Смъртта е играла толкова важна роля в живота на Пати Смит, че в хода на разговора ни тя отново и отново започва да говори за нея. „Прекалено много от хората, които обичах, умряха прекалено рано“, казва тя. „Аз съм вярващ човек, но напоследък почти не ми остава време да се моля. Вечер често лежа будна и водя разговори с всички мъртъвци, които ми липсват. Може да ви прозвучи като виц, но аз го казвам напълно сериозно: просто имам по-малко време за Бога, отколкото преди, защото то ми е нужно за моите мъртъвци.“
Пати Смит и смъртта. Фотографът Робърт Мейпълторп, нейният пръв довереник и някогашен любовник, „артистът на живота ми“, както го нарича тя: починал от СПИН през 1989. Съпругът й Фред „Соник“ Смит, музикант в легендарната група MC5, баща на двете й деца: починал от инфаркт през 1994. Малко по-късно и брат й, който преди това е бил неин тур-мениджър: починал от инфаркт. А в годините преди това приятели и колеги, всички повече или по малко на нейна възраст: „писателят Джим Керъл, Джанис Джоплин, Джим Морисън. Господи, ако започна да ги изреждам всичките, няма да има край“, казва тя. И добавя, че Мейпълторп и тя са имали уговорка за обяд с Анди Уорхол, която той бил принуден да откаже в последния момент. Малко по-късно той починал. Тя казва, че си спомня съвсем точно как в деня на смъртта му в Ню Йорк внезапно завалял сняг, „небето беше бяло, улиците бяха бели. Сякаш целият град тъгуваше за сина си, и разбира се не в черно, а в любимия цвят на Анди, само в бяло.“
Пати Смит трябва да припомни само няколко истории, и вече се появява цяла една епоха, в чието оформяне е участвала и самата тя, с изкуството и музиката си. Изненадана ли е тя от това, че все още е жива, при толкова много мъртъвци наоколо? „Не се учудвам, че оцелях през дивите години. Изненадва ме преди всичко това, че оцелях през детството си.“ А след това тя си припомня всички болести, които е прекарала до шестнадесетата си година: туберкулоза, инфекциозно възпаление на лимфните възли, азиатски грип (от който в края на петдесетте години умират между един и два милиона души).
Когато си мисли за това колко често е била на косъм от смъртта, казва Пати Смит, тя си спомня за една сцена от романа на Джон Ървинг Светът според Гарп. Гарп и жена му си търсят нова къща, и точно в този момент върху къщата, която оглеждат, пада малък самолет. Гарп казва, нека вземем тази, такова нещо със сигурност няма да се случи втори път. Пати Смит се смее. „Що се отнася до собствения ми живот“, казва тя, „понякога се чувствам доста като Гарп.“
Разговорът с Пати Смит протича в един зимен ден в Ню Йорк. Средата на януари е, слънцето свети, небето е синьо. Тя идва с леко закъснение малко преди дванадесет на обяд в галерията Роберт Милър. Преди два дни е открила тук собствена изложба, която представя нейно изкуство с автобиографични мотиви. Тя изглежда уморена, на едната й ръка се вижда малко бяла боя, останала от една от картините, представяни в галерията. „Довърших я едва онзи ден, боята просто не може да се измие“. Пред очите й – големи слънчеви очила, несресаните черни коси укротени от плетена шапка. Тъмносиньо яке, широки панталони, ботуши. В едната й ръка огромна чаша капучино, вече оплескана от разлято кафе, в другата – книга. Тя се приближава към мен като женски каубой. Походката си е заимствала от Боб Дилън, разказва тя. С дълбок, много тих, почти прегракнал глас тя казва: „Здрасти, аз съм Пати“. Покашляне, прочистване на гърлото. „Не се безпокойте, след малко ще се събудя.“
Един сътрудник на галерията ни води в стая отзад. Тя маха слънчевите очила, изчезва за две-три минути, връща се, сяда, покашля се още веднъж, сега гласът й се е върнал напълно. Ако Робърт Мейпълторп беше тук сега, как би се държал? „Щеше да се поусмихне, да изпуши цигара, да кима постоянно и като цяло да остави разговора на мен.“
Когато Мейпълторп бил още жив, в слънчеви дни като днешния той и Пати Смит отивали до Кони Айлънд, стария увеселителен парк край морето. Да подишат въздух, да се разходят, да избягат от шума на града, до закусвалнята на Нейтън. Купували си там един хотдог и кола, за повече парите най-често не им стигали. Той изяждал по-голямата част от салама, тя – киселото зеле.
