От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

В Унгария отново са на мода политическите вицове. Ако и да си мислех, че те завинаги са изпаднали в забвение. Израснал съм при социализма, тогавашният ми живот беше изпъстрен с вицове. Самият живот беше за нас един огромен виц. Вицовете правеха ерата на Кадар някак по-поносима. Унгарският вариант на социализма беше мизерен, но не съвсем; строг, но не съвсем; непоносим, но не съвсем. Нищо чудно тогава, че всички разправяха вицове. Дори и самият Кадар. Ние живеехме заедно в най-голямата лъжа, и вицовете, които разказвахме, ни помагаха да се правим, че тази лъжа не ни засяга.

През 1989 политическите вицове изчезнаха просто за един ден. Нямаше вече от какво да се страхуваме. Когато има правна сигурност, когато е осигурена прозрачността на институциите, когато няма двусмислени приказки, а законите са предвидими, човек отново може да поеме дълбоко въздух.

Ние не можехме да се наситим на свободата след 1989. Дразнеше ни това, че нещата се развиваха не така, както ни се искаше; карахме се с ония, които бяха на друго мнение; дискутирахме, стигахме до караници, възмущавахме се за щяло и нещяло, трескаво се опитвахме да разобличаваме лъжите. Но политически вицове вече не разказвахме.

От два-три месеца насам, откак Виктор Орбан зае поста министър-председател, аз ги чувам отново. Унгарците са също толкова изобретателни при измислянето на вицове, колкото и при тяхното разпространение. Всички те имат за обект Фидеш, партията, която е на власт, и нейния водач, министър-председателят. Както и онзи манталитет, който след двадесет години отново е надигнал глава.

Този манталитет се определя от страха. Страхът е не прекалено голям, но все пак достатъчен, за да развали общото настроение. Когато в днешна Унгария стане дума за политика, хората снишават глас. Също и по телефона се говори за все по-малко неща. Политическите вицове се опитват да облекчат тази все по-нарастваща апатия. Те носят малко смях сред лошото настроение. Но откъде тази страхливост? Откъде това призрачно усещане, че човек вече е преживявал всичко това? За да цитираме Маркс: над Унгария отново се носи комунистическият призрак на патриархалната власт.


Small Ad GF 1

Виктор Орбан се появи на политическата сцена през 1989 като борчески настроен либерален демократ. Беше следвал политика във великолепни университети, също и в Оксфорд, където беше попаднал с подкрепата на Джордж Сорос. На него се гледаше като един вид надежда на унгарските либерали – и за известно време дори изглеждаше, че той ще я оправдае. Той скоро направи впечатление като човек, който е в състояние изключително бързо да оценява ситуациите. Благодарение на тази си способност той скоро осъзна, че либерализмът, на който дотогава беше залагал, не може да разчита на някакво особено бъдеще в Унгария.

Унгарската история е протекла така, че страната никога не е имала възможност да се научи на демокрация, камо ли пък да я изпробва на практика. Открай време Унгария е живяла в полуфеодални, патриархални порядки – през 19 век като част от Австо-унгарската монархия, а през 20 век под режима на Хорти по време на двете световни войни, последван от съветската окупация, първо през ерата на Ракоци, а след това през онази на Кадар.

Виктор Орбан очевидно е направил изводите си от всичко това. Една страна, която се е виждала принудена да търпи своеволието на властващите върхушки, вероятно никога няма да иска да се раздели с тях, дълбоко в сърцето си. Тя мрази онези, които седят на раменете й, но когато бремето внезапно й бъде отнето, тя изпада в състояние на задух и не знае какво да прави с внезапно спечелената свобода. Орбан добре е преценил ситуацията; още в началото на деветдесетте години той е предусещал онова, което допитванията до общественото мнение щяха да потвърдят някъде в началото на новия век: най-популярният унгарски политик на двадесети век е Янош Кадар, следван от Милош Хорти. И така той се отрече от либералните си убеждения и превърна собствената си партия, Фидеш, решително и с твърда ръка, от либерална в консервативна народна партия.

От средата на деветдесетте години Фидеш все повече и повече се превръщаше в партия на унгарския консерватизъм. Но по онова време Орбан имаше само малка част от населението зад гърба си. Привържениците на Кадар все още не поддържаха Фидеш, а Унгарската социалистическа партия, партията-наследница на комунистите, която и до ден-днешен не може и не иска да се раздели от кадарското минало.

Орбан знае какво е нужно за властта: маси. За това беше нужно да спечели за себе си и другата половина на разкъсана Унгария: онези хора, които гласуваха за социалистите и – разочаровани от капитализма, от страх пред проблемите, които донесе демокрацията със себе си – постоянно копнееха за завръщане на ерата на Кадар.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Унгарската политика от последните десет години се върти около това как Фидеш успя да примами към консервативната страна онези избиратели, които се причисляват към унгарската политическа левица. На уж. Защото голяма част от ония, които в Унгария причисляват себе си към политическата левица – или се причисляваха – всъщност се прекланят пред света на кадарския социализъм, в който несъмнено можеше да се живее, но който също така несъмнено беше дълбоко антидемократичен. Броят на унгарските либерали, които по принцип отричат ерата на Кадар, е незначителен. В никакъв случай не е случайно това, че днес те изобщо не са представени на политическата сцена; никоя друга унгарска партия не е привличала толкова много омраза, колкото онази на либералите.

