От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 12 Bulgarian Communism Oren

 

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.

 

Издателство на Колумбийския университет
Ню Йорк и Лондон – 1971 г.

 

Глава втора

Димитров и неговите критици

През 1923-25 г., в резултат на неуспешното въстание от септември 1923 г. и последвалото го насилие, българското комунистическо движение се разпада. Въпреки че по-голямата част от обикновените комунисти остават в страната, мнозина от тях емигрират в Съветския съюз. Повечето от по-изтъкнатите комунистически водачи също се озовават в изгнание в Съветския съюз. Това физическо разцепление продължава до влизането на Червената армия в България през септември 1944 г., когато по-голямата част от емигрантите се завръщат в родината си. Двойствеността в партията е характерна за българския комунизъм през по-голямата част от междувоенния и военния период. Партията в страната и партията в изгнание образуват двете централни колони, около които се развива заплетената история на българския комунизъм. С появата на емиграцията се създава нещо като „вертикално разделение“. И все пак повечето от вътрешнопартийните конфликти следват сложни модели, които най-често могат да бъдат ясно разделени между кадрите в чужбина и в страната. На следващите страници се прави опит да се опишат и изяснят тези съпоставки.

Българските мъже в съветската политика

Политиката на комунистическите изгнаници зависи в еднаква степен от тяхната идеология и от специфичната им политическа култура, която ги отличава и ги прави уникални сред многото други чужденци на съветската сцена. Макар че конкретните идеологически ангажименти могат и ще бъдат проследени с известни подробности, забележителната адаптивност на българите към живота в Русия може да бъде илюстрирана само с примери. Най-общо може да се каже, че при българите политическият радикализъм се съчетава с привързаността към руските неща, което води до сравнително бързо културно приспособяване към новия съветски стил на поведение. Когато Виктор Серж, важен разказвач за делата на Коминтерна, отбелязва, че „извън Русия и може би България, никъде по света няма истински комунисти“, той има предвид емигрантите, които са единствените българи, които познава. От гледна точка на тяхната малка и обсадена страна, Русия се очертава като големия нов свят. За разлика от други чужди страни, само в Русия българите правят първокласни кариери.[1]

Кариерата на Борис Стоманяков е интересен пример за българин, който, открил Русия и болшевиките в ранна възраст, достига най-високите етажи на съветската държавна йерархия. Роден в Русе (1882 г.), той е изпратен за образованието си във Воронеж, а по-късно в царската столица, където се сприятелява с Елена Стасова. В крайна сметка се оказва главен болшевишки агент за закупуване на оръжие в Западна Европа и става протеже на Ленин и Литвинов. След като прекарва годините на войната в България, той е отзован в Съветския съюз и е назначен от Ленин за съветски търговски представител в Германия (1921-25 г.) по време на първите години на Рапало[2]. Повишен е в длъжност заместник-комисар по външната търговия, а през 1926 г. постъпва на съветска дипломатическа служба. От февруари 1934 г. до прочистването му през 1938 г. Стоманяков заема длъжността заместник-комисар по външните работи, отговарящ за далекоизточния отдел.[3]


Small Ad GF 1

Случаят на Стоманяков е само една от поредицата подобни „трансформации“. „През 1919 г. Кирил Телалов (от Ямбол) напуска поста си в българското консулство в Одеса, за да се присъедини към съветската бюрокрация и да направи дипломатическа кариера като съветник на съветския министър в Китай.[4] Пейчев и Петрунов служат като секретари на съветските легации съответно в Париж и Лондон.[5] По време на краткото си посланичество във Виена [Адоф Абрамович] Йофе има за секретар на посолството Соломон Голдщайн, стар български социалист (от 1908 г.), който е помогнал за основаването на Българския профсъюз на металурзите. Голдщайн се присъединява към болшевиките в Цюрих през 1915 г., участва в Цимервалдската левица и е един от главните основатели на Швейцарската КП. През 1919-20 г. той е личен представител на Ленин в България, като е изпратен от него като специален пратеник при стария Благоев.[6]

В края на 1917 г., по време на Брест-Литовските преговори двама високопоставени офицери от българската делегация в Русия възстановяват старите си връзки с Ленин и болшевиките, които вече са на власт. Единият, Иван Недялков (Шаблин), в крайна сметка става официален представител на българската КП в Третия интернационал в Москва.[7] Другият, Роман П. Аврамов, който в началото на 1900-те години е работил за Ленин по различни поръчки за болшевиките в Германия, Швейцария и на Балканите, в крайна сметка се присъединява към болшевишкия режим и достига висок ранг в държавната бюрокрация. Ръководи съветската търговска мисия в Берлин (1921-29 г.), по-късно отговаря за съветския износ на зърно и до прочистването си през 1937 г. работи в различни съветски търговски мисии в Германия, Франция и Англия.[8]

Докато горепосочените случаи се отнасят до българи, които са си проправили път директно в света на съветската политика (и списъкът може да бъде продължен), способностите на българите за международна революционна дейност и гъвкавостта им в широкия свят на Коминтерна биха изисквали обширен каталог. Никой от тях не постига толкова блестяща (и толкова трагична) кариера като Кръстьо Раковски, чието име остава тясно свързано с върховете на съветската държава и на съветската политика през първите две десетилетия на болшевишката революция. Въпреки че е роден в България (племенник е на българския революционер-патриот Георги Раковски) и участва активно във вътрешносоциалистическите борби в България в предвоенните години, той оказва по-голямо влияние като организатор на първите социалисти в Румъния. Върховите моменти в политическата кариера на Раковски обаче са постигнати в Съветска Украйна, в политиката на лявата опозиция и в сферата на дипломацията в следреволюционна Русия. През този последен етап от живота му участието му в проблемите на българския комунизъм е инцидентно, макар и не маловажно.[9] Борис Стефанов, добруджански българин като Раковски, преди завръщането си в родината след Втората световна война е един от висшите ръководители на румънската КП, а през тридесетте години – неин коминтерновски представител в Москва.

Цяло съзвездие от по-малки светила играе важна роля в интригите на Коминтерна през 1930-те години. Един от тях е Стоян Минев, който се е подвизавал под името Борис Степанов. Привлечен от Ленин по време на войната за работа в различни западноевропейски леви фракции, Степанов представлява италианските комунисти на Втория конгрес на Коминтерна под името Лоренцо Ванини, фигурира в лявата опозиция (която предава на силите на Сталин) през двадесетте години под името Лебедев и е главен агент на Коминтерна в латиноамериканските комунистически партии, както и сред испанските комунисти по време на Испанската гражданска война. Рубен Леви, който под името Рубен Аврамов е министър на културата на България в средата на петдесетте години, функционира като съветски политически комисар по време на Испанската гражданска война в Мадрид под името Мигел, а по-късно ръководи военновременната тайна школа на Коминтерна в Кушнаренково (близо до Уфа) под името Михайлов. Доверено лице на маршал Тито и един от основните му съветници по комунистическите школи на Сталин и Мао преди и след разрива на Югославия със Съветския съюз през 1948 г. е Иван Караиванов, български комунистически конспиратор със забележителни таланти, който през 1920-те години е секретар на Димитров, а през 1930-те работи в Кадровия отдел на Коминтерна. Българин на име Георги Андрейчин играе централна роля в политиката на стария американски профсъюз IWW, помага за основаването на американската КП и през 1921 г. е избран за член на Изпълнителния комитет на Профинтерна в Москва като американски представител. Тези имена са само извадка.[10] „[Макар и] сред най-изостаналите европейски страни, България произвежда едни от най-добрите болшевики на международния комунизъм.“[11]

Политическата емиграция в русия

По-голямата част от емиграцията в Русия е съставена от хора, които не се отличават нито с политическа активност, нито с особени лични качества. В преобладаващата си част те са от селски произход – подобно на партията у дома – но има и малка група от квази-интелигенцията, радикализирала се от бедствията на войната и мизерията на българското общество. Водени от Коларов, Димитров и Гаврил Генов, оцелелите от въстанието през 1923 г. преминават границата с Югославия, където са настанени в бежански лагери заедно със стотици земеделски последователи на Стамболийски. Подбрани от партийното ръководство, което е създало щаб във Виена, част от тях заминават за Австрия и със съдействието на Международната работническа червена помощ са изпратени в Съветския съюз. „В продължение на шест месеца, до края на 1925 г., няколкостотин български емигранти заминаха за Москва през Виена.“[12] Не всички комунистически бежанци обаче са изтеглени от Югославия. Много от тях преминават обратно в размирна България, за да подхранват главните на затихващото въстание и да попълват бунтовническите отряди, които са се появили из цялата страна. Оцелелите от тях се присъединяват към младите борци, за да съставят втората голяма бежанска вълна след атентата в софийската катедрала през 1925 г. Има и комунисти, които се отправят директно към Съветския съюз с лодки през Черно море. Други преминават в Гърция и Турция и в крайна сметка с помощта на Коминтерна си проправят път до съветска земя. Още през 1927 г. в Одеса продължават да пристигат малки групи от хора от втората вълна, средно по 10-20 души на месец.[13] Неуточнен брой комунисти достигат Русия в края на двадесетте и началото на тридесетте години, много от тях легално. Това са т.нар. Априлци, комунисти, които са излежали присъдите си в затвора, осъдени по време на масовите съдебни процеси след терористичните актове през април 1925 г.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Точният размер на емиграцията остава неясен.[14] В началото на двадесетте години, преди преврата на Цанков от юни 1923 г. и преди началото на комунистическата емиграция, в Москва има група от около петдесет български комунисти, съставена от „представители на партията в Коминтерна, политически емигранти, хора, изпратени в Съветския съюз да учат в различни партийни школи и военни академии, и тайни партийни куриери.“[15] През 1924-25 г. българските политически емигранти в Съветския съюз съставляват 17% от всички политически емигранти в страната, като в абсолютно изражение са вторият по големина контингент от политически емигранти след поляците.[16] Само в Одеса за период от три години и половина, започнал в началото на 1924 г., са регистрирани около 1000 български изгнаници.[17] Може да се предположи, че общо 2000, а може би и 3000 български емигранти са се озовали в Съветския съюз по едно или друго време през междувоенния период. Въпреки че огромното мнозинство от тях остава в Русия през целия този период, броят им се променя, особено в началото и средата на тридесетте години, когато от България са изпратени по-млади функционери за кратки периоди на обучение в различните партийни школи.[18]

