проявата му на бащински чувства и посочват, че султанът трябва да бъде студен и строг към синовете си.

Като че ли не стига това, ами бляскавият образ на султан Мехмед II бива уронен допълнително от голямата роля на Улубатлъ Хасан. Сценаристите са направили опит да изтъкнат йерархията помежду им още в началото, в сцената с дуела. Това обаче не им се е удало съвсем – докато Завоевателя се е затворил в шатрата си и се бори с отчаянието, Хасан въдворява ред в османската армия. Накрая пък, в сцената със знамето, едва ли не сам решава изхода на обсадата, а за султан Мехмед остава само почетното влизане начело на войската в завладения град. Съла Ънан пише на страницата на филма във Фейсбук:

„Като че ли това завоевание го направи по-скоро Хасан, отколкото Завоевателя“[25].

Турците не искат да виждат в султан Мехмед II характерни за обикновените хора слабости, нито пък искат да дели мястото си на водач с някой друг. Той трябва да притежава едва ли не свръхествествени качества, да е непогрешим лидер, преследващ целите си без каквато и да е проява на колебание; да е благочестив, отдаден на своето призвание и исляма, без да допуска отклонения към дребните човешки пороци; да е мъжкар – строг със семейството си, без да се меси твърде много в домашните работи, които са женска територия. Ако отклоним поглед от „Завоевание 1453“, ще видим, че подобни очаквания има и от други велики личности от турската история. Критиките, отправени към образа на султан Мехмед II, се отправят и към образа на султан Сюлейман I Великолепни (1520-1566) от сериала „Великолепния век“[26]. В по-малка или по-голяма степен по същия начин се гледа и на султан Абдулхамид II (1876-1909) и Мустафа Кемал Ататюрк (президент на Република Турция от 1923 до 1938).

Великите мъже в турската история са издигнати на пиедестал. Интересът на турците към тях е голям, но рядко някой си позволява да изказва негативни критики. В историята обаче лесно могат да се намерят аргументи, с които да се постави под въпрос бляскавият образ на една или друга историческа личност. В случая върху образа на султан Мехмед II се хвърля черно петно – въпросът за османското наследство. Повод за това дава сравнението между Завоевателя и Ататюрк, което по форумите често приема формата на противопоставяне – кой от двамата е направил повече за Турция. Този въпрос бързо губи първоначалната си наивност и поражда други, значително по-сериозни въпроси, касаещи националната идентичност на турците: кои са османците и с какво са допринесли за турската история, какво отношение заслужават.

В този спор се открояват две групи. Едната условно ще наречем „кемалисти“, тъй като те използват за свое знаме Мустафа Кемал Ататюрк, стремят се да разграничат Османската империя и Република Турция, очернят първата като изостанала и тиранична и отказват между двете да съществува приемственост. Трябва да се подчертае, че това отношение към Османската империя и нейното наследство е в голяма степен рожба именно на възгледите на Ататюрк. Втората група също така условно ще наречем „неоосманисти“ – за разлика от кемалистите, неоосманистите считат османското наследство за нещо положително и възприемат Османската империя като повод за гордост[27]. Почти навсякъде сблъсъкът между кемалисти и неоосманисти протича по един и същ начин – първите нападат, те са по-агресивни, подигравателни и несдържани в изразните си средства, тонът им е назидателен; вторите предпочитат да се защитават, да признават това, което считат за своя грешка, да търсят диалог и да правят отстъпки. Нека сега да видим основните моменти от спора.

Първият е за връзката между „османското“ и „турското“: доколко Османската империя е империя на турците, а Османската династия – турска, доколко османската култура и османският език са турски. Кемалистите смятат Османската империя за чужда на турския народ. За аргумент им служи мултиетническият характер на империята, в която турците са били само част и то не доминиращата. Разбира се, невъзможно е да се даде отговор дори приблизително каква част от населението на империята е било турско, тъй като в нея преброявания, които да отчитат съотношението между националностите (турци, араби, гърци, арменци и т.н.), не са правени никога[28]. Поради това кемалистите спекулативно изкарват турския народ малцинство в империята. Това малцинство е населявало Мала Азия и е било експлоатирано безжалостно от властите в Цариград. В този смисъл е коментарът на потребителя с псевдоним Serkan Boydağ от един форум:

„Каквото са направили османците, направили са го извън Мала Азия. Там, тамошните народи са облагодетелствали. В Мала Азия ще намерите повече селджукски творби, отколкото османски. Погледнете Сирия, Ирак, Мека, Медина, Балканите, Африка! Народът в Мала Азия е бил използван само за данъци и войници“[29].

Тъй като империята е чужда на турците, следователно и управляващата я династия е чужда. Макар и кемалистите да признават основателя на Османската държава – Осман I (1299-1326), за турчин, неговите наследници не са възприемани за такива. Причината се крие в институцията на харема. В него са били вкарвани само робини от нетурски произход (предимно християнки), султаните на свой ред са взимали жени само от харема и така след няколко поколения във вените на османските султани не останала и капка турска кръв. Султаните обаче не са единствените, обвинявани в нечистота на кръвта. Още от кр. на XIV век в османския двор е въведена институцията на девширмето или както е по-известна в българската литература – „кръвният данък“. Накратко, девширмето е практика за рекрутиране на кадри за високите етажи на държавния апарат и елитния корпус на армията – еничарския. „Рекрутирането“ представлява насилствено отвличане на християни в юношеска възраст, които минават през дълъг период на обучение и тренировка, за да бъдат разпределени според талантите си в армията, държавните институции или двореца. Тази практика позволява на султана да се заобгради с верни до смърт слуги, но с времето „дава накъсо“ и е прекратена в началото на XVIII век. За кемалистите обаче девширмето е повод управляващият елит на империята също да бъде обявен за чужд на турския народ. В цитирания току-що форум друг потребител, fatoş alp, обобщава:

„Майките на султаните са все чужденки. Държавните мъже са все девширмета. Турците изобщо не са имали достъп до двореца. Това е, за съжаление, истината…“[30].

