Повече от година след нахлуването на Русия в Украйна бруталната война, която Владимир Путин разпали, се превърна, както често се случва с големите регионални конфликти, във война с глобални последици. Това не се превърна, както твърди Владимир Путин и други, в прокси война между Съединените щати или „колективния Запад“ (САЩ и техните европейски и други съюзници) срещу Русия. На сегашната геополитическа арена войната вече е на практика обратното – прокси [правомощие да се действа от името на друго лице] за бунт на Русия и „останалия свят“ срещу Съединените щати. Войната в Украйна е може би събитието, което прави отминаването на pax Americana[1] очевидно за всички.
В стремежа си към война Русия умело използва дълбоко вкоренената в световните институции съпротива, а в някои случаи и открити предизвикателства, срещу продължаващото американско лидерство. Не само Русия се стреми да изтласка Съединените щати на заден план в Европа; Китай пък иска да сведе до минимум и да ограничи американското военно и икономическо присъствие в Азия, за да могат и двете страни да осигурят съответните си сфери на влияние. Други държави, които традиционно се смятат за „средни сили“ или „колебаещи се държави“ – така нареченият „останал свят“ – се стремят в различни степени да намалят влиянието на САЩ в своите географски области, както и да упражняват по-голямо влияние в глобалните дела. Те искат да решават, а не да им се казва какво е в техен интерес. Накратко, през 2023 г. ще чуем категорично „не“ на американското господство и ще видим подчертан апетит за свят без определен хегемон.
В този контекст следващото издание на глобалната система за сигурност, политическа и икономическа система няма да бъде оформено само от Съединените щати. Реалността вече е друга. Тя не е „ред“, който по своята същност насочва към йерархия, и може би дори не е „безредие“. Редица държави се стремят и теглят в съответствие със собствените си приоритети, за да създадат нови договорености. На нас в трансатлантическата общност може да ни се наложи да разработим нова терминология, както и да адаптираме подходите си към външната политика, за да се справим с хоризонталните мрежи от припокриващи се и понякога конкуриращи се структури. Навлезли сме в епохата, която Самир Саран, президент на индийската фондация „Обзървър рисърч“, нарече „партньорство с ограничена отговорност“. Регионализацията на сигурността, търговията и политическите съюзи усложнява нашите стратегии за национална сигурност и политическо планиране, но може и да се пресече с приоритетите ни по полезен начин, ако успеем да бъдем гъвкави и креативни – вместо просто да се съпротивляваме и да реагираме, когато нещата се развиват в посока, която не ни харесва. Както предложи британският експерт по сигурността Нийл Мелвин, трябва да възприемем идеята за „минилатерализъм“.
[Естонският интелектуалец и политик] Ленарт Мери, когото честваме и почитаме с тази конференция, демонстрира гъвкавост, както и творчество в подобен разломен момент в края на Студената война – точно както може да се очаква от талантлив полиглот, писател и режисьор, който като политик е бил и външен министър, и президент. Всъщност можем дори да предположим, че Ленарт Мери е предрешил нашия настоящ момент. През 1990-те години президентът Мери пропагандира идеята, че да станеш европеец или трансатлантик не означава, че трябва да се отървеш от отличителната си естонска идентичност или да пренебрегнеш специфичния си регионален контекст. Като дипломиран историк той разбираше този контекст до най-дълбоката му същност. Президентът Мери се стремеше да развие множество регионални и глобални перспективи за Естония. Той даде приоритет на отношенията с непосредствените съседи и Европа, със Съединените щати и с Организацията на обединените нации. Отношенията със САЩ бяха от решаващо значение за Мери, тъй като Вашингтон никога не призна съветската окупация на балтийските държави след Втората световна война и улесни свободата на Естония след 1991 г. Но при разработването на политиката на Естония Мери се придържаше и към твърдо балтийски подход. Той никога не е подчинявал Естония по какъвто и да е начин на по-голяма сила. Президентът Мери отлично разбираше какво и защо може да постигне една малка държава. Както той отбеляза в един известен коментар, в който разсъждаваше върху очевидната близост на Естония до Русия и нейната история: „В сравнение с Русия Естония е като инуитски каяк. На супертанкера му трябват 16 морски мили, за да се обърне, но ескимосите могат да направят 180-градусов завой за нула време.“
Подозирам, че ако беше тук днес, президентът Мери щеше да признае, че войната в Украйна е война, която променя света или системата. Тя отърси повърхностните детайли и разкри недостатъците и разломните линии в международния ред. Това не е конфликт от 21-ви век. Това е ретроградна война – това, което се надяваме да бъде крайният спазъм на европейските конвулсии, които разтърсиха останалата част от света през 20-ти век заради предишното меркантилно господство и имперските завоевания на Европа. Путин и Москва воюват в Украйна, за да си върнат контрола над бившите колониални територии, от които се отказаха в края на ХХ век.