Поне в началото новопристигналите са посрещнати като герои. Коларов се грижи за това революционният опит на неговите сънародници, макар и провален в крайните си политически цели, да не се изгуби за домакините. Съветските водачи са твърде склонни да гледат, изслушват и аплодират. Откъс от мемоарите на Коларов говори сам за себе си:

Скоро след пристигането ми в Москва [началото на 1924 г.] научихме за голяма група български въстаници от южните райони [на България], които бяха преминали турската граница и бяха пристигнали в Истанбул. Помолих съветското правителство да им издаде визи за влизане в Съветския съюз и да им съдейства да се придвижат до Одеса.

Когато разбрах за пристигането на групата в Одеса, помолих Сталин да вземе мерки за приемането и изпращането им в Москва от Одеската партийна организация.

В мое присъствие Сталин продиктува текста на телеграма до Одеската районна организация на партията, в съгласие с моята молба.

В Москва беше организиран тържествен прием с почетен караул от Международната работническа червена помощ.[19]

Коларов е избран за почетен член на гвардейски полк на Червената армия, а малко село в Томски район в Сибир е преименувано на негово име. Една кавалерийска дивизия в Украйна също приема името на българския комунист. Както казва Коларов: „Моралният удар, който партията си беше нанесла с ‚неутралитета‘ си по време на преврата от 9 юни 1923 г., беше отшумял, а престижът ѝ като една от най-добрите революционни партии беше възстановен.“

Започват да се разработват сложни планове за поддържане на организацията на емигрантите, които вече са разпръснати из целия Съветски съюз. Към официалното представителство на БКП в ИККИ [Изпълнителният комитет на Комунистическия Интернационал] е създадена Централна политическа емигрантска комисия с клонове в Москва и Ленинград и подразделения в Харков и Одеса.[20] Създаден е фонд за взаимопомощ и са организирани разнообразни културни и литературни дейности. Българските емигранти, които в огромната си част са членове на българската КП или са станали такива при пристигането си, се присъединяват към КПСС и получават съветско гражданство.

Редовите членове са разделени на две основни групи: едната е съсредоточена в Южна Украйна с главен градски център Одеса, а другата – в големите градове на Русия, главно в Москва и Ленинград.

Много голям брой от тях са изпратени в Южна Украйна или остават там след пристигането си. Целта е да се укрепят и съживят селските и полуселските общности на така наречените бесарабски българи, които от самото начало са представлявали проблем за съветския режим. Тези стари селища са създадени от български преселници век или повече по-рано. Историята на тази забележителна масова миграция, която датира от ранното начало на съвременното българско национално възраждане, може да бъде само очертана тук. По време на турското владичество българите напускат етническите си граници в значителен брой, в търсене на по-големи възможности. Възходът на Русия като основна противодействаща сила на османската власт на Балканите и като главен изразител на интересите на южните славяни поражда движението на голям брой български селяни отвъд Дунав и навлизането им в руско-османските гранични райони по Черно море. През втората половина на XVIII в. и особено през първите три десетилетия на XIX в. в Бесарабия възникват компактни български общности. Преселниците идват от Източна България, главно от района на Сливен. Цели села с техните водачи и добитък (и запазващи оригиналните си имена) са пренесени, така да се каже, в региона, разположен по поречието на реките Прут и Днестър, и са възстановени върху земя, предоставена от руското правителство. Десетки села се групират около два главни града – Болград и Комрат, и запазват физическите и културните характеристики на старата страна, докато се развиват. След Парижката мирна конференция (1856 г.), която установява румънския суверенитет, многобройни българи напускат Бесарабия, придвижват се на изток през Днестър и се заселват в най-южните райони на Украйна и Русия. Те продължават да се наричат бесарабски българи.

Относителната компактност на тази преселническа група, заселена в около 64 села и градовете Болград и Комрат и наброяваща около 400 000 души, гарантира запазването на родния език и оригиналните етнически обичаи. Някои от тях се сражават с турците в редиците на руските войски по време на Руско-турската война от 1877 г., която довежда до Санстефанския договор и създаването на независима България. Най-добрите от тях се завръщат в България, за да работят в новата бюрокрация и да помагат за развитието на новата държава. Постепенно сред бесарабските българи настъпва застой. Малката интелигенция, която те успяват да създадат през следващите десетилетия, се преселва в големия свят на Русия и се русифицира напълно. Този процес на източване никога не е бил успешно спрян. По време на Революцията и Гражданската война мнозина се присъединяват към белите армии и в крайна сметка търсят убежище в страната на своите предци.[21]

Така пристигането на комунистическите емигранти в южната част на Съветския съюз в началото на 1920-те години се слива със съдбите на вековните български общности по Черноморското крайбрежие. Надеждата на Коминтерна е, че сега енергията на емигрантите ще бъде насочена към внасяне на образование и нова жизненост в политическата дисциплина в тези културно вкаменени български общности.[22]

Доброволческият дух обаче не се проявява лесно. Емигрантите предпочитат да останат в Одеса и не пестят усилия в търсенето на подходяща работа и необходимите разрешителни за пребиваване. Емигрантите, които се намират в други части на Съветския съюз, също са привлечени от черноморския метрополис. „Българските политически емигранти – се посочва в доклад на Одеската емигрантска секция, – където и да се намират в Съветския съюз, рано или късно се опитват да заминат за Одеса.“ С нарастването на безработицата и все по-голямото безпокойство на местните съветски власти от притока на чужденци, Одеса е забранена като място за пребиваване и започва разпръскване на емигрантите в провинцията. „По чисто политически причини, както и поради нарастващата безработица в този голям пограничен град – се посочва в решение на местните съветски власти, съгласувано с представители на българската секция към ИККИ, – Одеса не може повече да служи като място за пребиваване или място за почасова работа на законно или незаконно пристигналите чуждестранни политически емигранти.“ В решението не се уточнява какви са „чисто политическите причини“ за тази сурова мярка. Вероятно съветските власти са се уморили от потока повтарящи се оплаквания и искания за по-добри условия, отправяни от тези новопристигнали селяни-въстаници, несвикнали със строгия режим на съветския живот. „Захвърлени далеч от своето парче земя [в България], – казва на Димитров недвусмислено един от говорителите на емигрантите, – нашите другари сега са принудени да работят при условия, към които трудно се приспособяват.“ Настаняването на емигрантите далеч от Одеса очевидно е било решение на проблема, още повече че то е хармонизирало с желанието на висшите власти в Украинската ССР да се погрижат бесарабските българи да бъдат подсилени отвън.

