Бях пристигнал в Атина неотдавна, точно една седмица преди следващия планиран бунт и няколко дни преди немски политици да подскажат, че гръцкото правителство може би трябва да продаде островите си, за да изплати дълговете, като прибави към тях и някои-други антични руини. Новият социалистически гръцки премиер-министър, Георгиос Папандреу, се беше почувствал задължен да отрече, че възнамерява да продава каквито и да е острови. Мудис, кредитната агенция, току-що беше понижила гръцкия кредитен рейтинг до ниво, което превърна гръцките държавни облигации в боклук – тоест невъзможни за притежаване от страна на инвеститорите, които вече ги притежаваха. Последвалият дъмпинг на гръцки облигации на пазара не беше, в краткосрочен план, нищо особено, защото Международният валутен фонд (МВФ) и Европейската централна банка (ЕЦБ) вече бяха се съгласили да заемат на Гърция – една страна с около 11 милиона население, или с два милиона по-малко от онова на централен Лос Анжелис – 110 милиарда евро. В краткосрочен план Гърция беше премахната от свободните финансови пазари и превърната в подопечна на други страни.
Това бяха добрите новини. Дългосрочната перспектива изглеждаше далеч по-зле. В допълнение към държавния дълг от приблизително 280 милиарда евро, гръцките счетоводители току-що бяха открили, че правителството дължи и други 570 милиарда за пенсии. Съберете двете цифри и ще получите около 850 милиарда, или по около 180 хиляди на всеки работещ грък. В сравнение с дългове от 850 милиарда, един заем от 110 милиарда беше очевидно по-скоро жест, отколкото решение. И това бяха само официалните цифри; истината със сигурност е много по-лоша. „Нашите хора отидоха там и просто не можеха да повярват на очите си“, каза ми един висш служител на МВФ, след като току-що се беше завърнал от Гърция. „Как поддържат финансите си – знаят колко са планирали да похарчат, но никой не следи реалните разходи. Това не е даже развиваща се икономика. Това е страна от Третия свят.“
Само през последното десетилетие заплатите в гръцкия обществен сектор се бяха удвоили – без да се вземат пред вид подкупите, получени от чиновниците. Средната заплата в обществения сектор е почти три пъти по-висока от онази в частния. Националните железници имат годишни приходи от 100 милиона евро и разходи за заплати от 400 милиона, плюс триста милиона други разходи. Средният служител на държавните железници получава 65.000 евро годишно. Преди двадесет години един успешен бизнесмен, получил поста министър на финансите, Стефанос Манос, беше отбелязал, че ще е по-евтино да се качат на таксита всички пътници от железниците. Днес това все още е вярно. „Ние имаме железопътна компания, която е във фалит отвъд всякакви представи“, каза Манос в разговора ни. „Но въпреки това няма нито една частна компания в Гърция, която да плаща подобна средна заплата.“ Гръцката система за обществено образование е пример за смайваща неефективност: една от най-ниско оценяваните в Европа, тя въпреки това държи на работа четири пъти повече учители на ученик в сравнение с най-високо оценяваната финландска. Има три държавни военни компании: взети заедно, те имат милиарди евро дългове и повишаващи се загуби. Пенсионната възраст за професиите, класифицирани като „трудни“, е 55 години за мъжете и 50 – за жените. В резултат на това повече от 600 гръцки професии са успели да получат класификация като „трудни“: например фризьори, радио-говорители, келнери, музиканти, и т. н. до безкрайност. Гръцката здравна система харчи за материали далеч повече от средното за Европа – и вече няколко гърци ми казват, че не е никаква рядкост да се видят сестри и доктори, излизащи от работа, натоварени с всичко, което са успели да награбят от склада.
Къде свършва прахосничеството и къде започва кражбата почти няма значение – едното маскира другото и по такъв начин го прави възможно. Просто се приема, например, че всеки, който работи за правителството, ще бъде подкупван. Хората, които отиват в държавни клиники приемат, че ще трябва да подкупят докторите, за да получат някакво обслужване. Държавните министри, прекарали живота си на обществени служби, са в състояние да си позволят къщи за много милиони долари и по две-три вили.