Има снимки, на които двамата могат да се видят там. Една от тях украсява корицата на книгата Just Kids, която Смит е написала наскоро. Тя е в бяло, с черна лента около челото, той – като един вид нейно огледално отражение – изцяло в черно, с бяла кърпа около врата. Тя гледа срамежливо към камерата, той се усмихва, очите му са леко прикрити от периферията на шапката. Снимка на една двойка, на която предстои да пише културна история.
„Излетите в Кони Айлънд бяха нашите почивки“, казва Пати Смит. „Никога нямахме пари да пътуваме, стигаха само за Кони Айлънд. Това е нашето място.“ Тя и до днес пътува по четиридесетминутната отсечка от Манхатън до морето с влака, винаги сама, най-често спонтанно, рано сутрин, когато не може да спи – тя почти никога не може да спи цялата нощ. „Винаги си мисля за Роберт, когато съм там. Изобщо, мисля за него по-често, отколкото за някой друг. Виждам всичко през неговите очи, изкуството, ежедневието. Ако слагам някоя снимка в рамка, си мисля: Роберт щеше да я направи така. Или виждам в някоя витрина една риза и си мисля: това щеше да се хареса на Роберт.“
В Just Kids Пати Смит разказва своята и на Робърт Мейпълторп история. Те се запознават в края на шестдесетте години в Ню Йорк, и двамата около двадесет, стават двойка, опитват късмета си в широката област между изкуството и театъра, литературата и рокендрола. И двамата стават известни, Пати Смит през седемдесетте години като рок-музикантка, Робърт Мейпълторп през осемдесетте години като фотограф и скулптор. Известно време живеят в артистичния хотел Челси. „Исках да разкажа нашата история така, както съм я преживяла“, казва тя за книгата. За това са й били нужни дълги години, въпреки че при подготовката е разговаряла само с малко хора, със сестрите на Мейпълторп и една-две стари приятелки, за да избегне грешки. По онова време е водила дневник и казва, че това време, нейното време, така се е запечатало в паметта й, че „бих могла да напиша тридесет книги“.
Книгата е нежен поглед отвътре към любовта на двама души, които се вдъхновяват взаимно. Тя показва особено една нежна страна на Мейпълторп, която днес е изместена настрани от славата му на дрогиран скандален фотограф. И не се опитва да прикрие ударите на съдбата, като например нежеланата бременност на Пати Смит като тийнейджър. Тя решава да даде новороденото за осиновяване, а след това да отиде сама в Ню Йорк. „Абсолютна решителност измести страховете ми“, казва се в книгата, „обяснявах си това с бебето и си представях как то се солидаризира с мен“. И още: „Никога нямаше да се обърна назад. Щях да стана артистка.“
И наистина, човек някак не може да си представи съвсем младата Пати Смит като майка. Образът й се свързва по-скоро със секс, наркотици и рокендрол.
Сексът. Роберт и Пати се влюбват един в друг, започват да живеят заедно и макар че говорят за всичко, една тема си остава табу: Роберт се чувства привлечен от мъже. Той не успява да се престраши да разкаже на приятелката си за това. Само веднъж, когато се карат здравата, той вика подире й: „Ако ме напуснеш, ще стана хомосексуален!“. Тя остава. Но един ден, тя тъкмо е извън града, й се обажда познат, който й казва всичко. „Мислех, че съм го разочаровала“, казва Пати Смит. „Мислех си, че е станал хомосексуален, защото не съм изпълнила ролята си като негова партньорка в живота. Тогава мислех, че мъжете стават хомосексуални, защото не успяват да си намерят равностойни партньорки сред жените. Необходимо ми беше известно време, за да разбера, че такова нещо не е рационално решение.“
И за двамата започва болезнено време, но все пак им се удава да продължат връзката си по друг начин, като приятелство. „Робърт“, мисли Пати Смит днес, „не искаше да признае хомосексуалността си толкова дълго време, между другото и защото не искаше да разруши връзката ни“. Оттук нататък той излиза с други мъже. Тя също.