Путин вярва, че Русия е не просто държава-наследница, а „държава-продължителка“ на Руската империя и Съветския съюз. И наистина, така всички ние разпознахме Русия след разпадането на СССР през декември 1991 г. Този факт обяснява много неща за настоящето. Русия е последната континентална империя в Европа. През XX в. Първата световна война срина Османската и Австро-Унгарската империя, както и германския кайзер и руския цар. Болшевиките възстановиха Русия като Съветски съюз и насилствено задържаха много от прилежащите на Москва териториални владения. Втората световна война отбеляза края на европейския колониализъм и ускори разпадането на отвъдморската Британска империя, но Съветският съюз отново се разшири. Всъщност СССР отново завзе Естония и другите балтийски държави и се опита да си върне Финландия. След Втората световна война Съветският съюз упражняваше ново господство и над Източна Европа. А след това експанзионистичният му устрем го вкара в почти половинвековна конфронтация със Съединените щати, бивша британска колония. В края на този период, Съветският съюз, руската империя, окончателно се разпадна, но не и в съзнанието на Владимир Путин и неговата кохорта.
От 1991 г. насам САЩ привидно стоят сами като световна суперсила. Но днес, след един напрегнат период от две десетилетия, оформен от ръководени от Америка военни интервенции и пряко участие в регионални войни, войната в Украйна подчертава упадъка на самите Съединени щати. Този упадък е относителен в икономическо и военно отношение, но е сериозен по отношение на моралния авторитет на САЩ. За съжаление, точно както Осама бин Ладен възнамеряваше, реакциите и действията на самите САЩ ерозираха техните позиции след опустошителните терористични атаки от 11 септември. „Умората от Америка“ и разочарованието от ролята ѝ на световен хегемон са широко разпространени днес. Това се отнася и за самите Съединени щати – факт, който често се демонстрира в Конгреса, новинарските емисии и дебатите в мозъчните тръстове. За някои от тях САЩ са несъвършен международен фактор, който трябва да се занимава със собствените си вътрешни проблеми. За други САЩ са нова форма на имперска държава, която пренебрегва опасенията на другите и развява военната си тежест.
В краткосрочен план това е особено вредно за Украйна. В световен мащаб войната в Украйна се разглежда като едно от дългата поредица драматични събития от 2001 г. насам, предизвикани от Съединените щати. Тежкото водене на „войната срещу тероризма“ от страна на Америка отчужди огромна част от мюсюлманския свят. Нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 г., последвано от нахлуването в Афганистан, съживи ужасите на американските интервенции от Студената война в Корея и Виетнам. Бездействието на САЩ в конфликти като този в Йемен и избирателните интервенции в Либия и Сирия подчертаха непоследователността на американската външна политика. Финансовата криза от 2008-2010 г. и Голямата рецесия, последвани от вътрешните сътресения в Америка и избирането на Доналд Тръмп през 2016 г., помрачиха силата на американския демократичен пример. Пренебрежението на Тръмп към международните споразумения и грубото му неглижиране на глобалната пандемия, както и неотдавнашното провалено изтегляне от Афганистан на администрацията на Байдън, поставят под допълнително съмнение способността на САЩ за глобално лидерство.
Нищо от това не означава, че нахлуването на Русия в Украйна може да се възприема положително. Основните постулати на международното право все още са универсален ред или принцип на подреждане, особено за по-малките държави. Страните по света широко признаха и осъдиха факта на руската агресия, включително в множество гласувания в Общото събрание на ООН. Международният съд, Международният наказателен съд и други международни решения подчертават, че Украйна има не само моралното, но и правното предимство във войната. Бруталното поведение и жестокостите на Москва, наред с военните ѝ грешки и провали, намалиха авторитета на Русия. Но отношението към Съединените щати е реалната призма, през която се пречупва оценката на действията на Русия – и това важи за много държави и държавници по света.