Към 1926 г. броят на българските изгнаници, които все още пребивават в Одеса е намален до 110. Останалите са разпределени между различни български села, където им се възлагат второстепенни държавни и партийни длъжности. Голяма част от тях стават учители в новооткритите начални училища с преподаване на български език. Към 1926 г. функционират 74 такива училища със 109 учители. Създадени са също търговска гимназия и земеделско училище. Емигрантите помагат за създаването на първите земеделски общини и артели.[23] През 1926 г. Ленинският окръг в Одеска област е преименуван на Благоев, а около 54 емигранти са изпратени да заемат партийни и местни длъжности, като областен секретар е Д. А. Манджаков, стар член на БКП и член на КПСС от 1924 г. Със започването на насилствената колективизация в края на двадесетте години емигрантските кадри са използвани за сломяване на селската съпротива; в отдалечените части на Съветския съюз са изпратени дори участници в различни партийни школи, за да помогнат да се надделее над „политическия неутралитет“ на бъдещите колхозници.[24]

Онези, които не се установяват в южните части на Съветския съюз, представляват втория и малко по-разпръснат контингент от емигранти. Най-обещаващите са изпратени да учат, на някои са възложени специални задачи, а останалите са погълнати от бюрокрацията и промишлеността. „Въпросът за даване на образование на политическата имиграция беше разгледан най-сериозно“, съобщава Коларов години по-късно. „Много от тях отидоха в различни висши учебни заведения. За голямата маса, на която липсваше адекватна подготовка, беше създадена специална българска секция в Западния университет.“[25] Това е Комунистическият университет за националните малцинства на Запада (КУНМЗ), чиято българска секция от 1926 до 1932 г. се оглавява от Станке Димитров-Марек, който до смъртта си през август 1944 г. е висшият функционер, най-тясно свързан с всички въпроси, свързани с емиграцията в Русия (с изключение на двегодишния период 1935-37 г., когато се връща в България). През различни периоди българският инструкторски състав в КУНМЗ се състои от хора като Антон Иванов, Фердинанд Козовски, Стела Благоева, Сава Гановски, Васил Караниколов, Борис Симов, Цветан Кристанов и Койка Тинева, които по един или друг начин ще участват в бъдещите партийни дела. „Стотици български емигранти преминаха през КУНМЗ.“[26]

По-добре подготвените и перспективни кандидати получават по-специализирано обучение. При пристигането си в Русия през октомври 1925 г. Вълко Червенков (Владимиров), който през следващите години ще стане диктатор на България, е изпратен в Академията на ОГПУ в Москва. По-късно постъпва в Международната школа „Ленин“, където от 1928 до 1934 г. работи като преподавател.[27] Ветеранът партиен водач и идеолог Христо Кабакчиев е старши член на преподавателския състав на Международната школа „Ленин“. През 1935 г. той получава докторска степен и става асоцииран член на Съветската академия на науките.[28] Петко Кунин, един от ръководителите на икономиката на България през периода на съветизация на страната, учи в икономическия факултет на Академията за комунистическо образование „Н. Крупская“. Иван Караиванов посещава Университета на работниците от Изтока, за да се подготви за по-късната си работа в Китай. Иван Винаров, бъдещ генерал от българската армия, е вербуван от Й. А. Берзин (по препоръка на Коларов) за неговото Четвърто бюро, което отговаря за разузнавателната част на Червената армия, и е изпратен в различни разузнавателни школи.[29]

Сред емигрантите в началото на 1930-те години никой не е достигнал по-висок ранг или по-значимо признание в интелектуално-учебното поле от Тодор Павлов, най-изтъкнатия марксистки философ на партията. Той е професор по диалектически материализъм в Института на червените професори, а по-късно е декан на Философския факултет на Московския институт.[30]

Емиграцията е резултат от неуспешно въоръжено въстание. Тя се надява в бъдеще да постигне властта чрез военно-революционни средства. Ето защо на обучението на военни кадри се обръща най-сериозно внимание. За редовите военнослужещи е създаден специален курс по български език в Секцията за специални задачи (СЗН). Тези, които имат професионален военен опит във войните на България, са назначени в различни съветски военни академии. За българските комунисти това е стара и утвърдена практика. Още преди въстанието, в края на 1921 г., редица перспективни мъже са изпратени в съветските военни академии.[31] Най-известен сред тях е Боян Българанов, който по-късно играе централна роля в македонските комунистически дела по време на Втората световна война. Георги Дамянов, бъдещ министър на отбраната, завършва военната академия във Фрунзе. Петър Панчевски, също бъдещ военен министър, учи във Фрунзе и в Ленинградската военна академия и получава чин генерал-майор в Червената армия. Имало е и много други, сред които Цвятко Радойнов-Радионов, който служи като полковник в Червената армия, става старши съветник по време на Гражданската война в Испания, а през 1941 г. води няколко групи емигранти в България; също и Иван Кинов, бъдещ генерал в българската армия.[32]

Въпреки многобройните изпитания на съветския живот, за голямото мнозинство от българите емиграцията открива възможности за образование и професионално усъвършенстване, които България не би могла да предостави. Българите се приспособяват към съветските условия по-лесно и по-хармонично от всяка друга чуждестранна група. До началото на Голямата чистка по-младите комунистически кадри в България, които са достигнали политическа зрялост след сътресенията в средата на двадесетте години, не могат да очакват по-голяма награда или обещание от период на обучение в някоя от школите на Коминтерна. Когато процесът на съветизация започва след 1944 г., българските комунисти разполагат с повече кадри със съветски опит от всяка друга източноевропейска страна. Няма друга страна, в която русизмът да се смесва с комунизма толкова перфектно.

Прочистването на Луканов

Емиграцията представлява физически разкол в партията. Травмата от 1923 г. поражда и сложни психополитически разцепления с не по-малко значение. Те се проявяват под формата на мъчителни доктринални спорове относно стратегиите и тактиките на миналото. Защо опитът за революция се е провалил? Това е неизбежен въпрос, чието поставяне спомага за възникването на фракции. Отговорите зависят от това коя фракция доминира в организацията в даден момент. Нито една от групите не може да постигне, камо ли да консолидира властта си над партийната организация в изгнание или у дома без подкрепата или поне съгласието на апарата на Коминтерна. В крайна сметка в българската секция на Коминтерна доминират онези, които руснаците одобряват, и те на свой ред упражняват върховна власт над кадрите в емиграция и в страната.

Централна тема на вътрешнопартийните дебати представлява нещо като досадно повторение на събитията от 1923 г.: форумите са продължителни пленарни заседания в Москва, Виена и Берлин, които продължават по няколко седмици; битките са предимно словесни. Докато победителите засилват контрола си над партийните дела, победените не са подложени на крайно наказание – поне в началните етапи.

Скоро се формират неизбежните десни, центристки и леви фракции. Десните, или пораженците, както ги наричат техните съперници, упрекват партийното ръководство, че е разпоредило катастрофалното септемврийско въстание. Центристите, начело с Коларов и Димитров, наричани от критиците си Старата гвардия, защитават действията на партията от септември 1923 г. Левичарите, които са предимно от средите на по-младите кадри, обвиняват Старата гвардия в прекалена пасивност и липса на здраво революционно чувство. Не по-различно от вътрешнопартийните борби на КПСС през двадесетте години, фракционните конфигурации следват модела на временни съюзи, създадени с единствената цел да се справят със съперника на деня. Променя се само последователността. В първите сблъсъци Старата гвардия се обединява с левите, за да победи десните. През 1925-27 г. тази цел е вече постигната. След това идва атака на левицата срещу Старата гвардия, а около 1929 г. последната е изтласкана настрани и неутрализирана. Третият и последен сблъсък доминира през по-голямата част от тридесетте години, през които Старата гвардия побеждава и унищожава левите си противници.

Въпреки че опозицията срещу Септемврийското въстание в ръководството на партията е огромна, десните не представляват сериозно организирано предизвикателство за ръководството на Коларов и Димитров. Последното е наложило въстанието в изпълнение на инструкциите на Коминтерна и с благословията на Зиновиев. Следователно отхвърлянето на Септемврийското въстание неизбежно води до отхвърляне на самия Коминтерн с всичко, което това предполага. Още през ноември 1923 г., само няколко седмици след потушаването на въстанието, режимът на Цанков се чувства достатъчно силен, за да проведе общи избори. Комунистите печелят осем депутати. През декември те се преобразуват в нова Независима работническа партия и обявяват, че са прекъснали връзките си с Третия интернационал. Водачът им Никола Сакаров обявява в новоизбраното Народно Събрание, че въстанието е било наложено на комунистическата партия от Москва, противно на най-добрите съвети на стария Благоев и в разрез с волята на Централния комитет. Отсега нататък, обещава той, Независимата работническа партия ще се ограничи до строго легални дейности и ще остане привърженик на конституционните методи. Особените роли на Коларов и Димитров са отхвърлени от мнозина.

Изгнанието обаче дава имунитет на главните виновници за въстанието. Фактът, че те не само са оцелели, но и са в състояние да се превърнат в партийно ръководство в изгнание, претендирайки за изключителна легитимност над комунистическото движение у дома, е от решаващо значение. Тяхното излизане от българската сцена означава, че постиженията и грешките на Септемврийското въстание няма да се решават на родна почва, а на чужди форуми, създадени, платени и овладени от Коминтерна. От безопасната Виена Коларов обявява, че Сакаров и всички, които го подкрепят, занапред са изключени от партията. „Аз и Димитров се озовахме в чужбина“, разказва по-късно Коларов. „Ролята, която изиграхме във въстанието, и позициите, които заемахме в Коминтерна (аз като генерален секретар, а Георги [Димитров] като виден функционер на Интернационала), обаче ни дадоха решаващата дума при избора на новия Централен комитет.“[33] В стремежа си да провали организираната опозиция на Сакаров, през януари 1924 г. в рамките на България е създадена Партията на труда като нов комунистически орган, верен на ръководството в изгнание. През май същата година тайно край София се свиква импровизирана партийна конференция на привържениците на Коларов, на която Станке Димитров-Марек е избран да отговаря за партийните дела в страната. Конференцията одобрява със задна дата Септемврийското въстание. Партийната линия се наклонява още повече наляво и започва подготовка за подновяване на въоръжената съпротива. Тези препоръки наистина са на Коминтерна. Раздразнени от това, което възприемат като безотговорност, граничеща с политическа лудост, Сакаров и хората, които са се присъединили заедно с него към Независимата работническа партия, както и други разномислещи, се чувстват отблъснати още повече и се отдалечават от комунизма изобщо. Някои от тях се отклоняват към сектантството и политическата незначителност. Други, като самия Сакаров, се стремят да запазят личната си независимост и остават неприсъединени. Трети пък прекосяват целия политически спектър и се присъединяват към различните формации на средната класа чак до реакционната десница. След като веднъж са напуснали лоното на Партията и по този начин са се отказали от морална и материална подкрепа отвън, никой от тях не успява да стабилизира комунистическата опозиция в средата и да поддържа значима организационна позиция.[34]