През 1970 един красив млад мъж заговаря Пати Смит на улицата – един музикант, когото тя познава повърхностно – и я кани спонтанно в скъп ресторант. Тя се чуди откъде той има пари за такъв скъп обяд, докато в дамската тоалетна една приятелка й обяснява: това не е някакъв си музикант, а актьорът Сам Шепард, по онова време звезда в театъра, по-късно прочут с ролите си в киното. Тя започва любовна авантюра с него, макар че той е женен, има дете и не напуска семейството си. Роберт ревнува, Пати и Сам пишат заедно пиеса, в която рок музиката играе главна роля. Тя разбира, че не е актриса, но й харесва да бъде на сцената. Пиесата има премиера, на третия ден след която Сам Шепард изчезва заедно със семейството си от Ню Йорк. Той приключва авантюрата, но не без да остави на Пати няколко реда, които я карат да стане музикантка. „Мечтите, които ти имаше за мен“, пише й той на раздяла, „не бяха мои мечти. Може би тези мечти са предопределени за теб.“
Дрогата. Когато при репетициите на една театрална пиеса Пати трябва да играе сцена, в която си инжектира доза хероин, тя удивява приятелите си. „Не правя такива неща“, казва тя. „Никога не се бодеш?“, питат я удивено. „Всички бяха напълно уверени“, пише тя в книгата си, „че вземам дрога, защото така изглеждах.“ Тя е изключително слаба, даже слаботелесна, и ужасно бледа. Всички около нея, включително и Робърт, вземат всичко, каквото могат да намерят – хероин, LSD. „Не ме разбирайте погрешно“, казва Пати Смит, „никога не съм била против наркотиците. Но ми се струваше отвратително да се вземат наркотици, за да се решават проблеми, които те не могат да решат.“ Разбира се, че е опитвала някои неща, ако и първият й опит да не е бил доброволен, защото някой й сипал нещо в чашата. „Моят контакт с наркотиците се получи най-първо чрез литературата на 19. век, която наивно бях поглъщала като тийнейджър. За мен наркотиците бяха нещо свещено, една крачка по-близо до Бога, до Музата.“ Робърт Мейпълторп има един по-малко теоретичен контакт. Дори и при първата им среща той бил дрогиран, както сам й разказал по-късно.
Дали тя смята, че дрогата го е променила в последните му години, когато картините му ставаха все по-брутални, мрачни, определяни от садо-мазо мотиви? Тя не изпитва особена близост към изкуството на Мейпълторп от това време. „Днес ми се струва, че го убиха преди всичко медикаментите против СПИН, които му бяха предписани тогава. Той беше част от един голям експеримент“, казва тя и добавя: „Мнозина, които се заразиха по-късно със СПИН, днес са живи благодарение на тези експерименти.“
Рокендролът. Пати Смит пише стихове, няма успех с авторски четения, работи в театъра, също без успех. Но едва когато обединява всичко в едно цяло – лириката, личната енергия на сцената, плюс страстта към рокендрола – тя става звезда. Първият й албум Horses от 1975 днес се счита за класика, едно от основополагащите произведения на пънк-рока. Най-големият й хит Because the night (музиката пише за нея Брус Спрингстийн) се изпълнява и до днес по радиото, както в оригинал, така и в безброй кавър-версии.