По същество Украйна е наказана с „вина чрез асоцииране“ за това, че в усилията да се защити и да освободи територията си получава пряка подкрепа от САЩ. Всъщност в някои международни и американски вътрешни форуми дискусиите за Украйна бързо преминават в спорове за миналото поведение на САЩ. Действията на Русия се разглеждат пренебрежително. Обичайната реплика е „Русия прави само това, което правят САЩ“. Да, Русия преобърна фундаменталния принцип за забрана на войната и употребата на сила след 1945 г., залегнал в член 2 от Устава на ООН… Но САЩ вече нарушиха този принцип, когато нахлуха в Ирак преди 20 години.
„Whataboutism“[2] не е характерна черта единствено на руската реторика. Нахлуването на САЩ в Ирак повсеместно подкопа доверието в САЩ и продължава да го прави. За много критици на Съединените щати Ирак е последният от поредица американски грехове, простиращи се назад до Виетнам, и предшественик на сегашните събития. Въпреки че само една шепа държави застанаха на страната на Русия в последователни резолюции на ООН в Общото събрание, значителен брой въздържали се, включително Китай и Индия, сигнализират за недоволството от Съединените щати. В резултат на това жизненоважните двойни задачи за възстановяване на забраната за война и използване на сила като крайъгълен камък на ООН и международната система, както и за защита на суверенитета и териториалната цялост на Украйна, се губят в блатото на скептицизма и подозренията към САЩ.
В така наречения „Глобален юг“ и в това, което свободно наричам „останалият свят“, няма усещане за САЩ като добродетелна държава. Широко разпространени са схващанията за американската гордост и лицемерие. Доверието в международната система, за чието изобретяване и ръководене САЩ са допринесли след Втората световна война, отдавна е изчезнало. Елитите и населението в много от тези страни вярват, че системата им е била наложена в момент на слабост, когато те едва са си осигурявали независимост. Дори ако елитите и населението като цяло са се възползвали от pax Americana, те смятат, че Съединените щати и техният блок от държави в колективния Запад са се възползвали много повече. За тях тази война е за защита на ползите и хегемонията на Запада, а не за защита на Украйна.
Руските фалшиви разкази за нахлуването в Украйна, както и за САЩ намират отзвук и пускат корени в световен мащаб, защото попадат на тази плодородна почва. Дезинформацията на Русия изглежда по-скоро като информация – тя съответства на „фактите“, както ги представят другите. Незападните елити споделят същото убеждение като някои западни анализатори, че Русия е била провокирана или тласната към война от Съединените щати и разширяването на НАТО. Те се възмущават от силата на американския долар и от честото използване на наказателни финансови санкции от страна на Вашингтон. САЩ не се консултираха с тях за този кръг от санкции срещу Русия. Те виждат, че западните санкции ограничават доставките на енергия и храни и повишават цените. Обвиняват САЩ за руската блокада на Черно море и умишленото нарушаване на световния износ на зърно, а не действителния виновник – Владимир Путин. Те изтъкват, че никой не е настоявал да се наложат санкции на Съединените щати, когато те нахлуха в Афганистан и след това в Ирак, въпреки че са били против американската намеса, така че защо трябва да се активизират сега?
Съпротивата на страните от Глобалния юг срещу призивите на САЩ и Европа за солидарност по отношение на Украйна е открит бунт. Това е бунт срещу това, което те виждат като колективен Запад, който доминира в международния дискурс и налага проблемите си на всички останали, като същевременно подминава собствените им приоритети по отношение на компенсацията на изменението на климата, икономическото развитие и облекчаването на дълговете. „Останалият свят“ пък се чувства постоянно маргинализиран в световните дела. Защо всъщност те са наречени (както разсъждавам тук, в тази реч) „Глобален юг“, след като преди това са били наричани Трети свят или Развиващ се свят? Защо изобщо са „останалите“ в света? Те са светът, представляващ 6,5 милиарда души. Нашата терминология мирише на колониализъм.