Странно, но финансистите в Гърция остават, повече или по-малко, пощадени от обвинения. Буквално единствени сред европейските банкери, те не са закупували американски вторично гарантирани бондове, не са задлъжнели до шия, нито пък изплащат огромни парични суми на самите себе си. Най-големият проблем на банките беше, че те бяха заели около 30 милиарда евро на гръцкото правителство – където те бяха откраднати или пропилени. В Гърция не банките съсипаха страната. Тук страната съсипа банките.
И тия са измислили математиката!
На сутринта след пристигането си аз отидох на среща с гръцкия министър на финансите, Джордж Папаконстантину, чиято работа е да разчисти цялата тази гигантска бъркотия. По някакъв странен начин Атина успява да бъде блестящо бяла и заедно с това омърляна. Най-красивите, свежо боядисани сгради са оплескани с нови графити. Античните руини се виждат навсякъде, разбира се, но изглежда имат само малко общо с това, което ги заобикаля. Това е Лос Анжелис, само че с минало.
В мрачния и тесен вход на министерството на финансите ви проверява малка армия от служители по сигурността – след което никой не си дава труд да провери защо всъщност се е задействал металният детектор. В чакалнята на министъра шест дами, всичките на крака, се грижат за дневния му ред. Изглеждат безумно заети и съсипани от работа, но въпреки това нищо не се случва по уговореното време. Мястото изглежда така, сякаш и в по-добри времена не е било особено приятно. Мебелите са износени, подът е покрит с линолеум. Най-удивителното нещо е колко много хора очевидно са заети тук. Министърът Папаконстантину („можете да ме наричате Джордж“) е учил в Ню Йорк и Лондонската школа по икономика през 1980-те, а след това е прекарал 10 години в Париж, където е работил за Организацията за развитие и икономическо подпомагане. Той е открит, приятелски настроен и гладко избръснат. Подобно на много други хора по върховете на новото гръцко правителство, той изглежда по-малко грък, отколкото англичанин, всъщност почти американец.
Когато Папаконстантину пристигнал тук през миналия октомври, гръцкото правителство беше оценило бюджетния си дефицит за 2009 на 3,7 процента. Две седмици по-късно тази цифра беше повишена на 12,5 процента, а всъщност се оказа почти 14. Той беше човекът, чиято работа беше да обясни на света как се е стигнало до всичко това. „На втория ден от работата си трябваше да свикам заседание, на което да се разгледа бюджета“, казва той. „Събрах всички от общата отчетна служба и започнахме този, така да се кажа, процес на открития.“ Всеки ден се откривал някакъв невероятен пропуск. Пенсионен дълг от един милиард долара годишно не се появявал в счетоводните книги, като всички се престрували, че той не съществува, макар че правителството го изплащало. Целият пенсионен план за хората на свободни професии бил не 300 милиона, както се предполагало, а 1,1 милиарда евро – и така нататък. „В края на всеки работен ден питах изрично: ‚Добре, това ли е всичко?‘ И те ми отговаряха: ‚Да.“ А на следващата сутрин някъде в дъното на стаята отново се вдига една несмела ръка: „Всъщност, господин министре, тук има още една дупка, но само за 100-200 милиона евро.“
Това продължи така в течение на една седмица. Сред останалите неща били открити и множество фалшиви програми за създаване на работни места. „Министерството на земеделието беше създало някакъв незаписан в книгите екип от 270 души, които да дигитализират снимките на гръцките обществени земи“, разправя ми финансовият министър. „Проблемът беше, че никой от тия хора нямаше ни най-малък опит с дигиталната фотография. Реалните професии на тези хора бяха, да речем, фризьор.“
В края на последния ден на открития, след като била вдигната и последната несмела ръка в дъното на стаята, очакваният дефицит от приблизително 7 милиарда евро се оказал повече от 30 милиарда. Естественият въпрос – „Но как е възможно това?“ – имал лесен отговор: до този момент никой не си бил дал труда да пресметне реалните суми. „Тук ние нямаме Конгресна служба по бюджета“, обяснява финансовият министър. „Няма и независима статистическа служба.“ Партията на власт просто представя каквито й харесват цифри, за собствените й цели.
