Интервю с Тимъти Снайдър, американски историк и политически наблюдател
Тимъти Снайдър преподава история в американския университет Йейл. Известен стана с книгата си „Кървави земи“, в която насочва поглед към региона, включващ Полша и Балтийските страни, Украйна, Белорусия и части от Русия – и където между 1933 и 1945 са убити 14 милиона души. След изборната победа на Доналд Тръмп историкът се включи и в злободневните политически дебати – първо във Фейсбук, а след това и в последната си книга, „За тиранията“, където предлага 20 урока из историята на 20 век, от които днешна Америка би могла да се поучи.
Господин Снайдър, като историк вие се занимавате с източноевропейската история и изследванията на Холокоста. Защо след избирането на Доналд Тръмп решихте да се обърнете към обществеността със своеобразен манифест, в който се предлагат 20 поуки от историята на двадесети век?
С тази книга исках да дам на американците нещо полезно, и то във време, в което милиони хора се чувстват несигурни и се питат какво точно да правят. Това не е историческа книга, но не бих могъл да я напиша без помощта на историята. Гледам на Америка като на страна на възможностите, но по начин, по-различен от останалите. Смятам, че там са възможни неща, които повечето американци не биха считали за възможни. Склонен съм да се идентифицирам с хората от 30-те и 40-те години, за които съм правил изследвания. А имам и приятели в страни като Русия, Украйна, Полша и Унгария, в които няма никаква или само застрашена демокрация. За мен техният свят е също толкова реален, колкото и Америка. Те бяха онези, които, за разлика от повечето други, смятаха победата на Доналд Тръмп за възможна – защото преди това вече бяха преживявали неща като „фалшиви новини“ и постмодерен популизъм. Една украинска журналистка, която беше пристигнала в Охайо по време на предизборната кампания, ми писа само след няколко дни: той ще спечели.
Пишете, че всичко, което се е случило през 2016 в Америка, преди това изглежда се е случило в Украйна. Какво искате да кажете с това?
Американците и европейците все още вярват, че историята се прави на Запад, след което се придвижва на Изток. Но от около десет години насам всъщност е точно обратното. Клептокрацията, манипулацията на медиите и кибер-войната дойдоха от Изток на Запад. Ние бяхме прекалено суетни и самодоволни, за да можем да разберем това. Ключовото събитие беше руската инвазия в Украйна от 2014. Но там руската пропагандна тактика не успя да проработи. Напротив – в Германия, а също и в САЩ тя проработи доста добре. 2016 в САЩ беше 2014 в Украйна, само без инвазията. Руснаците имаха кандидат, когото предпочитаха и го поддържаха с помощта на медийни и хакерски атаки. Ние бяхме по-податливи на информационната война от Украйна. Русия спечели в САЩ една кибер-война, но не и в Украйна. Оръжието беше Доналд Тръмп.
Как трябваше да реагира Америка?
Трябваше да разберем, че началото се състоеше в опита да се разедини Запада, да се отдалечат САЩ от Европа, и да се разцепи Европейския съюз. От всичко това много бързо се получи възможност за повлияване върху американската политика. В това отношение правителството на Обама беше невероятно равнодушно. Когато миналата година бяхме нападнати, правителството на Обама знаеше още през юни какво се е случило. Но то си мислеше, че това няма значение, тъй като Хилари Клинтън и без това ще спечели.
Самият вие посочихте още в началото на украинския конфликт, че на Запад се възприемат твърдения и формулировки на руската пропаганда – например, че Майдан, а после и правителството, са доминирани от фашисти, или че Украйна е дълбоко разединена страна. Защо подобни твърдения получиха толкова силен резонанс на Запад?
Руската пропаганда функционира, защото е целенасочена. Твърдението, че Украйна е разединена, и то по културни причини, води до заключението, че срещу това не може да се направи нищо. Именно това е, което искаше Русия. Това твърдение беше насочено срещу нашето самодоволство, срещу нашия мързел. Твърдението, че демократичното движение в Украйна било фашистко, беше насочено срещу европейската и особено немската левица. В същото време Русия обясни на европейските и американските десни, че демократите в Украйна били декадентни и хомосексуални. Чрез това се преследваха две различни пропагандни цели, за да се говори на две различни целеви групи. Ние не бяхме привикнали да виждаме самите себе си като мишени на пропаганда. Затова и бяхме толкова податливи. А когато след няколко месеца установихме, че всичко това са нелепици, вредата вече беше причинена.
Какво може да научи Западът от украинския опит?
Във войната на Русия срещу Украйна още от самото начало ставаше дума за Запада. Решаващият въпрос беше дали ЕС може да остане солидарен и дали държави, които постепенно се превръщат в законови, могат да станат негови членки. Руският президент знае, че под негово управление Русия не може да стане такава законова държава. Ето защо законността трябваше да бъде осуетена и в Украйна. Агресията срещу Украйна е също и агресия срещу принципната идея на Европейския съюз. Защото, докато съществува ЕС, той ще изисква законност и ще бъде отворен за нови членове. Освен това в аргументацията на Русия се наблюдаваше и изместване откъм политиката към културата, от правото към „цивилизацията“. Руското ръководство беше осъзнало, че страната му може да се представи пред света като маяк на някаква дясна, християнска цивилизация. Това променя дискурса.
Какво конкретно означава това?