Династията е чужда, управляващите – чужденци, империята – чужда. Диагнозата за културата (Hochkultur) на османците също е ясна – и тя е чужда на турците. Обръщаме се към друг форум, в който анонимен потребител пише:

„Аз съм турчин, а не османец. Османската култура е арабска и персийска… какво им е турското на османците?“[31].

Основният извор на вдъхновение за османците са достиженията на ислямската цивилизация. Езикът им, макар и турски по граматика, изобилства от арабски и персийски заемки. Влиянията на запада са ограничени и така османското общество остава изолирано от случващото се в Западна Европа дълго, за да бъде изненадано в кр. на XVIII – нач. на XIX век, че е изостанало далеч зад неверниците.

За кемалистите това е най-големият грях на османците – изоставането спрямо Европа. Антропологът проф. д-р Тайфун Атай пише във връзка с филма „Завоевание 1453“:

„Без съмнение „Завоевание 1453“ ще събере големи приходи.… Нека да обърнем внимание на годината 1453. Както е известно, в тази страна [Турция] завладяването на Константинопол още в основните училища се представя като повратна точка в историята, затворила страницата на една епоха и отворила страницата на друга. Междувременно може да се твърди, че и годината 1455, когато Гутенберг е изобретил печатната преса, и годината 1492, когато Колумб е достигнал Америка, са начални точки на Новото време.…

Именно поради вглеждането ни в историята през прозореца на етноцентризма не можем да разберем значението за световната история нито на Стогодишната война, нито на изобретяването на печатната преса, нито на Реформацията от XVI век, чиито фитил подпали точно печатното слово, нито на Тридесетгодишната война от XVII век, която от своя страна бе породена от Реформацията. Нито пък можем да забележим влиянието, което тези събития са оказали за нашето окаяно положение“[32].

Неоосманистите не отричат посочваните от кемалистите факти. Нещо повече, те се съгласяват с автентичността им, но ги тълкуват по друг начин. По въпроса за връзката между „османското“ и „турското“ те няма как да отрекат нито факта, че турците са били един от многото народи, съжителствали в империята, нито харема и девширмето. Въпреки това неоосманистите слагат знак за равенство между „османско“ и „турско“, както се вижда в следния анонимен коментар от форума на онлайн вестника Хабертюрк:

„… Разбира се, че османците са турци. Само че в империята са съжителствали хора от различни народи. И в нея [империята] арабите, арменците, турците, кюрдите, гърците, сърбите, албанците, босненците, унгарците, лазите, татарите и пр. и пр. скъпи наши братя са имали турско самосъзнание. Не го забравяй(те)! [sic][33].

Няма нужда да коментираме дали унгарците или гърците са имали някога турско (или дори османско) самосъзнание. Любопитен е фактът, че споделящите посоченото мнение поставят знак за равенство между народите в империята. За тях всички са равнопоставени и имат равно право на участие в културния и политическия живот. Дори посочват, че харемът и девширмето представляват социална стълбица, по която буквално всеки е можел да се изкачи до най-високите етажи на държавната власт или пък да влезе в културния елит. Само че ако гърци са ставали висши държавници или пък арменки са влизали в харема и са раждали бъдещи султани, това не означава автоматично, че Османската империя е гръцка или арменска. По-запознатите с европейската история дават като подобен пример немците на служба в руския императорски двор през XVIII и XIX век, а също така и Уиндзорската династия, която има също немски произход – все пак не наричаме Руската империя или днешна Великобритания немски държави.

От поставянето на равна нога на всички народи в империята произлиза и друго заключение от особена важност за неоосманистите. Те обичат да посочват историята на регионите след отхвърлянето на османската власт. Любимият им пример са Балканите – качи-речи до Балканските войни Османската империя успява да запази силното си присъствие в региона и да осигурява мирното съжителство на различните народи в своите земи. Какво правят „освободените“ християнски държави, питат неоосманистите. Дискриминират мюсюлманите, провеждат етнически чистки и ги гонят извън границите си. През 1912 г. християнските държави успяват почти да изхвърлят османците от полуострова, но вместо да се кротнат, почват да се избиват и гонят помежду си: Междусъюзническата (Втора балканска) война, Първата и Втората световна война, войната в Югославия и, гледайки Косово днес, май предстои още. В заключение неоосманистите отбелязват, че за 5 века османска власт хора от различна вяра и народ са съжителствали спокойно…

Ако неоосманистите се оказват особено словоохотливи за турския характер на Османската империя, не е така по темата за изоставането спрямо Европа. Тя или се подминава с мълчание, или се споменава между другото, с пожелание да се вземе урок от нея. Журналистът Хюсеин Гюлердже пише в своя статия за „Завоевание 1453“:

„… И още нещо. Никой не може да обяснява интереса към този филм само като жалко фукане с миналото. В Завоеванието са използвани най-напредналите технологии и познания на епохата за леене на оръдия. Завоеванието е осъществено от един млад султан, който е бил най-добре образованият за времето си и е знаел шест езика. Разбира се, че ще се хвалим с миналото си! Но имайки предвид две неща… Първо, никога не трябва да губим смелостта си да критикуваме. Второ, никога не трябва да забравяме тежката цена за тези четири века изоставане; трябва да обръщаме внимание на науката и технологиите повече от всеки другиго.

Божествен дълг за мюсюлманина е да напредва в науката и технологиите!“[34].