След като свършва разказа си, финансовият министър подчертава, че тук става дума не просто за едно правителство, което е лъгало относно разходите си. „Това се дължи не само на фалшива отчетност“, казва той. „През 2009 данъчното събиране се разпадна напълно, защото това беше изборна година.“
„Какво?“
Той се усмихва.
„Първото нещо, което прави всяко правителство тук, е да изтегли от работа всички данъчни чиновници в изборните години.“
„Вие се шегувате.“
Сега той ми се смее. Аз съм очевидно наивен.
Братската служба по приходите
Разходите на гръцкото правителство са само половината от управлението: освен тях стои и въпросът за правителствените приходи. Един от редакторите на големите гръцки вестници беше ми споменал, че репортерите му имат свои хора вътре в държавната данъчна служба. Оказа се, че двама от тях били съгласни да се срещнат с мен. Проблемът тук беше, че по причини, за които никой от двамата не желаеше да разговаря, те не можеха да се понасят един друг. Това, както много пъти ми казаха други гърци, било нещо много гръцко.
Вечерта след разговора с министъра на финансите аз пих кафе с единия данъчен служител в един хотел, а след това се разходих малко и отидох в друг хотел, където пих бира с другия данъчен служител. И двамата вече бяха получили служебни понижения, след опитите им да разкрият машинациите на свои колеги, получили големи подкупи, за да прикрият данъчни злоупотреби. И двамата се чувстваха силно неудобно; никой от тях не искаше някой да разбере, че са разговаряли с мен, тъй като се страхуваха, че могат да изгубят окончателно работата си в данъчната служба. И така за реших да ги наричам „Финансов инспектор 1“ и „Финансов инспектор 2“.
Финансов инспектор 1 – на около 60 години, стегнат, костюмиран и очевидно нервен – пристигна с бележник, пълен с идеи за обновяване на гръцката данъчна система. Той очевидно смяташе, че вече ми е известно, че в Гърция плащат данъци единствено хората, които просто не могат да си позволят да ги скрият – онези, при които данъците предварително се удържат от чековете за заплата. Огромната икономика на хората на свободни професии – всички от продавачите на вестници до лекарите – лъжат (това е една от причините Гърция да има най-високия процент от хора на свободни професии в цяла Европа). „Това вече е част от нашата култура“, казва той. „Гърците никога не са се научавали да си плащат данъците. И не го правят, защото никой никога не се наказва. Това е кавалерска простъпка – все едно някой господин да не отвори вратата на дамата пред себе си.“
Мащабите на гръцките данъчни измами са поне също толкова невероятни, колкото и техния обхват: около две трети от гръцките лекари декларират доходи под 12.000 евро годишно – защото това е сумата, която не подлежи на данъчно облагане. Проблемът е не в закона – разбира се гърците имат закон, според който данъчни измами с повече от 150.000 евро се наказват със затвор – а неговото прилагане. „Ако законът би бил приложен“, каза финансовият инспектор, „всеки доктор в Гърция щеше да отиде в затвора.“ Аз се изсмях, а той ме огледа укорно. „Говоря напълно сериозно.“ Една от причините за липса на преследване – освен това, че преследването би изглеждало напълно произволно, тъй като всички лъжат – е в това, че гръцките съдилища се нуждаят от около 15 години, за да разрешат случаите на данъчни измами. „Ако някой не плаща и го хванат, той просто отива в съда“, обяснява ми събеседникът. Някъде около 30 до 40 процента от гръцката икономика, която би трябвало да плаща данъци, не е официално регистрирана. Съответната цифра в Европа е 18 процента.