Някои от умерените не напускат партията. „В партията останаха десни опортюнисти, които – както ги описва Коларов – се опитваха да притъпят революционното копие на партията, работейки отвътре. Те излязоха в опозиция срещу представителството на Партията в емиграция и срещу публикуването на [ръководения от Коларов] Работнически вестник в чужбина. Недоверявайки се на Васил Коларов и Георги Димитров, те изпратиха във Виена Тодор Луканов, от когото, след като беше станал член на представителството в емиграция, се очакваше да спре намесата на емиграцията в делата на партията в страната.“ В този момент Коларов открива една непозната дотогава благословия на емигрантския живот, а именно възможността за създаване на емиграция сред емиграцията. „Разпоредих Луканов да бъде изпратен в Москва като политически емигрант. По този начин беше провален опитът на десните опортюнисти да попречат на работата на задграничното представителство.“[35] Това е откритие, което след няколко кратки години многобройните му съперници ще използват срещу него и Димитров, най-близкия му и в крайна сметка световноизвестен сътрудник.

Тодор Луканов, десният водач отвътре, е стар приятел на Коларов. През 1922 г. той е назначен за организационен секретар на партията. Противопоставянето му срещу Септемврийското въстание (за чийто неуспех отчасти е обвиняван) е последователно и недвусмислено и той не е променял публично позицията си.

Заплахата от страна на десните „ликвидатори“, както силите на Луканов са наричани, продължава да занимава Старата гвардия през по-голямата част от средата на 1920-те години. Опасността отдясно доминира в дискусиите на първото общо събрание на емигрантското ръководство, което се свиква в Москва (с участието на Мануилски като представител на ИККИ) и продължава четиридесет дни (от 30 юли до началото на септември 1925 г.). Консултациите в Москва се провеждат след атентата в Софийската катедрала (април 1925 г.), който емигрантското ръководство осъжда като отклонение от своята въстаническа линия. Вече се признава, че революционният подем е приключил, че „временното стабилизиране на капитализма“ е факт както в България, така и навсякъде другаде, а въоръжената съпротива е станала безсмислена и трябва да бъде преустановена. Смята се, че това смекчаване на общата линия налага повишена бдителност срещу силите на Луканов, чиято прогноза се е оказала правилна. За да държи десните на разстояние, Старата гвардия използва все по-често младите бойци, току-що пристигнали в Съветския съюз като авангард на втората вълна от емигранти, бягащи от България след априлския атентат. По този начин се създава лявоцентристки съюз, който се затвърждава чрез все по-честото включване в емигрантското ръководство на говорители на по-младите кадри, които скоро ще се превърнат в лява опозиция. Но преди да се осъществи вторият ангажимент, десните са прочистени. Окончателният акт идва на Втората партийна конференция, проведена в Берлин (8 декември 1927 – 15 януари 1928), на която Тодор Луканов и неговият сътрудник Георги Попов са изключени от партията. По това време равновесието на силите в емигрантското ръководство се е променило в полза на левите млади бойци. От гледна точка на Старата гвардия изключването на Луканов не означава елиминиране на реална заплаха, а е по-скоро акт на умиротворяване спрямо левите им съюзници, чийто напън за власт вече се усеща. Коларов и Димитров допускат още една тактическа грешка, за която скоро ще съжаляват.[36]

Искров и лявата опозиция

За разлика от дясната опозиция, която поради присъщата си антикоминтерновска позиция не успява да постигне трайна организационна база, предизвикателството отляво скоро се превръща в съкрушителна победа над силите на Коларов-Димитров. Лявата опозиция не е троцкистка, нито пък е повлияна или инфилтрирана от троцкистки елементи. С много малки изключения българската емиграция в Русия още от първия момент застава на страната на сталинските сили. Малкото изключения се съсредоточават върху редица емигранти, които се озовават в Ленинград и попадат под влиянието на Зиновиевската опозиция.[37] Още няколко души попадат под личното влияние на Кръстьо Раковски. И в двата случая броят на засегнатите е малък, а принадлежността им – временна. В рамките на България се появява малка троцкистка група (за която ще стане дума по-късно), но нейното влияние остава незначително. Нищо от гореизложеното не засяга лявата опозиция, която възниква, развива се и загива в строгите граници на сталиновия Коминтерн. До края лявата опозиция е също толкова фанатично предана на Съветския съюз, колкото и Старата гвардия.

От края на двадесетте до началото на тридесетте години левите формират солидно мнозинство. Това важи както за емиграцията, така и за партията в страната. В този смисъл терминът „леви сектанти“, прилаган към тях от официалните комунистически историографи, е неправилно название. (Терминът „лява опозиция“ се използва на тези страници само за удобство).

Идеологическите корени на лявата опозиция могат да се проследят до така наречените „Искристи“ (по името на вестник Искра, издаван за кратко време в България през 1919 г.), които се появяват като ултралява група след поражението на България във войната. Те се възмущават от некадърността на „тесните“ на Благоев, които критикуват за това, че не са успели да се възползват от революционния плам от 1918 г. Искристите подкрепят прякото действие и са принципно против участието в избори и парламентаризма като политически методи. Те приличат на „ултралевите“ в Германия и се вдъхновяват от тях. Скоро обаче те са отблъснати от силите на Благоев и постепенно изпадат в политическа незначителност.[38] Съкрушителните разочарования от 1923 г. и най-вече въстаническият плам, породен от насилието и тероризма през следващите години, спомагат за възраждането на някои от идеите на старите ултралеви. Тези идеи се превръщат в ядро на идеологията на лявата опозиция.

Основните характеристики на тази идеология са изведени по дедуктивен път. В повтарящите се неуспехи на българския комунизъм е заложен определен детерминизъм. Как иначе могат да се обяснят неуспехите, освен с неспособността на партийното ръководство да се проникне правилно от максимите на ленинизма? Не е случайно, според идеолозите на лявата опозиция, че старият Благоев е застанал на страната на Плеханов и срещу Ленин преди Първата световна война. „Тесните“ традиции не са нищо друго освен социалдемокрация, отгледана на българска земя. Благоев и неговите последователи са непоправими социалдемократи. Както се казва в едно изказване на лявата опозиция: „По-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото стар ‚тесняк‘ да стане истински болшевик.“ Лявата опозиция вижда най-голямата трагедия в развитието на комунизма в България във факта, че „тесните“ са се присъединили към Третия интернационал en bloc, без да са претърпели разцепление. По този начин партията се е превърнала в носител на стария багаж от идеи и навици, които правят невъзможна нейната болшевизация. Старата гвардия не може да се отърве от този багаж, към който се е привързала сантиментално. Предисторията на Септемврийското въстание правилно принадлежи към наследството на „тесните“, които са българските меншевики. Първата година на българския комунизъм, според лявата опозиция, започва с въстанието от 1923 г.

Освен критиката на миналото на партията, лявата опозиция предприема нови и крайни формулировки на националния проблем и на класовата структура на България. В основната си част това са адаптации на левите ориентации на Коминтерна след 1928 г., приложени в България, а не доктрини, характерни единствено за българския опит. В политическо отношение България се разглежда като страна с полуколониален режим. Страната се намира, така да се каже, под класова окупация. Освобождението би било постижимо само на принципа „класа срещу класа“. Шовинизмът е превърнат в нещо, което е равносилно на национален нихилизъм. Правото на самоопределение трябва да се прилага не само към области като Добруджа и Тракия, които се намират извън българския суверенен домейн и над които България има исторически претенции, но и към областта Пиринска Македония (или Петричката област, както тя се нарича по онова време), която е неразделна част от България. Политическите съюзи трябва да се толерират само с обеднялото селячество, докато със средните селяни трябва да се води тотална борба.

И накрая, има две свързани квази-„теории“, които придават на лявата опозиция голяма част от специфичната ѝ отличителност. Едната касае разликата между поколенията в партията, а другата, не особено далеч от първата, се занимава с проблема за революционната смелост в противовес на революционното малодушие. Неизбежно възрастта започва да се отъждествява с кротост и липса на решителност, докато младостта се отъждествява с революционната доблест. Колкото и опростени да са тези дихотомии, прилагането им във вътрешнопартийната война, която лявата опозиция започва, има сериозни последици.[39]

Това са специфичните български черти на възгледите на лявата опозиция. Неприязънта към Старата гвардия е дълбоко вкоренена и ще се запази независимо от общите ориентации на световния комунизъм. Но едва когато Москва се насочва наляво и специфичната българска критика може да се слее с основното течение на новия поврат, левите опозиционери успяват да проведат успешна атака.