Често по форумите и кемалисти, и неоосманисти твърдят, че историята е извор на познание и поуки. За кемалистите поуките от османската история са ясни – Османската империя е изживяла времето си и с право турският народ е потърсил нови модели от Запада, за да поеме по пътя на развитите народи. Империята остава като лош спомен и няма смисъл да ѝ се обръща твърде много внимание, тъй като едва ли нещо от нейното наследство може да се приложи в съвременния свят. Обратно, неоосманистите посочват, че османците са завещали решения на някои проблеми на съвременността с акцент върху толерантността и спокойствието, което империята е гарантирала на поданиците си. Освен това неоосманистите играят и върху друга, по-чувствителна струна от душата на турците: величието на Османската империя. Докато кемалистите могат да посочат като извор на гордост Мустафа Кемал Ататюрк, който е спасил турския народ от разпокъсване и чужда власт, неоосманистите изкушават далеч по-успешно с гигантска империя на три континента, играла в продължение на векове водеща роля в делата на Стария свят. Нещо повече. Някои съблазняват турците не само с миналото, но и с бъдещето. За да изясним смисъла на тези думи, ще цитираме писателя Мустафа Армаган, който по повод на филма „Завоевание 1453“ казва:

„Пред мен стои един портрет на Завоевателя, правен десет години след Завоеванието. На него пише: „Малкият джихад завърши, започваме големия“. Когато пък строил едно медресе, повелил на него да изпишат: „От малкия джихад отиваме към Великия“.…

Завоевателя започна това Велико завоевание, но не можа да го довърши. Ала ни остави в завещание застиналото в онези камъни [на медресето] послание. Впоследствие Хъзър бей Челеби разтълкува така това послание:

„Предците не съумяха да вземат Стамбула,

взе го султан Мехмед и завеща: „Идущите!“.

Значи предшествениците му не са успели да завладеят Константинопол, но Завоеватели успя и завеща: „Идущите!“.

Идущите, значи следващите поколения… т.е. за днешния ден това сме ние…“[35].

Василевс Константин XI Драгаш Палеолог

Констатин XI е последният владетел на Византийската империя. Пети син на Мануил II Палеолог (1391-1425) и сръбската принцеса Елена Драгаш, той е роден през 1405 г. в Константинопол. На 20-годишна възраст му е поверена властта над Морея – провинция на империята на п-в Пелопонес. През 1438-1439 г. е регент в Константинопол, а през 1448 г. сяда на императорския престол. Управлението му е кратко и драматично – Константин XI трескаво търси съюзници, за да защити загиващата империя от османските турци. Не се поколебава и да продължи политиката на последните ромейски владетели за сближаване с папата в Рим на базата на компромис с православните догми и сключване на уния. На 12 декември 1452 г. василевсът лично провъзгласява единството между католици и православни на тържествена церемония в църквата „Св. София“, ала това действие не дава очакваните резултати: папата не осигурява необходимата помощ срещу османските турци, а отгоре на всичко броженията сред византийците срещу унията придобиват опасни размери. Някъде по това време великият дукс Лукас Нотарас изрича знаменитите си думи: „По добре султански тюрбан насред Константинопол, отколкото папска тиара!“. Няколко месеца по-късно започва обсадата на Константинопол. На 29 май, по време на последния пристъп на османските войски, Константин XI намира смъртта си в първите редици на отбраната, а заедно с него намира своя край и Византийската империя[36].

В „Завоевание 1453“ ролята на Константин XI е изпълнена от Реджеп Актуг. Външният вид на василевса ни внушава, че той е изнежен човек: бяло и гладко лице, невиждало никога палещите слънчеви лъчи или суровия зимен вятър, възчервени устни, грижливо фризирани и сресани коси и брада, дрехи от скъпи платове, прикриващи отпусната и пълна фигура, слаби ръце, свикнали да вдигат най-много бокал с вино, какъвто впрочем василевсът честичко надига през целия филм. Освен изнежеността, Константин XI е показан като лекомислена и импулсивна личност. Още в първата сцена, когато му съобщават за възшествието на Мехмед II на османския престол, той посреща новината с присмех над младостта и неопитността на Мехмед. Оттук през целия филм Константин демонстрира чувство на превъзходство над османския си колега, подиграва му се, изпраща му заплашителни писма, в които държи назидателен тон. Той е сигурен във всеки свой ход и дори когато губи, с приповдигнато настроение и пренебрежение заявява, че следващия път султанът ще си намери майстора. Лекомислието на василевса е гарнирано с голяма доза чревоугодничество и сладострастие. В половината филм той е все на маса, претрупана с печени прасенца и агънца, деликатеси, екзотични плодове и вина. Големите, отрупани със скъпоценни камъни бокали са ключов елемент от външния му вид и без значение дали е на съвещание на държавния съвет, диктува писма до други владетели или приема височайши гости, щом изреди няколко по-длъжки изречения, Константин си плакне устата с вино. Покрай печените агънца и алкохола край него често могат да се видят един друг вид, по-крехки агънца – оскъдно облечени девойки със стегнати тела и приятно закръглени бюстове. Меракът на василевса за пиршества и жени е неизчерпаем. Например той обсъжда важни държавни дела със съветниците си при закрити врати, т.е. съветниците му се наливат с алкохол на пейка край басейн, а самият Константин е в басейна с три наложници; в средата на обсадата на града, след неуспешен османски пристъп, Константин прави грандиозно празненство, отново с много вино и красиви жени. Василевсът винаги е придружаван в тези си начинания от своята свита. Един човек от свитата обаче – споменатият по-горе велик дукс Нотарàс – се опитва да вразуми господаря си, ала напразно – въпреки че предугажда всичките му провали, Константин никога не се вслушва в него. Нотарас присъства и в последната сцена, в която Константин XI се появява. Османците вече прехвърлят крепостните стени и изходът на битката е ясен. Нотарас предлага на василевса да избяга с кораб от града, ала василевсът отказва и с горчивина заявява, че му е останало единствено да умре с чест. Така накрая представяният като хедонист и недалновиден политик византийски владетел получава възможност от режисьора да завърши живота си с достойна смърт, но само след като лекомислено го е пропилял.

Образът на Константин XI не буди чак толкова разпалени спорове у зрителите, колкото образът на Мехмед II. Може би турците възприемат начина, по който „Завоевание 1453“ изобразява византийците и техния владетел, за нормален. Така по форумите рядко могат да бъдат открити някакви забележки по този въпрос, освен ако не са предизвикани от някоя критична статия на някой интелектуалец.

