От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Западът с удоволствие играе ролята на съдия по въпросите на човешките права когато източна Европа се сблъсква със своето минало. Това често води до изкривени възприятия, както например когато се разглежда като застрашено малцинство опериращия в компактните паралелни общества в Естония и Литва homo sovieticus. Към това се прибавя факта, че в западните медии се предпочитат голямоформатните политически структури. С удоволствие се подчертава, че нацията е нещо остаряло и по този начин източноевропейското настояване за независимост нерядко бива разглеждано като прекомерно. Един чест упрек срещу съответните страни гласи, че те не правят достатъчно прецизна разлика между фашизма и комунизма. Това подозрение не може да бъде отхвърлено лесно, то просто следва от най-новата история. Балтийските народи наистина имат определени трудности с представата да възприемат като антифашистки акт нахлуването на Червената армия, предприето през 1940 като следствие от пакта между Хитлер и Сталин. Особено когато се има пред вид, че годината на съветско господство, между другото приключена чрез немското нападение срещу Съветския Съюз, доведе до масови разстрели и депортации на гражданските елити. Толкова сложна може да бъде историята.

Modus Vivendi

Източноевропейците не могат да бъдат обвинени нито във фашизъм, нито в комунизъм. За това са отговорни големите страни Германия и Русия. Онова, в което източноевропейците могат да бъдат обвинени е сътрудничество. Това е съдба, но и modus vivendi на така наречените малки народи, да се нагаждат към окупаторите и да се опитват да извлекат от тази ситуация най-доброто за себе си. Малките народи притежават нещо като стратегия за действие във време на окупация. За тях понякога сътрудничеството и патриотизма са трудно различими едно от друго неща, в края на краищата става дума за оцеляването на нацията, за цялото. Не случайно антикомунистите и комунистите в Словения се отнасяха така безшумно едни към други през 90-те години.

Това обаче прави за тях нещата прекалено прости от морална гледна точка: източноевропейците са склонни да търсят източниците на злото при великите сили. По този начин за тях не е трудно да се измъкват от въпросите на вината, дори когато става дума за унищожението на евреите. При това, без помощта на местните колаборатьори нацисткият персонал изобщо не би бил достатъчен, за да проведе самостоятелно това унищожение. Фашистите при всички случаи задвижиха Холокоста, но те не са изобретатели на антисемитизма. Колко дълбоко той е бил и си остава вкоренен в източна Европа показват погромите в полското село Килце непосредствено след края на Втората световна война. Действително, местните видове антисемитизъм дори надживяха фашизма. Толкова неясен може да бъде антифашизмът.

Липсата на желание за конфронтация с миналото е следствие и от дългата диктатура на комунизма, от директното или индиректно съветско господство. Както е добре известно, „антифашизмът“ беше дъвката на комунистическата пропаганда. Комунистите изкуствено повишаваха стойността на управляваните от тях общества, прикачайки им определението „антифашистки“. Фашисти бяха винаги другите. По този начин комунистическите режими в източна Европа се смятаха за освободени от обвинения в колаборационизъм. Във времената на националкомунизма в Румъния изобщо не се говореше за бойното братство между генерал Антонеску и Хитлер. В учебниците времето на Втората световна война, що се отнася до румънското участие, беше сведено до смяната на фронтовете през 1944. Не се споменаваше и участието в унищожението на евреите в Транснистрия (лежащата източно от Днестър част от Молдавия, бел. пр.). Цели поколения не знаеха нищо за това.

Но от времето на освобождението през 1989 насам за обществата в източна Европа беше отворен не само пътят към едно модерно европейско настояще, но и кутията на Пандора. Едно общество в преход често е и общество в криза. Какво се определя като криза и какво като промени, какво е развала и какво – прогрес, зависи винаги от съответната политическа позиция и свързаните с нея интереси. Миналото бива използвано както в източноевропейските държави, така и срещу тях.


Small Ad GF 1

Образователните процеси, даже и когато биват изисквани с право, не могат да бъдат осъществени от източноевропейските общества за една нощ. Отрезвяващият опит, на който те са изложени, кара хората да търсят прости обяснения. Местният антисемитизъм си остава неразклатен, дори и там където вече няма евреи. Той дори е получил нова задача. За да не се поема вина за конкретните престъпления на комунистическата власт, особено за сталинистките престъпления, в цяла източна Европа от много години насам старателно се изброяват евреите, които са играли важна роля при комунизма. Действително, броят им е значителен, но те не могат да се сравняват по тежест с цялостната кохорта от престъпни деятели.

Обезценени от пропагандата

От време на време обвинението срещу източноевропейците гласи, че те изтикват на заден план сътрудничеството с фашизма и еднозначно надценяват престъпленията на комунизма. Балтийските народи бяха под немска окупация цели три години и 57 години – под съветска. При това немците не налагаха никъде системата си едно към едно, с изключение на съседните славянски страни Полша и Чехия. За разлика от Сталин те залагаха на сходно мислещи съюзници, които притежаваха авторитет в съответните страни, като Хорти в Унгария или дясно настроени свещеници като Тизо в Словакия, макар сами да бяха настроени враждебно към църквата.

Един проблем, който не бива да се подценява при източноевропейските обществени дебати, е обезценяването на антифашисткия хабитус чрез комунистическата пропаганда. Това доведе и до известно омаловажаване на фашистките престъпления. Когато човек не вярва на пропагандата, той нерядко престава да обръща внимание и на нейните обекти. Също както един паметник на освободителите беше само инструмент на съветското господство, така и отделите в музеите, посветени на Втората световна война, бяха разглеждани просто като восъчни кабинети на болшевиките.

Но комунистите си служеха с полуистини. Те не измисляха историята, те просто я манипулираха. Дори повечето процеси срещу военните престъпници от следвоенното време не биха издържали една официална юридическа проверка. По принцип тези процеси би трябвало да бъдат държани отново. Но това е практически невъзможно и така ревизионизмът ще продължава да намира аргументи и за в бъдеще. Комунистическата пропаганда разруши етическия компонент на историческата култура. Но преди да стане възможна една балансирана оценка на миналото, този компонент непременно трябва да бъде възстановен. Колко време е необходимо за нещо такова показва не на последно място видимо безкрайната дискусия за колаборационизма в Холандия, въпреки демократичната околна среда.

От своя страна това е свързано с факта, че следвоенният период в Европа, както на Изток, така и на Запад, политически инструментализира предполагаемата немска заплаха. Учудващо голям брой от европейските общества използваха антифашизма ex post като удобен начин за узаконяване на собствените им дефицити. Едва след 1989, с абсолютно цивилното създаване на немската национална държава този инструмент беше изоставен.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Историческото разнообразие от интереси в източна Европа често е изключително сложно. Ако от източноевропейците трябва да се очаква някаква задълбочена работа по посока на обновяване на колективната памет, то трябва да им бъде дадено и необходимото за това време.

Източник

Рихард Вагнер (род. 1952) е немски журналист и автор, роден в областта Банат, Румъния. Понастоящем той живее в Берлин. Книгата му Немският хоризонт. За съдбата на една красива страна беше публикувана от берлинското издателство Aufbau през 2006 г.

Pin It

Прочетете още...