Общото изместване наляво е извършено в края на 1927 г. и началото на 1928 г. и е пряко свързано с неуспехите на Коминтерна в чужбина (главно в Китай), както и с вътрешните борби в КПСС, изразяващи се в атаките на Сталин срещу Бухарин. Доминиращата в средата на двадесетте години „временна и частична стабилизация на капитализма“ приключва; в бъдеще предстои нова революционна епоха.

В началото промяната на тактиката е лека. Но новата тенденция има своя собствена инерция, която я подтиква към все по-яростни преувеличения. Избухването на световната икономическа криза и започването на усилията за индустриализация в Русия помагат да се тласне новата политика към нови и по-големи крайности.

Под ръководството на комунистите пролетариатът е призован да се подготви за „неизбежни революционни изблици.“ Това налага изостряне на класовата борба и засилване на борбата срещу социалистите, които сега са наречени „социалфашисти“. Според новата теза на Коминтерна между фашистите и социалистите няма никакви различия, тъй като и двата вида партии са еднакво буржоазни. Така че сътрудничеството със социалистите означава съюз с буржоазни елементи и следователно предателство към каузата на комунизма. Освен това демокрацията и фашизмът са приравнени. Обикновените парламентарни дейности и нормалната профсъюзна работа в работническото движение са осъдени като предателски. През целия период се издига бойният вик за „социалфашизъм“, който е последван от демонстративни политически стачки и физически сблъсъци.

Българската лява опозиция произлиза от ръководството на Българския комсомол, в чиито ръце след Септемврийското въстание преминава провеждането на въстанически и терористични действия. Левите опозиционери придобиват политическия си опит по софийските улици, по планините на българската провинция и в затворите на Цанков, а не в конферентните зали, партийните събрания и междупартийните полемики, както е било при Старата гвардия. Първите формулировки на идеите им в повече или по-малко сплотен корпус от доктрини са предприети в съветската емиграция. По-младите емигранти формират първата им аудитория и осигуряват първите новобранци за новите доктрини в различните политически школи, организирани за тях в Русия. По-голямата част от ръководството на лявата опозиция, което в крайна сметка поема контрола над партията в България, се състои от хора, завърнали се от Съветския съюз, завършили там политически школи в края на двадесетте години. Самият факт, че емиграцията се превръща в бастион на левите опозиционни идеи, безкрайно вбесява Коларов.[40]

Теоретичното водачество принадлежи на Петър Искров, който се превръща в главен идеолог на опозицията. Непреклонен доктринер и блестящ диалектик, Искров, за разлика от по-младите си сътрудници, е изкарал политическия си стаж през „тесния“ период. През октомври 1923 г., веднага след краха на въстанието, той е привлечен в ръководството на партията, което е останало в България. Като секретар на Комсомола той преживява възход в политическото си положение по същото време, когато на по-младите кадри, които трябва да подготвят новото въоръжено въстание, е възложена по-голяма отговорност. На тайната партийна конференция, проведена край София през май 1924 г., той е избран за член на Централния комитет на партията. Точната дата на пристигането на Искров в Съветския съюз не е ясна, но той присъства на емигрантското събрание в Москва (лятото на 1925 г.), което дава на левите сили първата възможност да изразят възгледите си. Тогава Искров е официално избран за член на Централния комитет. Лявата опозиция, която все още е в малцинство, запазва своята позиция на разширения пленум, свикан във Виена през септември 1926 г., на който Искров е преизбран в ЦК. По същото време Никола Кофарджиев, млад функционер на нелегалния Комсомол и изгряваща звезда в лявата опозиция, е избран за член на Изпълнителното бюро в рамките на България.[41]

Конфликтът между Старата гвардия и лявата опозиция става явен по време на Втората партийна конференция в Берлин, проведена през зимата на 1927-28 г. На това заседание, на което присъстват Юлиан (Лешчински) Ленски като представител на Коминтерна и Мануилски като официален делегат на КПСС, Коларов и Димитров са открито нападнати. Изкупителна жертва на Берлинската конференция е Луканов, който е изхвърлен от партията с напразната надежда да се запази привидността на единство между центъра и левите. Тази конференция е последният партиен форум (до 1936 г.), на който силите на Коларов успяват да получат мнозинство. Скоро разпределението на силите в ръководството на партията се променя недвусмислено в посока на левите сили. Сталин вече е започнал да се отклонява наляво. Промяната все още не е открито видима, но Коминтернът и българите в него я забелязват. Берлинската конференция урежда формалната структура на ръководните органи на партията, която от 1923 г. насам е нееднозначна. Трябва да има малко бюро-в-изгнание, което формално да отговаря за емигрантите, но на практика е във властова позиция по отношение на делата на българския комунизъм като цяло. Бюрото-в-изгнание трябва да има свой формален представител в ИККИ. Начело на партията в България е поставен Централен комитет. Коларов, Димитров и Искров са избрани за единствени членове на Бюрото-в-изгнание, а Коларов – за формален представител в Коминтерна.[42]

Скоро българските спорове се пренасят в по-големите форуми на Коминтерна. На Шестия конгрес на Коминтерна, проведен в Москва през лятото на 1928 г., Рихард Шюлер, водещ функционер на Младежкия интернационал, споменава за размириците в българската партия и упреква Коларов, че не дава достатъчно поле за изява на подрастващите кадри. Шестият конгрес потвърждава позициите на Коларов и Димитров в ИККИ – на първия като пълноправен член, а на втория като кандидат-член, но също така избира Искров за член на Международната контролна комисия. На Петия конгрес на Младежкия интернационал (август-септември 1928 г.) Илия Василев-Бойко и Георги Ламбрев-Росен, и двамата водещи членове на Българския комсомол, остро нападат Старата гвардия на собствената си партия. По-рано Коларов ги е смъмрил заради откровените им лявоопозиционни изказвания. Но несъмнените леви настроения, преобладаващи в Москва, са успокояващи [за младите]. Василев-Бойко става член на Изпълнителния комитет на Младежкия интернационал.

Окончателният удар върху Старата гвардия е нанесен на Втория пленум на партията, който отново се провежда в Берлин (август-септември 1929 г.). Това е последното формално партийно събрание, което се провежда в чужбина. По това време Василев-Бойко, който е изпратен в България, за да подсили нелегалния Комсомол, се е наложил в ръководството и на практика е завзел контрола над партията в страната. Така лявата опозиция успява да се яви в Берлин със силен списък от делегати, които са в мнозинство на пленума. В новоизбрания тринадесетчленен Централен комитет левите опозиционери имат ясно мнозинство. Най-важното от всичко е, че левите опозиционери завземат контрола над редакционната колегия на партийния орган Комунистическо знаме, като правят Искров негов главен редактор на мястото на Коларов. Тричленният състав на Бюрото-в-изгнание остава непроменен, като негови членове са Коларов, Димитров и Искров. Това положение обаче не продължава дълго. През август 1930 г. Бюрото-в-изгнание е преместено за постоянно в Москва. Бела Кун става третият му член на мястото на Димитров, който е понижен до кандидат-член.[43]

„Изгнанието“ на Димитров в Берлин

След като мнозинството им е вече твърдо осигурено, водачите на лявата опозиция започват да укрепват властта си. Призивите на тяхната реторика имат силен ефект върху българската емиграция, която в нарастващ брой се присъединява към силите на Искров като водач на новото течение. Малцината, които се съпротивляват, са изтласкани настрана. Все повече и повече борбата със Старата гвардия се премества в непознатите води на коминтерновските интриги. Появяват се и неизбежните „афери“. „Група българи бяха арестувани при опит да се върнат в страната си без разрешение. Те принадлежаха към група на левите националисти [?] в рамките на Българската партия. Недоволни от официалната политика на Коларов и Димитров, те се бяха опитали тайно да напуснат Одеса с малък кораб. Арестували са ги, когато са се качвали на борда. Един от другарите ги е предал на групата на Коларов и Димитров. Те са арестувани от ГПУ и изпратени в мините в Урал.“[44] Инцидентът, вероятно незначителен сам по себе си, е симптоматичен за начините и средствата, по които започват да се уреждат кавгите.