Тук ще направим малко отклонение. В предходната част откроихме спора между кемалистите и неоосманистите. Тук ще се занимаем с още една група хора, които условно ще наречем „прозападни“. Наричаме ги така, защото нейните представители са най-вече интелектуалци, учили или работили на запад, владеещи западни езици и симпатизиращи на западните ценности и начин на живот. Те донякъде имат общи възгледи с кемалистите – например симпатиите към западния начин на живот, ала за разлика от кемалистите са върли противници на национализма. Тази група е по-малка и се радва на по-малко поддръжници сред коментиращите зрители на филма в турското интернет пространство, отколкото другите две групи. Именно прозападните повдигат въпросите за образа на василевс Константин XI, на свитата му и въобще на християните от „Завоевание 1453“.

Сравнението между османския и ромейския владетел предизвиква у прозападните въпрос – защо Мехмед е представен като благочестив гений, па макар и с някои недотам предизвикващи възхищение черти, а Константин е окарикатурен като пияница и сладострастник, потопен в разкош и разврат. Журналистката Емине Йълдъръм пише:

„Ако този филм полага толкова усилия да покаже … султан Мехмед II като човешко същество, което също има колебания, тогава не би ли трябвало да направи същото и за другата страна? …

При положение че се гневим толкова на унизителния ориенталски образ на Изтока в западните блокбъстъри, трябва да имаме поне приличието да не правим същите грешки“[37].

По-нататък продължава да пита доколко е уместно султанът и армията му да бъдат представяни като героични бойци, морално превъзхождащи декадентсткия византийски император и неговото обкръжение; дали е уместно от големия екран да бъде пропагандирана бойната слава на османците, съчетана с чувство за цивилизационно превъзходство и подправени с щипка ориенталска благосклонност към по-слабия (това последното във връзка със сцената с влизането на султан Мехмед в „Св. София“). Коментиращите по форумите турци отчетливо се разделят на две групи: подкрепящи и отхвърлящи мнението на г-жа Йълдъръм и други мислещи като нея. Подкрепящите привеждат към аргументите си повече или по-малко реални исторически факти – Константин XI е бил аскет, разкошът, в който василевсът тъне, е измислен, тъй като в средата на XV век Византия е била бедна държавица и владетелите ѝ дори продавали свещниците си, за да посрещнат нуждите на държавната съкровищница. Те отбелязват още, че с такова едностранчиво изобразяване на византийския владетел филмът няма да има никакъв шанс да бъде приет сериозно в чужбина и ще бъде осъден като евтина националистическа пропаганда. И, разбира се, Турция ще бъде заклеймена отново като изостанала и живееща в друго време страна. Така например световноизвестният композитор Фазъл Сай заявява с горчивина за „Завоевание 1453“:

„Турска пропаганда за турци!

Постоянно хвалим турското геройство. … Защо другите да гледат този филм? Каква му е целта? Да накара западняците да кажат: „Ние, западняците … не сме толкова велики. Де да бяхме турци!“?“[38].

Тези думи на г-н Сай са посрещнати от всеобщо недоволство. Той бива призован да си гледа свиренето и да не разсъждава за неща, за които умът му не е достоен; дори да не се прибира в Турция, защото може „да му се случи нещо лошо“. Недоволните от г-н Сай изобщо не се вълнуват от мнението на чужденците – за тях те са морално прогнили и прилагат двойни стандарти. Доказателството са западни филми, които те считат за не по-малко националистични или представящи хората от Изтока като варвари: „Смело сърце“ (1995 г.), „Патриотът“ (2000), „Небесно кралство“ (2005), „300“ (2007), като последните два са много популярен пример за отношението на западняците спрямо арабите и персийците. Любопитно е, че противниците на г-жа Йълдъръм и г-н Сай не считат за нужно да коментират образа на Константин XI от „Завоевание 1453“ – явно в него не намират нищо лошо или неправилно. Наместо това те бързо изкривяват спора и го обръщат в кавга с лични нападки, сред които присъстват обвинения в отцепредателство, чуждопоклоничество и посегателство върху „турската чест“[39]. Особено силни са обвиненията към интелектуалците:

„Вие сте дегенерирали и позападнячени хорица, счели себе си за интелектуалци. Вие се стремите да бъдете не в помощ на нашата история и изкуство, а тяхна пречка“[40].

Това и е моделът, по който се развива всеки спор за образите на византийския василевс, византийците и другите християни в „Завоевание 1453“. От едната страна са противниците на тяхното окарикатуряване, които причисляваме към прозападните, а от другата – техните критици. Трудно е обаче да се проследи какви позиции заемат в този спор кемалистите и неоосманистите от предходната част. Най-често те предпочитат да запазят мълчание за разминаванията помежду си, тъй като темата е различна. И все пак по форумите могат да бъдат открити потребители, привърженици на кемалистите или неоосманистите, които в една тема спорят люто за османското наследство, за заслугите на Мехмед II и Ататюрк, ала в друга тема, където на дневен ред е образът на Константин и византийците, те влизат в своеобразен съюз, забравят за доскорошните си разлики и заедно клеймят общия враг – прозападните.

Противопоставянето на образите на Мехмед II и Константин XI е най-парливият момент от спора за образа на християните във филма. Самият филм е твърде едностранчив по отношение на последното. Въпреки окарикатурения си василевс, ромеите са представени като добри и хрисими хора. Всъщност некадърният им владетел е наказание от Бога – той налага пряко волята им уния с папата, приема в свитата си римски кардинал, вика за отбраната на града генуезци. Уплашени за вярата си, при това повече от католиците, отколкото от османците, византийците се бунтуват. Василевсът обаче с желязна ръка потушава недоволството, без да се поколебае да пролее кръвта на своите сънародници. Впрочем ненавистта между византийците и западняците е добре подчертана: в една сцена са показани издевателствата на кръстноносци над православно село, някои византийци постоянно припомнят за завладяването на Константинопол от армиите на Четвъртия кръстоносен поход (1204 г.), накрая великият дукс Нотарас слага поантата с цитираните по-горе думи за папската тиара и султанския тюрбан. В крайна сметка византийците са спасени и то не от кого, а от османците – последните ги отървават от Константин и им гарантират, че папата няма да посегне на тяхната вяра, а освен това ще пазят неприкосновенността на живота и имотите им (отново сцената в „Св. София“). Това послание налива вода в мелницата на неоосманистите – тезата за спасителния характер на османското нашествие за поданиците на балканските феодали е съставна част от тезата за толерантния характер на Османската империя. Прозападните обаче остро се противопоставят на подобна трактовка, неглижираща насилията и пролятата кръв, съпътствали завоеванията на османците, включително завладяването на Константинопол. По този повод журналистът Бурак Бекдил пише:

„Вместо скромно и тихо да отбележат годината 1453, турците шумно празнуват, за да напомнят на целия свят, че тяхната страна е твърде рядък феномен в Европа – хвалеща се с факта, че някога си нейният най-голям град е принадлежал на друг народ и е бил завладян с меч.

Трудно е да си представим британците да отбелязват завладяването на Лондон или германците – това на Берлин, при това като велик добродетел: „Ние владеем земите на чужд народ! Ах, там има и един Кипър…“. Скоро някой друг турски продуцент с нюх за печалба би трябвало да направи филм „Завоевание 1974“ или „Измиране 1915“.

За съжаление, милиони турци ще отидат по кината, за да се почустват горди със своите предци и да покажат на живо на децата си „нашето величие“. Ние сме велики не само защото „притежавахме силата на меча“, но, което е по-тъжно, защото все още прегръщаме тази идея. Може би това имаше предвид премиерът Реджеп Т. Ердоган, когато каза наскоро, че иска „да отгледа благочестиви поколения, които да прегърнат нашите „исторически ценности“„[41].

Г-н Бекдил също счита „Завоевание 1453“ за националистическа пропаганда и е загрижен за мнението на света за Турция. Текстът на г-н Бекдил е важен за нас не само защото е отличен образец за начина на мислене на прозападните, но и защото е много известен сред журналистите и анализаторите от световните медии, пишещи за „Завоевание 1453“ и играе значителна роля във формирането на мнението им за филма. Сега ще обърнем внимание на няколко чуждестранни издания, чиито статии се намират изцяло или частично преведени на турски език в турското интернет пространство. Те са интересни за нас, тъй като допълват критиката на прозападните към образа на християните от „Завоевание 1453“ и, подобно на забележките на прозападните, предизвикват бурни обсъждания сред самите турци.

В турското интернет пространство циркулират няколко статии на западни и гръцки издания, критикуващи „Завоевание 1453“. От тях най-популярни са три: на гръцкия ежедневник „То Прото Тема“, на германското списание „Виа Долороса“ и на американското „Тайм“, като и трите критикуват остро цивилизаторския образ на османците. „То Прото Тема“ заявява в статия със заглавие „Турската завоевателна пропаганда за 17 млн. долара“:

„Турските нашественици се представят във филма като владетели на света. Само дето режисьорът Фарук Аксой не е успял да покаже важните страни на историята – например масовата сеч и ограбванията, на които са били подложени византийците…“[42].

„Виа Долороса“ добавя:

„След като е превзел Константинопол и е обърнал „Св. София“ в джамия, Завоевателя е дал разрешение на войниците си три дни да убиват, плячкосват и насилват. Градът е бил потопен в кръв.

По-право казано, Турция не би трябвало да празнува деня на завладяването на Константинопол, а би трябвало да се засрами от вредите, които е причинила на човешките права и на християните. Препоръчваме на християните да не гледат този филм!“[43].

„Тайм“ заключва:

„Завоевание 1453“ е нов, струващ 17 млн. долара, облечен в стомана и размахващ ятаган разказ за обсадата и завладяването на Константинопол през XV век…

Някои критици в и извън Турция заклеймиха характера на филма като „анти-300“[44], изказвайки недоволството си от изобразяването на гърците като пантомими, едностранчиви негодници, страхливци, продажници, злодеи“[45].

Тези статии или части от тях могат да бъдат намерени в сайтовете на повечето информационни агенции, из блогове и форуми. По правило навсякъде се „радват“ на голямото внимание на турците. Острият език на статиите е посрещнат с не по-малко остри думи. Така критиката на „То Прото Тема“ е коментирана от анонимен потребител във форума на онлайн изданието „Хабертюрк“:

„Гърците да му мислят как да си спасят гащите от кризата, нас няма как да ни настигнат“[46].

Пак там друг анонимен потребител пише във връзка с публикациите на „Виа Долороса“ и „Тайм“:

„Говорите за събития отпреди 500 години. Вие [германците] само преди 60 години направихте на сапун цял народ [sic], а в Япония [вие, американците] хвърлихте атомна бомба. Какво стана с умрелите над милион в Ирак? Кой ще потърси сметката за избитите от руснаците само преди сто години татари в Крим и Казан? В Крим татари не останаха, бе! А Крит? Босна? Кипър? Азербайджан?…“[47].

Турците имат готови отговори на критиките на чуждите коментатори: не ни вадете кирливите ризи, за да не вадим вашите. Мнозина, без разлика на убежденията, се възмущават от двойните стандарти, прилагани спрямо турците. Сочат се и цитираните по-горе западни филми – „Смело сърце“ и другите, които отново служат за доказателство за национализма и двойните стандарти на западняците. Задочната полемика с чуждите коментатори не се ограничава само с подхвърляне на обиди и обвинения, в нея има и аргументирани с реални или мними исторически факти мнения. Отново изпъква ясно изложената по-горе теза на неоосманистите за цивилизаторската роля на османците като контрапункт на гръцките обвинения за масовите избивания и грабежи:

„…турците не са правили варварщини, както си мислят те [гърците], а са ги спасили от лапите на злите им управници и са им дарили свобода“[48].