Движението на необвързаните страни от епохата на Студената война се възроди отново, ако изобщо някога е изчезвало. Понастоящем това е не толкова сплотено движение, колкото желание за дистанция, за да не бъдем замесени в европейската бъркотия около Украйна. Но то е и много ясна негативна реакция срещу американската склонност да се определя световния ред и да се принуждават държавите да вземат страна. Както наскоро възкликна един индийски събеседник по повод на Украйна: „Това е ваш конфликт! … Ние имаме други неотложни въпроси, наши собствени проблеми … Ние сме в нашите собствени земи, на нашите собствени страни … Къде сте вие, когато нещата се объркат за нас?“
Повечето държави – много от тях в Европа – отхвърлят сегашната американска рамка за нова „конкуренция на великите сили“ – геополитическо надлъгване между Съединените щати и Китай. Държавите и елитите се възмущават от идеята на САЩ, че „вие сте или с нас, или срещу нас“, или сте „от правилната или от грешната страна на историята“ в епична борба на демокрации срещу автокрации. Малцина извън Европа приемат това определение за войната в Украйна или за геополитическите залози. Те не искат да бъдат причислявани към нови блокове, които са изкуствено наложени, и никой не иска да попадне в титаничен сблъсък между Съединените щати и Китай. За разлика от САЩ (както и други страни като Япония, Южна Корея и Индия), повечето държави не виждат в Китай пряка военна заплаха или заплаха за сигурността си. Те може да имат сериозни забележки към грубото икономическо и политическо поведение на Китай, както и нарушаването на човешките права, но все пак виждат стойността на Китай като търговски и инвестиционен партньор за бъдещото си развитие. Съединените щати и Европейският съюз не предлагат достатъчно алтернативи, за да се отвърнат страните от Китай, включително в сферата на сигурността – и дори в Европа усещането за това колко много е заложено за отделните страни в по-голямата международна система и в отношенията с Китай, е различно.
Извън Европа интересът към нови регионални порядки е по-ясно изразен. В този контекст БРИКС – който за своите членове предлага алтернатива на Г-7 и Г-20 – сега е привлекателен и за други. Деветнадесет държави, включително Саудитска Арабия и Иран, вече проявихяват интерес към присъединяване към организацията преди неотдавнашната ѝ среща на върха през април 2023 г. Страните виждат в БРИКС (и други подобни структури като Шанхайската организация за сътрудничество или ШОС) гъвкави дипломатически споразумения и възможни нови стратегически съюзи, както и различни възможности за търговия извън САЩ и Европа. Членовете и кандидатите за членство в БРИКС обаче имат много различни интереси. Трябва да имаме това предвид, докато гледаме напред към намирането на решение на войната в Украйна и докато обмисляме видовете структури и мрежи, с които ще трябва да се справяме в бъдеще.
Ще се спра на някои от факторите, които са от най-голямо значение за разглеждането на Украйна в контекста на БРИКС.
Путин и Русия със сигурност се надяват, че войната е подкопала предишното глобално уравнение след 1945 г. Москва възнамерява да излезе от войната, съсредоточавайки се върху разширяването на ролята и влиянието си в многостранни организации като БРИКС, от които Съединените щати и колективният Запад са изключени. Но си струва да се отбележи, че вътре в групировката БРИКС, именно заради войната, Русия се разглежда като все по-зависима от Китай и по-малко независим глобален играч.
Китай очевидно доминира в БРИКС и иска да използва организацията, за да затвърди своите регионални и глобални позиции. Пекин вижда САЩ като враг на своите амбиции, а Москва – като важен противовес на Вашингтон. Китай не подкрепя руската агресия срещу Украйна, но американското определение на сигурността – включително и честите позовавания на Тайван и „Китай наблюдава Украйна“ в Конгреса на САЩ – поражда в Пекин опасения, че Вашингтон разглежда войната в Украйна като изпитание за сблъсък с Китай.