Тя има особено много почитатели в Германия и това според нея се дължи на първия й легендарен Rockpalast-концерт от 1979 в Есен, предаван на живо по телевизията и гледан от милиони хора. „Беше анархистично шоу“, спомня си тя. „В онази вечер в никакъв случай не бяхме особено добри, но публиката имаше невероятна енергия, която се пренесе на сцената и по телевизията.“ Онова, което феновете все още не знаят: скоро след това техният идол ще се оттегли от активния шоубизнес. Пати Смит се е влюбила в музиканта Фред „Соник“ Смит и той й е направил необичайно предложение: ожени се за мен, нека заживеем уединено в провинцията и да имаме деца. И тя е казала „да“.
Има още един последен концерт във Флоренция, пред 70.000 души. Само хората от групата и още няколко най-близки приятели знаят, че той ще е последният. На края на шоуто тя крещи на феновете: „Елате тук горе! Грабнете инструментите! Сцената е ваша!“ Тя им оставя микрофона и китарата, „всички тези откачени италианци направиха страхотна олелия“, но тогава Пати Смит вече е изчезнала и се разхожда из площадите на града в компанията на поета-битник Грегори Корсо. „Грегори ме увещаваше, не трябва да спираш“, казва тя, „но аз имах чувството, че вече съм дала всичко на рокендрола. Целта ми винаги е била да свиря за аутсайдерите, самата аз бях една от тях, исках да отворя вратите за други групи. И това беше се получило. Задачата ми беше изпълнена.“ И така Пати Смит се оттегля заедно със съпруга си близо до Деторйт, ражда две деца и престава да бъде звезда. „Готвех, перях, да, също и пелените, и се грижех за двете деца“, разказва тя. „Не можехме да си позволим детегледачки. От време на време идваше по някой чек за Because the night, това беше всичко.
Когато говори за тези години, гласът й става по-мек, не толкова дълбок. „Обичах този живот.“ Оттеглянето носи и неприятности, някои политически групи се опитват да я използват за собствени цели, „но аз исках да бъда само Пати, просто човек; някои хора не можеха да разберат това. Някои феминистки настояваха, че трябвало да се разкрия като лесбийка. Те не бяха ме разбрали.“ Погледнати от днешния ден, нещата изглеждат така, сякаш Пати Смит е предчувствала, че не й остават много години заедно с любовта на живота й. Само веднъж, когато децата й още не са били родени, тя попада във вестникарските заглавия. През 1979 г. 52 американски дипломати биват задържани в Техеран като заложници. Тя и съпругът й гледат това по телевизията, искат да помогнат. Те се предлагат в американското посолство като замяна за заложниците. „В края на краищата не приеха предложението ни. Само ни казаха, че още някой бил предложил себе си в замяна: Мохамед Али.“
Тя остава в Детройт и може би историята на обществената фигура Пати Смит би приключила дотук, ако през 1994 смъртта на насочва живота й в друга посока. Първо след дълга болест почива съпругът й, четири седмици по-късно брат й – само няколко дни след като тя е решила, че ще се премести заедно с децата при него във Вирджиния. Пати Смит стои пред Нищото. Болничните сметки на съпруга й са високи, а тя не печели практически почти нищо, освен спорадични хонорари за плочите си. „Беше ми неописуемо лошо“, казва тя и повдига крака, притиска колена към брадичката си, стъпалата й на седалката. Поза на ембрион. „Аз съм независим човек и това беше единственият момент в живота ми, в който приех помощ отвън.“
Онова, което следва, звучи като приказка, и докато разказва за това, тя отпуска тялото си и отново отпива, небрежна като каубой, от капучиното, което отдавна вече е изстинало.
Сякаш от нищото се обажда предишният свят на Пати Смит – от който тя всъщност се е разделила завинаги. Старите приятели й подаряват нов живот. Пръв се обажда писателят Алън Гинсбърг. Двамата се запознали по времето, когато тя още не била известна. Тъкмо си купувала сандвич в едно кафе, както винаги нямала достатъчно пари – и изведнъж пред нея стоял Алън Гинсбърг, който й предложил да плати. Започнал да флиртува, докато изведнъж се стреснал и попитал: „Ама ти момиче ли си?“ – „Да, това проблем ли е?“. За хомосексуалния писател действително било проблем, поне за момент. „Извинявай“, казал той, „взех те за някое особено красиво момче“. Флиртът приключил, започнало приятелство.