Срещу чуждата критика турците във форумите и блоговете се изправят като стена. Разделението между кемалисти и неоосманисти не се среща и тук, както когато спореха с прозападните. И двете страни са солидарни пред осмеляващия се да посегне на „турската чест“ „общ враг“. Разбира се, има и хора с различно мнение, склонни да приемат мнението на западняците и гърците – това най-често са прозападните, но те са посрещани с обвинения в предателство и призиви да се изселят от Турция, като дестинациите варират от Западна Европа до Средна Азия:

„Щом сте такива цивилизовани хуманисти, напускайте тази държава [Турция] и се връщайте в Средна Азия, там да си правите размишленията!“[49].

В заключение да обобщим поведението на турските потребители на форуми и блогове по повод забележките към „Завоевание 1453“ от страна на свои и чужди критици. Щом по някакъв начин бъде засегната турската национална чест – пряко или косвено – турците стават нетърпими към чуждото мнение и бързо превръщат спора в шумна разпра с тежки обиди в родоотстъпничество. Подобно нещо в спора между кемалистите и неоосманистите за османското наследство почти липсва. Тонът там е по-възпитан, а историческите аргументи са предпочитани пред личните оскърбления. Там обаче турците са „свои“ и не си позволяват да обиждат националната чест. На такъв грях са способни само прозападните интелектуалци, чужденците и техните поддръжници. За това и според кемалистите, и според неоосманистите мястото на прозападните не е в Турция, а в чужбина – при своите идоли и господари.

* * *

В началото на настоящото съчинение отбелязахме общата оценка на няколко западни и балкански анализатори за „Завоевание 1453“: филмът е заклеймяван като националистическа пропаганда, но е и посочван като свидетелство за нарастващия интерес на турците към имперското им минало, израждащ се в агресивен национализъм; целият този интерес е провокиран от тона в политическия и културния живот, задаван от управляващата ислямистка Партия на справедливостта и развитието (AKP). Отбелязахме още, че анализаторите черпят информация за тези си съждения предимно от англоезичните версии на сайтовете на турските информационни агенции, рекламиращи се като „прозорец на света към Турция“ и се заехме да проучим по-внимателно турското интернет пространство, за да видим доколко заключенията на анализаторите отразяват настроенията на турците, предизвикани от „Завоевание 1453“.

Първо започнахме с проверка дали филмът е исторически обективен. С помощта на няколко водещи турски историци достигнахме до заключението, че разминавания с фактологията има, но без те да са фатални. Следователно филмът може да бъде приет насериозно, защото представя обективно (според турските историци!) събитията от средата на XV век. Междувременно доловихме и настроението на по-голямата част от зрителите: филмът е значително постижение за турското кино и трябва да бъде подкрепен на всяка цена. Тук обаче историците предпочетоха да напуснат обществения дебат за посланията на филма, ограничавайки се до критикуването на фактологичните неточности. Това, според нас, се отразява върху качеството на дебата, защото в неговото насочване водещата роля бе заета от журналисти и литератори. Така в турското интернет пространство по повод „Завоевание 1453“ циркулират няколко стари тези на турската историография, някои от които са едностранчиви и поощряват изкривяването на разбиранията на турците за собствената им история и историята на балканските им съседи – например тезата за освободителния характер на османското нашествие. В този смисъл е недопустимо нежеланието на турските историци да се включат в дебата и да поправят чрез своите знания едностранчивостта на тази и други подобни тези.

По-нататък в хода на работата ни се откроиха три групи, демонстриращи забележителна устойчивост на възгледите си: неоосманистите, кемалистите и прозападните. Заради мястото, което прозападните заемат в турското интернет пространство – англоезичните версии на турските медии, те заемат и централно място в анализите на чуждите коментатори. Поради това между техните оценки за „Завоевание 1453“ има големи сходства. Само че от друга страна прозападните заемат твърде малко място в турското интернет пространство. И ако читателят концентрира своето внимание върху тях, а също така и върху мненията на западните анализатори, ще остане с погрешно впечатление за възприемането на „Завоевание 1453“ от турските зрители.

Общата еуфория на масовия зрител и коментарите на прозападните създават представа за монолитен, агресивен национализъм, радващ се на симпатиите на голяма част от турците. Тази фасада обаче прикрива един дълбок и немаловажен конфликт – по въпроса за османското наследство между кемалистите и неоосманистите. За това допринася и отношението и на двете групи към чуждата критика: макар и кемалистите да имат някои общи възгледи с прозападните, щом някой, било той чужденец или турчин, посегне на „турската чест“, те не се свенят заедно с неоосманистите да го оплюят и да го подканят да напусне страната. Когато кемалистите и неоосманистите останат насаме в някой закътан форум, те веднага започват лют спор за това кой е по-велик – султан Мехмед II или Ататюрк, кои са османците и дали трябва да се реабилитират и т.н. Влизайки в пререкание, двете групи се борят за симпатиите на турците. Всяка от тях предлага свое тълкувание на миналото, а оттам и различни модели за изграждане на обществото – кемалистите предлагат „стрелите“ на Ататюрк: светска държава по западен образец и национализъм; неоосманистите пък предлагат толерантността на исляма и величието на една позабравена империя. Някои неоосманисти дори си позволяват да говорят за джихад, макар и твърде мъгляво – например цитираният по-горе писател Мустафа Армаган, който впрочем е популярен в Турция. Читателят може би ще се запита коя група взима надмощие. На този въпрос настоящото изследване няма как да отговори, защото отговорът е извън възможностите му. Все пак бихме отбелязали, че разделението на кемалисти и неоосманисти (най-вече) отразява и моментното разделение на турското общество на светски и ислямисти. Това разделение дава своето отражение и в политиката: съответно Народно-републиканската партия[50] (CHP) и управляващата AKP.

Чуждите анализатори приписват именно на AKP възраждането на интереса към османското минало. Това може и да е така, но в турското интернет пространство политизиращите коментари са малко, поради това и не обърнахме внимание на този въпрос. Някои интелектуалци правят връзка между интереса към османците и управляващата партия – това са хора предимно от групата на прозападните и, по-рядко, от групата на кемалистите. Сред масовите потребители на форуми и блогове обаче политизиращите коментари са изключителна рядкост. Причината за това, може би, е относителното спокойствие в турския политически живот в месеците февруари-април 2012 г., от когато датират повечето коментари. Може би поради това и свързването на политиката със „Завоевание 1453“ в частност и интереса към османското минало в по-общ план не е било особено популярно.