Ние вече не говорим за бедността в Русия или за това, че в страната властва клептокрация. Вместо това говорим за „ценности“. Когато европейските крайнодесни се възхищават на Русия, те си представят един вид бяла християнска утопия, каквато естествено страната не е. Европейският съюз трябва да разбере, че е нападнат. Руският режим не вярва, че може да продължава да остава на власт докато Европейският съюз съществува. Най-важното за това нападение оръжие е евтино и лесно за използване: става дума просто за това хората да се направят несигурни и да се подкопае доверието в правовата държава, като се наводни обществената дискусия с лъжи и противоречия. Това е умна стратегия и досега тя се оказва много ефективна. Ако европейците не осъзнаят какво точно се случва, тази стратегия ще има успех.
След 1989 мнозина в Европа вярваха, че събитията и в източната част на континента ще се развиват почти автоматично по посока на демокрацията и законността. Преживяваме ли днес, с възхода на крайнодесните популисти в много европейски страни, а и с победата на Тръмп, един вид обратно движение?
Мисля, че начинът, по който Западът осмисли 1989 беше погрешен, особено в САЩ. Ние смятахме, че краят на комунизма означава, че комунистическият разказ е бил погрешен, а нашият – правилен. Но в действителност фалшиви бяха всички разкази – включително и ония, според които капитализмът автоматично води до демокрация. Представата, че историята е стигнала до някакъв край и че няма алтернативи на либералната демокрация, беше доста разрушителна. Тя ни обезоръжи и в концептуално, и в историческо отношение. Понеже осмислихме по погрешен начин наследството на 1989, след нея израстваха поколения, лишени от усет за исторически възможности. Бяхме решили да се отървем от историята. Днес вече мнозина имат трудности когато се опитват да си представят как могат да изглеждат алтернативите. Ако някой си желае свят без демокрация, той или тя не може да си представи какво точно ще изгуби – примерно един напълно различен стандарт на живот или липсата на възможности за пътуване.
Защо в САЩ толкова много хора се оказаха податливи на обещанията на един уж силен водач, който презира демократичните институции и медии?
Най-важната тема беше социалната несигурност. Увереността, че капитализмът ще решава проблемите си автоматично, е съществувала още в 1920-те години. В 1930-те вече научихме, че това не е вярно. Но изглежда сме забравили този урок. В САЩ една невъобразимо голяма част от богатството се намира в ръцете на много малко хора; от своя страна огромна част от тяхното богатство пък се намира в данъчни оазиси в чужбина. Обикновените хора в Канзас или Охайо живеят с усещането, че САЩ се развива по поска на някаква олигархия. Тръмп беше в състояние да използва един аргумент, който не би могъл да спомене преди десет години: да, това е олигархия, но аз съм вашият олигарх, на мен можете да вярвате, защото съм същият като вас. Това разбира се е напълно невярно. Но такъв аргумент оказва въздействие когато хората вярват, че живеят в свят на неравенство и несправедливост. Те смятат, че американската мечта е умряла – именно това беше една от големите теми на Тръмп и публиката я възприе охотно. Той беше в състояние да обещае, че с него отново всичко ще бъде наред, поне за белите мъже.
Срещу хора от предизборния екип и обкръжението на Тръмп днес се правят разследвания за контакти с Русия, а медиите публикуват все нови и нови разкрития. Изпада ли Тръмп в глуха защита?
От една страна позицията му е по-слаба откак контактите с Русия са тема не само за медиите, но и за съдебната система. Няма съмнение, че това накърнява образа му пред обществеността и че той се чувства застрашен от него. Но от друга страна тази ситуация му позволява да се представи като жертва, а той наистина го умее много добре. Тръмп е световен шампион на жертвената роля, ако и да е президент на най-мощната държава на света. На поддръжниците си той казва: намирам се под обстрел, вижте как трябва да се боря срещу задкулисните сили, които са насочени срещу мен. Като цяло за Тръмп е много лошо, че беше избран благодарение на руската намеса. Истински зле ще стане обаче, ако бъде доказано, че той или негови близки съветници са знаели това предварително или дори са сътрудничили на руснаците.
Какво би трябвало да се случи, за да започнат привържениците на Тръмп да задават въпроси?
Много интересен въпрос. Медийната поляризация в САЩ би трябвало да служи като предупреждение за Европа. Една от причините, поради които във Франция спечели Еманюел Макрон, а не Марин льо Пен е в това, че там качествената журналистика все още играе важна роля. В САЩ качествените медии вече са открили на практика всичко, което знаем до момента за правителството на Тръмп, но като количество те са много слаби, ако само се погледне колко хора действително четат и споделят с други всичко това. Около 25 процента от населението се намират извън обхвата на разследващата, основаваща се на факти журналистика. Хана Аренд подчертава, че конспиративните теории са хармонични и убедителни, взети сами по себе си. Ако някой човек е решил за себе си, че Тръмп е жертвата и че всички го преследват, то всичко, което на практика опровергава тази история, изглежда така, сякаш само я потвърждава. Тръмп е майстор на този вид представяния. Всичко, което е вярно, той нарича „фалшиви новини“
В момента се говори много за „пост-фактическата епоха“ Трябва ли да свикваме с това?
Би било много опасно. Руската пропаганда не се опитва да накара хората да повярват в нещо. Целта на тази пропаганда, а и на модерния авторитаризъм по принцип, е вече никой да не вярва в нищо и никой да не знае какво е истина. Защото, ако няма никаква истина, то не може да се организира и гражданско общество. Пост-фактичното е невероятно опасно. То се е превърнало в оръжие.