А сега, години по-късно, Гинсбърг говорел на Пати: „Отново трябва да излезеш на сцената.“ Тя размисляла, чувствала се несигурна, не знаела как. Той обещал да се ослуша наоколо.
Малко след това телефонът позвънил за втори път. Майкъл Стайп, певец на групата R.E.M., когото Пати не познавала лично, й предложил помощ. После обяснил защо. Като объркан от влечението си към мъже тийнейджър в американската провинция, Стайп написал писмо на Пати Смит, от която се възхищавал, защото тя не се придържала към установените обществени порядки. За фен-пощата на Пати се грижела майка й, която започнала кореспонденция с младия Стайп, давайки му съвети, предлагайки му помощ. Две десетилетия по-късно, обяснил по телефона Стайп на слисаната Пати, той най-после имал възможност да се отблагодари – и се погрижил да осигури договор за своя идол.
Телефонът позвънил за трети път, този път отсреща бил Боб Дилън. Срещнали се, станал дълъг разговор. „Аз приказвах, той слушаше. Боб не приказва много.“ Той й предложил да поеме ролята на загряваща певица по време на тогавашното му турне по източното крайбрежие. Договорът и това турне се превърнали в гръбнака на нейното завръщане към музиката. Признавала ли му е някога, че е копирала походката му? „Не, но мисля, че той го знае. Боб има една женствена страна, особено когато беше по-млад, аз пък имах една момчешка страна. Срещнахме се по средата.“ Тя се смее. А след това разказва как през седемдесетте години е измислил дивата си, често копирана фризура: подстригвала се сама – по снимки на Кийт Ричардс.
Нейната най-известна снимка е онази от корицата на албума Horses, направена от Робърт Мейпълторп. Тя била първият му модел, тя му подарила първата камера, тя му казала „трябва да станеш фотограф“. Сериозно, самоуверено гледа тя за тази снимка в неговата камера, бяла риза, тънка черна вратовръзка небрежно вързана на врата й, черното сако прехвърлено през рамо. Мейпълторп направил само дванадесет снимки, той определял мотивите. „Изгледът ми по онова време беше много католически“. А сега Пати Смит звучи като модна журналистка, която анализира самата себе си: „католическа момчешка униформа, плюс прехвърленото през рамо сако на Франк Синатра от The Joker is wild[1]. Този изглед днес е толкова модерен, че британското Vogue го показва на корицата си, съпровождан от надпис, който пасва добре към Пати Смит: Reality chic.
Патриция Лий Смит е родена през 1946 в Чикаго и по онова време нищо не подсказва, че тя, дъщерята от работническо семейство, принадлежащо към свидетелите на Йехова, някой ден ще стане стилова икона. Как е открила стила си? В боклука на другите хора. Там открила екземпляри на Vogue и Harper’s Bazaar, там изследвала изкуството и модата, показвани в тях. „Тези списания бяха моят първи контакт с фотографията: поставях каталозите на майка ми до списанията и изследвах разликите. „Това беше един далечен, но интересен, елегантен свят, стилът ме привличаше.“ Сред боклука на другите хора тя намерила и облеклото си. „Понятието Vintage[2] още не съществуваше през петдесетте години“, казва тя, „богатите хора просто хвърляха гардероба си от последния сезон. Това беше добре за мен!“ И така тийнейджърката Пати обличала блузи от Диор, без да плаща за тях. „Разбира се, чрез това в училище бях аутсайдерка, останалите се питаха защо ли нося тези странни неща. Но аз си знаех защо и това ми беше достатъчно.“
Майка й предпочитала тя да носи розово. „Един ден, трябва да съм бил на десет или единадесет, тя ми каза: сега трябва да станеш малка госпожица! Аз само си помислих: госпожица? Не го искам това! Нали съм израснала през петдесетте години, тогава жените бяха невъобразимо женствени, големи гърди, много грим, дебело червило, много парфюм.“ Тя не искала да стане такава и никога не станала. И така става образец за подражание. През деветдесетте години получава от Париж един пакет, в него няколко бели ризи и писмо от модната дизайнерка Ан Демьолмеестер, която й благодаряла: за настоящата си колекция тя цитирала онзи Patti-Smith-Look от Horses. Междувременно двете са много близки приятелки. Понякога, когато Пати има някоя идея, тя си пожелава нещо при Ан. „Това моряшко яке тук например беше моя идея“, казва тя. Дизайнерката го скроила и поръчала за ушиване – а след това го направила част от колекцията си.