Колкото и символичен да е, одеският инцидент стига до корена на проблема, пред който е изправена лявата опозиция. Факт е, че Коларов и Димитров не само са си създали солидна репутация в апарата на Коминтерна, но са и добре свързани с широкия свят на съветската политика. Освен това, подобно на [Ото Виле] Куусинен, те са станали любимци на Сталин. През двадесетте години на миналия век Москва разчита на „българите“, когато трябва да „дисциплинира“ колебаещите се европейски партии. Коларов е стар и надежден специалист в техниките на „разделяне и прочистване“. През 1923 г. той е изпратен в Осло, за да помогне за прочистването на норвежката КП, както и на различни комунистически конференции в Рим, Париж, Франкфурт, Лайпциг и Прага като пътуващ емисар на Коминтерна.[45] Когато през май 1927 г. италианците Толиати и Силоне (в присъствието на Сталин) наивно отказват да осъдят изявлението на Троцки по китайския въпрос, което не са виждали, заседанието е отложено, „за да може старият български комунист Коларов да обсъди въпроса с непокорните италианци насаме. Той им каза съвсем откровено, че въпросът не е да се стигне до истината, а да се води борба за власт. Коминтернът трябва да се съгласи с мнозинството на съветското Политбюро и това е всичко.“[46]

Всичко това не е непознато за лявата опозиция. Въпреки че е доктринер-догматик и по-скоро идеолог, отколкото организатор, Искров сигурно е осъзнавал, че Старата гвардия няма да бъде лесно изместена, независимо от мнозинството му в партийното ръководство. Пътят, който той следва при тези обстоятелства е стратегия на втория най-добър вариант. Коларов и Димитров трябва да бъдат държани колкото се може по-далеч от чисто българските дела и да бъдат отстранени от централата на Коминтерна, дори ако това означава да бъдат издигнати във формалната йерархия на Коминтерна. Преди всичко двамата трябва да бъдат разделени. Коларов те презират и мразят, но от Димитров се страхуват заради неговата енергия и трудолюбие. Както отбелязва Рут Фишер, Димитров е „смятан за отличен организатор, но за нула по въпросите на политическата теория.“[47] На базата на теорията, че докато на двамата не се позволява да работят заедно, те няма да представляват непосредствена заплаха за господството на лявата опозиция, Искров и неговите непосредствени последователи настояват за отстраняването и на двамата. Започва търсене на подходящо място за „изгнание“. На Димитров са предложени няколко поста, включително мисии във Франция, Англия и САЩ. Той се противопоставя с мотива, че тези назначения едва ли са подходящи за неговите специфични таланти. „По-добре ще ми е в Туркестан“, отвръща той. Като компромис се утвърждава Берлин. Що се отнася до левите съперници на Димитров, германската столица е също толкова добро място, колкото и всяко друго, стига той да не присъства постоянно в Москва.

От януари 1929 г. до арестуването му през март 1933 г. и последвалия съдебен процес в Лайпциг Димитров (с псевдоним д-р Хедигер) е командирован в Берлин. На Деветия пленум на ИККИ (1928 г.) е взето решение за създаване на Западноевропейско бюро (ЗЕБ) в Берлин, на което е възложено да поддържа оперативната координация между Москва и различните секции на Коминтерна в Европа. Димитров е избран за член, но през април 1929 г. оглавява ЗЕБ и заема този пост през следващите четири години. В това си качество той поддържа контакти с многобройни европейски комунистически партии, както и ръководи редица по същество комунистически международни организации, по-специално спонсорираната от комунистите Антиимпериалистическа лига. След възкресяването на старата Балканска комунистическа федерация в края на януари 1929 г. Димитров изпълнява и функциите на секретар на нейния Изпълнителен комитет. Под неговите способни ръце и безгранична енергия ЗЕБ се превръща в най-голямата от всички клонови агенции на Коминтерна и в най-важния му комуникационен център извън Москва. С изключение на българите в Москва, само малцина сред най-добре информираните хора в Коминтерна разбират, че Берлин на практика е място на изгнание за българския функционер. От централата на ЗЕБ на Вилхелмщрасе, маскирана като Führer-Verlag, юрисдикцията на Димитров се простира „от Исландия до Кейптаун“, но той не може да командва групата млади бойци, които са превзели собствената му партия. По същество е загубил царство, като в замяна е спечелил една империя, но най-ясно изразената му амбиция през цялото време на пребиваването в Берлин е да си възвърне контрола над родната организация. С упоритост, граничеща с патетичност, той продължава да кореспондира с Коларов в Москва, бомбардира ИККИ с писмени предложения по различни проблеми на българския комунизъм и продължава интригите си с български комунисти, преминаващи през Берлин. Когато през лятото на 1930 г. в ИККИ се разглеждат българските вътрешнопартийни спорове, Димитров иска разрешение да присъства, но получава отказ от Мануилски и Куусинен. През август същата година Политическият секретариат на ИККИ му отказва да присъства на Петия конгрес на Профинтерна като делегат на българската партия, като го моли да остане в Берлин. През март 1931 г. той пише на Пятницки от ИККИ (изпратено е копие до Бела Кун) с молба да бъде освободен от ЗЕБ, „за да мога да участвам по-активно в делата на българската КП.“ Това не се случва. Коминтернът е решил да подкрепи Искров по всички въпроси, отнасящи се до българския комунизъм. В същото време той запазва Димитров като свой наместник в Западна Европа. Споразумението има своите противоречия. Възможно е по този въпрос да са изиграли роля личните врагове на Димитров в Коминтерна (както по-късно български източници многократно предполагат). За момента те са били достатъчно силни, за да поддържат неговите съперници и да го поддържат в прекрасната му изолация. От друга страна, приятелите му, както в ИККИ, така и, което е по-важно, в самата съветска йерархия, се грижат неблагополучията му със сънародниците да не се отразят върху кариерата му на най-способния функционер-конспиратор.[48]

С останалите видни водачи на Старата гвардия се работи по-ефикасно: Коларов остава в съветската столица и става директор на Съветския Земеделски институт и редактор на Аграрные вопросы. Кабакчиев, който е отстранен от Централния комитет на партията през 1928 г., става сътрудник на Историк марксист. Гаврил Генов, който е отговарял за военната страна на Септемврийското въстание, получава пост в Международния селски съвет.[49] През 1930 г. Антон Иванов, друг важен функционер от старите кадри, който в по-късни години отново се появява във военновременна България, е отстранен от поста на партиен делегат-пребиваващ във Виена и заменен от Ламбрев-Розен от лявата опозиция.[50] Последният скоро е преместен в Берлин, за да подкопае интригите на Димитров с българските комунисти, които продължават да посещават често германската столица. Когато през 1932 г. Ламбрев-Розен се забърква с германската полиция и е арестуван, мястото му на резидент на партията в Берлин е заето от Благой Попов, още един ляв опозиционер, който през следващата година се оказва съ‑подсъдим на Димитров в Лайпцигския процес.[51]

С тези размествания лявата опозиция получава чисто поле за изява. Едва след радикалния завой надясно от страна на Коминтерна в средата на тридесетте години, господството на левицата може да бъде оспорено. Но дори и тогава връщането на Старата гвардия на власт се оказва трудно и болезнено начинание.

 

Източник: Nissan Oren, Bulgarian Communism: The Road to Power 1934–1944
Columbia University Press, New York and London · 1971

 

[1] Сведенията по темата си остават спорадични, а житейските истории на онези, които са напуснали обкръжението на сънародниците си, за да направят кариера в съветската държавна бюрокрация, са твърде оскъдно документирани, за да могат да се правят системни обобщения. Въпреки това явлението е твърде забележително, за да остане неизследвано, дори и ако подходът е по необходимост типологичен и включва само няколко избрани примера с цел илюстрация.

[2] Договорът от Рапало е споразумение, подписано на 16 април 1922 г. между Германската република и Съветска Русия, с което двете страни се отказват от всички териториални и финансови претенции една към друга и установяват приятелски дипломатически отношения. Договорът е сключен от руския външен министър Георгий Чичерин и германския външен министър Валтер Ратенау. Той е голяма победа особено за Русия, а също и за Германия, и голямо разочарование за Франция и Обединеното кралство. Терминът „духът на Рапало“ се използва като метафора за подобряването на приятелските отношения между Германия и Русия. (Бел. пр.)

[3] Едва години по-късно българите решават да го включат в своя намаляващ пантеон на революционните мъченици. Подробен разказ за живота на Стоманяков е публикуван през 1963 г. в сборник със студии, посветени на българските революционери в чужди страни; виж Дойнов и Драев, ред., Българи борци, с. 45-56. През 1905 г. болшевиките назначават Стоманяков за свой главен агент по закупуване на оръжие в Белгия. През следващата година, заедно с Литвинов и приятеля на Сталин – болшевика Камо (Тер-Петросян), той организира изпращането на оръжия за болшевиките в Русия по морския път Варна-Одеса, който отдавна се използва за тайното изпращане на Лениновата Искра; за тези и други подробности вж. ibid, pp. 34-44; Георги Бакалов, „Старая Искра среди Болгар“, Пролетарская революция, № 91-92 (1929), с. 67-95; Rothschild, с. 1, 250; История на БКП, с. 109. Антонов, българският министър в Москва в средата на тридесетте години, познава лично Стоманяков. Опитите му да събуди чувствата на тогавашния висш съветски чиновник към страната на неговия произход и към нейните интереси остават без резултат. Стоманяков се е русифицирал напълно.

[4] В Дойнов и Драев, Българи борци, стр. 63, има кратко споменаване на Телалов, както и откъси от писмо на отговорника за българското консулство в Одеса до неговото правителство, в което се оплаква от прокомунистическа дейност на българи в Одеска област. За Телалов вж. също Logio, стр. 363n.

[5] Logio, стр. 363n.