За Виктор Орбан беше лично предизвикателство да си върне обратно властта, която той вече беше имал за кратко между 1998 и 2002. След това, през 2002 и 2006, той беше изгубил два пъти на поредни избори. За него това не беше просто политическо поражение, както би било във всяка нормална демокрация, а предателство пред Унгария. Той не се побоя от никакви средства, за да дискредитира властващите социалисти – нито от политическо изключване, нито от прикрит расизъм. „Родината не може да се намира в опозиция“, обяви тогава Орбан и с това постави под въпрос самите основи на парламентаризма – един парламентаризъм, който все още беше млад и неукрепнал, и в една функционираща демокрация би получил подкрепата на опозицията. „Левицата винаги се е нахвърляла върху нацията“, каза той, с което изтри всякаква разлика между кръвожадния сталинизъм и лявото, социалдемократическо мислене.

Като „притежаващи чуждо сърце“ обозначи той ония, които поддържаха мнения, различни от неговите. В една страна, в която по време на войната повече от половин милион евреи бяха изпратени в концентрационни лагери, само недочуващите не можеха да разберат смисъла на това послание. „Има живот и извън Европа“ обяви той двусмислено някъде в средата на десетилетието. На всички истински унгарци препоръча да се абонират за един дясно-екстремистки вестник – един вестник, в който неотдавна един колумнист беше призовал читателите да унищожават книгите на Петер Надаш, Имре Кертеш, Петер Естерхази и Дьорд Конрад[1]. Орбан пусна на свобода духа от бутилката – и когато през 2007 орди от нео-кръстострелци (т. е. привърженици на старата фашистка партия на кръстосаните стрели, бел. пр.) плъзнаха по улиците на Будапеща с лозунги, които бяха научили от него, той си мълчеше.

През 2010 семето покълна. И това беше ускорено още повече от невероятната корупция, която донесе властта на социалистите. Виктор Орбан спечели изборите с нечувано мнозинство.

Той получи властта – и спечели масите: както ония, които копнееха за ерата на Хорти, така и другите, които гледаха към ерата на Кадар. В притежание на мнозинство от две трети в парламента, министър-председателят се държи така, както го правеха всички негови предшественици: той приравнява страната със собствената си партия, изхождайки от онова честно, антидемократично убеждение, че и само една партия е в състояние да представя всички интереси на държавата. Както по времето на Кадар, така и днес в Унгария разбира се не властва някаква диктатура. Но властта се оформя като патриархална, полуфеодална система, в която личните предпочитания играят по-голяма роля, отколкото зависимостта от някакви институции.

Орбан не е единично явление на сцената на европейската политика: изграждането на властови структури беше определящо за повечето посткомунистически страни, от Хърватска и Полша през Словакия или Сърбия та чак до Албания или Румъния, да не говорим пък за пост-съветските републики. Повечето от тях се провалиха с гръм и трясък. Виктор Орбан е на власт по-малко от година.

Истински голямата криза, която човек преживява днес като унгарец е в това, че институционалната система, която изградихме след 1989, функционира все по-малко. Параграфите на конституцията са се превърнали в кухи фрази. Партиите я тълкуват както намерят за добре. Частната собственост е изгубила недосегаемостта си, след като със задна дата може да бъде облагана с данъци почти по собствено усмотрение. Правото на стачкуване беше затруднено, уволненията на обществени служители без посочване на причини повишават изключително много страха и сервилността.

В края на краищата Фидеш използва парламентарното си мнозинство и прокара един закон за медиите, който поставя всички, работещи в областта на печатните и електронни медии пред опасността от законови и материални санкции, които без съмнение ще принудят мнозина към автоцензура.

Всичко това се върши в интерес на „хората“ – в последно време се утвърждава този израз на Орбан, вместо предишното обръщение, „гражданите“. След Франц Йосиф, Хорти и Кадар ние отново ставаме свидетели и обекти на един голямомащабен експеримент: как една страна на демократи позволява да бъде превърната в страна на поданици.

Разбираемо е, следователно, че днес политическите вицове отново са на мода. Убеден съм, че Орбан се радва на това най-много от всички. Това е най-блестящото доказателство за неговия успех

Източник



[1] А друг един (Zsolt Bayer в „Magyar Hírlap“), в отговор на критики от страна на Даниел Кон–Бендит, немски представител от еврейски произход в европейския парламент, отговорил с думите „жалко, не успяха да ви закопаят всичките до шия в гората Орговани“ В тази гора по време на войната са се извършвали масови разстрели на евреи и комунисти. http://www.welt.de/print/die_welt/kultur/article12272950/Nestbeschmutzer-im-Wald-verscharren.html Бел. пр.

Ласло Фьолдени (род. 1952) е унгарски есеист, литературен критик и преводач.

Pin It

Прочетете още...

Архипелаг Европа

Карл Шльогел 08 Май, 2008 Hits: 18192
Европа от времето на Студената война се…