Пати Смит хвърля поглед в празната кафена чаша. „Яли ли сте нещо? Тук зад ъгъла знам един малък ресторант.“ Тя грабва моряшкото яке и ние излизаме на улицата. Ресторантът е затворен. До него има малка пицария, зад тезгяха двама мъже, които не изглеждат особено италински. Съмняващият се поглед на Пати кара единия от двамата да започне да се смее. Тя пита: „Какво, да рискуваме ли все пак?“ Пицата е преди всичко гореща, Пати си поръчва и едно кафе към нея. Зад нас върви предаване за конски надбягвания. И в този момент, зад малката пластмасов масичка, човек разбира: тази жена е преживяла толкова много, толкова много е видяла, толкова много пъти е била най-горе и най-долу, че вече живее според принципа: оправям се навсякъде, ако е нужно и сама. (Стоплената пица тя впрочем си изяжда докрай.)
Дали е влюбена в момента? „Първо, това не е ваша работа.“ Тя се засмива. „И второ: ако искате да знаете дали имам партньор, не, нямам. На 63 години съм и съм прекарала по-голямата част от живота си във връзка с някого, сега живея сама. Работя много, запознавам се с нови хора, много вълнуващо е.“ Джони Деп например е един от тези нови приятели. Той я нарича ласкаво Пати Лий. „Той ми подари една магическа монета, която оттогава насам нося при себе си.“ Какво е магическа монета? „Просто е магическа, талисман“, казва тя и бръква в джоба на панталоните си, но след това отдръпва ръка. Монетата си остава скрита, талисманът не трябва да губи магията си.
Нещата, обектите, винаги са интересували Пати Смит. Тя е фотографирала четките на Пикасо, пишещата машина на Херман Хесе, велосипеда на Толстой. А освен това притежава чифт чехли на папа Бенедикт XV., който през 1920 обявява Жана Д’арк за светица. Откупила ги е от един манастир. „Като свидетелка на Йехова“, казва тя, „аз съм израснала без картини, без предмети, може би затова те са се превърнали в моя страст.“ От Робърт Мейпълторп тя също е запазила много неща – картини, писма. И праха му.
В последно време, казва Пати Смит, тя вече не го сънува толкова често колкото преди, може би това се дължи на книгата, която е написала за него, творецът на живота й. „Когато той лежеше на смъртно легло, му обещаха да опиша нашата история. Сдържах обещанието си.“ Тя има много планове: иска да пътува с книгата, през май идва в Германия, след това ще запише следващия си албум. Вече има идея и за следващата книга, това трябва да стане детективска история. „И си мечтая да напиша опера или поне цикъл от песни за някоя голяма опера.“
На раздяла Пати Смит стиска здраво ръката ми. Показва книгата, която носи със себе си, 2666 от Роберто Боланьо. Когато днес се събудила в четири часа сутринта, чела часове наред, заспала едва в късното утро. „Затова закъснях“. Писателят Роберто Боланьо е починал на петдесет години. „Също прекалено рано“, казва Пати Смит и почуква по корицата. „Това е майсторско произведение. Кой знае, може би и на мен ще се удаде някое майсторско произведение. А и защо не? Хей, мечтите ми са големи!“
На своите 63 години Пати Смит е в период, който нейните предишни приятели не са достигнали. Те не са били принудени да се справят със задачата да остаряват като легенди. Пати Смит прави точно това. И все още се вдъхновява от тях.
[1] Американски филм от 1957 със Синатра в главната роля. Бел. пр.
[2] Нещо, което идва от миналото и е издържано, класическо, стилно. Бел. пр.