И така. Ако трябва накратко да си отговорим на въпроса доколко чуждите анализатори са доловили настроенията на турците по повод „Завоевание 1453“, можем да кажем следното. Да, филмът е откровена пропаганда (за това е достатъчно да се гледа самият филм). Да, интересът на турците към историята на Османската империя нараства (за това свидетелства не само „Завоевание 1453“). Да, този интерес към миналото може би е провокиран от AKP. Но интересът към миналото носи противоречия или по-скоро раздухва стари вражди – между светското начало на Република Турция и османското наследство. Така че в случая притесненията от монолитността на турския национализъм, радикализирането му в посока външна експанзия, дори притесненията от т.нар. „неоосманизъм“ на AKP[51] са пресилени. Турците все още не са решили проблемите, наследени от историята си. А доколко те ще ги превъзмогнат или ще поемат (или продължат) само по пътя на едното... нека да завършим с баналната фраза „Времето ще покаже“!



[1] Коментар на Уур Фуля Ертеки на Фейсбук страницата на „Завоевание 1453“ от 03:52 ч. на 19 февруари 2012 – < https://www.facebook.com/photo.php?fbid=354551751232106&set=a.180195275334422.38737.180170485336901&type=1&comment_id=900272&offset=0&total_comments=689 > Този и всички останали линкове по-долу са били активни към 1 януари 2014 г.

[2] По данни от официалния сайт на филма „Завоевание 1453“ – < http://www.1453fetih.com/mobil/yapim-notlari.asp >

[3] İşte ‘Fetih 1453’ün gerçek bütçesi. – < http://www.internethaber.com/fetih-1453-hollywood-sinema-rekor-beyazperde-411733h.htm  > Статията цитира интервю на продуцента и режисьора на филма Фарук Аксой, дадено за телевизия ТV8.

[6] Gibbons, F. Turkish delight in epic film Fetih 1453. – < http://www.theguardian.com/world/2012/apr/12/turkish-fetih-1453 >

[8] Tharoor, I. Fetih 1453: Blockbuster Turkish Epic Revels in Ottoman Past. – <  http://world.time.com/2012/02/28/fetih-1453-blockbuster-turkish-epic-revels-in-ottoman-past >

[9] Roth, V. J., G. Benjamin. „Fetih 1453“ im deutchen Kino. Unsere Ahnen, die Osmanen. – < http://www.faz.net/aktuell/feuilleton/kino/fetih-1453-im-deutschen-kino-unsere-ahnen-die-osmanen-11697082.html >

[10] Станева, М. Империята отвръща на удара. – < http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2012/05/23/1833102_imperiiata_otvrushta_na_udara >

[12] Кратко описание на историческите извори по въпроса могат да бъдат намерени в статията за Улубатлъ Хасан в Уикипедия – < http://tr.wikipedia.org/wiki/Ulubatl%C4%B1_Hasan >

[13] На турски „Mehmetçik“ (Мехмедчо). Сполучлив еквивалент е прозвището Tommy на британските войници от Първата световна война.

[14] Преписът е направен от Макариос Мелисинос, митрополит на Монемвасия (Пелопонес, Гърция) живял през XVI век.

[15] Това и горните становища могат да бъдат намерени в статията на Şentürk, S. Ulubatlı Hasan bir varmış bir yokmuş! – < http://www.zaman.com.tr/cuma_ulubatli-hasan-bir-varmis-bir-yokmus_1253105.html >

[16] Emecen, F. Menkıbe-tarih ilişkisinin çarpıcı bir örneği: İstanbul’un Fethinde surlara ilk çıkanın kimliği meselesi. – Derin Tarih dergisi, бр. 14, май 2013. Вж. също и < http://www.ceddimizosmanli.net/o-kisi-ulubatli-hasan-degil-karistiran-suleyman >

[18] Коментар на Mehmet Karadeniz от 14:26 на 23 февруари 2012 < http://www.beyazperde.com/filmler/film-187015 >

[20] Hülagü, A. Fetih 1453, tarih dersinden geçti! – < http://www.zaman.com.tr/pazar_fetih-1453-tarih-dersinden-gecti_1247307.html >; Erhan Afyoncu Fetih 1453’ün Hatalarını Saydı. – < http://www.haber365.com/Haber/Erhan_Afyoncu_Fetih_1453un_Hatalarini_Saydi >; Yusuf Halaçoğlu „Fetih 1453 Fatih’i çok aciz göstermiş“. – < http://www.kanald.com.tr/abbasgucluilegencbakis/Ozetler/Yusuf-Halacoglu-Fetih-1453-Fatihi-cok-aciz-gostermis/3019.aspx >; Ekinci, E. B. Fetih 1453 Filmine Dair. – < http://tarihvemedeniyet.org/2012/02/fetih-1453-filmine-dair >; Şimşirgil, A. Fetih 1453 ve Düşündürdükleri. – < http://tarihvemedeniyet.org/2012/02/fetih-1453-ve-dusundurdukleri >

[21] Aköz, E. Filmlere belgesel muamelesi yapmayalım. – < http://www.sabah.com.tr/Yazarlar/akoz/2012/02/21/filmlere-belgesel-muamelesi-yapmayalim >

[22] Кратка биография на Мехмед II в: İnalcık, H. Kuruluş Dönemi Osmanlı Sultanları (1302-1481). İstanbul, 2010, 157-197. За Османската империя по времето на Мехмед II вж. Иналджък, Х. Османската империя. Класическият период, 1300-1600. София, 2002.