[6] В. И. Ленин, Воспоминания, 1900-1922 (Москва, 1963), стр. 192-99, 626; вж. също Serge, стр. 182-83, и Дойнов и Драев, ред., Българи борци, стр. 74. Серж го споменава като д-р Голдщайн и като балканския експерт в съветската легация в Австрия, „който изпълняваше възможно най-лошите директиви по такъв начин, че да нанесе възможно най-малко щети“. Отношенията на Голдщайн с Ленин са близки и датират още от Цюрих по време на войната. Неговият собствен разказ, публикуван през 1963 г., предава усещането за голямата привързаност на Ленин към българските радикали, като споменава Яко Шамли и Роман Аврамов (за които ще стане дума след малко). Споменава се и Лиу Кашер. След смъртта на Ленин Голдщайн изглежда е един от малкото български емигранти, които застават на страната на лявата опозиция в КПСС (вж. Атанасов, Под знамето на партията, с. 103), което може да се отдаде на връзките му с Йофе. Той обаче оцелява и остава в Русия, където се пенсионира през 1956 г.

[7] Загива през 1925 г. по време на Белия терор в България.

[8] За живота на Роман Аврамов и неговото прочистване вж. Исторически преглед, No. 4-5 (1967), pp. 177-82. Когато през 1905 г. Ленин създава своя Комитет на болшевишките организации в чужбина (КЗО), чиято основна функция е да се бори с меншевиките, той прави Роман Аврамов негов секретар. По същото време Аврамов отговаря за паричните въпроси на болшевишкия КЗО. Заедно със Стасова той поема ръководството на болшевишкия архив, когато Ленин заминава за Русия през октомври 1905 г. Аврамов се познава също толкова добре с Роза Люксембург и с лидерите на германската левица. Въпреки афинитета си към болшевиките, той не приема принципите на Ленин за свръхорганизационен централизъм и след завръщането си в България застава на страната на българските „широки“ социалисти срещу „тесните“ на Благоев. Той е един от видните лидери на българските социалдемократи, които представлява в предвоенното Народно Събрание. Връщането му към болшевиките става след завземането на властта от тях и след няколкото му срещи с Ленин в Смолни в края на 1917 г.

[9] За участието на Раковски в ранния български социализъм вж. Rothschild, pp. 16, 19, 32-36, and passim; История на БКП, pp. 124-26. Приносът му за социализма в Румъния е обобщен в Ionescu, pp. 2-10; подробности за ролята му в лявата опозиция на КПСС може да се намери в книгата на Louis Fischer Men and Politics.

През 80-те години на XIX в. значителен брой русофилски настроени офицери от българската армия са прогонени от страната; много от тях се присъединяват към руската царска армия, а някои достигат до генералски чинове. Повечето от тях се завръщат в родината си след революцията. Част от тях остават и са задържани на различни длъжности от новия режим. Двама такива генерали, С. Н. Ванков и П. С. Стаев, остават и заемат важни постове, първият като професор по металургия, а вторият като преподавател в Академията на Генералния щаб на Червената армия. Тяхната кариера е проследена в Исторически преглед, № 4-5 (1967), стр. 105-7.

[10] Кариерите на Стефанов, Минев, Леви-Аврамов, Караиванов и Андрейчин ще бъдат надлежно проследени и документирани в следващите глави.

[11] Цитатът е от Rothschild, стр. 302.

[12] Винаров, стр. 235. За известно време Винаров отговаря за транзитния център за изгнаници, създаден във Виена. Неговите спомени, заедно с тези на Гилин (Комунисти) и Ш. Атанасов (Под знамето на партията, по-късно разширени в ново издание, озаглавено Записки на революционера), са важни разкази за емиграцията в Русия.

[13] Исторически преглед, No. 4-5 (1967), p. 121.

[14] Цели две поколения след възникването на емиграцията и четвърт век след нейното разпускане българските историци все още не са оповестили жизненоважните данни за живота, числеността и историята на този най-важен контингент на българския комунизъм. Причината за това мълчание е колкото ясна, толкова и цинична: нежеланието да се даде пълна информация за онези сред емигрантите, които в крайна сметка загиват в съветските затвори и сибирските лагери по време на Голямата чистка при Сталин, точно по времето, когато Димитров, най-прочутият герой на партията, заема поста на генерален секретар на Коминтерна. Първи сред почитателите на Съветска Русия, българите последни признават ужасите на тази мрачна глава от политическата си история.

[15] Винаров, стр. 172.

[16] Исторически преглед, No. 4-5 (1967), p. 119. Тъй като втората вълна от изселници започва да достига Съветския съюз едва през втората половина на 1925 г. и достига своя пик едва през следващата година, относителната тежест на българите в общата маса на политическата емиграция в СССР трябва да се е увеличила.

[17] Пак там, стр. 121

[18] Както беше посочено, българите не са предоставили точни данни за размера на своята емиграция. Горните оценки са на автора. Те се основават по-скоро на предположения, отколкото на твърди доказателства. Благой Попов, ветеранът комунистически функционер, който е член на ЦК на партията в края на двадесетте години, се явява като един от съподсъдимите на Димитров на Лайпцигския процес през 1933 г., а по-късно е прочистен, и прекарва дълги години в сибирските лагери, приема оценката от 2000-3000 души за разумна (Попов пред автора, интервю, София, 6 септември 1966 г.). Оценката се смята за твърде висока от Рубен Леви-Аврамов, човекът, който по силата на личния си опит и служебното си положение е най-квалифициран да разполага с всички факти (Леви-Аврамов пред автора, интервю, София, септември 1966 г.). Въпреки това не бяха дадени доброволни контраоценки. По време на допитването Леви-Аврамов е член на ЦК на партията и ръководител на Института по история на БКП и следователно е под очевидните ограничения, наложени от официалната партийна линия по въпроса.

[19] Този и цитатът непосредствено след него са от Коларов, Спомени, стр. 597-98.

[20] Исторически преглед, No. 4-5 (1967), p. 121 ,

[21] Литературата за историята на бесарабските българи е огромна. Кратка библиография по темата, предимно на руски и български език, вж. в Исторически преглед, № 1 (1967), с. 55 и сл. Оценката от 400 000 души е дадена в Кратка българска енциклопедия, I (София, 1963), 228. През 1960 г. съветските статистически оценки определят общия брой на тези българи на 324 000 души (вж. Правда [Москва], 4 февруари 1960 г.). Няма достоверни оценки за броя на бесарабските българи, които са се русифицирали през годините. Любима игра на много български наблюдатели на съветската политическа сцена в междувоенните години е да се опитват да „открият“ потомци на асимилирани бесарабски българи сред съветското ръководство. Такива „претенции“ са правени за Киров, Антонов (секретар на Сталин) и други (напр. Никола Антонов, който е посланик на България в Москва през втората половина на тридесетте години). Значението на това явление е по-скоро в заниманието с темата, отколкото във фактите. Някои интересни наблюдения върху националната психология на бесарабските българи са направени в Костурков, с. 117-20. Съвременните български историци полагат много усилия, за да докажат, че мнозинството от бесарабските българи са подкрепяли болшевиките, а не белите по време на революцията и гражданската война. Решително, макар и неубедително усилие в тази насока е направено в: П. И. Панайотов, Приносът на българите за победата на Октомврийската революция. Много от бесарабските българи, попаднали в плен на германците по време на Втората световна война, претендират за българска националност и са предадени на българите. По време на войната, докато Украйна е под немска окупация, цели семейства се отправят към България. След окупацията на България от Червената армия всички са принудително репатрирани в Съветския съюз.

[22] Най-важният източник за дейността на комунистическите емигранти сред българите в южните части на Съветския съюз през 1920-те години е изследването на съветски учен, публикувано в Исторически преглед, No. 4-5 (1967), стр. 118-32. Освен ако не е посочено друго, информацията, която следва, е взета от този източник, както и от втора статия на същия автор, посветена на политическото образование на българската емиграция, ibid., No 1-2 (1970), pp. 156-78.

[23] През 1924 г. в близост до Полтава е създадена селскостопанска община „Д. Благоев“ от български емигранти. Ц. Радойнов-Радионов е неин политически секретар. Предприятието изглежда е било неуспешно; вж. статията на Драголюбов, с. 56-60.

[24] За ранната колективизация на българските села вж. Исторически преглед, № 4-5 (1967), с. 108-17. Разказ от първа ръка за участието на българските емигранти-студенти в КУНМЗ в колективизационните кампании в края на двадесетте години е даден в Атанасов, Под знамето на партията, с. 104-5, 107: „Работейки ден и нощ в продължение на два месеца, ние завършихме колективизацията в целия възложен ни район“.

[25] Коларов, Спомени, p. 598.

[26] Кашер-Димитрова, стр. 127. Това е една интересна биография на Станке Димитров-Марек, написана от неговата вдовица Регина Кашер, еврейско-полска комунистка, а по-късно членка на КП на Германия в изгнание. Нейният разказ е едно от най-ярките представяния на живота в българската секция в КУНМЗ и на българските емигранти в известния хотел „Лукс“ (стр. 123-38).

[27] В Червенков, Био-библиография, стр. 5 и сл., има подробен хронологичен очерк на живота и функциите му.

[28] За по-ранния политически живот на Кабакчиев вж. различни статии в Rothschild; вж. също статиите в Кабакчиев, Био-библиография.