Бразилия оценява Китай като противовес на Съединените щати. Както един бразилски събеседник каза наскоро по време на обмен на мнения в мозъчен тръст: „Бразилия е осъдена да съществува на континент, доминиран от Съединените щати“. Както и в Китай, разгорещената американска реторика за войната в Украйна оформя възприятията за конфликта в Бразилия. Някои бразилски елити и официални лица разглеждат войната в Украйна като „първата прокси война на 21 век между САЩ и Китай“! За тях Русия вече е подчинена на Китай и е отслабена като фактор извън съседството си.
Индия иска да играе по-голяма роля в Индийския океан, но за разлика от Бразилия вижда в Китай истинска заплаха за сигурността си – особено в Хималаите, където двете държави вече са се сблъсквали за територии. За Ню Делхи Вашингтон е непостоянен източник на подкрепа, докато Москва е основен доставчик на оръжия и боеприпаси. Индия се опасява от зависимостта на Русия от Китай. От всички държави членки на БРИКС Индия е в най-трудно политическо положение. Тя иска да държи под око Китай и Русия в рамките на БРИКС и все още да поддържа отношения със САЩ.
От друга страна, Южна Африка иска да развива отношенията си както с Китай, така и с Русия в рамките на БРИКС. За Южна Африка Китай е източник на инвестиции и помощ за развитие, докато Русия е продължение на СССР, който имаше решаващо значение за подпомагането на Африканския национален конгрес в борбата с апартейда по време на Студената война. В този контекст АНК разглежда Съединените щати като новата имперска сила и отхвърля това, което смята за демонизиране на Русия от страна на Америка във войната в Украйна.
Саудитска Арабия, която е сред претендентите за членство в БРИКС, вижда, че силата на САЩ в Близкия изток намалява след изтеглянето на военните им сили от Ирак, Сирия и Афганистан. Стремейки се да се присъедини към БРИКС, Саудитска Арабия иска да се възползва от промените в световната власт и търговия. Китай е основният вносител на петрол от Близкия изток, значителен регионален инвеститор и неотдавнашен посредник в отношенията на Саудитска Арабия с Иран и Йемен. За саудитците Русия е фактор в енергийните изчисления за Близкия изток, както и за Сирия, и предлага нови икономически възможности, тъй като руските предприятия преместват пари и дейности в региона на Персийския залив, за да избегнат западните санкции.
От друга страна, Иран отчаяно търси икономическо облекчение. Той вижда възможност чрез БРИКС да промени статута си на регионален парий и да се възползва от неотдавнашното си сближаване със Саудитска Арабия, постигнато с посредничеството на Китай. Техеран смята, че войната в Украйна е подкопала Европа като независим източник на сила и я е подчинила отново на Вашингтон. Иран усеща слабостта на САЩ преди американските президентски избори през 2024 г. и шанса да играе различна международна игра. Иран вече предоставя на Москва оръжия, които да използва срещу Украйна.
При толкова много планове и стремежи, съсредоточени само върху един от алтернативните глобални порядки, управлението на войната в Украйна – както и на други въпроси с висок залог като изменението на климата, бъдещите пандемии и неразпространението на ядрени оръжия – става изключително трудно. Дългосрочните перспективи на Украйна зависят от по-широката глобална динамика и добрата воля на други държави, включително членовете на БРИКС, а не само от военната, политическата и икономическата подкрепа на САЩ и Европа.
Поради размерите и местоположението си Украйна е многорегионална държава. Нейната сигурност ще се определя от идеята на Нийл Мелвин за „мини-латерализъм“. Украйна ще трябва да укрепи съществуващите си отношения със Съединените щати, Европейския съюз и НАТО, както и със съседите си в Централна и Източна Европа, с близките си партньори тук, в балтийските държави, в Скандинавия, във Великобритания и в Черноморския регион. Групите държави от Г-7 и Г-20 също ще бъдат от решаващо значение. Именно тук трайно негативното глобално мнение за САЩ усложнява външната политика на Украйна. Какво ще се случи например, ако Китай, заедно с Иран (а както подозираме, също и Северна Корея), предостави оръжия на Русия въз основа на враждебност към Съединените щати? Освен това го има и НАТО. Като пряко следствие от войната и присъединяването на Финландия и Швеция, Алиансът се превърна в основен двигател на украинската и европейската сигурност. Поне за времето на конфликта продължаващите дебати за европейската стратегическа автономия останаха на заден план. Европа се върна към зависимостта си от военната мощ на САЩ в периода 1945-1989 г. Това е още едно предизвикателство. Извън Европа и трансатлантическата арена НАТО има проблем с имиджа, от който Путин се възползва.