Той продължи в този стил, описвайки ми една система, която, по свой начин, е истинско произведение на изкуството. Тя наподобява данъчната система на една развита икономика – и дава работа на голям брой финансови инспектори – а всъщност е направена така, че да позволява на цяло едно общество да лъже при плащането на данъците. Когато станахме да си отиваме, той ми посочи, че келнерката в луксозния хотел, в който се намирахме, не ни даде касов бон за кафето. „За това си има причини“, каза той. „Дори и този хотел не плаща данъците си.“
На бара на следващия луксозен хотел ме очакваше финансов инспектор 2 – в неофициално облекло и леко небрежен в маниерите. Той също пристигна с папка, пълна с документи, само че неговата съдържаше реални примери за гръцки компании, лъжещи при плащането на данъци. След това започна да дава примери („само такива, на които съм бил свидетел лично“). Първият беше за атинска строителна фирма, която е построила няколко гигантски жилищни сгради и е продала почти 1000 апартамента в сърцето на града. Пресметнати чисто, данъците й биха възлизали на около 15 милиона евро, но фирмата не беше платила нищо. НУЛА. За да избегне данъците, тя беше направила няколко неща. Първо, никога не беше се записвала като фирма; второ, беше наела една от десетките компании, които не вършат нищо друго, освен да създават фалшифицирани сметки за разходи, които никога не са правили. Когато той разбрал каква е ситуацията, му предложили подкуп. Финансовият инспектор надигнал тревога и представил случая на шефовете си – след което започнал да го следи частен детектив, а телефонът му започнал да се подслушва. Накрая случаят бил разрешен, като строителната фирма платила 2.000 евро. „След този случай бях оттеглен от всички финансови разследвания“, каза финансовият инспектор, „защото ги правех добре“.
Той отново отвори папката си. Всяка страница вътре съдържаше по една история като онази, която току-що ми беше разказал – и той очевидно възнамеряваше да ме запознае с всяка от тях поотделно. Това беше моментът, в който го прекъснах. Стана ми ясно, че ако го оставя да говори, ще седим тук цяла нощ. Обхватът на измамите – както и обемът на енергия, свързан с тях – беше просто поразителен. На няколко пъти в Атина аз се сблъсквах с едно напълно ново за себе си усещане – пълно безразличие към случаи, които очевидно са шокиращи. Обикновено седях с някого, който познаваше в тънкости начините на функциониране на гръцкото правителство: едър банкер, финансов инспектор, заместник-министър на финансите, бивш народен представител. Вадех бележника си и започвах да записвам историите, които те ми разказваха. Сипеха се скандал след скандал. И след двадесет минути започвах да губя интерес. Просто имаше прекалено много: със случаите можеха да се запълнят цели библиотеки, а не само някаква си статия от списание.
Гръцката държава е не само корумпирана, но и корумпираща. След като веднъж сте разбрали начина, по който тя функционира, вие започвате да разбирате и един друг феномен, който инак изглежда напълно неразбираем: неспособността на гърците да кажат добра дума един за друг. Отделните гърци са много приятни хора: смешни, топли, умни, развлекателни. Но те не споделят такива чувства едни с други: най-трудното нещо в Гърция е да накараш някой грък да похвали свой сънародник зад гърба му. Няма успех, на който да не се гледа с подозрение. Всеки е напълно сигурен, че всички останали лъжат при плащането на данъци, подкупват политици или вземат подкупи, или пък лъжат при оценката на недвижимите си имоти. И тази пълна липса на доверие е нещо, което се усилва от само себе си. Епидемията от лъжи, измами и кражби прави невъзможен какъвто и да е граждански живот; от своя страна колапсът на гражданския живот само насърчава още повече лъжи, измами и кражби. Бидейки неспособни да си вярват едни други, те по принуда разчитат единствено на самите себе си и на семействата си.
Структурата на гръцката икономика е колективистка, но по дух страната е точно обратното на един колектив. Реалната й структура е всеки за себе си. В тази система инвеститорите са налели стотици милиарди долари. А кредитният бум е избутал страната отвъд ръба, в пълния морален колапс.
Огънят на цивилизацията
В деня преди да напусна Гърция, парламентът дебатира и гласува закон за повишаване на пенсионната възраст, намаляване на държавните пенсии и други корекции на развáлите в обществения сектор. Премиер-министърът Папандреу предложи този закон, както и всичко друго, което е предлагал откак станаха ясни огромните дупки в бюджета, не като своя собствена идея, а като недискутируемо изискване на Международния валутен фонд. Общата представа изглежда е, че гърците никога не биха послушали някакъв повик за жертви, идещ отвътре, и че единствените авторитети могат да бъдат външни. С други думи, те дори вече не желаят да се управляват сами.