[29] Берзин заема пост в краткотрайното съветско латвийско правителство през 1919 г. През 1921 г. е назначен за началник на военното разузнаване в Генералния щаб на Червената армия, а по-късно е прикрепен към командването на Далечния изток. Играе важна роля в Испанската гражданска война и е застрелян при завръщането си в Москва (Conquest, стр. 230). Винаров става един от главните агенти на Берзин (Винаров, стр. 158-72) и изпълнява различни разузнавателни мисии за руснаците в Китай през двадесетте години (ibid., части III и IV) и в Централна Европа в началото на тридесетте години. Освен Караиванов и Ш. Атанасов (вж. различни статии в Записки на революционера на последния), много други български емигранти са използвани в разузнавателни и военни качества в Далечния изток, Китай и Корея. Сред тях са хора като Христо Паков, който обучава куоминдански пилоти; Христо Боев, който в по-късни години ще направи висока военна кариера; Антон Недялков; д-р Янко Канети; Боян Пананчев, който служи като куриер на Коминтерна, и Владимир Седлоев (Гурски), който служи като полковник в командването на маршал Блюхер в Далечния изток и ще загине по време на сталинските чистки; за съответните им кариери вж. в: Винаров, с. 301-2; Работническо дело, 13 септември 1963 г.

[30] През 1924 г. е избран за член на ЦК на партията, а през втората половина на 20-те години влиза и излиза от затвора. След завръщането си от Съветския съюз играе активна роля по време на съветско-германския пакт и е в български концентрационен лагер през 1941-43 г. След септември 1944 г. е представител на комунистите в Регентския съвет, председател на Българската академия на науките (1947-62) и член на Политбюро на партията.

Плодовит писател, Павлов има основен принос в областта на ленинската естетика. Най-известен е със своята Теория на отражението. Част от трудовете му са посочени в библиографията в края на този том; за живота му виж Работническо дело, 3 юли 1947 г., 15 декември 1956 г., и Гана Павлова, Ръка за ръка.

[31] Исторически преглед, No. 2-3 (1969), p. 174; сред тях са Васил Каравасилев, Кузман Стойков, Георги Иванов (Доктора), Димитър Георгиев и Боню Петровски.

[32] Кариерата на повечето от тях ще бъде проследена допълнително.

[33] Коларов, Спомени, с. 593. Неизбежно е дублирането между събитията, разказани в следващите страници, и същите събития, проследени подробно в последните две глави на изследването на Ротшилд за ранните години на българския комунизъм. Единственото, което се стремим да направим тук, е не да проследим отново тясната хронология на събитията, а да установим мост между появата на емиграцията в Русия и чистките от средата на тридесетте години.

[34] Сакаров, наред с други неща, е способен икономист и има значителен принос в областта на икономиката. Той е един от малкото опозиционери във военновременното Народно Събрание, където изпълнява последната си обществена служба в една забележителна кариера. Умира през 1943 г. Броят на хората, които са напуснали лоното на партията и са намерили пътя към „вражеския лагер“, е твърде голям, за да бъде проследен. Йордан Йорданов, близък сътрудник на Сакаров, по-късно се присъединява към дясната Националнолиберална партия. Димитър Василев, който през 1922 г. представлява партията в Москва, се оказва министър на строителството по време на профашисткия режим по време на войната и в крайна сметка е изправен пред съда за военни престъпления.

[35] Коларов, Спомени, p. 591.

[36] За изключването на Луканов вж. История на БКП, стр. 350. Луканов остава в Съветския съюз, но политическата му съдба, особено по време на Голямата чистка, е неизвестна. Когато умира в Москва на 17 февруари 1946 г., той „подготвя завръщането си в България“, според официалния доклад (Работническо дело, 17 май 1947 г.), в който се добавя, че „постепенно е преодолял грешките си от септември 1923 г.“. Синът му, Карло Луканов, играе важна роля в емиграцията, в Гражданската война в Испания и в комунистическа България, където за известно време е външен министър.

[37] Троцки критикува Българската партия както за нейния неутралитет по време на юнския преврат през 1923 г., така и за въстаническата ѝ тактика по време на Септемврийското въстание. При пристигането си в Москва Коларов се ангажира да отговори на тези обвинения в статия, публикувана в Съветски известия (23 септември 1924 г.) и в Правда на следващия ден. Според Коларов действията на партията представляват ясна антитроцкистка позиция, заета в ранните етапи на конфликта между Сталин и Троцки (Коларов, Спомени, с. 596). „Нашата политическа емиграция трябваше да заеме позиция в конфликта“, съобщава по-късно един виден емигрант. „Трябва да се отбележи, че ориентацията беше правилна. Само отделни индивиди подкрепиха платформата на опозицията. Това бяха Голдщайн [за когото вече стана дума], синът на Сидер Тодоров [който е виден водач на малката троцкистка група в България през тридесетте години], Искристите [за които ще стане дума], както и някои ултралеви като Крум Бъчваров, който беше професор във Военната академия „Толмачов“ в Ленинград, а също и Митко Златаров. Скоро обаче те коригираха позицията си.“ (Атанасов, Под знамето на партията, стр. 103.) Бъчваров загива при голямата чистка; историята му ще бъде разказана по-късно.

[38] За Искристите вж. История на БКП, с. 222-23, и Коларов, Спомени, с. 591.

[39] Идеологическият профил на лявата опозиция е съставен на базата на редица източници, най-важните от които са следните: Коларов, Против лявото сектантство и троцкизма в България; IIIBKP, XI (1964), 124-57; Баров, БКП в новия подем на антифашисткото движение, 1929-1935; История на БКП, стр. 362-87.

[40] Фактите за влиянието на левицата върху емиграцията са неоспорими. За доклад на партиен функционер от първа ръка, самият той последовател на Димитров, виж Гилин, стр. 63-70. Атакуването на старата гвардия (или просто „брадатите“, както са наричани) се превръща в мода и почти всички се присъединяват към нея. Дори Вълко Червенков-Владимиров, съпруг на сестрата на Димитров и негово протеже в по-късните години, не се поколебава. Насърчения за тази кампания дават не само лидерите на лявата опозиция в партията, но и такива коминтерновски величия като Пятницки, Кун и Валецки; за тези и още много подробности виж двете статии на Караиванов в Глас на българите в Югославия, 14 октомври, 21 октомври 1952 г.

[41] За сбирката в Москва през 1925 г. вж. монографията на Стела Димитрова, Московското съвещание на БКП, 1925. Кариерата на Искров в партийната йерархия е сглобена от Историята на БКП, с. 307, 318, 336, 342.

[42] История на БКП, стр. 349-51. Като институция Бюрото-в-изгнание продължава да съществува до разпускането на емиграцията след септември 1944 г. През следващите години Централният комитет ще включва членове, работещи и пребиваващи в България, както и в изгнание.

[43] С изключение на няколко откъса, нито текстовете на резолюциите, нито стенографския запис на Втория пленум не са публикувани. Материалите са предадени на ИККИ за произнасяне на оценка. Добри обобщения могат да се намерят в История на БКП, стр. 62-65; Баров, стр. 47-53. За избора на Бела Кун и понижаването на Димитров вж. IIIBKP, XVI (1967), 215 ,

[44] Ciliga, стр. 63.

[45] За начинанията на Коларов виж Rothschild, стр. 300, и различните записи в Спомени на самия Коларов.

[46] Conquest, стр. 427-28

[47] Fischer, стр. 308.

[48] За Димитров и ЗЕБ вж. Nollau, стр. 142-46. За различните функции на Димитров в Берлин и петициите му до ИККИ вж. IIIBKP, XVI (1967), 213- 29. Авторът е задължен на Йосиф Бергер-Барзилай за информацията, прозренията и разказите от първа ръка, свързани с годините на Димитров в Берлин и отношенията му с Искров, тогава в централата на Коминтерна в Москва. Един от основателите на Палестинската КП, Бергер-Барзилай ръководи Антиимпериалистическата лига в началото на тридесетте години в Берлин, като по това време поддържа близки лични контакти с Димитров. Той познава познава също Искров и е в състояние да наблюдава реакциите на българите в Москва преди и след ареста на Димитров във връзка с аферата „Райхстаг“. Самият Бергер-Барзилай е арестуван през 1934 г. и прекарва следващите две десетилетия в различни сибирски лагери, част от времето заедно с Благой Попов, съ‑подсъдим на Димитров в Лайпцигския процес, който в крайна сметка ще бъде прочистен като член на лявата опозиция.

[49] Rothschild, стр. 290.

[50] Винаров, стр. 403-4.

[51] IIIВКР, XVI (1967), 227-28.

 

Професор Нисан Орен (1930-2019) е българо-израелски историк и специалист по българска история, в частност историята на политическите движения в страната и особено на Българската комунистическа партия. Двете му книги: „Българският комунизъм: Пътят към властта 1934-1944“ (Bulgarian Communism: The Road to Power 1934–1944), издадена през 1971 г., и „Наложена революция: земеделство и комунизъм в България“ (Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria), издадена две години по-късно, се считат за едни от най-добрите изследвания по най-новата история на България.


Pin It

Прочетете още...