В международните отношения възприятията често са по-важни от реалността; а след края на Студената война Путин упорито представя НАТО като продължение на САЩ във военно отношение и като антируска по същността си институция. За разлика от Горбачов и Елцин, Путин никога не е търсил сериозно споразумение с НАТО. За Путин САЩ все още са противник от Студената война, а НАТО е провокация заради това, че все още е наблизо. Путин активно подхранваше опасенията на Китай, че САЩ разширяват в Азия структурите, подобни на НАТО; той подхранваше и идеята, че разширяването на НАТО е непосредствената причина за войната в Украйна. Както извън, така и в Европа, Путин иска САЩ и НАТО да изчезнат завинаги.
Всичко това означава, че се нуждаем от дипломатически подем – умело и търпеливо усилие, което да се приложи успоредно с жизненоважната военна линия, за да се сложи край на бруталната и безсмислена война на Русия. Украйна се нуждае от широка глобална подкрепа. Трябва да дадем отпор на дезинформацията на Путин и на антиамериканските и антинатовските разкази. Съединените щати и Европа ще трябва да ангажират останалата част от света в честен разговор за залозите на тази война и активно да се вслушат в техните мнения и опасения по конкретни въпроси. Като се имат предвид различните възгледи и програми, ще трябва да възприемем частичен и по-скоро транзакционен подход, за да определим областите, в които можем да постигнем общи цели с други държави, както и с участници от международния и частния сектор.
Така нареченият „Глобален юг“ все още гледа на Организацията на обединените нации като надежден и важен участник, но повечето държави искат да се намали изключителната власт на Съвета за сигурност и да се стимулира дейността на Общото събрание за разработване на нови механизми за реално справяне с изменението на климата и икономическото развитие. Тъй като ООН все още има значимост и всеобщо признание като фактор, трябва да помислим и за това как можем да се справим с тези въпроси. Къде можем да работим съвместно с ООН, за да осигурим техническа помощ, посредничество и координация за Украйна? Например, може ли Общото събрание на ООН да балансира Съвета за сигурност на ООН и да ограничи по някакъв начин руското и китайското вето? Каква по-голяма роля биха могли да изиграят Международният съд и Международният наказателен съд – особено като се има предвид неотдавнашното решение на Южна Африка да остане в Международния наказателен съд и да предложи на Путин да не присъства на срещата на върха на БРИКС в Йоханесбург, за да не се налага да го задържат в съответствие със заповедта за арест на Международния наказателен съд от март? Как бихме могли да надградим ръководените от ООН кризисни интервенции, като усилията на Международната агенция за атомна енергия за обезопасяване на украинската ядрена централа в Запорожие и инициативата за черноморското зърно, за да ги превърнем в трайни дългосрочни решения в партньорство с други държави.
И накрая, ако Съединените щати са призмата на всички за Украйна и това се е превърнало в прокси бунт срещу САЩ, както твърдя, кои алтернативни участници биха могли да получат подкрепа за възстановяване на мира чрез колективни действия? Понастоящем всички погледи са насочени към Китай, но Индия има историческа добра воля в множество регионални контексти, която може да помогне за намиране на обща основа с другите. Също и страни като Кения в Африка и Сингапур в Азия. В Европа имаме скандинавските страни, които никога не са създавали колонии в Африка или Азия. И, разбира се, имаме Естония и балтийските държави, които поотделно и колективно играят важна роля в ЕС и НАТО, като стимулират действията на по-големите държави и след това ги държат в течение. Това е моментът на Ленарт Мери. Нуждаем се от маневреността на инуитски каяк, а не от трудоемките завои на супертанкер… или на обременена с тежести суперсила.
[1] С термина Pax Americana („Американски мир“) се обозначава периодът на относителен мир в западния свят след края на Втората световна война през 1945 г., който съвпада с доминиращата военна и икономическа позиция на Съединените щати.
[2] Техниката или практиката да се отговори на обвинение или труден въпрос с контравъпрос или с разглеждане на друга тема: „А вие защо биете…?“