Хиляди и хиляди държавни чиновници излизат на улицата, за да протестират срещу закона. Това е гръцката версия на Чаеното парти: финансови инспектори, които „събират“, държавни учители, които всъщност не преподават, добре платени служители на държавни железници, които никога не пътуват по разписание, служители в държавни медицински учреждения, които получават подкупи, за да си вършат работата. Ето ги тях, ето ни нас: една нация, готова да търси вината у всеки друг, но не и у самата себе си. Гръцките държавни служители се събират на групи, които напомнят военни единици. По средата на всяка единица са две или три редици от млади мъже, носещи бухалки, маскирани като дръжки на знамена. По коланите им се клатят противогазови маски, така че да могат да продължават боя и след като полицията е пуснала в действие неизбежния сълзотворен газ. Заместник-премиерът смята, че те се опитват да получат поне един смъртен случай“, каза ми един бивш гръцки министър. „Те искат кръв.“ Няколко месеца по-рано, на 5 май, по време на един от първите протестни маршове, тълпата показа на какво е способна. Виждайки как в един от клоновете на банката Марфин работят хора, млади мъже разбиха с бойни чукове бронираните стъкла на сградата, хвърлиха вътре запалителни бутилки, а след това блокираха изходите. Повечето от служителите на банката успяха да избягат през покрива, но пожарът уби трима души, сред тях и една млада служителка, бременна в четвъртия месец. И докато всичко това се случваше, гърците от улицата крещяха, че това им се случвало заслужено, задето са имали безочието да работят. Цялата сцена се случи пред очите на гръцката полиция, но арестувани нямаше.
Както и в други дни, протестите по същество блокират цялата страна. Контрольорите на въздушния трафик също стачкуват, летището е затворено. В пристанището в Пиреус тълпата не позволява на туристите да слизат от корабите и да отиват в града. Всеки служител от частния сектор, който не напусне работа в такива дни, се намира в опасност. В цяла Атина затварят магазините и ресторантите; същото се отнася и до Акропола.
Опушените останки от банковия клон днес са превърнати в тъжен олтар: няколко плюшени играчки за нероденото дете, надпис с цитат от античния оратор Изократ: „Демокрацията разрушава самата себе си, защото злоупотребява с правото на свобода и равенство. Защото учи гражданите да гледат на безочието като право, на беззаконието като свобода, на оскърбителното слово като равенство, на анархията като прогрес.“ От другата страна на улицата стои фаланга от полицаи, щитовете им готови за отбрана, като спартански войници. Зад тях се вижда сградата на парламента, в която вероятно бушуват дебати, но какво точно се случва не знае никой, защото гръцките журналисти също стачкуват. Тълпата започва да шуми и да марширува към многократно по-малкото полицаи: полицаите замръзват. Властва един от онези моменти, в които човек изпитва усещането, че може да се случи всичко. Действително, въпросът е само в това накъде ще решат да се хвърлят хората.
Но такова е усещането и по финансовите пазари. Въпросът, на който всички искат отговор е: ще обяви ли Гърция фалит или не? От една страна са онези, които смятат, че тук просто няма избор: самите мерки, които правителството прилага, за да намали разходите и повиши приходите, ще принуди всички все още функциониращи бизнеси да напуснат страната. Данъците са по-ниски в България, работниците по-сговорчиви в Румъния. Но има и един друг, още по-интересен въпрос: дори и ако би било технически възможно за тези хора да изплатят дълговете си и да живеят според средствата си, дали те разполагат с ресурсите, за да го направят? Или вече до такава степен са изгубили връзката с всичко извън собствения си дребен свят, че по-скоро ще предпочетат да се откажат от задълженията си? От една страна, отказът от изплащане на дълговете изглежда като пълна лудост: всички гръцки банки незабавно биха фалирали, страната не би разполагала със средства да изплати множеството стоки от жизнена необходимост, които е принудена да внася (петрол например), след което би била наказана в продължение на много години чрез много по-високи лихвени проценти, ако и когато й бъде позволено отново да взема заеми. Но тукашните хора не се държат като колектив. По-скоро това е сбор от атомизирани частици, всяка от които е напълно свикнала с мисълта, че трябва да преследва единствено собствените си интереси за сметка на общото благо. Няма съмнение в това, че правителството е твърдо решено поне да се опита да възстанови гръцкия обществен живот. Единственият оставащ въпрос е: Може ли нещо такова, веднъж загубено, изобщо да бъде някога възстановено?