[23] Gedik, Ö. Fetih 1453 olmamış! – < http://www.hurriyet.com.tr/magazin/yazarlar/19962389.asp >

[24] Коментар на Yavuz Selim Arcan от 13:33 ч. на 18 февруари 2012 – < http://www.beyazperde.com/filmler/film-187015/kullanici-elestirileri/en-yeniler/?page=17 >

[25] Коментар на Sıla Inan от 17:45 ч. на 16 февруари 2012 – < https://www.facebook.com/1453fetihfilm/posts/354513167902631?comment_id=4620134&offset=1500&total_comments=1606 >

[26] Такива критики отправи дори настоящият министър-председател на Република Турция Реджеп Т. Ердоган. Вж. Erdoğan’dan „Muhteşem Yüzıl“ eleştirisi: Bizim öyle bir ecdadımız yok. – < http://www.radikal.com.tr/politika/erdogandan_muhtesem_yuzyil_elestirisi_bizim_oyle_bir_ecdadimiz_yok-1109303 >

[27] „Кемалист“ и „неоосманист“ са утвърдени в общественото пространство понятия. Под първото се има предвид последовател на възгледите на Мустафа Кемал Ататюрк, а под второто обикновено се поставят привържениците на „неоосманизма“ – според някои актуалната външнополитическа доктрина на Република Турция. Използваните от нас названия „кемалист“ и „неоосманист“ са условни, работни понятия, ограничени смислово само с посочените в текста значения.

[28] Основният разделителен маркер в османското общество е конфесионалният – мюсюлмани, православни, евреи, католици. За илюстрация вж. Shaw, S. J. The Ottoman Census System and Population, 1831-1914 – International Journal of Middle East Studies, Vol.9, №3. Cambridge University Press, 1978, с. 325-338 – там е описано съотношението между мюсюлманите и останалите жители на империята през XIX век, като през века то се движи от 2:1 към 3:1. В сметката на мюсюлманите обаче освен турците влизат арабите, албанците, кюрдите и др.

[29] Коментар на Serkan Boydağ от 11:17 ч. на 22 февруари 2012 – < http://haberyorumlari.hurriyet.com.tr/Listarsiv.aspx?HaberID=19971972&PageNo=7 >

[30] Коментар на fatoş alp от 11:44 ч. на 22 февруари 2012 – < http://haberyorumlari.hurriyet.com.tr/Listarsiv.aspx?HaberID=19971972&PageNo=7 >

[31] Коментар от 12:20 ч. на 16 февруари 2012 – < http://www.haberturk.com/yorumlar/yorumliste/716364/10 >

[32] Atay, T. „1453“, sonun başlangıcıdır! – < http://t24.com.tr/yazi/1453-sonun-baslangicidir/4699 >

[33] Коментар от 20:09 ч. на 17 февруари 2012 – < http://www.haberturk.com/yorumlar/yorumliste/716364/11 >

[34] Gülerce, H. Fetih 1453’e bu ilgi nedendir? – < http://www.zaman.com.tr/yorum/fetih-1453e-bu-ilgi-nedendir_1250007.html > Статията може да бъде намерена и на английски: Gülerce, H. Why is there such interest in ‘Fetih 1453’? – < http://www.todayszaman.com/columnists/huseyin-gulerce-272328-why-is-there-such-interest-in-fetih-1453.html >

[35] Armağan, M. Büyük Fetih’in ışığnda Fetih 1453. – < http://www.ceddimizosmanli.net/buyuk-fetihin-isiginda-fetih-1453/# >

[36] Кратка биография на Константин XI в: Божилов, И. Византийските василевси. София, 1997, с. 411-413. За последните години на Византийската империя вж. Острогорски, Г. История на Византийската държава. [София], [б.г.и.], 693-718.

[37] Yıldırım, E. ‘Fetih 1453’: İstanbul, not Constantinople! – < http://www.todayszaman.com/news-271979-fetih-1453-istanbul-not-constantinople.html >

[39] Използваме понятието „турска чест“ в твърде широк смисъл – турците по форумите се обиждат на много неща, що се отнася до тяхната история. От една страна се обиждат от критики към важни фигури от турската история, от друга – дори от намека, че Константин XI в „Завоевание 1453“ е изобразен едностранчиво. Впрочем повечето критици на филма започват своите текстове с дълги обяснения, че критиката им е добронамерена, поздравяват режисьора и сценаристите на филма за похарчения труд и високо заявяват, че си позволяват да критикуват само с цел следващите подобни филми да са още по-добри.

[40] Коментар на mçelik от 12:39 на 21 февруари 2012 – < http://www.beyazperde.com/filmler/film-187015 >

[42] Fetih 1453 Yunanistan’ı fena karıştırdı! – < http://www.haberturk.com/kultur-sanat/haber/705255-fetih-1453-yunanistani-fena-karistirdi-video > Прилагаме турските преводи на цитираните три статии, под които читателят лесно може да намери и форумите с реакциите. Оригиналът на статиите на в-к „То Прото Тема“ и списанието „Виа Долороса“ за съжаление не ни бяха достъпни; английският текст на статията в „Тайм“ е посочена в увода.

[44] Става дума за филма „300“ на режисьора Зак Снайдър от 2007 г.

[46] Коментар от 11:35 на 12 януари 2012 – < http://www.haberturk.com/yorumlar/yorumliste/705255/50 >

[47] Коментар от 09:11 на 03 февруари 2012 – < http://www.haberturk.com/yorumlar/yorumliste/712276/66 >

[48] Коментар от 11:20 на 12 януари 2012 – < http://www.haberturk.com/yorumlar/yorumliste/705255/53 >

[49] Коментар от 11:46 на 12 януари 2012 – < http://www.haberturk.com/yorumlar/yorumliste/705255/49 >

[50] Създадена от Ататюрк още през 1923 г. и съществуваща и до днес, с кратко прекъсване през 80те год. на ХХ век.

[51] Тук вече използваме понятието „неоосманизъм“ в популярния му смисъл на външнополитическата доктрина на  AKP.

Никола Раковски е студент в специалност „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“ в Историческия факултет към СУ „Св. Климент Охридски“.

Pin It

Прочетете още...